Елизабет Костова
Историкът (35)

Глава 33

Когато експресът за Перпинян се скри напълно зад сребристите дървета и селските покриви, Барли се съвзе.

— Е, онзи е във влака, а ние не сме.

— Да — отвърнах аз, — но той знае точно къде сме.

— Но не за дълго. — Барли тръгна към гишето за билети, където един старец като че ли заспиваше прав, но скоро се върна обезсърчен. — Следващият влак за Перпинян е едва утре сутринта — докладва той. — Автобуси също няма, първият автобус за някой по-голям град тръгва утре следобед. Има само една туристическа спалня в някаква ферма на около половин километър извън селото. Можем да преспим там, а утре ще хванем сутрешния влак.

Или трябваше да се ядосам, или щях да се разплача.

— Барли, не мога да чакам до утре сутринта за влака до Перпинян! Ще изгубим твърде много време.

— Е, друго няма — отвърна Барли раздразнено. — Питах за таксита, коли, селскостопански камиони, магарешки каруци, стопаджийство — какво още искаш?

Тръгнахме мълчаливо през селото. Беше късен следобед, сънлив, топъл ден и всички хора, които видяхме на прага на къщите или в градините им, изглеждаха някак вкаменени, като че ли са били омагьосани. Когато стигнахме до фермата, пред нея имаше нарисувана на ръка табела и масичка, на която се продаваха яйца, сирене и вино. Жената, която излезе, бършейки ръце в типичната, чак пословична престилка, не се учуди, че ни вижда. Когато Барли ме представи като сестра си, тя се усмихна любезно и не попита нищо повече, макар че двамата не носехме багаж. Барли запита дали има стая за двама и тя отвърна Ош, ош на един дъх, като че ли говореше на себе си. Дворът на фермата беше отъпкана пръст, тук-там имаше цветя, разхождаха се кокошки, под стрехите бяха наредени пластмасови кофи, а каменните хамбари и къщата бяха непретенциозно разположени из двора, просто както дойде. Можем да вечеряме в градината зад къщата, обясни жената, а стаята ни е точно до градината, в най-старата част на сградата.

Мълчаливо последвахме хазяйката си през кухнята с ниски тавански греди до тесничко крило, където сигурно някога са спели кухненските прислужници. С облекчение забелязах, че спалнята е с две малки легла, долепени до срещуположни стени, както и огромна дървена ракла за дрехи. В съседство банята имаше боядисана тоалетна и мивка. Всичко беше безупречно чисто, завесите бяха колосани, а старинното плетено пано на едната стена беше избеляло от слънцето. Влязох в банята и наплисках лицето си със студена вода, докато Барли плащаше на жената.

Когато излязох, Барли предложи да се разходим; жената щяла да приготви вечерята ни след около час. Отначало не ми се искаше да напускам уютната прегръдка на фермерския двор, но навън алеята се беше скрила под хладната сянка на дърветата и ние минахме край руините на къща, която някога несъмнено е била много красива. Барли се прехвърли през оградата и аз го последвах. Камъните се бяха срутили и очертаваха по земята картата на някогашната къща, а оцелялата, макар и порутена кула подсказваше миналото й великолепие. В полуотворения обор имаше сено, като че ли сградата още се използваше за склад. Сред оборските прегради беше паднала тежка греда.

Барли седна сред руините и ме погледна.

— Е, май доста си се ядосала — каза той предизвикателно. — Нямаш нищо против, дето те спасих от непосредствена опасност, само да не бях ти създал толкова неудобства след това.

Заядливостта му направо ме остави без дъх.

— Как смееш — изрекох най-сетне и се отдалечих през камъните. Чух как Барли стана и ме последва.

— Искаше ли да останеш във влака? — попита той малко по-възпитано.

— Разбира се, че не — дори не се обърнах да го погледна. — Знаеш не по-зле от мен, че баща ми може вече да е в Сен Матийо.

— Но Дракула — или който и да е всъщност — още не е там.

— Има ден преднина пред нас — натъртих аз, загледана сред полята. Селската църква се подаваше в далечината над редиците от тополи; всичко беше ведро и спокойно като на картина, липсваха само козите и кравите.

— Първо на първо — каза Барли (мразех го за дидактичния му тон), — не знаем кой точно беше онзи във влака. Може би не е бил самият злодей. Според писмата на баща ти оня си има слуги, нали?

— Толкова по-зле — отвърнах аз. — Ако онзи е бил от слугите, то той може вече да е в Сен Матийо.

— Или — каза Барли, но се спря. Знаех какво щеше каже — или е тук, при нас.

— Ние доста точно му подсказахме къде слизаме — заявих аз, за да му спестя мъките.

