Елизабет Костова
Историкът (32)

Глава 30

В 16,02 ч. двамата с Барли се качихме на южния експрес за Перпинян. Барли метна чантата си върху стръмните стъпала и ми подаде ръка да ме издърпа след себе си. В този влак имаше по-малко пътници и купето, което си намерихме, остана празно дори и след като влакът потегли. Усетих умора; по това време вече щях да съм се върнала от училище и мисис Клей щеше да ме сложи на кухненската маса с чаша мляко и парче жълт кейк. За миг ми се стори, че досадните й грижи ми липсват. Барли седна до мен, макар че можеше да избере четири други седалки, и аз пъхнах ръка под лакътя му в топлия пуловер.

— Трябва да уча — каза той, но не побърза да отвори книгата си; имаше твърде много интересни гледки, докато влакът набираше скорост през града. Мислех си за предишните ми идвания тук с баща ми — как изкачвахме Монмартър или зяпахме унилата камила в Жарден де Плант. Сега ми се струваше, че никога не съм била в този град.

Докато гледах как Барли мърда устни над Милтън, ми се доспа и когато той каза, че отива до вагон-ресторанта за един чай, аз поклатих глава сънливо.

— Май си съсипана — каза ми той с усмивка. — Остани тук и поспи, аз ще си взема книгата. После, когато огладнееш, ще отидем да вечеряме.

Щом излезе, клепачите ми се затвориха почти веднага, а когато отново ги отворих, се намерих сгушена на празната седалка като дете, завила глезени с дългата си памучна пола. Някой седеше на отсрещната седалка и четеше вестник, но не беше Барли. Бързо се надигнах. Мъжът четеше Монд и разтвореният вестник го скриваше почти целия — горната част на тялото и лицето му изобщо не се виждаха. На седалката до него лежеше черно кожено куфарче.

За част от секундата си представих, че това е баща ми и ме обля вълна на благодарност и объркване. После видях обувките му, също от черна кожа, лъснати до блясък, с елегантни дупчици на носа и кожени връзки с черни пискюли на върха. Мъжът беше кръстосал крака, облечени в безукорни черни панталони и фини черни копринени чорапи. Това не бяха обувките на баща ми; всъщност нещо не беше наред с тези обувки, или пък с краката в тях, макар че не можех да определя какво точно. Помислих си, че един непознат не би трябвало да влиза, докато спя — това също беше неприятно и се надявах, че не ме е зяпал заспала. В неудобството си се зачудих дали мога да стана и да отворя вратата на купето, без да ме забележи. Изведнъж видях, че той беше дръпнал завеските към пътеката на вагона. Никой не можеше да види отвън какво става в купето. Дали пък Барли не ги беше дръпнал, преди да излезе, за да спя спокойно?

Крадешком погледнах часовника си. Наближаваше пет. През прозореца се откриваше великолепна гледка; бяхме стигнали юга. Човекът зад вестника не помръдваше и аз се разтреперих неудържимо. След малко разбрах какво ме ужасява. Вече отдавна бях будна, но през цялото време, докато го гледах и слушах, той не беше обърнал нито една страница от вестника си.

Апартаментът на Тургут се намираше в друг квартал на Истанбул, на Мраморно море, затова взехме ферибота от едно оживено пристанище, наречено Еминьоню. Хелън стоеше на парапета и съзерцаваше чайките, които следваха корабчето ни, и внушителния силует на стария град зад нас. Отидох при нея, а Тургут се зае да ни показва шпилове и куполи, надвиквайки бученето на машините с гръмкия си глас. Когато слязохме, открихме, че кварталът му е по-модерен от местата, където бяхме досега, но в случая модерен означаваше от деветнайсети век. Докато вървяхме из все по-смълчаните улици, отдалечавайки се от фериботното пристанище, аз съгледах един друг Истанбул, който дотогава ми беше непознат: внушителни дървета с приведени клони, елегантни каменни и дървени къщи, кооперации, сякаш пренесени от някое парижко предградие, чисти тротоари, саксии с цветя, украсени корнизи. Тук-там старата ислямска империя се подаваше под формата на полусрутена арка или самотна джамия, турска къща с издаден втори етаж. На улицата на Тургут обаче западната мода бе помела всичко останало. По-късно видях същите улици и в други градове — в Прага и София, в Будапеща и Москва, в Белград и Бейрут. Навсякъде изтокът беше взел назаем тази чужда изтънченост.

