Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Historian, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Хаджийска, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
- Допълнителна корекция
- redSpectator (2013)
Издание:
Елизабет Костова. Историкът
Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов
Отговорен редактор: Ваня Томова
Редактор: Мариана Шипковенска
Технически редактор: Божидар Стоянов
Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов
Сиела софт енд паблишинг, София, 2005
ISBN 954-649-843-2
История
- — Добавяне
- — Корекция
Глава 56
Повече от добре си спомнях автогарата в Перпинян, където само преди година двамата с баща ми чакахме прашния автобус за околните села. Сега автобусът отново спря и двамата с Барли се качихме. Пътят ни по широките селски шосета до Ле Бен също ми беше познат. Градчетата, през които минавахме, бяха опасани с квадратно подрязани чинари. Дървета, къщи, поля и стари коли сякаш бяха замесени от прах, като че ли землисто оцветен облак покриваше всичко наоколо.
Хотелът в Ле Бен също не се беше променил, откакто го помнех с четирите измазани етажа, железните цветарници на прозорците и саксиите с розови цветя. Усетих, че тъгувам за баща ми и се задъхвам само при мисълта, че скоро, може би дори след минути, ще го видя. Този път аз водех Барли, бутнах тежката врата и оставих чантата си пред рецепцията с мраморния плот. Когато се изправих, плотът ми се видя толкова висок и внушителен, че отново ме обзе нерешителност и с мъка се насилих да проговоря на зализания старец зад бюрото, да му кажа, че според мен тук трябва да е отседнал баща ми. Не си спомнях възрастния човек от предишното ни идване тук, но той се оказа търпелив и след минута отговори, че наистина в хотела е отседнал мосю чужденец със същото име, но la clé — ключът му — не е тук, следователно той трябва да е излязъл. После ни показа празната кукичка. Сърцето ми подскочи и след миг отново се обърна, когато вратата зад плота се отвори и влезе човек, когото вече познавах. Беше управителят на ресторантчето, самоуверен, елегантен и забързан. Старецът го спря да попита нещо и той се обърна към мен étonné и веднага се разприказва, че младата дама била пристигнала, колко била пораснала, голям човек вече, пък и колко хубава. А — нейният приятел?
— Братовчед — каза Барли.
Но мосю не бил споменал, че дъщеря му и племенникът му също ще се отбият, каква чудесна изненада. Тази вечер всички трябвало да вечеряме при тях. Попитах къде е баща ми, ако някой знае, но никой не знаеше. Беше излязъл рано, услужливо докладва старецът, вероятно на сутрешна разходка. Управителят каза, че хотелчето било пълно, но ако имаме нужда от други стаи, ще гледа да уреди нещо. Защо не се качим в стаята на баща ми, та поне да оставим багажа си? Баща ми беше наел апартамент с хубав изглед и с малко холче. Той — управителят — щял да ни даде l’autre clé и да ни направи кафе. Баща ми сигурно скоро щял да се върне. С благодарност приехме всички тези предложения. Скърцащият асансьор ни качи толкова бавно, че се зачудих дали управителят лично не дърпа въжетата някъде от мазата.
Когато отворихме вратата, видяхме, че стаята на баща ми е просторна и приятна и щях да й се насладя до последното ъгълче, ако с известно неудобство не чувствах, че нахълтвам в свещеното му лично пространство за трети път тази седмица. Още по-лошо стана, когато внезапно съзрях куфара на баща ми, добре познатите дрехи сред стаята, износения кожен несесер с бръснарските принадлежности, чудесните му обувки. Само преди няколко дни бях виждала тези предмети в стаята му в къщата на мастър Джеймс в Оксфорд и познатата гледка здраво ме разтърси.
Но дори и това беше нищо в сравнение с другия удар, който ме очакваше. Баща ми по природа беше подреден човек; всички стаи или кабинети, които обитаваше, независимо дали за кратко или за по-дълго време, бяха образец на ред и дискретност. За разлика от много ергени, вдовци и разведени мъже, които съм срещала по-късно в живота си, баща ми никога не изпадна в онова състояние, което кара самотните мъже да изсипват съдържанието на джобовете си на купчини по масите и бюрата и да трупат дрехите си по облегалките на столовете. Дотогава никога не бях виждала вещите на баща ми в пълно безредие. Куфарът му лежеше полуразопакован на леглото. Очевидно беше ровил из него и беше измъкнал едно-две неща, а след него по пода се беше посипала следа от чорапи и потници. Лекото му памучно палто беше простряно на кревата. Всъщност се беше преоблякъл, но страшно припряно, и костюмът му беше останал да лежи на купчина до куфара. Помислих си, че този хаос може би не е дело на баща ми, че стаята му е била претърсвана, след като е излязъл. Но купчината от костюма му, съблечен като змийска кожа на пода, ме накара да размисля. Обувките му за разходки не бяха на обичайното си място в куфара, а пружините, с които ги държеше изпънати, бяха захвърлени настрана. Очевидно беше бързал, и то както никога през живота си.