Елизабет Костова
Историкът (59)

Глава 57

Когато Стойчев ни каза, че притежава друго писмо на отец Кирил, двамата с Хелън учудено се спогледахме.

— Какво искате да кажете? — успях да попитам накрая.

Стойчев развълнувано почука с пръсти по копието на Тургут.

— Притежавам ръкопис, който получих през 1924 година от моя приятел Атанас Ангелов. Описва друг етап от същото пътуване, сигурен съм. Не знаех, че съществува и още един документ от онова пътешествие. Всъщност моят приятел се спомина внезапно точно след като ми го даде, горкият човек. Почакайте…

Той се изправи, като в бързината се олюля и двамата с Хелън скочихме да го подхванем да не падне. Той обаче успя да се закрепи без чужда помощ и влезе в една от по-малките стаички, махна ни да го последваме и ни посочи да внимаваме да не се спънем в купчините книги по пътя. В стаичката той огледа лавиците и се пресегна за една кутия, която му помогнах да свали долу. Отвътре извади картонена папка, вързана с износен шнур. Занесе я обратно на масата и я отвори под нетърпеливите ни погледи, като измъкна един толкова крехък документ, че треперех, като го гледах как борави с него. Той го погледа известно време, сякаш вкаменен, после въздъхна.

— Какво виждате, това е оригиналът. Подписът…

Наведохме се над ръкописа и кожата по ръцете и врата ми настръхна, когато видях изящно изписано име на кирилица, което дори и аз можех да разчета — Кирил — и годината: 6985. Погледнах Хелън и тя прехапа устни. Избелялото име на монаха беше поразително истинско. Както истински беше и фактът, че някога той е бил жив, съвсем като нас днес, и е писал по този пергамент с перо в топлата си, жива ръка.

Стойчев изглеждаше преизпълнен с благоговение като мен, макар че тези старинни ръкописи несъмнено за него бяха просто част от ежедневието му.

— Превел съм го на български — след малко каза той и извади друг лист, оризова хартия с напечатан текст. Седнахме на масата. — Ще се опитам да ви го прочета.

Той прокашля гърлото си и ние изслушахме груб, но компетентен превод на писмото, което след това беше многократно превеждано.

До игумена Евпраксий

Ваше Високопреподобие,

С перо е ръка сядам да изпълня задачата, която Вие с безкрайната си мъдрост ми поверихте, и да Ви разкажа обстоятелствата по изпълнението на нашето дело в реда, в който се случиха. Дано с Божията помощ ги изложа справедливо и съгласно Вашите желания. Тази вечер нощуваме край Вирбий, на два дни път от Вас, в манастира на Св. Владимир, където светите братя ни приветстваха с добре дошли във Ваша чест. Както ми заръчахте, отидох сам при игумена и му разказах за нашата задача в пълна тайна и усамотение, без да присъства нито един новопостъпил послушник или прислужник. Той нареди каруцата ни да остане под ключ в оборите в двора и изпрати двама пазачи от неговите монаси и двама от нашите. Надявам се, че често ще срещаме подобно разбиране и внимание, поне докато стигнем земите на нечестивците. Както заръчахте, предадох в ръцете на игумена една книга с Вашите заповеди и видях, че той веднага я скри и дори не я отвори пред мен.

Конете са уморени след изкачването на планините и затова и утре ще останем да пренощуваме тук. Самите ние се посъвзехме благодарение на службите в тяхната църква, където се съхраняват две икони на пречистата Богородица, които творят чудеса вече от осемдесет години. На едната още се виждат чудотворните сълзи, които Богородица проляла за един грешник и които сега са се превърнали в драгоценни бисери. Горещо й се помолихме да бди над пътя ни, да стигнем големия град по живо, по здраво и дори и в столицата на врага да намерим убежище, от което да изпълним задачата си.

Оставам Ваш смирен служител в името на Отца, Сина и Светия дух,

Отец Кирил,

Април, лето Господне 6985

Мисля, че и двамата с Хелън бяхме стаили дъх, докато Стойчев четеше на глас. Той превеждаше бавно и методично, с впечатляваща вещина. Тъкмо се канех да възкликна, че несъмнено двете писма са свързани, когато отдолу се понесе тропот по дървените стълби и всички вдигнахме глави.

— Връщат се — каза тихо Стойчев. Той прибра писмото и временно взе с него и нашето, за да го пази. — Мистър Ранов ви е прикрепен като водач ли?

— Да — отвърнах бързо, — но изглежда дълбоко се интересува от работата ни тук. Трябва да ви разкажем много неща за проучванията ни, но всичко е поверително и… — тук млъкнах.

— Опасно? — попита Стойчев и обърна красиво остарялото си лице към нас.

— Как разбрахте? — не успях да скрия удивлението си. Не бяхме казали нищо, което да навежда на мисълта за опасност.

— Ех — поклати глава той и във въздишката му долових толкова дълбок опит, че съжалих, задето няма да мога да се потопя в него. — И аз трябва да ви разкажа нещо. Не съм очаквал, че някога ще видя още едно от тези писма. Не казвайте нищо на Ранов, доколкото е възможно.

