Елизабет Костова
Историкът (22)

Глава 20

Сейнт Мери, продължи баща ми, беше непретенциозна църква във викториански стил, сгушена в крайчеца на старата част от университетския комплекс. Стотици пъти бях минавал оттам, без да влизам, но сега ми се струваше, че католическият храм ще е добър съюзник сред всичките тези ужаси. Нима католицизмът не се занимаваше всекидневно с кръв и възкръснала плът? Това не беше ли суеверие? Някак се съмнявах, че пръснатите из университета гостоприемни протестантски параклиси биха могли да ми помогнат; те не изглеждаха подготвени да се борят с живите мъртви. Бях убеден, че и огромните правоъгълни пуритански църкви из градските градинки ще са безпомощни пред европейския вампир. На тях им дай да горят вещици — да си разчистват само собствения квартал. Разбира се, аз ще стигна в Сейнт Мери доста преди намусената ми гостенка. Дали тя изобщо ще се появи? Това беше половината от изпита й.

Сейнт Мери за щастие беше отворена и сред сумрака между облицованите с ламперия стени миришеше на восък и прашна тапицерия. Две възрастни жени с украсени с изкуствени цветя шапки подреждаха живи цветя по гравирания главен олтар. Нерешително влязох и се разположих на една от последните пейки, откъдето можех да наблюдавам вратите, а същевременно влизащите не можеха веднага да ме забележат. Чаках дълго, но тихата църква и приглушеният разговор на възрастните жени малко ме успокоиха. За пръв път усетих умора от безсънната ми нощ. Накрая входната врата се отвори на деветдесетгодишните си панти и Хелън Роси пристъпи прага, поколеба се за секунда, огледа се през рамо и накрая влезе.

Докато стоеше права, през страничните прозорци слънцето хвърляше тюркоазни и пурпурни отблясъци върху дрехите й.

Видях я да се оглежда на покрития с килим главен вход. Като не видя никого, тя продължи напред. Следях изражението й за болезнени гримаси, злобно изкривяване или промяна в цвета на строгото й лице, за всичко, което би могло да издаде у нея алергия към вековния враг на Дракула — църквата. Може би обаче ъгловатият викториански храм няма да успее да отблъсне силите на мрака, мислех си, обзет от съмнения. Все пак мястото очевидно упражняваше някаква власт над Хелън Роси, защото след миг тя тръгна през разноцветните снопове лъчи на прозорците към каменния купел със светена вода. Донякъде засрамен от воайорството си, аз я наблюдавах как свали ръкавиците си, потопи едната си ръка в купела и докосна челото си. Жестът й беше нежен, а от моето място лицето й изглеждаше мрачно. Е, нали правех всичко това заради Роси. Сега бях абсолютно сигурен, че Хелън Роси не е върколак, колкото и сурово и понякога дори злокобно да беше изражението й.

Тя влезе в кораба на църквата и леко се отдръпна, като ме видя да се изправям.

— Донесе ли писмата? — прошепна, а очите й ме фиксираха обвинително. — Трябва да се върна във факултета до един часа.

Тя пак се огледа.

— Какво има? — бързо я попитах и усетих нервен бодеж по ръцете си. Явно през последните два дни бях развил някакво зловещо шесто чувство. — Страхуваш ли се?

— Не — каза тя, все още шепнешком. Стисна ръкавиците си в една ръка и те заприличаха на цвете върху тъмния й костюм. — Просто се чудех… някой влезе ли веднага след мен?

— Не — озърнах се и аз. Църквата беше приятно празна, като изключим украсяващите олтара жени.

— Някой ме следеше — отново тихо каза тя. На лицето й, обрамчено от спиралите на тежката й черна коса, бе изписано странно изражение, нещо средно между подозрение и престорена храброст. За пръв път се зачудих какво ли й е струвало да си наложи подобно рядко смело държане. — Мисля, че ме следеше. Дребен слаб мъж в опърпани дрехи — сако от туид и зелена вратовръзка.

— Сигурна ли си? Къде го видя?

— При каталога — каза тя тихо. — Отидох да проверя версията ти за липсващите картончета. Не бях сигурна, че ти вярвам. — Просто излагаше фактите, без намек за извинение. — Видях го там, а после разбрах, че ме следи по Елм Стрийт, но от разстояние. Познаваш ли го?