— Сега кой се заяжда? — Барли изникна зад мен и несръчно обви раменете ми с ръка и едва тогава осъзнах, че той говореше така, сякаш вярваше в историята на баща ми. Сълзите, които се мъчех да удържа зад клепачите си, потекоха и се затъркаляха по бузите ми.

— Недей сега — каза Барли. Отпуснах глава на рамото му и усетих ризата му топла от слънцето и потта. След миг се отдръпнах, върнахме се и тихо вечеряхме в градината на фермата.

 

 

На връщане към пансиона Хелън мълчеше и аз се задоволих да наблюдавам минувачите за признаци на враждебност, да се оглеждам наоколо, а от време на време и назад да проверя дали някой не ни следи. Когато пристигнахме в стаите си, умът ми вече се занимаваше с отчайващия недостиг на информация по въпроса как да намерим Роси. Как можеше да ни помогне един списък от книги, някои при това явно несъществуващи?

— Ела в стаята ми — безцеремонно каза Хелън, щом стигнахме пансиона. — Трябва да поговорим насаме.

Липсата на момичешки скрупули в друг случай би ме развеселила, но точно сега лицето й излъчваше такава сурова решителност, че само се питах какво ли е намислила. А и нямаше нищо по-несъблазнително от изражението й в този момент. В стаята й леглото беше прилежно опънато, а малкото й лични вещи бяха прибрани и не се забелязваха. Тя седна на прозореца и махна към един стол.

— Виж — започна тя, докато смъкваше ръкавиците и сваляше шапката си, — мислех си нещо. Струва ми се, че усилията ни да намерим Роси опряха в някаква стена.

Кимнах мрачно.

— Точно за това се бях замислил през последния половин час. Може би Тургут все пак ще измъкне някаква информация от приятелите си.

Тя поклати глава.

— Гоним дивите.

— Дивото — казах аз, но без ентусиазъм.

— Гоним дивото — поправи се тя. — Мисля си дали не пропускаме един много важен източник на информация.

Втренчих се в нея.

— Какъв източник?

— Майка ми — заяви тя с равен глас. — Беше прав, когато ме пита за нея, докато още бяхме в Съединените щати. Всеки ден си мисля за нея. Тя е познавала професор Роси доста преди тебе, а аз никога не съм я разпитвала за него, след като ми каза, че той ми е баща. Не знам защо, може би защото за нея темата очевидно беше доста болезнена. А и — тя въздъхна — майка ми е прост човек. Не мислех, че може да обогати познанията ми за работата на Роси. Дори и когато миналата година ми каза, че Роси е вярвал в съществуването на Дракула, аз не я притиснах за повече сведения, понеже си я знам, че е суеверна. Сега обаче се чудя дали няма да знае нещо, което да ни помогне да го открием.

Още с първите й думи в мен подскочи надежда.

— Но как ще говорим с нея? Нали каза, че тя няма телефон.

— Няма.

— Тогава какво?

Хелън стисна ръкавиците си и самоуверено ги шляпна в коляното си.

— Ще трябва да отидем да я видим лично. Тя живее в едно малко градче до Будапеща.

— Какво? — сега аз се ядосах. — Какво по-лесно от това! Просто се мятаме на влака с твоя унгарски паспорт и моя — опа! — американски паспорт и се отбиваме да си побъбрим с роднините ти за Дракула.

Най-неочаквано Хелън се усмихна.

— Няма нужда да се ядосваш, Пол — каза тя. — Ние, унгарците, имаме една пословица: „Щом е невъзможно, значи може.“

Тук се засмях.

— Добре де — казах аз, — какъв ти е планът? Забелязах, че винаги имаш план.

— Така е, имам — тя приглади ръкавиците си. — Всъщност се надявам, че леля ми има план.

— Леля ти?

Хелън се загледа през прозореца към измазаните стени на старинните къщи от другата страна на улицата. Наближаваше вечерта и светликът на Средиземноморието, който вече бях заобичал, се сгъсти до златисто по всяка стена в града наоколо.

— Леля ми работи в унгарското министерство на вътрешните работи от 1948 година и е доста важна клечка. Благодарение на нея получих стипендията. В нашата страна нищо не можеш да постигнеш без някоя леля или чичо. Тя е най-голямата сестра на майка ми и двамата със съпруга й помогнали на майка да избяга от Румъния в Унгария, където тя, леля ми, вече живеела, точно преди да се родя аз. С леля сме много близки и тя ще направи каквото я помоля. За разлика от майка ми тя има телефон и смятам да й се обадя.

— Мислиш, че ще намери начин да доведе майка ти на телефона да говорим?

— Господи, нима мислиш, че можем да говорим по телефона за нещо поверително или спорно? — изпъшка Хелън.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Не. Ще отидем лично. Леля ми ще ни уреди. Така ще можем да говорим направо с майка ми. Освен това — в гласа й се прокрадна нотка на нежност — те ще се зарадват да ме видят. Не е кой знае колко далеч оттук, а аз не съм ги виждала почти от две години.

