Елизабет Костова
Историкът (14)

Глава 12

16 декември 1930

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

Дотук историята леко изостава от мен или пък аз — от нея, затова трябва да разкажа събитията, които ще я изведат в настоящето. Там, надявам се, тя ще приключи, понеже не мога да изтърпя мисълта, че бъдещето може да съдържа още от тези ужаси.

Както вече казах, в края на краищата отново отворих чудноватата книга, сякаш се бях пристрастил към нея. Преди да го направя, сам се убеждавах, че животът ми вече е влязъл в обичайното си русло, че преживяването ми в Истанбул беше необикновено, но със сигурност обяснимо, само че бе добило чудовищни мащаби в изморения ми от пътя ум. Така отново взех книгата и, струва ми се, трябва да ти разкажа този епизод до най-малката подробност.

Беше дъждовна октомврийска вечер, само преди два месеца. Семестърът беше започнал и аз седях в приятно усамотение в стаята си, убивайки времето след вечеря. Чаках своя приятел Хеджис, преподавател, десет години по-голям от мен, когото изключително харесвах. Той беше непохватен и забележително добродушен човек, чиито извинителни жестове и мила, стеснителна усмивка прикриваха буден ум, който, за моя радост, той използваше срещу литературата на XVIII в., а не срещу колегите си. Ако не беше така притеснителен, можеше да се чувства съвсем на място сред Адисън, Суифт и Поуп на масата на някое лондонско кафене. Нямаше много приятели, никога не беше поглеждал в очите жена, която не му е роднина, нито таеше мечти, надхвърлящи оксфордските покрайнини, където обичаше да се разхожда и от време на време да се подпира на крайпътната ограда, за да погледа преживящите крави. Добротата му светеше в овала на едрата му глава, в месестите ръце и в меките кафяви очи, така че самият той малко приличаше на вол или на язовец, но само докато не пронижеше въздуха с остроумния си сарказъм. Обичах да слушам за работата му, която той обсъждаше скромно, но ентусиазирано, без да пропусне да насърчи и моите собствени търсения. Казваше се… е, можеш да намериш името му във всяка библиотека, стига малко да поровиш, тъй като именно той преоткри за лаиците неколцина от литературните гении на Англия. Аз обаче ще го наричам с измисленото от самия мен пот de guerre Хеджис, за да му осигуря и в това повествование уединението и благоприличието, които му бяха присъщи в живота.

Онази вечер Хеджис трябваше да се отбие у дома с черновите на двете статии, които бях изстискал от проучванията си в Крит. Беше ги прочел и редактирал по моя молба. Макар че не би се произнесъл върху точността или неточността на моите описания на античната търговия в Средиземноморието, той пишеше божествено — с такава прецизност, че би могъл да танцува на върха на игла, затова често предлагаше да ми помага да поизгладя стила си. Вече предчувствах половин час приятелска критика, после шери и онзи велик момент, в който истински приятел протяга крака край камината ти и те пита как си. Не бих му казал истината за моите разбити и все още опънати нерви, разбира се, но можехме да обсъждаме нещо друго, всичко друго.

Докато чаках, ръчках огъня, добавих още една цепеница, извадих две чаши и огледах бюрото си. Кабинетът ми служеше и за гостна и затова се стараех да го поддържам така подреден и уютен, както изискваха солидните мебели от XIX в. Този следобед бях свършил доста работа, вечерях от подноса, който ми донесоха в шест часа и после разчистих и последните си хартии. Навън вече се стъмваше, а мракът доведе и тъжния, косо биещ дъжд. За мен подобна есенна вечер е особено приятна, а не потискаща, затова само слабо потреперих от лошо предчувствие, когато потърсих да почета нещо в останалите десетина минути и ръката ми попадна на старинното томче, което избягвах. Бях го оставил заровено сред по-безобидни вещи на полицата над бюрото. Сега седнах, с тайно удоволствие усетих как мекият велур на кориците отново пасна в ръката ми и отворих книгата.

В същия миг долових нещо много странно. От страниците се носеше някаква миризма, но със сигурност не просто деликатният мирис на стара хартия и напукан велур. Беше дъх на гнилост, ужасна, отвратителна воня на престояло или развалено месо. Дотогава не бях усещал подобна миризма, затова се наведох по-близо, подуших с недоверие и затворих книгата. След секунда пак я отворих и от страниците й отново се понесоха онези изпарения, от които ми се повдигаше. Малката книжка изглеждаше жива в ръцете ми, макар че миришеше на смърт.

