Елизабет Костова
Историкът (66)

Глава 64

Заварихме Стойчев на масата в библиотеката, развълнуван. Ранов седеше срещу него, потрепваше с пръсти и от време на време хвърляше по едно око на документите, които старият учен оставяше настрана. Изглеждаше по-раздразнен от всякога, което вероятно означаваше, че Стойчев не е бил словоохотлив. Когато влязохме, Стойчев вдигна блеснал поглед.

— Мисля, че съм готов — каза той шепнешком. Хелън седна до него, а аз се наведох над ръкописите, които разучаваше. По вид и изработка приличаха на писмата на отец Кирил — бяха написани с изящен, прилежен почерк на пожълтели и оръфани по краищата листа. Разпознах славянските букви от писмото на отец Кирил. До тях бяха разстлани нашите карти. Усетих, че съм затаил дъх, надявайки се противно на всяка логика този път да научим нещо наистина важно. Може би гробът се намира дори тук, в Рила, изведнъж се сетих аз — може би затова Стойчев настояваше да дойде тук, защото тъкмо това е подозирал. Все пак бях учуден и притеснен, че той се кани да съобщи откритията си пред Ранов.

Стойчев се огледа, хвърли един поглед към Ранов, потърка набръчканото си чело с длан и тихо каза:

— Мисля, че гробът не е в България.

Кръвта сякаш се отдръпна от главата ми.

— Какво? — взря се Хелън в Стойчев, а Ранов се обърна настрани и продължи да барабани с пръсти по масата, сякаш ни слушаше само с половин ухо.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, приятели, но от този ръкопис, който не бях преглеждал от години, ми стана ясно, че група поклонници са се върнали от „Свети Георги“ във Влахия към 1478 година. Този ръкопис е митнически документ — с него им се дава право да пренесат някакви християнски реликви от влашки произход обратно във Влахия. Съжалявам. Може би един ден ще успеете да отидете и там, за да разучите допълнително този въпрос. Ако обаче искате да продължите изследването си за поклонническите маршрути в България, с радост ще ви помогна.

Взирах се в него онемял. Как ще успеем да влезем в Румъния след всичко това, мислех си аз. Беше цяло чудо, че дори и дотук стигнахме.

— Препоръчвам ви да си издействате разрешение да видите някои други манастири и маршрутите, по които са разположени, особено Бачковския манастир. Той е чудесен образец на българския византизъм, а постройките са много по-стари от тези в Рила. Освен това там има редки ръкописи, които монасите поклонници са носели като дарове на манастира. Ще ви е интересно и ще можете да съберете повече материал за статиите си.

За мое удивление Хелън изглеждаше напълно съгласна с този план.

— Можем ли да отидем дотам, мистър Ранов? — попита тя. — Може би професор Стойчев също ще иска да ни придружи.

— О, боя се, че трябва да се връщам у дома — със съжаление каза Стойчев. — Имам много работа. Иска ми се да дойда да ви помогна в Бачково, но мога само да ви дам препоръчително писмо до игумена. Мистър Ранов ще ви превежда, а игуменът ще ви помогне с превода на документите, които поискате да видите. Той е отличен познавач на историята на манастира.

— Чудесно — Ранов очевидно се зарадва, че Стойчев ни напуска.

Нямаше какво повече да се каже, положението беше ужасно, мислех си аз; трябваше просто да отидем в следващия манастир, преструвайки се, че продължаваме изследването си, а по пътя да решим какво да правим. Румъния? Споменът за вратата на кабинета на Роси в университета отново изплува в съзнанието ми; беше затворена, заключена. Роси никога повече нямаше да я отвори. Безмълвно гледах как Стойчев прибира ръкописите в кутията им и затваря капака. Хелън я отнесе до една лавица и му помогна да излезе от библиотеката. Ранов ни следваше мълчаливо — и ми се стори, че в мълчанието му долових злорадство. Каквото и да бяхме дошли да търсим, то вече ни се беше изплъзнало, а ние отново щяхме да останем сами с водача си. Сега можеше да ни заведе да довършим проучването си, за да напуснем България колкото се може по-скоро.

Ирина очевидно беше ходила в църквата; сега идваше към нас през напечения двор и като я видя, Ранов се обърна и отиде да пуши под един от чардаците, а после тръгна към главния вход и изчезна навън. Стори ми се, че когато стигна портите, ускори крачка; може би и той имаше нужда да си почине от нас. Стойчев тежко се отпусна на една дървена пейка край входа, а Ирина положи грижовно ръка на рамото му.

— Вижте сега — каза той тихо и ни се усмихна, сякаш просто си бъбрехме, — бързо трябва да поговорим, докато нашият приятел не ни слуша. Не исках да ви плаша. Няма такъв документ за връщането на поклонниците с мощите във Влахия. Съжалявам, но ви излъгах. Влад Дракула несъмнено е погребан в „Свети Георги“, където и да е това, а аз открих нещо много важно. В „Хрониката“ Стефан казва, че „Свети Георги“ е близо до Бачково. Не успях да открия прилика между Бачковския край и вашите карти, но намерих едно писмо от игумена на Бачковския манастир до игумена на Рилския от началото на XVI век. Не посмях да ви го покажа пред нашия спътник. В писмото се казва, че бачковският игумен повече няма нужда от помощта на Рилския манастир и на други свещеници в борбата срещу ереста в „Свети Георги“, тъй като манастирът е бил опожарен, а монасите — пръснати. Предупреждава игумена на Рилския манастир да бди за пристигането на монаси от „Свети Георги“, както и на монаси, които проповядват, че змеят е убил свети Георги — тъй като именно това е символът на тяхната ерес.