— Добре — съгласих се аз, — готов съм почти на всичко заради Роси, макар че ми е трудно да си представя как се появявам с валсова стъпка в комунистическа Унгария.

— Как ли тогава — каза Хелън — си представяш как се появяваш с валсова стъпка, както се изразяваш ти, в комунистическа Румъния?

Този път аз замълчах.

— Знам — казах накрая. — И аз съм мислил за това. Ако се окаже, че гробът на Дракула не е в Истанбул, то къде другаде може да е?

Двамата поседяхме за малко, всеки потънал в своите мисли и невероятно далеч от другия, докато накрая Хелън се размърда.

— Ще попитам хазяйката дали ще ни разреши да се обадим отдолу — каза тя. — Леля ми скоро ще се прибере от работа и ми се иска веднага да говоря с нея.

— Може ли да дойда с теб? — попитах аз. — В края на краищата, и аз съм замесен.

— Разбира се. — Хелън сложи ръкавиците си и двамата слязохме да притиснем хазяйката в покоите й. Трябваха ни десет минути, за да й обясним желанието си, но няколко турски лири и обещанието да платим изцяло цената на телефонния разговор бързо разчистиха пътя ни. Хелън седна на един стол в стаята и набра цяла плетеница от цифри. Накрая лицето й светна.

— Звъни — усмихна ми се тя с прекрасната си, пряма усмивка. — Леля ми никак няма да хареса тази история — каза тя. После изражението й отново се промени и се съсредоточи. — Ева? — каза тя. — Елена е!

Внимателно заслушан в разговора им разбрах, че тя сигурно говореше на унгарски; най-малкото знаех, че румънският е романски език, така че от него би трябвало да разбера някоя и друга дума. Думите на Хелън обаче препускаха като галопиращи коне, угро-фински тропот, който не оставяше ушите ми на мира нито за секунда. Зачудих се дали говори и на румънски със семейството си, или тази част от живота им отдавна е отмряла под натиска на асимилацията. Тонът й се извисяваше и падаше, от време на време накъсван от усмивка или от леко мръщене. На другия край леля й Ева очевидно имаше много за изприказване и понякога Хелън дълго само слушаше, а после отново се намесваше на странния си език, чиито срички чаткаха като копита.

Хелън явно беше забравила за присъствието ми, но изведнъж вдигна поглед към мен, усмихна се сухо и триумфално ми кимна, като че ли разговорът й е приключил успешно. Усмихна се и в слушалката и затвори. Нашата домакиня моментално се метна върху нас, очевидно притеснена за телефонната си сметка, и аз бързо преброих предварително уговорената сума, добавих още малко от себе си и предадох парите в протегнатите й ръце. Хелън вече се качваше по стълбите и ми махаше да я последвам; тайнственото й поведение ми се виждаше неуместно, но какво ли разбирах аз?

— Бързо, Хелън — изпъшках аз, докато отново се настанявах в стола й. — Умирам от напрежение.

— Новините са добри — каза тя спокойно. — Знаех си, че леля ми ще помогне.

— Какво й каза?

Тя се ухили.

— Точно това, което може да се каже по телефона, а и трябваше да съм съвсем официална. Но й казах, че съм в Истанбул по научна работа заедно с един колега и че ни е необходимо да дойдем за пет дни в Будапеща да приключим изследването си. Обясних й, че си американски професор и че пишем обща статия.

— За какво? — попитах с мрачно предчувствие.

— За трудовите отношения в Европа под османско владичество.

— Не е зле. Само дето нищо не знам по въпроса.

— Няма проблем — Хелън изчетка някакво влакно от коляното на изрядната си черна пола. — Ще ти разкажа това-онова.

— Метнала си се на баща си.

Небрежната й ерудиция изведнъж ми беше напомнила за Роси и забележката изскочи от устата ми, преди да се замисля. Бързо я погледнах, притеснен, че може да съм я обидил. Усетих, че за пръв път спонтанно помислих за нея като за дъщеря на Роси, като че ли в някакъв незнаен и за мен момент наистина съм повярвал в това.

Хелън обаче изглеждаше тъжна, което ме изненада.

— Добър аргумент за надмощието на гените над средата — каза само тя. — Така или иначе, Ева явно се ядоса, особено като й казах, че си американец. Знаех, че така ще стане, защото тя все си мисли, че съм импулсивна и че поемам прекалено много рискове. То си е така. Освен това, разбира се, тя беше длъжна да се направи на ядосана в началото, за да звучи добре по телефона.

— Да звучи добре?

— Тя трябва да мисли за работата и за поста си. Но каза, че ще уреди нещо и че трябва да й се обадя утре вечер. Това е. Когато научим повече, ще си купим двупосочни билети Истанбул-Будапеща, може би за самолет.

