Елизабет Костова
Историкът (39)

Глава 37

Хелън наистина беше уморена и аз неохотно я оставих да поспи в пансиона. Не ми се искаше да е сама, но тя изтъкна, че ярката дневна светлина би трябвало да е достатъчна зашита. Дори и ако злият библиотекар знаеше къде сме, едва ли щеше да проникне в заключените ни стаи посред бял ден, а и тя носеше малкото си кръстче. Имахме няколко часа преди Хелън да се обади отново на леля си и нищо не можехме да направим за пътуването, докато не получехме инструкциите й. Оставих куфарчето си на грижите на Хелън и се насилих да изляза навън, усещайки, че ще побеснея в теснотията, ако остана да се преструвам, че чета или мисля.

Явно имах чудесна възможност да разгледам и още нещо в Истанбул, затова се запътих към лабиринта на дворцовия комплекс Топкапъ, построен по нареждане на султан Мехмед, който искал да установи двора си там след завладяването на града. Това място с далечните си куполи и с интригуващите бележки в пътеводителя ме привличаше от първия ни следобед тук. Топкапъ се простира на огромна площ в края на истанбулския полуостров и от три страни е защитен с вода — Босфора, Златния рог и Мраморно море. Струваше ми се, че ако не го видя, ще пропусна същината на истанбулската османска история. Може би отново пътят ми се отклоняваше от търсенето на Роси, но си мислех, че самият Роси би направил същото, ако имаше няколко часа принудително бездействие.

Докато кръстосвах градините, дворовете и павилионите, където стотици години наред е туптяло сърцето на империята, с разочарование научих, че сред експонатите няма почти нищо от времето на Мехмед — само малко накити от съкровищницата му и няколко от мечовете му, целите издраскани и белязани от страховита употреба. Мисля, че повече от всичко се надявах да получа възможност още веднъж да зърна султана, чиито армии бяха победили Влад Дракула и чиито военни съдилища се бяха загрижили за безопасността на предполагаемия му гроб в Снагов. Беше като партия шах, помислих си, като си спомних играта на старците на пазара, партия, в която се мъча да определя положението на противниковия цар единствено по мястото на своя цар.

В двореца обаче имаше достатъчно чудеса, за да задържат вниманието ми. Според разказа на Хелън от предишния ден дворецът бил като отделен свят, в който над пет хиляди слуги с титли като Велик чалмар задоволявали всяка прищявка на султана; където евнуси пазели добродетелността на огромния харем, чиито покои приличали на пищно накичен затвор; където султан Сюлейман Великолепни, управлявал в средата на XVI в., укрепил единството на империята, кодифицирал законите и превърнал Истанбул в знаменита метрополия, каквато е била и при византийските императори. Точно като тях, султанът веднъж седмично излизал в града, за да се помоли в „Айя София“, само че в петък, мюсюлманския свещен ден, а не в неделя. Било свят на строг протокол и разточителни пирове, на възхитителни платове и чувствено пленителни мозайки, на облечени в зелено везири и шамбелани в червени одежди, приказни пъстроцветни пантофи и високи чалми.

Особено ме порази разказът на Хелън за еничарите, елитната гвардия, съставена от най-добрите сред пленените момчета от всички краища на империята. И преди бях чел за тях — момчета, родени в християнски семейства в земи като Сърбия или Влахия, които били възпитавани в исляма и научени да мразят собствените си корени, а после, когато възмъжеели, ги насъсквали срещу техните народи като сокол на плячка. Някъде бях виждал картини на еничари, може би в някакъв албум. Като си спомних безизразните им млади лица, събрани с единствената цел да охраняват султана, почувствах как студенината на двореца се сгъсти около мен.

Както обикалях стая по стая, ми хрумна, че от младия Влад Дракула би станал идеален еничар. Империята е пропуснала сгодния случай, възможността да обуздае още малко жестокост в безчетните редици на гвардията си. Трябвало е обаче да го заловят съвсем малък, мислех си, вероятно да го заточат някъде в Мала Азия и да не го връщат на баща му. След това вече е станал прекалено независим, изменник, който не се подчинява никому, освен на себе си, непоколебимо сеещ смърт както сред последователите си, така и сред турските си врагове. Съвсем като Сталин — скокът на мисълта изненада и мен, докато съзерцавах блясъка на Босфора. Сталин беше умрял миналата година и в западния печат се бяха промъкнали нови легенди за зверствата му. Спомних си една статия за някакъв очевидно лоялен генерал, когото Сталин обвинил в опит за преврат точно преди войната. Генералът бил измъкнат от апартамента си посред нощ и увесен с главата надолу на един от стълбовете на оживена гара край Москва, където висял няколко дни, докато умрял. Пътниците, които се качвали и слизали от влаковете, го забелязвали, но никой не смеел да погледне втори път към него. Много по-късно хората от този квартал изобщо не били сигурни дали това наистина се е случило.