— Да — казах ужасено, — той е библиотекар.

— Библиотекар? — тя очевидно очакваше нещо повече, но аз просто не можех да й кажа за раната, която видях на врата му. Беше прекалено невероятно, твърде откачено; ако чуе подобно нещо, тя със сигурност щеше да ме отпише като луд.

— Мисля, че ме подозира. При всички случаи трябва да се пазиш от него — заявих аз. — После ще ти разкажа повече. Ела, седни и се разполагай удобно. Ето ти писмата.

Направих й място върху една от тапицираните с кадифе пейки и отворих куфарчето си. Лицето й начаса се напрегна; тя вдигна плика внимателно и извади писмата с почти същото благоговение, с което и аз ги прегледах предишния ден. Можех само да гадая какво изпитва в този момент, като гледа почерка на вероятния си баща, когото свързва само с ядове. Надникнах през рамото й. Да, почеркът беше стегнат, приветлив, почтен. Може би дъщеря му вече се бе убедила поне отчасти в неговата човечност. После се усетих, че не трябва да гледам и се изправих.

— Ще се поразходя наоколо, имаш колкото време ти е необходимо. Ако искаш да ти обясня нещо или да помогна…

Тя кимна разсеяно, без да вдига впитите си в първото писмо очи, и аз се отдалечих. Виждах, че се отнася към безценните ми документи с внимание и че чете редовете на Роси със страшна бързина. През следващия половин час разглеждах гравирания олтар, картините в параклиса, пискюлите по амвона, мраморната статуя на изтощената майка и сгърченото й бебе. Една от картините прикова вниманието ми: демоничен прерафаелитски Лазар със сиво-зелени глезени и мръсни от пръст дрехи се клатушкаше от гроба към протегнатите ръце на своите сестри. Лицето му, потъмняло след цял век опушване със свещи и тамян, изглеждаше скръбно и изтощено, като че ли последното нещо, което изпитваше задето бе изтръгнат от почивката си, бе благодарност. Христос, който нетърпеливо стоеше край входа на гробницата, бе вдигнал ръка, а на лицето му беше изписана чиста злоба, алчна и изгаряща. Премигнах и отминах нататък. Безсънието очевидно отравяше ума ми.

— Готова съм — каза Хелън Роси зад мен. Гласът й беше нисък, а тя изглеждаше бледна и уморена. — Прав беше — добави тя, — тук не се споменава авантюрата му с майка ми, нито дори пътуването до Румъния. Казал си истината. Нищо не разбирам. Трябва да е било по същото време като това пътуване до континента, защото аз съм родена девет месеца след това.

— Съжалявам — смуглото й лице не молеше за съчувствие, но аз й го предложих. — Иска ми се да имаше нещо и за теб, но виждаш как е. Аз също не мога да си го обясня.

— Поне вече си вярваме, нали? — тя ме погледна право в очите.

С учудване установих, че сред всичката болка и грижа ми стана приятно:

— Вярваме ли си?

— Да. Не знам дали нещото, наречено Дракула, наистина съществува, нито какво е то, но ти вярвам, че Роси… баща ми… се е чувствал в опасност. Очевидно е усетил заплахата преди много години, затова какво пречи страхът му да се върне при вида на твоята книжка, неудобното съвпадение и спомена от миналото?

— А какво ще кажеш за изчезването му?

Тя поклати глава.

— Може да е психически срив, разбира се. Но сега знам какво имаш предвид. Писмата му носят отпечатъка на… — тя се поколеба — на логичен и безстрашен ум, каквито са и трудовете му. Освен това книгите на един историк говорят много за него. Аз познавам неговите отлично. Те са плод на уравновесена и ясна мисъл.

Поведох я обратно към писмата и куфарчето ми; притеснявах се да ги оставя без надзор дори и за няколко минути. Тя грижливо бе прибрала всичко обратно в плика — не се и съмнявах, че е запазила и реда им. Седнахме на пейката почти приятелски.

— Нека да допуснем, че в изчезването му е замесена свръхестествена сила — осмелих се да предположа. — Не мога да повярвам, че го казвам, но за спора да приемем, че е така. Какво според теб трябва да се направи оттук нататък?