— Не се тревожете — поклати глава Хелън и двамата за миг си размениха усмихнати погледи.

— Тихо — меко каза Стойчев. — Ще се погрижа да получим възможност отново да си поговорим.

Ирина и Ранов влязоха в гостната с подрънкване на съдове и Ирина се зае да сервира чашите и бутилка кехлибарена течност. Ранов се появи след нея и носеше един хляб и чиния бял боб. Усмихваше се и изглеждаше почти опитомен. Искаше ми се да благодаря на племенницата на Стойчев. Тя удобно настани вуйчо си в стола му, покани и нас да седнем и чак тогава осъзнах колко много съм огладнял от сутрешната ни екскурзия.

— Е, скъпи гости, чувствайте се като у дома си. — Стойчев махна с ръка към масата, като че ли беше трапезата на константинополския император. Ирина наля ракия — само ароматът й можеше да убие някое по-дребно животно — и той вдигна тост, а широката му усмивка с пожълтелите зъби искрено светеше. — Наздраве за дружбата на учените от целия свят.

Всички ентусиазирано отвърнахме на тоста, само Ранов иронично вдигна чаша и ни огледа.

— Да се надяваме, че науката ви ще умножава знанията на Партията и народа — каза той и леко ми се поклони. Думите му едва не ми развалиха апетита; дали говореше най-общо или наистина възнамеряваше да умножи знанията на Партията чрез нещо конкретно от онова, което ние знаехме? За всеки случай върнах поклона и изгълтах ракията си. Реших, че това нещо може да се пие само бързо и наистина, изгарянията трета степен, които получих по гърлото си, бързо бяха изместени от приятна топлина. Ако изпия достатъчно от тази напитка, помислих си аз, има опасност да харесам даже и Ранов.

— Радвам се, че имам възможност да си поговоря с колеги, които се интересуват от нашата средновековна история — каза ми Стойчев. — Може би с мис Роси ще ви е интересно да присъствате на празника, който отбелязва деня на двама от най-великите ни мъже от средновековния период. Утре е денят на Кирил и Методий, създателите на славянската писменост. На английски четете името Сирил и наричате азбуката сирилска, докато ние й казваме кирилица в чест на монаха Кирил, който измислил букви за славянския език.

За момент се обърках, като реших, че Стойчев говори за нашия отец Кирил, но той продължи речта си и тогава разбрах какво има предвид и колко е находчив.

— Днес следобед съм доста зает — каза той, — но ако искате, минете утре, когато за празника ще дойдат на гости някои от бившите ми студенти и тогава ще мога да ви разкажа още за Кирил.

— Много мило от ваша страна — каза Хелън. — Не бихме искали да ви отнемаме повече време, но за нас ще е чест да ви гостуваме на празника. Нали може да се уреди, другарю Ранов?

Това „другарю“ не убягна на Ранов, който й се намръщи над втората си чаша ракия.

— Естествено — каза той, — щом е необходимо за проучването ви, с удоволствие ще ви помогна.

— Чудесно — каза Стойчев. — Събираме се към един и половина и Ирина ще приготви нещо хубаво за обяд. Групата е много приятна. Ще се срещнете с учени, чиято работа несъмнено ще ви заинтригува.

Разсипахме се в благодарности и после се подчинихме на подканите на Ирина да ядем, макар да забелязах, че и Хелън не смееше да допие ракията. Когато привършихме непретенциозния си обяд, Хелън веднага се изправи и всички я последвахме.

— Няма да ви безпокоим повече днес, професоре — каза тя и стисна ръката му.

— Няма такова нещо, скъпо дете. — Стойчев сърдечно се ръкува с нея, но ми се стори, че изглеждаше притеснен. — Ще ви чакам утре на гости.

Ирина ни изпрати до вратата през зеления двор и градината.

— До утре — каза тя и ни се усмихна, а после дяволито подметна нещо на български, което накара Ранов да приглади коса, преди да си нахлупи шапката.

— Много хубаво момиче — самодоволно отбеляза той, докато вървяхме към колата, и Хелън ми смигна зад гърба му.

 

 

Едва късно вечерта успяхме да измъкнем няколко минутки насаме. Ранов най-накрая си замина след сякаш безкрайната вечеря в ресторанта на мрачния хотел. Двамата с Хелън се качихме заедно по стълбите — асансьорът пак се беше развалил — и поспряхме във фоайето до стаята ми за няколко сладки мига, откраднати от необикновеното ни положение. Щом решихме, че Ранов трябва да се е отдалечил достатъчно, слязохме долу и се разходихме до едно заведение на съседната улица, където седнахме под клоните на дърветата.

