Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Historian, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Хаджийска, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
- Допълнителна корекция
- redSpectator (2013)
Издание:
Елизабет Костова. Историкът
Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов
Отговорен редактор: Ваня Томова
Редактор: Мариана Шипковенска
Технически редактор: Божидар Стоянов
Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов
Сиела софт енд паблишинг, София, 2005
ISBN 954-649-843-2
История
- — Добавяне
- — Корекция
Глава 71
Когато видяхме иконата на баба Янка, не помня кой пръв ахна — аз или Хелън, но и двамата веднага скрихме изненадата си. Ранов се беше облегнал на едно дърво на не повече от три метра, но с облекчение забелязах, че гледаше някъде над долината, отегчен и изпълнен с презрение, зает с цигарата си, и очевидно не беше обърнал внимание на иконата. Секунди след това баба Янка се обърна с гръб към нас и заедно с другата старица излязоха от жаравата със същата жива, горда стъпка и се приближиха към свещеника. Върнаха иконите на двете момчета, които веднага ги покриха. Държах Ранов под око. Свещеникът сега благославяше двете жени, а отец Иван ги отведе настрани и им даде да пийнат вода. Като минаваше край нас, баба Янка ни хвърли горд поглед, изчерви се, усмихна се и почти ни смигна, а двамата с Хелън й се поклонихме с чисто благоговение. Внимателно огледах краката й, когато мина; загрубелите й боси стъпала изглеждаха съвсем здрави, както и на другата жена. Само лицата им носеха белег от огъня, сякаш бяха изгорели на слънцето.
— Драконът — прошепна ми Хелън, докато ги гледахме.
— Да — казах аз. — Трябва да открием къде държат тази икона и откога я имат. Хайде. Свещеникът ни обеща да разгледаме църквата.
— А Ранов? — Хелън не смееше да вдигне глава.
— Трябва само да се молим да не ни последва — казах аз. — Не мисля, че той забеляза иконата.
Попът влизаше в църквата, а хората се разотиваха. Бавно го последвахме и го намерихме да наглася иконата на свети Петко обратно на мястото й. Другите две икони не се виждаха. Поклоних се в знак на благодарност и на английски му казах, че ритуалът е бил прекрасен, като махах с ръце и сочех навън. Той явно се зарадва. После посочих църквата и вдигнах вежди.
— Може ли да разгледаме?
— Какво? — той се понамръщи, после пак се усмихна. Трябваше само да почакаме да се преоблече. Скоро попът се върна във всекидневното си расо и внимателно ни разведе из всяка ниша, като сочеше и обясняваше: „икони“, „Христос“ и други думи, които къде повече, къде по-малко успяхме да разгадаем. Той явно добре познаваше църквата и нейната история, но нямаше как да си поговорим. Накрая го попитах къде са другите икони и той посочи към зейналата дупка в една от страничните ниши, която и по-рано бях забелязал. Очевидно са ги върнали в криптата, където се съхраняват. Той любезно си взе газеника и ни поведе надолу.
Каменните стъпала бяха стръмни, а отдолу лъхаше мраз, в сравнение с който даже в църквата изглеждаше топло. Здраво стиснах ръката на Хелън, докато слизахме надолу след лампата на попа, която осветяваше старите камъни край нас. Малката стаичка долу не беше съвсем тъмна; два свещника грееха до олтара и съвсем скоро очите ни свикнаха и видяхме, макар и смътно, че не беше олтар, а изящна бронзова мощехранителница, отчасти покрита с богато избродирана червена дамаска. Върху нея бяха поставени и двете икони в сребърни рамки, Девата и — приближих се една крачка напред — воина и дракона.
— Свети Петко — весело каза попът и докосна ковчега.
Посочих към Богородица и той ни каза нещо, в което долових Бачковския манастир, но нищо повече не разбрах. После показах другата икона и свещеникът се усмихна:
— Свети Георги — каза той и посочи воина.
Кимнах.
— Как да го попитаме откога датира тази икона?
