Елизабет Костова
Историкът (31)

Глава 29

Дори и днес, когато слезеш от влака на тази велика арена на пътешествията, наречена Гар дю Нор, с великанската й конструкция от старо желязо и стъкло, с въздушната й кринолинова прелест, се озоваваш направо в Париж. Двамата с Барли слязохме от влака с чанти в ръце и минутка-две останахме неподвижни, за да попием всичко това с очи. Поне аз правех това, макар че дотогава много пъти бях слизала там по време на пътуванията с баща ми. La gare кънтеше от звука на влакови спирачки, разговори, стъпки, свирки, пърхане на гълъбови крила, подрънкваме на монети. Възрастен мъж с черна барета мина край нас с млада жена под ръка. Червената й коса беше прекрасно фризирана, на устните й имаше розово червило и аз за миг си се представих на нейно място. Ех, ако можех да изглеждам така, да съм парижанка, да порасна и да имам боти на високи токове, истински гърди и елегантен, застаряващ художник до себе си! После ми хрумна, че мъжът може би просто й беше баща и се почувствах много самотна.

Обърнах се към Барли, който очевидно попиваше миризми, а не гледки.

— Боже, колко съм гладен — изръмжа той. — Тъй и тъй сме тук, дай поне да хапнем нещо свястно.

Той се втурна към един ъгъл на гарата, като че ли я познаваше като пръстите на ръцете си; и наистина, оказа се, че знаеше отлично не само пътя, но и горчицата, и видовете фино нарязана шунка, така че скоро и двамата похапвахме два огромни сандвича, увити в бяла хартия, като Барли дори не си даде труд да седне на пейката, която аз открих.

И аз бях гладна, но най-вече се притеснявах какво ще правя отсега нататък. Щом слязохме от влака, Барли можеше да намери някой обществен телефон и да успее да позвъни на мисис Клей или на мастър Джеймс или дори на армия жандармеристи, които да ме върнат в Амстердам с белезници. Вдигнах тревожно поглед към него, но лицето му беше почти изцяло скрито зад сандвича. Когато все пак го отмести, за да пийне оранжада, аз му казах:

— Барли, ще ми направиш ли една услуга?

— Сега пък какво?

— Моля те, не се обаждай. Така де, моля те, Барли, не ме предавай. Отивам на юг, каквото и да става. Виждаш, че не мога да се прибера у дома, без да знам къде е баща ми и какво се случва, нали?

Той пиеше сериозно.

— Виждам.

— Моля те, Барли.

— Ти за какъв ме вземаш?

— Не знам — казах озадачено. — Мислех, че си ми ядосан, задето избягах, и че може би смяташ да ме издадеш.

— Само помисли — каза Барли, — ако имах поне малко достойнство, сега щях да пътувам към утрешните си лекции — и към здравото конско на Джеймс — влачейки и теб след себе си. Вместо това обаче, ето ме тук, принуден от галантност — а и от любопитство — да придружа ненадейно една госпожица до Южна Франция. Мислиш ли, че ще пропусна такава възможност?

— Не знам — повторих аз, този път с благодарност.

— По-добре да попитаме кога е следващият влак за Перпинян — отсече Барли и решително сгъна хартията от сандвича си.

— Откъде знаеш? — казах изненадано.

— О, май се имаш за много загадъчна — Барли пак изглеждаше ядосан. — Нима не ти преведох цялата онази история от вампирската колекция? Къде другаде може да отиваш, ако не в онзи манастир в Източните Пиренеи? Да не мислиш, че нищо не разбирам от френска география? Хайде, не почвай да се мръщиш. Така лицето ти почти изгубва чара си.

В края на краищата отидохме до bureau de change ръка за ръка.

 

 

Когато Тургут произнесе името на Роси с тон, който несъмнено издаваше познанство, внезапно почувствах, че светът се размества под краката ми, че парченца цвят и форма изпадат от мястото си и се разбъркват в сложна плетеница на абсурда. Сякаш гледах познат филм, но на екрана изведнъж се появи нов герой, който всъщност никога не е участвал във филма, а сега се присъедини към действието гладко, но необяснимо.

