Елизабет Костова
Историкът (17)

Глава 15

Когато прочетох и последното от писмата на Роси, каза баща ми, отново се почувствах самотен, все едно той бе изчезнал за втори път. Но пък вече бях убеден, че изчезването му нямаше нищо общо с автобусна екскурзия до Хартфорд или болен роднина във Флорида (или Лондон), както се опитваше да изкара полицията. Изхвърлих тези мисли от ума си и седнах да прегледам и останалите документи. Първо да се прочете и запомни всичко. После да се построи хронологията и да се започне — но бавно — да се извеждат заключенията. Чудех се дали когато ме е учил, Роси не е имал някакво предчувствие, че така осигурява собственото си оцеляване. Беше като жесток последен изпит — макар че аз горещо се надявах да не е последен за нито един от двама ни. Реших да не си правя планове, докато не изчета всичко. Така мислех, но всъщност вече имах някаква идея как трябва да постъпя. Отворих отново избелелия пакет.

Следващите три документа бяха карти, точно както бе обещал Роси. Всичките бяха нарисувани на ръка и не изглеждаха по-стари от писмата. Разбира се: това трябваше да са неговите копия на картите от истанбулския архив, възстановени по памет след тамошните му преживявания. На първата, която ми попадна, се виждаше обширна планинска местност, изобразена с малки триъгълни знаци. Те оформяха по страницата два дълги полумесеца в посока изток-запад и се сгъстяваха към западната страна. Широка река лъкатушеше по северния край на картата. Не се виждаха градове, макар че сред западните планини имаше три-четири малки знака X, които може би означаваха градове. Не се забелязваха географски названия, но Роси — може би заради почерка си в последното писмо — бе записал в полетата: Онези, които са неверници и умрат като неверници, ще носят проклятието на Аллаха, на ангелите и на хората (Корана) и още няколко подобни пасажа. Почудих се дали реката, която се виждаше на картата, е онази, която според него изобразяваше и опашката на дракона от неговата книга. Но не, в този случай той е говорел за картата с най-голям мащаб, която трябва да намеря по-нататък. Проклех обстоятелствата — всички, — които ми попречиха да видя и да държа оригиналите; въпреки отличната памет на Роси и сигурната му ръка положително имаше пропуски и несъответствия между копията и оригиналите.

Следващата карта като че ли представяше по-отблизо западния планински район, показан на първата. Тук-там отново видях хиксове, поставени в същото съотношение като тези от предишната карта. Сред планините се виеше и друга, по-малка река. Пак никакви географски названия. Най-отгоре на тази карта Роси бе отбелязал: (Повтарят се същите стихове от Корана). Е, очевидно и по онова време си е бил същият педантичен Роси, когото познавах. Дотук обаче картите бяха твърде опростени, с прекалено груби очертания, за да ми подскажат за конкретен район, който съм виждал или изучавал. Отчаянието ме обзе като треска и аз едва успях да го потисна и да се насиля да се съсредоточа.

Третата карта беше по-полезна като източник на информация, макар че на този етап не бях сигурен какво точно ми показва. Общите й контури наистина пасваха със зловещия силует, който познавах от моята и неговата драконови книжки, макар че ако Роси не ми беше казал за приликата, можеше и да не я забележа веднага. Тази карта изобразяваше същия вид триъгълни планини. Тук те вече бяха доста високи и оформяха плътни ридове, ориентирани от север на юг, а между тях се виеше река, която се вливаше в нещо като воден басейн. Защо това да не е Снаговското езеро в Румъния, както твърдяха легендите за погребението на Дракула? Както Роси бе посочил обаче в разширението на реката нямаше остров, а самото то изобщо не приличаше на езеро. Отбелязаните с X места се появяваха отново, този път надписани на кирилица с дребен почерк. Досетих се, че това трябва да са селата, споменати от Роси.

Сред пръснатите селца открих едно квадратче, което Роси бе надписал: (арабски) Нечестивият гроб на Туркоубиеца. Над квадратчето имаше доста красиво нарисуван миниатюрен дракон, чиято глава беше увенчана с крепост вместо корона, а под него се виждаше гръцки надпис и английският превод на Роси: Тук той намери убежище в злото. Читателю, със слово отвори му гроба. Редовете бяха необяснимо завладяващи, като заклинание, и тъкмо бях отворил уста да ги изрецитирам на глас, когато се усетих и здраво стиснах устни. Все пак в ума ми те оформиха нещо като строфи, които за секунда-две изтанцуваха адския си ритъм в главата ми.