— Стар? Старо? — налучка Хелън.
Попът поклати глава утвърдително.
— Много стара — тържествено каза той. Втренчихме се в него. Вдигнах ръка и преброих пръстите си. Три? Четири? Пет? Той се усмихна. Пет. Пет пръста — около петстотин години.
— Смята, че е от петнайсети век — каза Хелън. — Господи, как да го попитаме откъде е?
Посочих иконата, махнах из криптата, посочих нагоре към църквата над нас. Когато обаче разбра какво питам, той изобрази универсалния жест на незнанието; раменете и веждите му се вдигнаха и после се отпуснаха обратно. Не знаеше. Явно се опитваше да ни каже, че иконата си стои тук, в „Свети Петко“, от столетия — повече от това той не знаеше.
Накрая с усмивка се обърна и ние се приготвихме да го последваме с лампата му нагоре по стръмните стъпала. Щяхме завинаги да напуснем това място в пълно отчаяние, ако токчето на Хелън внезапно не се беше заклещило между два камъка. Тя раздразнено изпуфтя — знаех, че няма друг чифт обувки — и аз бързо се наведох да освободя крака й. Свещеникът почти се беше изгубил нагоре, но свещите, които горяха край мощехранителницата, светеха достатъчно силно, за да видя онова, което беше издялано на отвесната част на стъпалото, вдясно точно до крака на Хелън. Беше малък дракон, грубо издялан, но не можеше да се сбърка с нищо друго и несъмнено беше нарисуван по същия начин както в моята книжка. Коленичих на камъните и прокарах пръст по гравюрата. Рисунката ми беше толкова позната, като че ли лично я бях издълбал тук. Хелън клекна до мен, забравила за токчето си.
— Господи! — каза тя. — Какво е това място?
— „Свети Георги“ — отвърнах бавно. — Това трябва да е „Свети Георги“.
Тя ме погледна на оскъдната светлина, а къдриците падаха в очите й.
— Но църквата е от осемнайсети век — възрази тя. После лицето й се изясни. — Мислиш, че…
— Много църкви са издигнати върху стари основи, нали? А за тази знаем, че е възстановена, след като турците я опожарили. Защо преди това да не е била манастирска църква, но манастирът отдавна да се е изличил от паметта на местните хора? — шепнех аз развълнувано. — Може да е била възстановена десетилетия или дори столетия по-късно и да е прекръстена на името на мъченика, когото все пак са помнели.
Хелън се обърна ужасено и се втренчи в бронзовата мощехранителница зад нас.
— Мислиш ли, че и…
— Не знам — казах бавно. — Малко вероятно ми се струва да са объркали едни мощи с други, но откога мислиш, че не са отваряли тази кутия?
— Не ми изглежда достатъчно голяма — каза тя, сякаш неспособна да продължи.
— Така е — съгласих се аз, — но трябва да проверим. Поне аз съм длъжен да проверя. Хелън, искам ти да стоиш далеч от тази работа.
Тя ме изгледа въпросително, сякаш удивена от мисълта, че може да я отпратя.
— Не е шега работа да се прокраднеш в църква и да оскверниш гроба на светията.
— Знам — казах аз. — Но ако гробът не е на светия?
Имаше две имена, които нито един от двама ни не посмя да произнесе на това мрачно и студено място с треперливите му светлинки и миризмата на пчелен восък и пръст. Едно от тези имена беше на Роси.
— Сега ли? Ранов ще ни търси — каза Хелън.
Когато излязохме от църквата, сенките на дърветата наоколо се издължаваха, а Ранов наистина ни търсеше с нетърпеливо лице. Отец Иван стоеше наблизо, макар да забелязах, че двамата почти не си говореха.
— Подремнахте ли добре? — учтиво попита Хелън.
— Време е да се връщаме в Бачково — в гласа на Ранов пак звъннаха заповеднически нотки; запитах се дали не беше разочарован, че и тук нищо не открихме. — Утре сутринта тръгваме за София. Имам там работа да върша. Надявам се, че сте доволни от проучването си.