— Ами — произнесе бавно тя. Профилът й бе остър и замислен, съвсем близо до мен на слабата светлина. — Не мисля, че това би ти помогнало особено в днешното разследване, но ако следваме логиката на преданието за Дракула, трябва да допуснем, че Роси е бил нападнат и отвлечен от вампир, който или ще го убие, или — по-вероятно — ще го зарази с проклятието на живите мъртъвци. След три ухапвания, при които кръвта ти се смесва с кръвта на Дракула или на някой от учениците му, ставаш вампир за вечни времена, както знаеш. Ако е бил ухапан веднъж, трябва да го намериш колкото е възможно по-бързо.

— Но защо Дракула се е появил точно тук от целия широк свят? Защо му е да отвлича Роси? Защо просто не го ухапе и зарази, оставяйки останалите в неведение за промяната?

— Не знам — каза тя и поклати глава. — Необичайно поведение, поне според народните поверия. Роси е бил — искам да кажа, ако изобщо става въпрос за свръхестествена намеса — явно е бил особено важен за Влад Дракула. Може би дори в някакъв смисъл е представлявал заплаха за него.

— Смяташ ли, че като намерих тази книжка и я занесох на Роси, някак предизвиках изчезването му?

— Логично погледнато, това е абсурдно. Но… — тя грижливо сгъна ръкавиците върху черната пола в скута си. — Чудя се дали не пропускаме един източник на информация.

Устните й се отпуснаха. Благодарих й наум за това пропускаме — задето включи и себе си в това число.

— Кой източник?

Тя въздъхна и разгъна ръкавиците.

— Майка ми.

— Майка ти? Но какво би могла да знае тя… — едва бях започнал с въпросите, когато в църквата нахлу светлина и ме лъхна течение, което ме накара да се обърна. От нашето място виждахме черковните порти, но ние не се забелязвахме оттам — бях избрал това стратегическо място, за да наблюдавам пристигането на Хелън. Сега между вратите се пъхна ръка, а после изникна и изпито, ъгловато лице. Странният библиотекар надничаше в църквата.

Не мога да опиша чувството, което ме обзе в онази спокойна църква, когато лицето на библиотекаря се появи между портите. Внезапно си представих остра муцуна, животно, което се промъква дебнешком, душейки по пътя си като невестулка или плъх. До мен Хелън беше замръзнала, впила очи във вратата. Всеки миг щеше да подуши следата ни. Пресметнах, че имахме секунда или две, затова безшумно събрах книжата в куфарчето с една ръка, хванах Хелън с другата — нямаше време да й поискам разрешение — и я изтеглих към края на пейката, до страничната пътека. Там имаше отворена врата, която водеше към малка стаичка, и ние се вмъкнахме вътре. Тихо затворих вратата. Отвътре нямаше начин да се заключи, мъчително отбелязах аз, макар че вратата беше снабдена с огромна желязна ключалка.

В малката стаичка беше по-тъмно, отколкото в самата църква. В средата й имаше кръщелен купел, а край стените — една или две тапицирани пейки. Двамата с Хелън мълчаливо се спогледахме. Не можех да разчета изражението й, но то със сигурност излъчваше точно толкова бдителност и храбро предизвикателство, колкото и страх. Без думи или жестове, двамата внимателно се изтеглихме зад купела, а Хелън се хвана за ръба му, за да е по-стабилна. След някоя и друга минута вече не издържах; връчих й книжата и се върнах при ключалката. Предпазливо погледнах през нея и видях библиотекаря да обикаля една колона. Наистина приличаше на невестулка, докато се озърташе край всяка пейка с издадената си напред остра муцунка. Обърна се към мен и аз се дръпнах назад. Като че ли оглеждаше вратата към нашето скривалище и дори тръгна насам, но след крачка-две се отказа. Изведнъж в полезрението ми се появи и люляков пуловер. Една от дамите, които подреждаха олтара. Дочух приглушения й глас:

— Мога ли да ви помогна? — попита любезно тя.

— Ами, търся някого — гласът на библиотекаря беше пронизителен, твърде силен за храма. — Да сте виждала тук една млада дама в черен костюм? С тъмна коса?