— Заповядайте, ако обичате — Тургут спря пред редица стари къщи и ни въведе нагоре по двойното парадно стълбище, като пътьом провери съдържанието на малката си пощенска кутия — очевидно празна — с надпис „Професор Бора“. Отвори вратата и отстъпи настрани. — Моля, заповядайте в моя дом, където всичко е и ваше. Съжалявам, че жена ми я няма — тя е възпитателка в детска градина.

Първо влязохме в преддверие с лъснат дървен под и дървена ламперия по стените. Там по примера на Тургут събухме обувките си и сложихме бродираните пантофи, които той ни даде. После ни въведе в гостна и Хелън нададе тих вик на възхищение, който аз не успях да се сдържа да не повторя. Стаята беше изпълнена от приятна зеленикава светлина, примесена с нежнорозово и жълто. След миг осъзнах, че това са слънчевите лъчи, които се процеждаха през различните дръвчета зад двата огромни прозореца с прозрачни завеси от старинна бяла дантела. Стаята беше обзаведена с необикновени мебели, много ниски, изработени от тъмно дърво и богато тапицирани. Три от стените бяха опасани от миндери, покрити с дантелени възглавници. Над тях белосаните стени бяха украсени с гравюри и картини от Истанбул, с портрет на старец с фес и друг на по-млад мъж в черен костюм, както и с поставен в рамка пергамент с изящна арабска калиграфия. Имаше и избелели кафеникави фотографии на града и шкафчета, пълни с медни сервизи за кафе. В ъглите стояха пъстроцветни емайлирани вази, пълни с рози. Под краката ни се простираха дебели килими в яркочервено, розово и нежнозелено. Точно в средата на стаята бе поставен огромен кръгъл поднос на ниски крачета, излъскан до блясък и празен, сякаш в очакване на следващата трапеза.

— Много е красиво — обърна се Хелън към домакина ни, а аз си припомних колко хубава можеше да изглежда, когато искреността отпуснеше стегнатите черти на устата и очите й. — Съвсем като в „Хиляда и една нощ“.

Тургут се засмя и размаха едрата си ръка сякаш да отхвърли комплимента, но очевидно се зарадва.

— Заслугата е на жена ми — каза той. — Тя обича нашите древни изкуства и занаяти, а и наследи от семейството си много прекрасни неща. Може би дори имаме и нещичко от времето на султан Мехмед — той ми се усмихна. — Не умея да правя кафе като нея — поне тя така казва, — но за вас ще се постарая да дам най-доброто от себе си.

Той ни настани върху ниската мебел, близо един до друг, и аз със задоволство си припомних всички онези доказали се във времето вещи, олицетворяващи удобството — възглавници, диван и — разбира се — отоманка.

Тургут наистина даде най-доброто от себе си и то се оказа обяд, който сам пренесе от кухничката до гостната, отхвърляйки усърдните ни предложения да му помогнем. Как успя да стъкми трапеза за толкова кратко време изобщо не можех да си представя — очевидно нещата са били предварително приготвени. Той донесе подноси със сосове и салати, купа с нарязана диня, яхния с месо и зеленчуци, пилешки шишове, вездесъщата смес от кисело мляко и краставици, кафе и цяла планина сладки, оваляни в мед и бадеми. Ядохме с наслада, а Тургут ни подканяше да си вземаме, докато не се разпъшкахме от преяждане.

— Хайде сега — каза той, — да не искате жена ми да си помисли, че съм ви оставил да умрете от глад.

За десерт накрая получихме чаша вода, а до нея — малка чинийка с нещо бяло и сладко.

— Бяло сладко — каза Хелън, като го опита. — Чудесно. И в Румъния го имаме.

Тя пусна малко от бялото желе в чашата си и я изпи, а аз я последвах. Не бях сигурен какъв ще е ефектът върху храносмилането ми, но моментът не беше подходящ за такива притеснения.