— Почти — казах аз. — Бих искал отново да отидем до баба Янка да й благодарим за помощта.
— Добре — Ранов изглеждаше раздразнен, но ни поведе надолу към селото, а отец Иван бавно крачеше зад нас. Улицата беше тиха в златистата вечер и отвсякъде се носеше мирис на готвено. Видях един старец, който отиде до кладенеца в центъра и си наля една кофа. В далечния край на тясната уличка на баба Янка се връщаше стадо овце и кози; чувахме пронизителното им блеене и гледахме как се тълпят една до друга сред къщите, докато пастирчето не ги подкара край ъгъла.
Баба Янка се зарадва да ни види. Поздравихме я, като Ранов пак превеждаше, за чудните й песни и за танца в огъня. Отец Иван я благослови с мълчалив жест.
— Как успяхте да не се изгорите? — попита я Хелън.
— О, това е Божия дарба — каза тя меко. — После не помня как става. Понякога след това краката ми горят, но никога не се изгарям. За мен това е най-хубавият ден в годината, макар че не си спомням кой знае колко. После месеци наред съм спокойна като езерна вода.
Тя извади бутилка без етикет от долапа си и ни наля в чашки прозрачен кафяв алкохол. В шишето плуваха дълги треви и Ранов обясни, че са билки за аромат. Отец Иван отказа, но Ранов прие една чаша. След няколко глътки той нещо заразпитва отец Иван, а гласът му режеше като нож. Скоро двамата потънаха в спор, който не можехме да проследим, макар че често улавях думата „политически“.
Послушахме ги малко, а после прекъснах Ранов да го помоля да попита баба Янка може ли да използвам банята й. Той неприятно се разсмя. Ето че се връща в обичайното си настроение, помислих си аз.
— Боя се, че тук няма такива удобства — каза той.
Баба Янка също се засмя и посочи задната врата. Хелън каза, че ще дойде с мен и ще изчака своя ред. Външният клозет в двора на баба Янка беше по-срутен и от колибата й, но достатъчно широк да скрие безшумното ни бягство между дърветата и кошерите и оттам през задната врата. Наоколо нямаше жива душа, но когато стигнахме пътя, свихме встрани, в храстите, и се покатерихме направо по хълма. За щастие край църквата също беше пусто и тя стоеше смълчана в гъстите сенки. Жаравата слабо светеше в червено под дърветата.
Дори не се и опитахме да влезем през главната порта, където можеха да ни забележат от пътя; заобиколихме отзад. Там имаше нисък прозорец, покрит отвътре с пурпурна завеска.
— Това води към олтара — каза Хелън.
Дървената рамка обаче беше само притворена, а не заключена и с леко разтърсване успяхме да я отворим и да пропълзим през завесите, като внимателно затворихме прозореца след себе си. Вътре видях, че Хелън е била права; бяхме зад иконостаса.
— Тук не се допускат жени — прошепна Хелън, но докато говореше, се оглеждаше с научното си любопитство.
В стаичката зад иконостаса над всичко царстваше високият олтар, покрит с фини тъкани и окичен със свещи. Две старинни книги лежаха на бронзов статив, а по куките на стените бяха окачени великолепните одеяния, които по-рано носеше свещеникът. Всичко беше ужасяващо тихо, ужасяващо спокойно. Намерих светите порти, през които попът се появяваше пред паството си, и виновно се промъкнахме в мрачната църква. През тесните прозорчета се процеждаше слаб зрак, но всички свещи бяха изгасени, вероятно за да не стане пожар, и трябваше да се полутам известно време, докато намеря кутия кибрит на една полица. Взех от канделабъра по една свещ за двама ни и ги запалих. После много предпазливо поехме надолу по стъпалата.
— Мразя такива работи — чух Хелън да мърмори зад мен, но знаех, че това съвсем не означаваше, че имаше нещо, което да я спре. — Кога мислиш, че Ранов ще открие липсата ни?