— Всъщност да — любезната жена също се огледа. — Преди малко имаше такава дама. Придружаваше я млад мъж и седяха на крайните пейки. Но сега определено я няма.

Невестулката се повъртя наляво-надясно.

— Дали не се крие в някоя от тези стаи? — поне беше ясно, че действаше прямо.

— Да се крие? — люляковата дама също се обърна към нас. — Сигурна съм, че никой не се крие в нашата църква. Искате ли да повикам свещеника? Ще ви трябва ли помощ?

Библиотекарят отстъпи назад.

— О, не, не — каза той. — Трябва да съм се объркал.

— Искате ли черковна литература?

— О, не — той продължи да отстъпва по пътеката. — Не, благодаря.

Видях го отново да се озърта, а после изчезна от полезрението ми. Чу се тежко щракване и трясък — портата се затвори зад него. Кимнах към Хелън и тя тихичко въздъхна с облекчение, но изчакахме още няколко минути, като се гледахме през купела. Хелън първа сведе очи и смръщи вежди. Разбирах, че сигурно се чуди как, по дяволите, се е оказала в такова положение и какво означава всичко това. Отгоре косата й беше лъскава и абаносова — днес отново беше без шапка.

— Търсеше тебе — казах с нисък глас.

— Може и теб да търси — тя посочи към плика, който държах в ръце.

— Имам странна идея — изрекох бавно. — Може би той знае къде е Роси.

Тя пак се намръщи и измърмори:

— И без това в цялата история няма нищо смислено, така че защо не?

— Не мога да те пусна да се върнеш в библиотеката. Нито в стаята си. Той ще те търси и на двете места.

— Да ме пуснеш? — повтори тя със заплашителен тон.

— Мис Роси, моля те. Нали не искаш да си следващата изчезнала?

Тя замълча.

— Значи смяташ да ме защитаваш? — В гласа й прозвуча подигравателна нотка, която ми напомни за необикновеното й детство, за бягството й в Унгария още в утробата на майка й, за политическата хитрост, която й беше позволила да прекоси половината свят да търси научното си отмъщение. Ако, разбира се, историята й беше истинска.

— Имам една идея — започнах бавно. — Знам, че ще ти се стори… недостойно, но ще се почувствам по-добре, ако се съгласиш с тази моя прищявка. Можем да вземем някой и друг… хм… амулет… от църквата… — тя вдигна вежди. — Ще намерим все нещо… свещи или разпятия или нещо друго… на връщане ще си купим чесън… искам да кажа на отиване към апартамента ми… — веждите й се повдигнаха още по-високо. — Искам да кажа, ако си съгласна да дойдеш с мен… можеш… аз сигурно ще трябва да замина утре, но би могла…

— Да спя на дивана? — отново беше сложила ръкавиците си и беше сключила ръце. Усетих, че се изчервявам.

— Не мога да те оставя да се прибереш в твоята стая, като знам, че онзи ще те преследва… нито пък в библиотеката, разбира се. А и мисля, че имаме още да си говорим. Бих искал да знам какво според теб майка ти…

— Можем да обсъдим това сега и тук — заяви тя, както ми се стори, студено. — Що се отнася до библиотекаря, съмнявам се, че ще успее да ме проследи до стаята ми, освен ако… — Дали на волевата й брадичка не се появи трапчинка или това беше просто саркастична гримаса? — Освен ако вече не умее да се превръща в прилеп. Нали разбираш, шефката на общежитието не разрешава на вампири да влизат по стаите. Нито пък на мъже, ако трябва да съм изчерпателна. Пък и силно се надявам, че ще успее да ме проследи до библиотеката.

— Надяваш се? — изненадах се аз.

— Ясно беше, че няма да говори с нас тук, не и в църквата. Вероятно ни чака отвън. Аз ще си имам работа с него — пак нейният необичаен английски, — щом се опитва да се меси в библиотечната ми работа, а и щом мислиш, че би могъл да знае нещо за моя… за професор Роси. Защо да не го оставя да ме проследи? По пътя ще говорим за майка ми.

Сигурно съм гледал доста разколебано, защото тя внезапно се разсмя, откривайки равните си бели зъби:

— Няма да ти скочи посред бял ден, Пол.