Елизабет Костова
Историкът (12)

Глава 10

В зрелите си години често се сблъсквах с онзи необикновен завет, който времето оставя на пътешественика: копнежа да види дадено място отново, да открие нарочно нещата, които е срещнал предишния път, да си върне усещането за откритие. Понякога търсим отново дори и не кой знае колко забележителни места просто защото ги помним. Ако все пак ги намерим, всичко се оказва съвсем различно. Грубо издяланата врата стои на мястото си, но е някак по-малка; денят е облачен вместо ярък; не е есен, а пролет; сам си вместо с трима приятели. Или още по-лошо — този път си с трима приятели, вместо сам.

Най-младите пътешественици не познават това явление, но преди лично да го опозная, аз го видях у баща си в Сен Матийо, в Източните Пиренеи. По-скоро усетих, отколкото установих загадката на повторението, тъй като знаех, че е бил тук преди години. По някакъв странен начин това място го разсейваше като никое друго досега. Баща ми беше ходил в Емона един път преди общата ни екскурзия, няколко пъти е бил и в Рагуза. Неведнъж е вечерял щастливо в каменната вила на Масимо и Джулия. Но в Сен Матийо усетих, че той истински е копнял за това място, че по необясними причини то неведнъж е терзало ума му, че го е преживявал отново и отново, без да каже никому. И тогава не ми каза, макар че на глас разпозна последния завой преди манастирските стени и по-късно отлично се ориентираше коя врата води към църквата, коя към монашеската обител и — накрая — към криптата. Способността му да помни подробности не беше новост за мен; и в други прочути църкви съм го виждала как протяга ръка към правилната врата, завива на точното място към старинната трапезария, спира да купи билети на правилното павилионче на правилната сенчеста чакълеста алея и дори си спомня къде точно е пил най-хубавото кафе.

Разликата в Сен Матийо беше в особената му бдителност, в едва ли не напрегнатия поглед, с който разглеждаше стените и манастирските чердаци. Не изглеждаше като че ли си казва, А, ето го онзи красив тимпан над вратата, мислех си, че е от другата страна, а по-скоро сверяваше видяното със спомена си, макар че е можел да го опише и със затворени очи. Постепенно осъзнах, дори преди да изкачим стръмната, обградена с кипариси алея към главния вход, че той всъщност си спомняше не архитектурни особености, а минали събития.

Край дървените порти стоеше монах в дълго кафяво расо и мълчаливо раздаваше брошури на туристите.

— Както ти казах, манастирът е действащ — заяви баща ми с обичайния си глас. Беше сложил тъмни очила, макар че манастирските стени хвърляха върху ни дебела сянка. — Предпазват се от врявата на тълпите, като пускат посетителите само по няколко часа на ден.

Когато наближихме, той се усмихна на монаха и протегна ръка за брошурата:

— Merci beacoup, ще вземем само една — каза на елегантния си френски.

По това време с безпогрешната интуиция на децата за родителите им вече бях напълно сигурна, че баща ми не е бил тук просто като турист. Не само е обходил една забележителност, макар че знаеше отлично всички подробности за историята и произведенията на изкуството, описани в пътеводителя. Убедена бях, че тук му се беше случило нещо.

Второто ми впечатление бе също тъй мимолетно, но още по-ярко: когато разгърна брошурата и прекрачи каменния праг, той твърде спокойно обърна глава към надписа на входа вместо към релефа със зверове над портата (който по принцип би привлякъл погледа му) и аз забелязах, че обителта, в която влизахме, съживяваше у него някакво старо чувство. Това чувство, осъзнах на един дъх, бе или скръб, или страх, или някакво ужасяващо съчетание от двете.

Източнопиренейският манастир Сен Матийо е разположен на 1200 м надморска височина, а морето наистина не е толкова далече, колкото изглежда сред високите планински върхове и кръжащите в небето орли. С червения си покрив, кацнал на застрашително висока скала, манастирът като че ли направо е поникнал на върха на канарата, което в известен смисъл е точно така, понеже първата църквица била издълбана през 1000 г. в самата скала. Главният вход на абатството е по-късен представител на романския стил с доловимо влияние от исляма, който векове наред е воювал за този връх: заканителен каменен портал, увенчан с геометрични ислямски бордюри и с барелеф, изобразяващ две зинали, ръмжащи християнски чудовища, може би лъвове, мечки, прилепи или грифони — чудовищни твари с неустановим произход.

Вътре се намират скромната абатска църква на Сен Матийо и прекрасните манастирски чердаци, обрасли в розови храсти въпреки внушителната височина и обградени с извити на спирала единични колони от червен мрамор — така крехки на вид, все едно са били огънати във формата си от дарен с талант на художник Самсон. Слънчевите лъчи се плискаха върху плочите на открития двор, а над него блестеше синият свод на небето.