Когато се натъпкахме до пръсване, се изтегнахме назад върху ниския диван — сега разбрах предназначението на дивана, да се възстановиш след обилно хранене, — а Тургут ни погледна доволно.

— Сигурни ли сте, че не искате още?

Хелън се засмя, а аз изстенах, но Тургут пак напълни чашите ни и доля още кафе.

— Много добре. Сега нека обсъдим онези неща, за които не успяхме да поговорим. Първо, изумен съм, че познавате професор Роси, но не разбирам съвсем отношенията ви. Вие сте му студент, така ли, младежо? — Той приседна на отоманката и се наведе в очакване към нас.

Погледнах към Хелън и тя леко ми кимна. Зачудих се дали бялото сладко не беше притъпило нейната подозрителност.

— Вижте, професор Бора, боя се, че досега не бяхме съвсем откровени с вас по този въпрос — признах аз. — Но нали разбирате, задачата ни е необикновена и не знаехме кому можем да се доверим.

— Разбирам — усмихна се той. — Може би сте по-умни, отколкото си мислите.

Тези думи ме накараха да млъкна, но Хелън отново кимна и аз продължих.

— Професор Роси ни интересува не само защото ми е научен ръководител, но и защото ни предаде… ми предаде някои сведения… и защото… ами, той изчезна.

Тургут ме пронизваше с поглед.

— Изчезна ли, приятелю?

— Да.

Неуверено му разказах за отношенията ми с Роси, за работата ни по дисертацията ми, за чудноватата книжка, която открих на бюрото си в библиотеката. Когато започнах да описвам книгата, Тургут подскочи на мястото си и сключи ръце, но нищо не каза, само се заслуша още по-съсредоточено. Продължих да му разказвам как занесох книгата на Роси и как той ми каза за собствената си такава книга. Три книги, помислих си, като поспрях да си поема дъх. Засега знаехме за три от тези чудни книжки — вълшебен брой. Но каква беше връзката помежду им — а такава несъмнено имаше? Възпроизведох и всичко, което Роси ми беше разказал за проучванията си в Истанбул — тук Тургут поклати глава в изумление — и за откритието му в архива, че изображението на дракона съвпада с очертанията в древните карти.

Казах на Тургут за изчезването на Роси и за причудливата сянка, която бях видял да минава над кабинета му същата онази вечер, обясних как започнах собственото си разследване, макар че първоначално не можех да повярвам напълно на историята му. Тук отново спрях, този път да видя какво ще каже Хелън, защото не исках да разкривам нейната история без разрешение. Тя се размърда и ме погледна мълчаливо от дълбините на дивана, а после за мое учудване сама поде разказа и с нисък, дрезгавеещ глас сподели с Тургут всичко, което вече ми беше разказала — историята на раждането й, личната й вендета срещу Роси, задълбочените й проучвания върху историята на Дракула и намерението й накрая да потърси нови сведения за легендата тъкмо в този град. Тургут вдигна вежди чак до крайчеца на напомадената си коса. Нейните думи, дълбокото й, ясно слово, очевидно брилянтният ум, а може би и руменината по бузите й над бледосинята яка накараха лицето му да светне от възхищение — или поне така ми се стори — и за пръв път, откакто се запознахме, ме парна враждебност към него.

Когато Хелън приключи разказа си, известно време никой от нас не продума. Зелената светлина, която се процеждаше в прекрасната стая, сякаш се сгъсти наоколо и ме завладя усещане за нереалност. Накрая Тургут проговори:

— Преживяванията ви са наистина необикновени и съм ви благодарен, че ги споделихте с мен. Съжалявам за тъжната съдба на семейството ви, мис Роси. И на мен ми се ще да знаех защо професор Роси се е видял принуден да ми напише, че не знае нищо за нашия архив тук, което очевидно е лъжа, нали? Но е ужасно, изчезването на такъв чудесен учен е ужасно. Професор Роси е бил наказан за нещо — или в момента изтърпява наказанието си, докато ние с вас седим тук.

Леността мигновено ме напусна, сякаш отнесена от студен полъх на вятъра.

— Защо сте така сигурен? И как, за Бога, можем да го открием, ако всичко това е истина?