Оставих трите карти настрани. Краката ми се подкосяваха да ги гледам там, точно както Роси ги беше описал, ала още по-странно беше усещането, че виждах не оригиналите, а копия, правени със собствените му ръце. Но в крайна сметка откъде да съм сигурен, че той не бе измислил цялата история, не бе нарисувал тези карти на шега? Не разполагах с първични извори по въпроса, като изключим писмата му. Потропах с пръсти по бюрото. Часовникът в кабинета ми тази нощ тиктакаше необичайно силно и градският полумрак изглеждаше прекалено тих зад жалузите. От часове не бях хапвал, краката също ме боляха, но не можех да спра дотук. Бързо прегледах пътната карта на Балканите, но по нея нямаше нищо странно поне на пръв поглед — никакви ръкописни бележки, например. Брошурата за Румъния също не донесе изненади, освен смешноватия английски, на който беше написана: Възползувайте се от пищната ни и потресаваща природа, да речем. Единствените документи, които не бях проучил, бяха записките на Роси и един малък запечатан плик, който при първия преглед на книжата не бях забелязал. Смятах да оставя плика за последно, защото беше запечатан, но повече не можех да трая. Намерих резеца за писма сред хартиите по бюрото си, внимателно разчупих печата и извадих малко листче от бележник.

Това пак беше третата карта с драконовската си форма, лъкатушещата река и извисяващите се планински зъбери. Беше прекопирана с черно мастило, съвсем като версията на Роси, но авторът беше друг — копието беше добро, но някак по-смачкано, старинно, малко доукрасено, ако се вгледаш отблизо. Писмото на Роси трябваше да ме подготви за най-съществената му разлика от другата версия на картата, но въпреки това тя ме зашемети сякаш ми зашлеви шамар: над квадратчето с гроба и неговия дракон пазител се извиваха думите БАРТОЛОМЕО РОСИ.

Борих се с предположения, страхове и заключения, за да си наложа да оставя листчето настрана и да прочета записките на Роси. Първите очевидно бяха писани в оксфордските архиви и в библиотеката на Британския музей и не казваха нищо различно от вече изложеното в писмата му. Съдържаха кратко описание на живота и подвизите на Влад Дракула и списък на някои литературни и исторически документи, в които Дракула е бил споменаван през вековете. Следващият лист бе от друг бележник и на него бе отбелязано, че е писан в Истанбул. Възстановено по памет, посочваше Роси с бързия си, но четлив почерк и аз осъзнах, че това трябва да са бележките, които той е нахвърлял на хартия след преживяването си в архива, когато нарисувал по памет и трите карти, преди да замине за Гърция.

Тези записки изброяваха документите на истанбулската библиотека от времето на султан Мехмед II — поне онова, което според Роси имаше отношение към проучването му — трите карти, свитъци с разкази за карпатските войни срещу османците, както и ведомости от сделките на османските търговци в този край на империята. Дотук нищо не ми се видя особено полезно; но вече се чудех кога точно зловещият чиновник е прекъснал работата на Роси. Дали списъците със сметки и търговски ведомости, споменати тук, съдържат някакви податки за смъртта или погребението на Влад Цепеш? Дали Роси лично ги е прегледал или просто е имал време да си запише възможните извори, налични в архива, преди да побегне уплашен?

Последната точка в списъка от архива ме изненада, затова й отделих повече време. Библиография, Орден на дракона (частично запазен свитък). Бележката ме удиви и смути заради оскъдната информация, която съдържаше. Обикновено записките на Роси бяха изчерпателни, самодостатъчни; именно в това, обичаше да казва той, бе смисълът от воденето на бележки. Дали тази библиография, която той споменаваше така набързо, представляваше нещо като каталожен списък на всички материали в библиотеката, свързани с Ордена на дракона? Ако е така, защо ще е частично запазен свитък? Очевидно самата библиография е много стара, помислих си аз — може би един от документите на библиотеката от времето на Ордена на дракона. Но защо Роси не бе добавил повече подробности на това иначе нямо листче хартия? Дали библиографията, каквато и да е, не се беше оказала безполезна за търсенията му?