Онова, което ми направи впечатление още навлизане обаче, беше звукът от течаща вода, неочакван и приятен на това високо сухо място, но и естествен като ромона на планински поток. Идваше от манастирския фонтан, около който монасите някога обикаляли в размисъл и молитви: шестоъгълен басейн от червен мрамор, чиито външни стени са украсени с релефи, изобразяващи миниатюрен манастир, реплика на истинския. Големият басейн на фонтана се крепеше на шест колони от червен мрамор (и, струва ми се, една централна колона, през която се изкачва водата). Около него шест клапи бълваха вода към долния басейн. Музиката на фонтана беше вълшебна.

Когато отидох до ръба на манастира и седнах върху ниската стена, пред мен се разкри бездна, дълбока хиляди метри, с тънки планински водопадчета, бели на фона на синята гора. Макар че самият манастир беше построен на връх, край нас бяха надвиснали неописуемо високите стени на Източните Пиренеи. От голямото разстояние изглеждаше, че водопадите се стичат безшумно или се стелят като мъглица, а малкият фонтан зад мен доловимо и непрестанно се плискаше и ромолеше.

— Манастирски живот — измърмори баща ми и седна на стената до мен. Лицето му бе странно и той сложи ръка на рамената ми, което дотогава рядко бе правил. — Изглежда спокоен, но всъщност е много тежък. А понякога и порочен.

Взирахме се отвъд пропастта, която беше толкова дълбока, че утринното слънце още не бе стигнало до мрачните й недра. Нещо висеше и проблясваше във въздуха под нас и още преди баща ми да го покаже, аз разбрах какво е — хищна птица, която бавно се рееше край отвесните склонове, безтегловна като понесена от вятъра медна люспица.

— Построен е над орловите гнезда — замислено каза баща ми. — Знаеш ли, че орелът е древен християнски символ, символът на свети Йоан. Матей, свети Матей е ангел, Лука е вол, свети Марко, разбира се, е крилат лъв. Навсякъде из Адриатика ще откриеш този лъв, тъй като свети Марко е светията закрилник на Венеция. В ноктите си държи книга — ако тя е отворена, значи статуята или релефът са били изваяни в мирни за Венеция времена. Ако книгата е затворена, значи Венеция е била във война. Видяхме го в Рагуза — помниш ли? — над една от портите, със затворена книга. Сега тук е орелът, който също пази това място. А то определено има нужда от пазител.

Баща ми се намръщи, стана и се обърна. Стори ми се, че съжалява, едва ли не до сълзи, задето дойдохме тук.

— Хайде да се поразходим.

Едва когато заслизахме по стълбите към криптата, отново видях онзи неописуем страх у баща ми. Бяхме обиколили внимателно всички чердаци, параклиси, главния кораб на църквата, дори брулените от вятъра помещения на манастирската магерница. Криптата бе последната забележителност от самостоятелната ни обиколка, десерт за болни мозъци, както понякога казваше баща ми в някои църкви. Насред зейналото стълбище той сякаш крачеше твърде целеустремено, като ме остави зад себе си дори без да вдигне ръка, докато двамата се спускахме в утробата на скалата. Сред пръстения мрак ни лъхна удивително студен въздух. Другите туристи бяха излезли, приключили с тази атракция и бяхме съвсем сами.

— Тук е бил нефът на първата църква — отново обясни баща ми, напълно излишно, с обичайния си плътен глас. — Когато абатството укрепва, започва ново строителство, просто излезли отгоре и построили новата църква върху старата.

Мракът се разсейваше от свещи, поставени на каменните свещници по тежките колони. На стената на апсидата бе издълбан кръст; той потрепваше като сянка над каменния олтар или — трудно беше да се каже къде — над саркофага, поставен в извивката на олтара. Край стените на криптата бяха положени още два-три саркофага, малки и примитивни, без надписи. Баща ми пое дълбоко дъх и се огледа из страхотната студена дупка в скалата.

— Тук почиват игуменът-основател на манастира и неколцина от приемниците му. Това е краят на обиколката ни. Добре, хайде да обядваме.

На излизане се спрях. Поривът да попитам баща ми какво знае за Сен Матийо, какво си спомня, ме завладя на талази и направо ме паникьоса. Широкият му гръб с черното ленено сако обаче ясно казваше: Почакай, всичко с времето си. Бързо хвърлих последен поглед на саркофага в далечния край на старинната базилика. Беше грубо издялан, безизразен на нетрепващата светлина. Каквото и да криеше, беше минало и догадките нямаше да го извадят на бял свят.

Вече знаех и нещо друго, без да се чудя. Разказът, който щях да чуя, докато обядваме на манастирската тераса, тактично изнесена под монашеските килии, сигурно щеше да е за някое съвсем далечно място, но точно като идването ни тук щеше да ни приближи с още една крачка към страха, който пред очите ми завладяваше баща ми. Защо не искаше да ми каже за изчезването на Роси, докато Масимо не се изтърва? Защо се задави, пребледнял, когато управителят на ресторантчето ни разказа легендата за живите мъртви? Каквото и да преследваше спомените на баща ми, това място със сигурност усилваше терзанията му. Макар да се предполагаше, че манастирът е място свято, а не страшно, за него то беше толкова страшно, че чак сковаваше рамената му. Трябваше да се заема, както Роси, сама да събера улики. С напредването на разказа все повече поумнявах.