Въздъхнах наум при мисълта за евентуалните разходи и се запитах колко ли още ще издържат финансите ми на това преследване, но на глас казах само:

— Струва ми се, че ще е истинско чудо, ако успее да ме вкара в Унгария и да ни опази от проблеми.

Хелън се засмя.

— Тя наистина прави чудеса. Тъкмо затова не съм си у дома и не работя в културния център в селото на майка ми.

Отново слязохме по стълбите и сякаш по общо съгласие излязохме на улицата.

— Няма какво да правим сега — замислено казах аз. — Трябва да почакаме до утре да видим какво ще направят Тургут и леля ти. Трябва да отбележа, че цялото това чакане много ме изнервя. Какво да правим междувременно?

Хелън помисли малко, застанала неподвижно на улицата в настъпващата златиста вечер. Отново беше сложила ръкавиците и шапката си, но под полегатите слънчеви лъчи в черните й коси се промъкнаха и червеникави отблясъци.

— Бих искала да разгледам този град по-добре — каза тя накрая. — Все пак, може никога да не се върна тук. Да отидем ли отново в „Айя София“? Може да се поразходим преди вечеря.

— Да, няма да е зле.

Повече не разговаряхме по пътя към великата джамия, но докато се приближавахме и пред погледа ми куполите и минаретата постепенно изпълваха уличния хоризонт, аз усетих как мълчанието помежду ни се сгъстява, сякаш вървяхме все по-близо един до друг. Зачудих се дали и Хелън се чувства така и дали причината е в магията на колосалната църква, надвесена над нас, дребните човечета. Още размишлявах и върху онова, което Тургут ни каза предишния ден — за убеждението му, че Дракула е оставил в този велик град своето вампирско проклятие.

— Хелън — казах аз, макар че не ми се искаше да нарушавам мълчанието помежду ни, — не мислиш ли, че може да е погребан тук, в Истанбул? Това би обяснило тревогата на султан Мехмед дори и след смъртта му, нали?

— Той? А, да — тя кимна, сякаш одобри, че не споменах името му на улицата. — Идеята е интересна, но нямаше ли Мехмед да разбере и нямаше ли Тургут да открие някакви доказателства? Не мога да повярвам, че подобно нещо може да се скрие тук векове наред.

— Трудно е да се повярва и че Мехмед би позволил някой от враговете му да бъде погребан в Истанбул, ако е знаел за това.

Тя явно се замисли върху думите ми. Почти бяхме стигнали главния вход на „Айя София“.

— Хелън — казах аз бавно.

— Да? — Стояхме сред тълпите от местни хора, туристи и поклонници, струпани пред широките порти. Приближих се към нея, така че да говоря съвсем тихо, почти в ухото й.

— Ако е възможно гробът да е тук, то тогава и Роси е тук.

Тя се обърна и ме погледна в лицето. Очите й горяха, а между тъмните й вежди се бяха образували фини бръчици от умора и тревога.

— Естествено, Пол.

— Прочетох в пътеводителя, че Истанбул има и подземни руини — катакомби, водни резервоари, такива неща, като в Рим. Имаме поне още един ден, преди да тръгнем — може би трябва да поговорим с Тургут за това.

— Идеята не е лоша — каза Хелън меко. — Дворецът на византийските императори трябва да е имал и подземия. — Тя почти се усмихна, но ръката й попипа шалчето на врата й, като че ли нещо я притесняваше. — Всеки случай, каквото и да е останало от двореца, сигурно е пълно със зли духове — с императори, които ослепявали братовчедите си, и с други подобни създания. Напълно подходяща компания.

Тъй като много добре четяхме взаимно мислите си и заедно размишлявахме за очакващото ни необикновено и дълго преследване, което ни очакваше, отначало не се вгледах внимателно във фигурата, която сякаш упорито се взираше в мен. Освен това не беше някакво високо и заплашително привидение, а доста дребничък, слабоват човек, който почти напълно се сливаше с тълпите наоколо, докато се мотаеше на около пет метра от нас до стената на църквата.

После с потрес познах дребничкия учен с проскубаната сива брада и бялата плетена шапчица, с неугледната риза и панталони, същия, който беше влязъл в архива тази сутрин. Следващият миг обаче удвои шока ми. Човекът беше допуснал грешката да се загледа в мен така настойчиво, че изведнъж се видяхме лице в лице през тълпата. Тогава той изчезна, стопи се като мъгла сред веселите туристи. Втурнах се напред, като почти съборих Хелън, но напразно. Онзи беше изчезнал; беше видял, че съм го видял. Лицето му, между нелепата брада и новата шапчица, несъмнено ми беше познато от университета у дома. Последно го видях малко преди да го покрият с един чаршаф. Беше лицето на мъртвия библиотекар.