— Познавате ли професор Роси? — повтори Тургут със същия тон.

Аз още не бях си възвърнал дар слово, но Хелън очевидно беше взела решение.

— Професор Роси е научен ръководител на Пол в Историческия факултет на нашия университет.

— Но това е невероятно — изрече бавно Тургут.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Никога не сме се виждали — заяви Тургут, — но съм чувал за него, при това при най-необикновени обстоятелства. Вижте, мисля, че трябва да ви разкажа тази история. Седнете, колеги — той махна гостоприемно с ръка, дори и насред удивлението си. Двамата с Хелън бяхме скочили на крака, но сега се настанихме до него. — Тук има нещо прекалено необичайно… — той млъкна, но после сякаш се насили да ни обясни. — Преди години, когато се влюбих в този архив, разпитвах библиотекаря за всякакви сведения за него. Той ми разказа, че доколкото си спомня, никой друг не е работил с тези документи, но че предшественикът му — имам предвид библиотекарят преди него — май знаел нещо по въпроса. Така отидох да се срещна със стария библиотекар.

— Той жив ли е сега? — поех дълбоко дъх.

— О, не, приятелю. Съжалявам. Още тогава той беше много стар и умря, струва ми се, около година след като говорихме. Паметта му обаче беше отлична и той сподели, че заключил колекцията, защото имал лошо предчувствие. Каза, че един чуждестранен професор веднъж я прегледал и после много — как се казваше? — се разстроил, почти полудял и внезапно избягал от архива. Старият библиотекар каза още, че няколко дена след тази случка той работел нещо сам в библиотеката и когато вдигнал очи, изведнъж видял някакъв едър мъж да преглежда същите документи. Никой не бил влизал, а вратата към улицата била заключена, защото било вечер, след края на работното време на библиотеката. Изобщо не разбирал как този човек е влязъл. Помислил си, че може би все пак не е заключил вратата и не е чул стъпките на мъжа нагоре по стълбите, макар че не звучало твърде правдоподобно. После ми каза… — Тургут се наведе напред и още повече сниши глас, — каза ми, че когато се приближил към мъжа да го попита какво прави, онзи вдигнал очи и… нали разбирате… в ъгълчето на устата му капела тънка струйка кръв.

Усетих, че ми се повдига, а Хелън вдигна рамене, сякаш искаше да удържи потреперването си.

— Старият библиотекар първо не искаше да ми разкаже тази история. Мисля, че се страхуваше да не го помисля за луд. Каза ми, че едва не припаднал от гледката и когато отново погледнал, мъжът бил изчезнал. Документите обаче още стояли пръснати по масата, затова на следващия ден той купил осветеното ковчеже от антикварния пазар и прибрал документите в него. Държал ги под ключ и по думите му никой повече не ги потърсил, докато той бил библиотекар там. Повече не видял и странния мъж.

— А Роси? — настоях аз.

— Да, виждате ли, аз бях решен да проследя всяка следа в тази история, затова го попитах за името на чуждестранния учен, но той не можа да си спомни нищо, освен че името май било италианско. Каза ми ако искам, да погледна в регистъра за 1930 година и моят приятел тук ми разреши да проверя. След известно ровене открих името на професор Роси, както и че е от Оксфорд, Англия. Затова му написах писмо в Оксфорд.

— Той отговори ли? — очите на Хелън святкаха към Тургут.

— Да, но вече не беше в Оксфорд. Беше отишъл в един американски университет — вашия, макар че в началото като говорихме с вас, не направих връзката, — затова писмото ми стигнало при него с огромно закъснение и чак после той ми отговорил. Казваше, че съжалява, но не знаел нищо за архива, за който говоря и не може да ми помогне. Ще ви покажа писмото вкъщи, когато дойдете на вечеря. Получих го малко преди войната.

— Колко странно — промърморих аз. — Нищо не разбирам.

