Елизабет Костова
Историкът (16)

Глава 14

От известно време не бях ходила в университетската библиотека, отчасти защото проучванията ми там ме караха да се чувствам непривично нервна, а отчасти и защото усещах, че мисис Клей гледа все по-подозрително на отсъствията ми след училище. Винаги й се обаждах, както бях обещала, но гласът й в слушалката звучеше все по-предпазливо и можех да си представя неудобните й разговори с баща ми. Не допусках, че тя има каквато и да е представа от пороци, за да се опасява от нещо конкретно, но баща ми вероятно с притеснение гадаеше: трева? момчета? Понякога вечер ме гледаше толкова угрижено, че не исках повече да го тормозя.

Накрая обаче изкушението стана твърде голямо и въпреки притеснението си реших да се върна в библиотеката. Този път излъгах, че отивам на кино с едно загубено момиче от нашия клас, а всъщност знаех, че в сряда Йохан Бинертс работи в средновековния отдел до късно вечер и че баща ми има среща в Центъра — затова излязох в новото си палто, преди мисис Клей да успее да каже нещо.

Чувствах се странно, задето отивах в библиотеката толкова късно вечерта, но още повече се изненадах, когато видях, че главната зала е пълна както обикновено с изтощени на вид студенти. Читалнята в средновековния отдел обаче беше празна. Тихо пристъпих към бюрото на мистър Бинертс и го открих да преглежда купчина нови книги — нищо интересно за мен, както ми докладва с милата си усмивка, нали съм харесвала само ужаси. Той все пак намерил нещо за мен — защо не съм дошла по-рано да го видя? Извиних се с тъничък гласец и той се разсмя.

— Страхувах се да не ти се е случило нещо или да не би да си послушала съвета ми да си намериш по-приятна тема като за млада госпожица. Но и ти успя да ме заинтригуваш и открих ето това.

С благодарност поех книгата, а мистър Бинертс каза, че отива в работния си кабинет и ще се върне скоро да провери трябва ли ми нещо. Той ми беше показвал кабинета, където библиотекарите реставрираха прекрасни старинни книги и залепваха картончета на новите. Щом излезе, читалнята стана по-тиха от всякога, а аз настървено отворих тома, който той ми даде.

Беше забележителна находка, помислих си тогава, макар сега да знам, че това е основен източник за византийската история през XV в. — превод на Турко-византийска история от Михаил Дука. Дука доста подробно описва конфликта между Влад Дракула и Мехмед II и точно в тази книга за пръв път прочетох прочутото описание на гледката, на която се натъкнал султан Мехмед, когато нахлул във Влахия и стигнал до изоставената столица на Дракула — Търговище. Край стените на града, твърди Дука, Мехмед бил посрещнат от хиляди и хиляди дървени колове, по които висели мъртъвци вместо плод. В средата на мъртвешката градина го очаквала черешката на тортата — сред труповете стърчал във фините си пурпурни одежди любимият генерал на Мехмед — Хамза, също набучен на кол.

Спомних си за архива на султан Мехмед, който Роси проучвал в Истанбул. Влашкият княз е бил трън в очите на султана — това беше очевидно. Помислих си, че няма да е зле да прочета и нещо Мехмед; може би имаше източници, които да обясняват отношенията му с Дракула. Не знаех откъде да започна, но мистър Бинертс беше казал, че скоро ще се върне да види как върви работата ми.

Нетърпеливо обмислях дали да не отида лично да проверя къде е, когато чух шум в дъното на стаята. Нещо тупна глухо, дори не чух самия звук, а само усетих вибрацията по пода — сякаш птичка се блъсна с все сила в безукорно чист прозорец. Нещо ме накара да се втурна по посока към шума, каквото и да го беше предизвикало и без да разбера как, влетях в кабинета в дъното на читалнята. През стъклата не виждах мистър Бинертс, което за момент ме успокои, но когато отворих дървената врата, на пода се беше проснал крак, крак в сив панталон, прикрепен към изкривено тяло, синият пуловер беше усукан около сгърчените му гърди, бледосивата коса беше окървавена, а лицето — милостиво закрито наполовина — бе смазано и само част от него лежеше неподвижно на ръба на бюрото. Една книга явно беше паднала от ръцете на мистър Бинертс и се бе простряла на пода също като него. На стената над бюрото имаше кърваво петно с огромен, отчетлив отпечатък от пръст, все едно дете е рисувало с пръсти. Не смеех да гъкна, затова когато все пак проехтя, писъкът ми сякаш не излезе от моето гърло.

