Елизабет Костова
Историкът (51)

Глава 49

Преди няколко години сред книжата на баща си намерих бележка, която нямаше да има място в тази история, ако не беше единственият спомен за любовта му към Хелън, попадал някога в ръцете ми, с изключение на писмата му до мен. Той не си водеше дневници, а редките лични записки бяха почти изцяло свързани с работата му — размишления по дипломатически въпроси или по исторически теми, особено в светлината на някой международен конфликт. Тези размисли, както и лекциите и статиите, които се раждаха от тях, сега се съхраняват в библиотеката на неговата фондация, а за мен накрая остана само едно листче хартия, което той беше написал за себе си — за Хелън. Познавах баща си като човек на фактите и идеалите, а не на поезията, и затова този документ придоби още по-голяма стойност за мен. Тъй като не пиша книга за деца, а и искам да оставя колкото е възможно по-пълен летопис на онези събития, включвам тук въпросната бележка, макар и не без угризения. Напълно възможно е той да е писал и други подобни писма, но вероятно ги е унищожил, това би било напълно в негов стил — може би ги е изгарял в малкото дворче зад къщата ни в Амстердам, където като малка понякога намирах овъглени и неразгадаеми парченца хартия в каменното огнище — а това листче сигурно е оцеляло по случайност. Писмото няма дата, затова се колебаех къде точно да го вмъкна в този иначе хронологичен разказ. Избрах това място, защото писмото припомня първите дни на тяхната любов, макар изтерзаният му тон да ме кара да мисля, че той го е писал, когато вече не е можел да й го изпрати.

Любов моя, исках да ти кажа колко мисля за теб. Ти изцяло обсебваш паметта ми, която непрестанно ме препраща към онези дни, когато преживяхме първите си мигове насаме. Много пъти съм се питал защо друга обич не може да замени присъствието ти и винаги се връщам към илюзията, че сме още заедно, а после — неохотно — осъзнавам, че спомените ми са твой заложник. Когато най-малко очаквам, твоите думи нахлуват в паметта ми и ме завладяват. Чувствам тежестта на ръката ти върху моята, когато ръцете ни се криеха под моето сако, сакото, което бях сгънал на седалката между нас, а изящната лекота на пръстите ти, извърнатото настрани лице, възклицанието ти, когато заедно влязохме в България, когато за пръв път прелетяхме над българските планини.

Нашата младост вече отминаваше, скъпа моя, когато се разрази сексуалната революция, вакханалия с митичен размах, която ти не доживя да видиш — сега поне на запад младите очевидно се откриват един друг без много предисловия. Аз обаче си спомням нашите ограничения с почти същия копнеж, с който си припомням и законната консумация на връзката ни много по-късно. Тези спомени не мога да споделя с никого: миговете на близост, когато напълно облечени бяхме принудени да отлагаме удовлетворението си, онова изгарящо колебание, което предшестваше свалянето на всяка дреха, така че с мъчителна яснота си спомням — или поне искам да си спомня — както нежната извивка на шията ти, така и нежната яка на блузата ти, блуза, чиито очертания знаех наизуст още преди пръстите ми да усетят тъканта й или да докоснат перлените й копчета. Спомням си аромата на влак и груб сапун по рамото на черното ти сако, леката грапавина на черната ти сламена шапка точно толкова ярко, колкото помня и мекотата на твоята коса в почти същия нюанс на черното. Когато се осмелихме да прекараме половин час заедно в хотелската ми стая в София, преди да слезем за поредната порция храна, имах чувството, че ще умра от копнеж. Когато ти окачи сакото си на стола и сложи отгоре и блузата си, бавно и решително, когато се обърна да ме погледнеш, с нетрепващ поглед, аз се вкамених, а вътрешно изгарях. Когато ти сложи ръцете ми на кръста си и те трябваше да избират между плътната гладкост на полата ти и по-нежната гладкост на кожата ти, бях готов да заплача.

Може би тогава открих и единственото ти петънце — единственото място, което, струва ми се, никога не целунах — мъничкия извит дракон отстрани на плешката ти. Ръцете ми сигурно са го докосвали преди да го видя. Помня как поех дъх — и как ти въздъхна, — когато го открих и го погалих с колеблив, но любопитен пръст. С времето той се превърна в част от географията на гладкия ти гръб, но в онзи първи миг вля благоговение в желанието ми. Не знам дали това се случи в софийския ни хотел или не, но сигурно съм го открил по времето, когато запаметявах крайчеца на долните ти зъби и фино назъбените им връхчета, кожата около очите ти с паяжината на първите признаци на възрастта…

Тук бележката на баща ми прекъсва и не ми остава нищо друго, освен да премина към по-предпазливите му писма до мен.