— Това не е най-странното нещо — отбеляза припряно Тургут. Той обърна очи към пергамента върху масата, към библиографията, и прокара пръст по името на Роси в дъното. Загледах се и отново забелязах думите след името. Бяха на латински, сигурен бях, макар че моят латински от първите две години в колежа никога не е бил кой знае какъв, а сега на всичкото отгоре съвсем го бях занемарил.

— Какво пише? Знаете ли латински?

За мое облекчение Тургут кимна.

— Пише: Бартоломео Роси. „Привидението… духът… в амфората“.

Мислите ми запрепускаха бясно.

— Но този израз ми е познат. Мисля… сигурен съм, че това е заглавието на една статия, по която той работи от пролетта — аз млъкнах. — Работеше. Показа ми я преди около месец. Става въпрос за гръцката трагедия и за предметите, които гръцките театри понякога използвали като реквизит за сцената. — Хелън ме гледаше непрегнато. — Това е… убеден съм, че това е последният му труд.

— А най-най-странното е — заяви Тургут и този път чух истински повей на страх в гласа му, — че много пъти съм чел този списък и никога не съм виждал този ред. Някой е добавил името на Роси.

Вторачих се в него потресен.

— Проверете кой — задъхано настоях аз. — Трябва да разберем кой подправя тези документи. Кога за последно сте бил тук?

— Преди около три седмици — каза мрачно Тургут. — Почакайте, моля, първо ще отида да попитам господин Ерозан. Не мърдайте. — Още щом стана, внимателният библиотекар го видя и се запъти насам. Двамата размениха набързо няколко думи.

— Какво казва той? — попитах аз.

— Защо не ми го каза досега? — изстена Тургут. — Вчера дошъл някакъв мъж и прегледал кутията.

Той продължи да разпитва приятеля си и господин Ерозан махна към вратата.

— Онзи е бил — заяви Тургут и също посочи натам. — Казва, че е онзи, който беше тук преди малко, с когото говореше.

Всички се обърнахме ужасени и библиотекарят отново махна натам, но беше твърде късно. Дребният мъж с бялата шапчица и сивата брада беше изчезнал.

 

 

Барли ровеше из портфейла си.

— Хъм, ще трябва да обменим всичко, което имам — отбеляза той мрачно. — Тук са парите от мастър Джеймс и още няколко лири от стипендията ми.

— И аз взех малко — заявих аз. — Искам да кажа, от Амстердам. Ще купя билетите за влака и мисля, че ще мога да плащам за храна и нощувки поне за няколко дена. — Наум се чудех дали наистина ще съм в състояние да плащам, ако Барли продължи да яде с такъв апетит. Направо беше невероятно, че толкова кльощав човек можеше да яде толкова много. И аз бях слаба, но не можех да си представя да излапам два сандвича със скоростта, която Барли току-що беше демонстрирал. Мислех, че онази непоносима тежест, която усещах, се дължеше на проблема с парите, но само докато не се озовахме в обменното бюро и младата жена в тъмносин жакет не ни погледна през бюрото. Барли я заговори за курсовете и след малко тя вдигна телефона и се обърна, докато говореше в слушалката.

— Защо се обажда? — прошепнах нервно на Барли.

Той изненадан ме погледна.

— По някаква причина проверява курсовете — отговори той. — Не знам точно защо. Ти какво си помисли?

Не можах да обясня. Може би бях прихванала заразата от писмата на баща ми и вече всичко ми изглеждаше подозрително. Като че ли непрекъснато ни следяха невидими очи.

 

 

Тургут, който явно запази повече присъствие на духа от мен, се завтече към вратата и изчезна в малкото преддверие. След секунда се върна, клатейки глава.

— Няма го — тежко изрече той. — Няма следа от него и по улицата. Стопил се е в навалицата.

Господин Ерозан явно взе да се извинява и Тургут отново размени с него няколко кратки реплики. После се обърна към нас.