Размишленията ми за далечния архив, който Роси бе проучвал толкова отдавна, не ми приличаха на краткия път към решаване на ребуса с изчезването му, затова с неприятно чувство захвърлих листчето и внезапно се почувствах уморен от черната работа в изследването. Жадувах за отговори. Като изключим съдържанието на въпросните свитъци със сметки и търговски ведомости и на старата библиография, Роси изчерпателно бе споделил с мен всичките си открития. Сбитостта беше напълно в неговия стил; а и той бе имал лукса, ако може да се каже така, да обясни всичко в дълги писма. Въпреки това не знаех почти нищо, освен може би какво ще предприема оттук нататък. Пликът вече бе напълно и отчайващо празен, а от последните документи в него не бях научил повече от това, което прочетох в писмата му. Осъзнах, че трябва да действам колкото се може по-бързо. И преди бях будувал по цели нощи, така че в следващия час може би щях да успея да обобщя за себе си онова, което Роси ми бе разказал за предишните покушения срещу живота му, поне в неговите очи.

Изправих се, всичките ми стави изпукаха и отидох в досадно тясната кухня да кипна малко бульон за супа. Докато се протягах за чиста тенджера, се сетих, че котаракът ми не бе дошъл за вечеря — а винаги поделях вечерята си с него. Той си беше улично коте и подозирах, че връзката ни не е напълно моногамна. За вечеря обаче обикновено се появяваше в кухнята, надничайки от аварийното стълбище, за да ме подсети, че си иска консервата с риба тон или ако решах да го поглезя, чинията със сардини. Обичах моментите, когато скачаше в безжизнения ми апартамент, протягаше се и измяукваше чрезмерната си привързаност. Често оставаше и след вечеря, спеше на крайчеца на дивана или наблюдаваше как гладя ризите си. От време на време ми се струваше, че долавям нежност в идеално кръглите му жълти очи, макар че може би беше съжаление. Беше як и жилав, с мека черно-бяла козина. Бях го кръстил Рембранд. Като се сетих за него, повдигнах края на щорите, вдигнах прозореца, повиках го и зачаках да чуя тупкането на котешки крачета по перваза. Чувах само далечния уличен шум от центъра на града. Наведох се през прозореца и се огледах.

Тялото му гротескно запълваше видимото пространство, като че ли играейки, се бе претърколил и бе окуцял. Прибрах го в кухнята с внимателни, разтреперени от страх ръце и моментално видях, че гръбнакът му е счупен, а главата му виси неестествено. Очите на Рембранд бяха още по-широко отворени, отколкото когато беше жив, зъбите му бяха оголени в ужасена гримаса, а предните му лапи бяха протегнати с извадени нокти. Веднага разбрах, че няма как да е паднал толкова точно върху тесния перваз. Каква дълга и здрава ръка се иска да хванеш такова създание — погалих меката му козина, а под уплахата ми се надигна гняв, — но пък убиецът със сигурност е бил жестоко издран и може би нахапан. Моят приятел бе необратимо мъртъв. Внимателно го положих на пода в кухнята, а дробовете ми издишваха омраза, когато осъзнах, че тялото му е още топло в ръцете ми.

Обърнах се рязко, затворих и заключих прозореца и трескаво се замислих какво още да предприема. Как да се защитя? Всички прозорци бяха заключени, а вратата бе с двойно резе. Но какво знаех аз за ужасите от миналото? Дали не се промъкваха в стаите като мъгла под вратата? Или разбиваха прозорците и направо нахлуваха вътре? Огледах се за оръжие. Нямах пистолет, но във филмите за вампири куршумите не причиняваха нищо на Бела Лугоши, освен ако не са от сребро. Какво ме бе посъветвал Роси? Всеки случай не бих се разхождал с чесън в джоба. А и още нещо: Сигурен съм, че носиш в себе си своята доброта, морално чувство, каквото искаш го наречи, а и мисля, че това се отнася за повечето от нас.

Извадих чиста кърпа от едно от кухненските чекмеджета, грижливо увих в нея тялото на моя приятел и го положих в коридора. На другия ден трябваше да го погреба, ако изобщо имаше утрешен ден. Щях да го заровя в задния двор на къщата — надълбоко, за да не го стигнат кучетата. В този момент ми беше трудно да си помисля за ядене, но си приготвих чаша супа и отрязах филия хляб.