Останах няколко дена в болницата — по настояване на баща ми и на лекуващия лекар, който беше наш стар семеен приятел. Баща ми беше внимателен и сериозен, седнал в края на леглото или изправен до прозореца със скръстени ръце, докато полицаят ме разпитваше за трети път. Не бях видяла някой да влиза в читалнята. Четях си кротко на масата. Чух глухо тупване. Не познавах библиотекаря лично, но го харесвах. Полицаят увери баща ми, че съм вън от подозрение; просто бях единственият човек, който можеше поне донякъде да послужи като свидетел. Но всъщност не бях видяла нищо, никой не бе влизал в читалнята — бях напълно сигурна, — а мистър Бинертс не беше извикал. Нямаше рани по други части на тялото му; някой просто беше размазал мозъка на горкия човек в ръба на бюрото. За такова нещо бе нужна изключителна сила.

Полицаят поклати глава изумено. Отпечатъкът на стената не бил на библиотекаря; по неговите ръце нямало кръв. Освен това и не съвпадал с неговите пръсти, пък и бил някакъв странен отпечатък с необичайно захабени папиларни линии. Лесно щял да се открие притежателят му — полицаят беше доста приказлив с баща ми — само дето в полицията нямали такава регистрация в досиетата. Неприятен случай. Амстердам не бил вече градът, в който той израснал — днес хората хвърляли велосипеди в каналите, а да не говорим за отвратителния случай миналата година с проститутката, която… тук баща ми го спря с поглед.

Когато полицаят си отиде, баща ми отново седна на ръба на леглото и за пръв път ме попита какво съм правила в библиотеката. Обясних, че учех, че обичах да ходя там след училище, за да пиша домашните си, защото читалнята е тиха и уютна. Страхувах се, че всеки момент ще ме попита защо съм избрала точно средновековния отдел, но за мое облекчение той запази мълчание.

Не му казах, че в хаоса в библиотеката след моя писък инстинктивно бях пъхнала в чантата си томчето, което мистър Бинертс бе държал преди да умре. Полицаите естествено претърсиха чантата ми, когато влязоха в кабинета, но нищо не казаха за книгата — а и дали изобщо я забелязаха? По нея нямаше кръв. Беше френско издание от XIX в. за румънските църкви и при падането се бе отворила на страницата за църквата на Снаговското езеро, която дължала великолепието си на щедрата помощ на Влад III Влашки. Според разпространеното мнение гробът му се намирал там, точно пред олтара, обясняваше дребният текст под схемата на апсидата. Авторът обаче отбелязваше, че селяните край Снагов разказвали по-различни истории. Какви истории? Почудих се, но точно за тази църква не пишеше нищо друго. Скицата на апсидата също изглеждаше съвсем обикновена.

Внимателно седнал на края на болничното ми легло, баща ми поклати глава.

— Отсега нататък искам да учиш вкъщи — заяви той тихо. По-добре да не го беше казвал; и без това никога нямаше да стъпя отново в тази библиотека. — Ако си разстроена, мисис Клей може известно време да спи в твоята стая и щом поискаш, ще отидем пак на лекар. Само кажи.

Аз кимнах, макар че си мислех колко по-добре ще ми е да остана сама с описанието на снаговската църква, отколкото с мисис Клей. Замислих се дали да не хвърля книгата в нашия канал — да последва съдбата на велосипедите от разказа на полицая — но знаех, че рано или късно ще поискам пак да я прегледам на дневна светлина. Може би ще го направя не само за себе си, но и заради мистър Бинертс, когото обичах като роден дядо, а сега лежеше в градската морга.