— И тук някой ни наблюдава — каза тихо Хелън, докато се настанявахме на металната маса. Внимателно положих куфарчето в скута си; не ми се искаше да го оставям дори и под масата. Хелън се усмихна: — Поне тук няма микрофони като в стаята ми. И като в твоята. — Тя вдигна поглед към зелените клони над нас. — Липи — добави тя. — След около два месеца ще се покрият с цвят. У нас хората варят чай от липовия цвят, сигурно и тук е така. Когато сядаш навън на такава маса, първо трябва да почистиш масата, защото цветчетата и прашецът полепват навсякъде. Миришат на мед, сладко и свежо. — Тя махна отривисто, сякаш да помете с ръка хиляди бледожълти цветчета.

Тогава взех ръката й и я обърнах, за да погледна изящните линии на дланта й. Надявах се те да означават, че ще живее дълго и щастливо с мен.

— Какво мислиш за писмото на Стойчев?

— Може би извадихме късмет — замислено каза тя. — Първо помислих, че е само част от историческата мозайка — прекрасна част, но безполезна. Но когато Стойчев позна, че писмото ни е опасно, се почувствах силно обнадеждена, че той знае нещо важно.

— И аз се надявам да е така — признах аз. — Но освен това си помислих, че може би просто е политически неудобен материал, както по-голямата част от заниманията му, защото е свързан с историята на църквата.

— Знам — въздъхна Хелън. — Може и така да е.

— И може би само заради това не искаше да говори в присъствието на Ранов.

— Да. Ще трябва да почакаме до утре, за да видим какво е имал предвид. — Тя прокара пръсти през моите. — За теб всеки ден чакане е мъчение, нали?

Бавно кимнах.

— Ако познаваше Роси… — казах и спрях.

Очите й бяха приковани в моите и тя бавно прибра една къдрица, която се беше измъкнала от кока й. Жестът беше толкова тъжен, че още повече подчерта следващите й думи:

— Постепенно започвам да го опознавам, благодарение на теб.

В този миг до нас се приближи сервитьорка в бяла блузка и ни попита нещо. Хелън се обърна към мен:

— Какво ще пием?

Сервитьорката ни гледаше любопитно — създания, говорещи на чужд език.

— Какво можеш да поръчаш с твоя български? — подразних Хелън.

— Чай — каза тя и посочи себе си и мен. — Чай. Моля.

— Бързо се учиш — отбелязах аз, когато сервитьорката отново влезе в заведението.

Тя сви рамене.

— Учила съм малко руски. С българския си приличат.

Когато сервитьорката се върна с чая ни, Хелън го разбърка с мрачна физиономия.

— Когато Ранов си тръгна, почувствах такова облекчение, че едва понасям мисълта, че утре пак трябва да го видя. Не мога да си представя как ще свършим някаква истинска работа, докато ни виси на шията.

— Ако знаех дали наистина подозира нещо за проучването ни, щеше да ми е по-добре — признах аз. — Странното е, че той ми прилича на някого, но не мога да се сетя на кого, нещо ме е хванала амнезията.

Погледнах сериозното, красиво лице на Хелън и в същия миг усетих, че умът ми трескаво обмисля нещо, че е на ръба да намери решение на някаква загадка и тя не е свързана с евентуалния близнак на Ранов. По-скоро беше свързана с лицето на Хелън в сумрака, с действието, което извършвах — вдигах чашата с чай да отпия, както и със странната дума, която изрекох. Умът ми и преди беше размишлявал върху тази загадка, но този път решението внезапно си проби път.

— Амнезия — казах аз. — Хелън, Хелън — амнезия.

— Какво? — моята настойчивост я накара да се намръщи учудено.

— Писмата на Роси! — почти извиках. Отворих куфарчето си толкова припряно, че чаят ни се разля на масата. — Писмото за пътуването му в Гърция!

Трябваха ми няколко минути, за да открия проклетото нещо сред книжата си и да намеря откъса, а после да го прочета на Хелън, чиито тъмни очи бавно се уголемиха в потрес.

Нали си спомняш писмото, в което описва как се върнал в Гърция — в Крит — след като в Истанбул онзи му взел картата и как сякаш всичко тръгнало с главата надолу? — Треснах листа пред нея. — Слушай: „Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.“

— Господи! — тихо каза Хелън.

— Оставих се на някакъв непознат да ме почерпи с амнезия — парафразирах аз, като се мъчех да не викам. — Как мислиш, кой ли е бил този непознат? Ето защо Роси е забравил…

— Забравил е… — думата сякаш хипнотизираше Хелън. — Забравил е Румъния…

— И че изобщо е ходил там. В писмата до Хеджис той казва, че от Румъния се връща в Гърция, за да вземе пари и да присъства на разкопките…

— И е забравил майка ми — довърши Хелън почти нечуто.

— Майка ти — повторих аз и изведнъж видях как майка й стоеше на прага на къщата си да ни изпрати. — Той не е имал намерение да не се връща. Просто е забравил всичко. Ето защо… ето защо ми каза, че не винаги успява да си спомни ясно проучванията си.

Лицето на Хелън беше пребледняло, тя стискаше зъби, а очите й, пълни със сълзи, светеха яростно.

— Мразя го — каза тя тихо и аз разбрах, че това не се отнасяше за баща й.