— И аз съм рационалист, като вас — каза тихо Тургут, — но подсъзнателно вярвам в онова, което професор Роси ви е разказал онази вечер. Имаме доказателство за думите му в разказа на стария библиотекар от архива — че някакъв чуждестранен учен се уплашил и избягал — както и във факта, че открих името на професор Роси в регистрите. Да не споменавам появата на демона с кръвта… — Той спря. — А сега и тази ужасна аномалия, името му — името на статията, — кой знае как дописани под библиографията на архива. Недоумявам как се е появило това допълнение! Правилно сте постъпили, колеги, че сте дошли в Истанбул. Ако професор Роси е тук, ще го открием. Самият аз отдавна се чудя дали гробът на Дракула не е някъде в Истанбул. Струва ми се, че някой е добавил името на Роси съвсем скоро в библиографията, което според мен означава, че има голяма вероятност Роси още да е тук. Вие пък смятате, че Роси е отвлечен в гробницата на Дракула. Можете изцяло да разчитате на помощта ми по този случай. Чувствам се… чувствам се отговорен пред вас.

— Сега аз имам въпрос към вас — Хелън присви очи и погледна и двама ни. — Професор Бора, как се озовахте в нашия ресторант снощи? Някак ми се струва прекалено голямо съвпадение, че се появихте точно когато пристигнахме в Истанбул, за да търсим архива, който вие отдавна проучвате.

Тургут се беше изправил, взе малка медна кутийка от страничната масичка и я отвори, за да ни почерпи с цигари. Аз отказах, но Хелън си взе една и Тургут й я запали. Той също запуши и отново седна, като двамата с Хелън се спогледаха и аз за миг се почувствах малко изолиран. Тютюнът беше приятно ароматен и очевидно много качествен; чудех се дали това е прословутият в Съединените щати турски разкош. Тургут леко изпусна дима, а Хелън изрита пантофите си и сви крака под себе си, като че ли цял живот беше седяла по ориенталски възглавнички. Досега не бях виждал тази нейна страна, непринудената грация под магията на гостоприемството.

Накрая Тургут проговори.

— Как така се срещнахме в ресторанта? Вече няколко пъти си задавам този въпрос, защото и аз не знам отговора. Напълно искрено мога да ви кажа, приятели, че когато седнах на масата ви, не знаех кои сте, нито защо сте в Истанбул. Всъщност аз често ходя в този ресторант, той е любимият ми в стария квартал, даже понякога се разхождам дотам между часовете си в университета. Вчера отидох почти без да се замисля и когато видях, че вътре има само двама чужденци, се почувствах самотен и не ми се искаше да седя самичък в ъгъла. Жена ми казва, че много лесно се сприятелявам с хората, направо съм бил безнадежден случай.

Той се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в медна чинийка, която после побутна към Хелън.

— Но това не е толкова лош навик, нали? Всеки случай, когато забелязах интереса ви към моя архив, бях изненадан и трогнат, а сега, когато научих вашата повече от забележителна история, чувствам, че трябва да ви помагам тук в Истанбул. В крайна сметка, защо вие влязохте в моя любим ресторант? Защо отидох да вечерям там с книгата си? Подозрителна сте, мадам, но нямам друг отговор, освен че съвпадението ми дава надежда. Да, случват се „по земята и небето неща…“ — той ни погледна замислено, а лицето му бе открито и прямо, малко повече от мъничко тъжно.

Хелън издуха облак турски дим сред мъждивата светлина.

— Добре — каза тя. — Ще се надяваме. А сега какво ще правим с надеждата си? Видяхме оригиналите на картите, видяхме и библиографията на Ордена на дракона, която Пол толкова много искаше да погледне. Но къде ни води всичко това?

— Елате с мен — каза Тургут рязко. Той се изправи и целият отпуснат унес на следобеда изчезна. Хелън изгаси цигарата си и също се изправи, а ръкавът й докосна дланта ми. Последвах ги и аз.

— Ако обичате, елате за малко в кабинета ми — Тургут отвори една врата сред гънките на старинна вълна и коприна и вежливо се отдръпна да минем първи.