— Сещате ли се за някаква причина, поради която някой би ви преследвал тук да провери проучванията ви?

— Преследвал? — сещах се за много причини, но и представа си нямах кой точно.

Тургут ме погледна изпитателно и аз си спомних изражението на циганката, която се приближи до масата ни миналата вечер.

— Моят приятел библиотекарят казва, че този мъж искал да види документите, които сега вие преглеждате, и много се ядосал, когато разбрал, че някой вече ги използва. Казва, че мъжът говорел турски, но с акцент, и вероятно е чужденец. Ето защо питам дали някой не ви преследва. Хайде, колеги, да излизаме, но ще следим положението внимателно. Предупредих приятеля си да пази документите и да си записва, ако този човек или някой друг дойде да ги види. Ако онзи се върне, ще се опитаме да разберем кой е той. Може би ако си тръгнем, той скоро ще се върне тук.

— Но картите! — притеснявах се да оставя тези безценни вещи обратно в кутията им. Пък и какво бяхме научили досега? Дори не започнахме да решаваме загадката на трите карти, макар че те лежаха, чудодейно истински, на масата пред нас.

Тургут се обърна към господин Ерозан и двамата сякаш си размениха усмивки, знак за съучастие.

— Не се тревожете, професоре — успокои ме Тургут. — Собственоръчно съм прекопирал всички тези неща, а копията са на сигурно място у дома. Освен това моят приятел няма да позволи нищо да се случи с оригиналите. Можете да ми вярвате.

Искаше ми се да вярвам. Хелън внимателно оглеждаше и двамата ни нови познайници и се почудих какво мисли за цялата тази история.

— Добре — отвърнах аз.

— Хайде, колеги — Тургут започна да подрежда документите, като ги докосваше с такава грижа, каквато аз никога не бих проявил. — Явно имаме много неща да обсъдим насаме. Ще ви заведа вкъщи да си поговорим. Там ще ви покажа и други материали по темата, които съм успял да събера. Нека не споменаваме тези неща на улицата. Ще си тръгнем колкото се може по-очебийно и — той кимна към библиотекаря — ще оставим най-добрия си генерал да пази пробоя в нашата крепост.

Господин Ерозан се ръкува с всички ни подред, с неимоверно внимание заключи кутията и я отнесе, изгубвайки се сред лавиците в дъното на залата. Гледах го, докато съвсем не изчезна от погледа ми и после, без да искам, въздъхнах на глас. Не можех да се отърся от чувството, че съдбата на Роси все още е скрита в тази кутия — сякаш, да не дава Господ, самият Роси беше погребан вътре, а ние не бяхме в състояние да го измъкнем оттам.

Когато излязохме от сградата, постояхме няколко минути на стълбището, преструвайки се на увлечени в разговор, за да се уверим, че не сме останали незабелязани. Нервите ми бяха опънати до крайност, Хелън беше пребледняла, но Тургут беше запазил хладнокръвие.

— Ако онази малка змия се мотае тук някъде — прошепна той, — сега ще знае, че сме си тръгнали.

Той подаде ръка на Хелън, която се облегна на нея доста по-охотно, отколкото бих предположил, и тримата се отдалечихме заедно по оживените улици. Беше обяд и ароматът на печено месо и топъл хляб се носеше навсякъде около нас, примесен с още някакъв по-тежък мирис, може би на въглищен дим или на нафта, мирис, който и до днес от време на време изниква пред сетивата ми без предупреждение, мирис, който за мен обозначава края на източния свят. Каквото и да се случи оттук нататък, мислех си, то пак ще е някаква гатанка, както беше гатанка и цялото това място и аз зареях поглед към лицата в турските тълпи, към стройните кули на минаретата, запречващи хоризонта във всяка посока, към старинните куполи сред смокиновите дръвчета, към пълните с непознати стоки магазинчета. А най-трудната гатанка до болка измъчваше сърцето ми: къде е Роси? Тук ли е, в този град ли е, или е някъде много далеч? Жив ли е или мъртъв, или нещо по средата?