— Змеят — драконът — е убил… почакайте — казах аз. — Имате предвид онова изречение за чудовището и светеца? Кирил казва, че търсят манастир със знак, на който светията и чудовището са равни.

— Свети Георги е една от най-значимите фигури в българската иконопис — тихо обясни Стойчев. — Наистина обръщането на ролите — змеят да победи свети Георги — би било твърде необичайно. Но нали си спомняте, че влашките монаси са търсели точно такъв знак, тъй като там тялото на Дракула е трябвало да се съедини с главата си. Сега започвам да се питам дали не става дума за някаква по-широко разпространена ерес — известна и в Константинопол, и във Влахия, известна дори на самия Дракула. Дали Орденът на дракона не е имал собствени религиозни убеждения, различни от тези на Църквата? Дали по някакъв начин Орденът не е създал своя секта? Досега не се бях замислял над подобна възможност — поклати глава той. — Трябва да отидете в Бачково и да попитате игумена дали знае нещо за това равенство или за размяната на ролите на чудовището и светеца. Попитайте го тайно. В писмото, което ще му напиша — и което вашият водач ще вземе и ще прочете, — аз ще спомена единствено, че проучвате поклонническите маршрути, но вие ще намерите начин да поговорите с него насаме. Освен това там живее един монах, който навремето беше учен, изтъкнат изследовател на историята на „Свети Георги“. Работеше с Атанас Ангелов и беше вторият човек, който видя „Хрониката“ на Захарий. Когато го познавах, се казваше Пондев, но сега сигурно е приел друго, монашеско име. Игуменът ще ви помогне да го намерите. Има и още нещо. Тук не разполагам с карта на Бачковския край, но мисля, че североизточно от манастира имаше една дълга, лъкатушна долина, където някога вероятно е текла река. Спомням си, че веднъж бях там и дори говорих с монасите за тази местност, но вече не помня как я наричаха. Дали тя не е вашата драконова опашка? Но пък тогава къде ли ще са крилата му? Може би планините? Трябва просто да се огледате.

Исках да коленича пред Стойчев и да целуна нозете му.

— Но защо не дойдете с нас?

— Даже и на племенницата си бих се опълчил, за да дойда — отвърна той и й се усмихна, — но се страхувам, че така само ще увелича подозренията им. Ако водачът ви реши, че още се интересувам от това проучване, ще прояви по-голяма бдителност. Ако можете, елате ми на гости веднага щом се върнете в София. Ще мисля за вас през цялото време и ще се моля пътят ви да е безоблачен и да намерите онова, което търсите. Ето, вземете това — той пъхна в ръката на Хелън малък предмет, но тя бързо затвори пръсти над него и не успях да видя нито какво представлява, нито къде го прибра.

— Мистър Ранов доста се забави, досега не му се е случвало — отбеляза тя тихо.

Бързо я погледнах.

— Да отида ли да проверя? — Бях се научил да се доверявам на инстинкта й и тръгнах към главния вход, без да дочакам отговор.

Точно зад стените на величествения манастир видях Ранов до някакъв мъж край дълга синя кола. Другият, облечен в летен костюм и шапка, беше висок и елегантен, но нещо във вида му ме накара да спра в сянката на портите. Двамата бяха потънали в оживен разговор, който изведнъж секна. Хубавецът плесна Ранов по гърба и се метна в колата. Усетих дружеското потупване сякаш на собствения си гръб — познавах този жест — веднъж наистина го бях изпитал лично. Колкото и да беше невероятно, човекът, който с уверени маневри измъкваше колата си от прашния паркинг, беше Геза Йожеф. Втурнах се обратно в двора и по най-бързия възможен начин се върнах при Хелън и Стойчев. Хелън ме гледаше нетърпеливо; може би и тя беше свикнала да вярва на моите инстинкти. Дръпнах я настрани, а Стойчев, макар и видимо озадачен, беше достатъчно любезен да не попита нищо.

— Мисля, че Йожеф е тук — бързо прошепнах аз. — Не видях лицето му, но някой с неговата фигура преди малко говореше с Ранов.

— По дяволите — тихо каза Хелън. Мисля, че за пръв и последен път я чух да ругае.

След миг Ранов запъхтяно се върна при нас.

— Време е за вечеря — каза той сухо и се почудих дали не съжаляваше, че ни е оставил насаме със Стойчев, макар и за няколко минути. По тона му усетих, че не ме е видял до портите. — Елате с мен. Ще похапнем.

В смълчаната манастирска трапезария вечеряхме с вкусна, домашна храна, поднесена от двама монаси. Шепа туристи очевидно също щяха да нощуват в манастира с нас и забелязах, че някои от тях говореха чужди езици, а не български. Немскоговорещите вероятно бяха на екскурзия от Източна Германия, реших аз, а другата непозната реч навярно беше чешки. Лакомо се хранехме край дългата дървена маса, на съседната маса вечеряха монасите, а аз с удоволствие предвкусвах тесните нарове, които ни очакваха. С Хелън нямахме възможност да останем насаме, но знаех, че и тя сигурно мисли за появата на Йожеф. Какво искаше от Ранов? Или по-точно, какво искаше от нас? Спомних си предупреждението на Хелън, че ни следят. Кой му е казал къде сме?

Денят беше изтощителен, но с такова нетърпение чаках да стигнем Бачково, че на драго сърце бих тръгнал и пеш, ако така щеше да стане по-бързо. Вместо това трябваше да се наспим, да се подготвим за утрешното пътуване. Сред източноберлинските и пражки похърквания щях да чувам гласа на Роси, разсъждаващ върху някакъв спорен момент в работата ни, и гласа на Хелън, леко развеселен от моята недосетливост — „разбира се, че ще се омъжа за теб“.