Криптата беше най-тъмното място, където някога бях стъпвал, защото всички свещи бяха изгасени; бях благодарен за двете пламъчета, които носехме в ръце. От моето огънче запалих свещите на криптата. Те светнаха и озариха златната бродерия върху мощехранителницата. Ръцете ми неприятно трепереха, но успях да извадя камата на Тургут от ножницата в сакото си, където я носех, откакто напуснахме София. Положих я на пода до мощехранителницата и двамата с Хелън внимателно вдигнахме двете икони от местата им — избягвах да гледам Свети Георги и змея — и ги опряхме на стената. Махнахме тежкото покривало и Хелън го сгъна настрана. През цялото време всяка фибра от тялото ми се ослушваше за шум — оттук или от църквата горе, така че в един момент самата тишина забуча и писна в ушите ми. Веднъж Хелън ме хвана за ръкава и двамата се заслушахме, но нищо не мръдна.
Когато махнахме всичко от мощехранителницата, двамата се втренчихме в нея разтреперани. Капакът й беше излят в красив барелеф — дългокос светец с вдигната за благословия ръка, вероятно портрет на мъченика, чиито кости може би щяхме да открием вътре. Усетих, че се надявам наистина да намерим само няколко свещени останки от кости и да приключим с цялата работа. Но каква ли празнота щеше да последва — липсата на Роси, липсата на отмъщение, загубата. Капакът на мощехранителницата явно беше запечатан или закован и по никакъв начин не успявах да го отворя. Докато се мъчех, малко поразклатих кутията и вътре нещо мръдна зловещо и се удари в стените. Тази кутия наистина беше твърде малка за каквото и да е, освен може би за детско телце или за части от скелет, но тежеше много. В един ужасен миг помислих, че може би само главата на Влад е стигнала дотук, макар този вариант да оставяше твърде много въпросителни. Започнах да се потя и да се чудя дали да не се кача горе и да потърся някакъв инструмент в църквата, макар че нямаше голяма надежда да намеря нещо подходящо.
— Дай да се опитаме да го свалим на пода — казах аз със стиснати зъби и двамата някак успяхме да плъзнем кутията долу. Там можех по-добре да огледам пантите и ключалките, помислих си аз, или дори да събера смелост да разбия капака.
Тъкмо щях да се опитам, когато Хелън тихо изпищя.
— Пол, виж!
Бързо се обърнах и видях, че прашният мрамор, върху който преди стоеше мощехранителницата, не беше неподвижен блок; горната му част се беше изместила, докато сме се мъчили да свалим кутията. Мисля, че вече изобщо не дишах, но заедно, без да продумаме, успяхме да отместим мраморната плоча. Не беше дебела, но тежеше цял тон и когато я облегнахме на задната стена, и двамата се бяхме запъхтели. Под нея лежеше още една продълговата каменна плоча, от същия камък като пода и стените, камък с дължината на човешки бой. Изобразеният върху нея портрет беше съвсем груб, издялан направо върху твърдата повърхност — но не беше лице на светец, а на истински човек, мъж със сурово лице, изблещени лешникови очи, издължен нос и дълги мустаци — жестоко лице с триъгълна шапка, което успяваше да изглежда страшно дори и през тези груби очертания.
Хелън се дръпна назад с побелели на светлината на свещите устни, а аз едва се преборих с желанието да я грабна и да се затичаме нагоре по стълбите.
— Хелън — подех меко, но нямаше какво друго да кажа. Взех камата, а Хелън мушна ръка под дрехите си — така и не видях къде точно бръкна, — извади малкия пищов и го остави на една ръка разстояние, близо до стената.
После подхванахме надгробния камък за ръба и го повдигнахме. Плочата — невероятно съоръжение — наполовина се плъзна настрани. И двамата видимо треперехме и едва не изпуснахме камъка от ръце. Когато го преместихме напълно, видяхме трупа долу, тежко затворените му клепачи, жълтеникавата кожа, неестествено алените устни, плиткото, беззвучно дишане. Беше професор Роси.