Няколко седмици по-късно баща ми каза, че според него една екскурзия ще се отрази добре на нервите ми, но аз знаех какво има предвид — че за него ще е по-добре да не оставам у дома. Французите, обясни той, искали да разговарят с представители на неговата фондация преди началото на преговорите в Източна Европа тази зима и трябвало да отидем при тях още веднъж. Освен това беше най-подходящото време за ваканции на Средиземноморието — след заминаването на ордите туристи, но преди пейзажът съвсем да се оголи. Внимателно разгледахме картата и с удоволствие установихме, че французите са се отказали от обичайното си място за преговори — Париж, и са предпочели усамотението на един курорт край испанската граница — близо до перлата Колиур, тържествуваше баща ми, и вероятно също много красиво място. Малко по-навътре в континента се намираха Ле Бен и Сен-Матийо-де-Пирене-Ориентал, изтъкнах аз, но щом ги споменах, лицето на баща ми помръкна и той се впусна да търси други интересни местенца по крайбрежието.

Закуската на верандата на Льо Корбо, където бяхме отседнали, беше толкова приятна на свежия утринен въздух, че останах там и след като баща ми и другите мъже в тъмни костюми влязоха в конферентната зала, като неохотно извадих учебниците си, често поглеждайки към прозрачната синьо-зелена вода неколкостотин метра пред мен. Приключвах втората си чаша от горчивия континентален горещ шоколад, поносим единствено с бучка захар и купчина пресни кифлички. Слънцето, огряло фасадите на старите къщи, изглеждаше вечно в сухия средиземноморски климат с несравнимо ясното си сияние, като че ли бурите никога не биха дръзнали да приближат тези заливи. От мястото си виждах две подранили платноходки на ръба на великолепно обагреното море и няколко дечица, запътили се с майка си и с кофичките си и със странните си (за мен) френски бански костюми надолу към пясъчния плаж под хотела. Край нас заливът завиваше надясно сред острите зъбери на скалите. Върху една от тях се издигаше полуразрушена крепост със същия цвят като скалите, отдолу към нея бавно пълзяха сухите треви и маслиновите горички, а над нея се простираше нежносиньото утринно небе.

Внезапно усетих тъгата на лишените от семейство, завидях на онези непоносимо самодоволни деца с тяхната майка. Аз нямах майка, нямах нормален живот. Дори не бях сигурна какво имам предвид под нормален живот, но докато разсеяно разлиствах учебника по биология, за да намеря началото на третата глава, смътно си представих, че вероятно това значи живот на едно място, с майка и баща, които всяка вечер сядат с теб на масата, в семейство, за което пътуването се изчерпва с някоя и друга лятна ваканция на море, а не е безкрайно скиталчество. Вторачена в децата, които вече започваха да ровят пясъка с лопатките си, осъзнах с непоколебима увереност, че тези създания никога нямаше да попаднат под жестоките удари на историята.

После, когато отново погледнах към лъскавите им главички, разбрах, че всъщност и те бяха застрашени; само че не го знаеха. Всички сме уязвими. Потреперих и погледнах часовника си. След още четири часа с баща ми ще обядваме на терасата. После пак ще уча, а след пет часа ще се разходим до срутената крепост, която украсяваше близкия хоризонт и откъдето, както каза баща ми, може да се види плискалата от морето църквица на отсрещната страна на залива, в Колиур. Този ден ще уча още малко по алгебра, ще науча няколко немски глагола, ще прочета една глава за Войната на Розите, а после — какво? Горе на сухата скала ще слушам следващия разказ на баща ми. Ще го разкаже неохотно, с поглед забит надолу в песъчливата земя или барабанейки с пръсти по изсечения преди векове камък, изгубен в собствените си страхове. И аз пак ще трябва да проучвам този разказ, да събирам парченцата. Едно от децата долу изпищя, аз се стреснах и разлях какаото си.