Подобни тревожни мисли ме преследваха в двореца от стая в стая, всяка по-дивна от предишната; навсякъде подушвах зло или заплаха, което може би просто беше доказателство за върховното могъщество на султана, могъщество, което тесните коридори, виещите се пътечки, зарешетените прозорци и потайните градинки не само не скриваха, а още повече изтъкваха. Най-накрая, търсейки малко спасение от съчетанието на чувственост и затворничество, на изисканост и потисничество, аз се върнах назад сред огрените от слънцето дървета на външния двор.

Там обаче се сблъсках с най-тревожните призраци, защото се оказа, че в този двор се е намирал дръвникът на палача, поне според пътеводителя ми, който не пестеше подробностите, когато описваше обичая на султана да обезглавява подчинените си, пък и всеки, който му противоречи. Отсечените глави били забивани на колове и излагани на показ пред султанските порти за назидание на останалите. Султанът и изменникът от Влахия са били приятна двойка, мислех си аз, отстъпвайки назад от отвращение. Разходката в близкия парк успокои нервите ми, а ниските, червеникави слънчеви отблясъци по водата, които превърнаха минаващия кораб в черна сянка, ми напомниха, че следобедът се изнизваше и трябваше да се връщам при Хелън, може би за още новини от леля й.

Когато пристигнах, Хелън чакаше във фоайето с английски вестник в ръка.

— Как беше разходката? — попита тя и вдигна поглед.

— Потискаща — отвърнах аз. — Отидох в двореца Топкапъ.

— Аха — тя затвори вестника. — Съжалявам, че го пропуснах.

— Недей. Как вървят нещата по широкия свят?

Тя прокара пръст по някои от заглавията.

— Потискащо. Но имам добри новини за теб.

— Говорила си с леля си? — аз се настаних в един от скърцащите столове до нея.

— Да, и тя беше невероятна, както винаги. Сигурна съм, че когато пристигнем, ще ми се накара, но това няма значение. Важното е, че ни е намерила конференция, в която да участваме.

— Конференция?

— Да. Направо е великолепно. Тази седмица в Будапеща има международна историческа конференция. Ще участваме като чуждестранни гости и тя ни е уредила визи, за да стигнем дотам — усмихна се Хелън. — Сред приятелите на леля ми очевидно има и историк от Будапещенския университет.

— И каква е темата на конференцията? — попитах аз, обзет от лоши предчувствия.

— Трудови въпроси в Европа до 1600 година.

— Доста широка формула. Предполагам, че ние ще участваме като видни османски специалисти?

— Точно така, скъпи ми Уотсън.

Въздъхнах.

— Добре тогава, че се отбих в Топкапъ.

Хелън ми се усмихна, но не можах да разбера дали беше дяволито или просто от доверие в способностите ми да се преобразявам.

— Конференцията започва в петък, така че имаме два дни да стигнем дотам. В събота и неделя ще слушаме лекции, като ти също ще изнесеш една. В неделя половината ден е свободен за разходки из историческите забележителности на Будапеща и ние ще се измъкнем, за да се разходим до майка ми.

— Какво ще изнеса? — не успях да прикрия гневния си поглед, но тя само приглади една къдрица зад ухото си и отвърна на погледа ми с невинна усмивчица.

— Ами, лекция. Ще изнесеш една лекция. Само така можем да участваме.

— И за какво, ако мога да попитам?

— За османското присъствие в Трансилвания и Влахия, струва ми се. Леля ми любезно добави твоята тема в програмата. Няма нужда да е нещо дълго, защото османлиите така и не успяват напълно да покорят Трансилвания. Помислих си, че за теб темата не е лоша, защото и двамата вече толкова много знаем за Влад, а пък навремето той е бил основната фигура в борбата, която отблъснала турските нашествия.

— Колко мило от твоя страна — изсумтях аз. — Искаш да кажеш, че ти знаеш толкова много за него. Нима мислиш, че ще се изправя на международна научна среща и ще дрънкам за Дракула? Спомни си, ако обичаш, че дисертацията ми е за холандските търговски гилдии, като при това още не е завършена. Защо ти не изнесеш лекцията?