После пак седнах на бюрото си, разчистих документите на Роси и ги прибрах прилежно в плика им. Подредих отгоре загадъчната си драконова книга, като внимавах да не се отвори. Върху тях сложих моя екземпляр от класическия труд на Херман Златният век на Амстердам, който беше сред любимите ми книги. Отворих бележките за дисертацията си по средата на бюрото и изправих пред себе си един памфлет за търговските гилдии в Утрехт — бях го копирал в библиотеката и още не го бях разучил. Оставих и часовника си, като със суеверен трепет забелязах, че е дванайсет без четвърт. Утре, казах си, ще отида в библиотеката и ще прочета бързо всичко необходимо, за да знам как да се подготвя за следващите дни. Нищо нямаше да ми стане да науча нещо повече за сребърните колове, плитките чесън и разпятията, ако това бяха наистина методите, с които селяните от векове се пазят от живите мъртви. Поне така ще покажа вяра в традициите. Засега разполагах само със съвета на Роси, който никога не ме беше подвеждал, стига да можеше да помогне. Взех писалката си и се наведох над памфлета.

Никога не ми е било толкова трудно да се съсредоточа. Всяка фибра на тялото ми бе нащрек за създанието отвън, ако изобщо беше създание, понеже като че ли умът, а не ушите ми го чуваха да прелита край прозорците. С усилие се потопих изцяло в Амстердам през 1690 г. Написах едно изречение, после още едно. Четири минути до полунощ. Потърси анекдоти за живота на холандските моряци, записах в тетрадката си. Помислих си за търговците, съюзени във вече древните си гилдии, за да изсмучат най-доброто от живота и занятието си, работещи от ден на ден заради простото чувство за дълг, отделяйки част от печалбите си, за да строят болници за бедните. Две минути до полунощ. Записах си името на автора на памфлета, за да го проверя по-късно. Да се анализира значението на търговците за развитието на печатните преси в града, отбелязах.

Стрелката на минутите ненадейно подскочи, а с нея и аз. Беше почти полунощ. Печатарските преси може би са от изключителна важност, осъзнах аз, насилвайки се да не обърна глава назад, особено ако гилдиите са контролирали някои от тях. Дали са си плащали за този контрол, дали са купували пресите? Дали печатарите са имали собствена гилдия? Какво е отношението между идеите на холандските интелектуалци за свобода на печата и притежанието на пресите? За момент се заинтригувах истински, въпреки напрежението, което усещах, и се опитах да си спомня какво бях чел за ранното книгопечатане в Амстердам и Утрехт. Внезапно усетих безкрайна тишина и безжизненост във въздуха, а после напрежението рязко спадна. Погледнах часовника си. Три минути след полунощ. Дишах нормално и писалката ми свободно се движеше по редовете.

Онова, което ме дебнеше, не беше толкова умно, колкото се опасявах, помислих си тогава, но гледах да не спирам работа. Очевидно живите мъртъвци смятаха някои преструвки за истина и аз явно съм успял да създам впечатлението, че съм се вслушал в предупреждението с Рембранд и съм се върнал към обичайните си задачи. Няма да успея дълго да крия истинските си занимания, но тази нощ преструвката беше единствената ми защита. Преместих си лампата по-наблизо и се гмурнах за още един час в XVII век, за да заздравя впечатлението, че съм се върнал към моята работа. Докато се преструвах, че пиша, всъщност разсъждавах наум. Последната заплаха за Роси през 1931 г. беше изписването на собственото му име над гроба на Влад Набучвача. Роси не бе открит мъртъв на бюрото си преди два дена, както може би ще намерят мен, ако не внимавам. Не беше открит и ранен в коридора като Хеджис. Бил е отвлечен. Разбира се, може би лежеше мъртъв другаде, но докато не научех със сигурност, трябваше да се надявам, че е жив. От утре ще трябва да опитам сам да открия гроба.

Седнал в древната френска крепост, баща ми се взираше в морето точно както гледаше и отвъд планинската бездна в Сен Матийо, където орлите кръжаха и пикираха под нас.

— Да се връщаме в хотела — каза той накрая. — Денят взе да се скъсява, забеляза ли? Не искам залезът да ни хване още тук.

В нетърпението си се осмелих да задам директен въпрос:

— Да ни хване?

Той ме погледна сериозно, като че ли обмисляше рисковете от възможните си отговори.

— Пътеката е доста стръмна — отговори най-сетне. — Не ми се ще да се провираме обратно през гората в тъмното. А на теб?

И той можеше да бъде смел, разбрах аз.

Погледнах надолу към маслиновите горички, вече сиво-бели вместо оранжево-сребристи. Всяко дърво беше изкривено, сякаш се напъваше да стигне руините на крепостта, която някога го е пазела — него или предшествениците му — от сарацинските факли.

— Не — отговорих, — и аз не искам.