— Би било нелепо — каза Хелън и събра ръце над вестника. — Аз съм — как да се изразя на английски? — стара чанта. Всеки в университета ме познава и неколкократно е умирал от скука пред моите трудове. Присъствието на един американец ще придаде малко блясък на цялото събитие и всички ще са ми благодарни, че съм те довела, макар и в последната минута. Присъствието на американец освен това ще разсее тежките им мисли за окаяния вид на университетското общежитие и за консервите с грах, които ще сервират на галавечерята последния ден. Ще ти помогна да напишеш лекцията — дори ще я напиша вместо теб, щом си толкова лош — а ти само ще я прочетеш в събота. Мисля, че леля каза към един часа.

Изпъшках. Тя беше най-невъзможният човек, когото бях срещал. Досетих се, че появата ми заедно с нея можеше да й донесе политическа черна точка с много по-голямо значение, отколкото тя беше готова да признае.

— Е, и какво общо имат османските турци във Влахия и Трансилвания с европейските трудови въпроси?

— Ще намерим начин да вмъкнем и малко трудови отношения. Това е красотата на солидното марксистко образование, което ти не си имал привилегията да получиш. Повярвай ми, ако се вгледаш внимателно, във всяка тема можеш да намериш трудови въпроси. Освен това Османската империя е била голяма икономическа сила, а Влад е прекъсвал търговските им пътища и достъпа им до природните богатства в крайдунавския район. Не се притеснявай — лекцията ти ще бъде зашеметяваща.

— Господи — успях да кажа аз.

— Не — тя поклати глава, — никакъв Господ, ако обичаш. Само трудови въпроси.

Не се сдържах и се разсмях, като мълчаливо се възхищавах на блясъка в тъмните й очи.

— Само се надявам, че никой в Щатите няма да разбере за това. Представям си какво ще си помисли комисията по зашитата на дисертацията ми. От друга страна, Роси много би се забавлявал с цялата тази история.

Пак започнах да се смея, като си представих същия дяволит блясък в ясните сини очи на Роси, но бързо млъкнах. Мисълта за Роси така изгаряше сърцето ми, че едва издържах; ето ме тук, на другия край на света, далеч от кабинета, където за последно го видях, при това с пълното основание да мисля, че никога повече няма да го видя жив, а може би и че никога няма да разбера какво се е случило с него. Никога беше доста дълъг и отчайващ срок, който за секунда се опитах да си представя, но после изблъсках тези мисли настрана. Отивахме в Унгария да говорим с жената, която може би го е познавала — отблизо — много преди аз да се запозная с него, още когато се е борел да открие Дракула. Това беше следа, която не можехме да си позволим да пренебрегнем. Ако за да стигна там, трябваше да изшарлатанствам и да изнеса една фалшива лекция, бях готов дори и на това.

Хелън мълчаливо ме наблюдаваше и аз почувствах, не за пръв път, свръхестествената й способност да чете мислите ми. Само след миг тя потвърди усещането ми, като каза:

— Струва си, нали?

— Да — извих очи настрани.

— Много добре — отбеляза тя тихо. — Радвам се, че ще те запозная с леля ми, която е чудесна, и с майка ми, която също е чудесна, но по различен начин.

Бързо я погледнах — сърцето ми се беше свило от нежния й тон, но лицето й вече беше възвърнало обичайния си израз на предпазлива ирония.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— Утре сутринта ще вземем визите си и другиден летим, ако няма проблеми с билетите. Леля ми каза, че утре трябва да отидем до унгарското консулство още преди началото на работното време и да звъннем на входната врата — към седем и половина сутринта. Оттам може направо да отидем в някоя пътническа агенция да запазим самолетни билети. Ако няма места, ще трябва да вземем влака, което ще означава доста дълъг път — тя поклати глава, но аз внезапно си представих бучащия, тракащ балкански влак, препускащ от една древна столица към следващата, и въпреки че щяхме да изгубим доста време, си пожелах да няма никакви свободни самолетни билети.

— Правилно ли ми се струва, че ти приличаш повече на тази твоя леля, отколкото на майка си? — може би усмивката ми към Хелън се дължеше на въображаемото ми приключение с влака.

Тя се поколеба само за секунда.

— Пак улучи, Уотсън. Слава Богу, много приличам на леля си. Но на теб повече ще ти хареса майка ми — с повечето хора е така.

А сега, може ли да те поканя на вечеря в нашето любимо заведение, за да поработим над лекцията ти?

— Разбира се — съгласих се аз, — стига наоколо да не се мотаят циганки.

Предложих й ръката си с нарочно преигран жест и тя остави вестника, за да се облегне на мен. Докато излизахме навън в златистата вечер на византийските улици, аз размишлявах колко странно беше, че дори и при най-невероятни обстоятелства, в най-тревожните моменти от живота ни, в дните на най-страшна разлъка с дома и всичко близко, имаше и мигове на несъмнено щастие.

В слънчевото утро в Булоа двамата с Барли се качихме на ранния влак за Перпинян.