Противната воня възроди нервния страх, който ме беше обзел при завръщането ми от континента и само със съсредоточено усилие на волята успях да укротя вълнението си. Старите книги гният, това беше факт, а точно с тази бях пътувал през дъжд и бури. Това вероятно обясняваше миризмата. Може би отново ще я занеса в отдела за редки книги и ще поискам съвет как да я почистя или опуша, каквото беше необходимо.

Ако не се опитвах така усърдно да не обръщам внимание на реакцията си пред неприятното откритие, щях моментално да захвърля проклетата вещ, да я прибера отново. Но сега за пръв път от седмици наред си наложих да отворя книгата на необикновената рисунка по средата — на дракона, разперил огромни криле и зинал над своя надпис. Внезапно видях нещо ново и с потресаваща яснота осъзнах смисъла му. Никога не съм бил надарен с особена проницателност в зрителното възприемане на света, но за миг сетивата ми внезапно се изостриха и аз видях очертанията на целия дракон с разперените крила и извитата опашка. В пристъп на любопитство прерових записките, които бях донесъл от Истанбул и забравил в едно от чекмеджетата си. С треперещи пръсти намерих нужната страница — откъсната от бележника, тя съдържаше скицата, която бях направил в истанбулския архив в опит да прерисувам първата от картите, които открих там.

Сигурно помниш, че там имаше три карти с нарастващ мащаб, които показваха едно и също неназовано място във все по-големи подробности. Въпросната местност дори и на скицата, нарисувана с неумелата ми, но внимателна ръка, имаше ясна форма. Бях готов да се обзаложа срещу целия свят, че приличаше на симетрично разперил крила огромен звяр. През нея на югозапад течеше дълга река, която се виеше точно като опашката на дракона. Внимателно разгледах гравюрата, а сърцето ми туптеше необяснимо силно. Опашката на дракона беше шипеста и завършваше с остър връх, който сочеше — в този момент поех дълбоко дъх, забравил всички седмици, в които сякаш се бях отървал от своята натраплива мисъл — към мястото, където според моята карта се намираше Нечестивият гроб.

Визуалната прилика между двете изображения беше твърде очевидна, за да е съвпадение. Как не забелязах още в архива, че нарисуваната на картите местност имаше формата на моя надвесен дракон с разперени крила, сякаш драконът беше хвърлил сянка на земята? Гравюрата, над която се бях чудил толкова дълго преди заминаването си, несъмнено криеше определено значение, някакво послание. Драконът бе сътворен да всява ужас и да заплашва, да държи жив спомена за нечие могъщество. За упоритите обаче би могъл да е и следа — опашката му сочеше към мястото на гроба точно толкова сигурно, колкото човек сочи себе си с пръст — ето ме. Тук съм. И кой беше там, в това средоточие, в този Нечестив гроб? Драконът държеше отговора в жестоките си остри нокти: Drakulya.

Усетих горчив вкус в гърлото, все едно вкусих собствената си кръв. Знаех, че трябва да внимавам с подобни заключения, както изискваше обучението ми, но убеждението ми беше по-силно от разума. Нито една от тези карти не изобразяваше Снаговското езеро, където се предполагаше, че е погребан Влад Цепеш. Това несъмнено означаваше, че Цепеш — Дракула — е погребан на друго място, което е останало незапомнено дори и от легендите. Къде тогава е гробът му? Процедих въпроса на глас, като не можах да се сдържа. И защо местоположението му се пази в тайна?

Докато се мъчех да сглобя парченцата от мозайката, чух познати стъпки по коридора — любимия звук от тътрещата се походка на Хеджис — и разсеяно си помислих, че трябва да скрия тези материали, да отида до вратата, да налея шери и да се настроя за весел разговор. Бях се понадигнал и вече си събирах книжата, когато внезапно чух тишината. Беше като фалшив тон, като нота, задържана с един удар в повече, която приковава вниманието на слушателя по-здраво и от най-завършения акорд. Познатите добронамерени стъпки спряха пред вратата ми, но Хеджис не почука както обикновено. Сърцето ми осезаемо туптеше в липсващия ритъм. Над шумоленето на бележките ми и шуртенето на дъжда през улука над вече тъмния ми прозорец дочух и глухо бучене — звукът от надигащата се в главата ми кръв. Пуснах книгата, изтичах към външната врата на апартамента, отключих и отворих.

Хеджис беше там, но прострян на лъснатия под, с извита назад глава и изкривено настрани тяло, сякаш някаква страшна сила го беше запокитила на земята. Повдигна ми се от внезапната мисъл, че не го бях чул да извика или да падне. Очите му бяха отворени, фокусирани някъде встрани от мен. За една безкрайна секунда мислех, че е мъртъв. После главата му помръдна и той изстена. Клекнах до него.

— Хеджис!

Той отново изохка и бързо примигна.

— Чуваш ли ме? — прошепнах, почти разплакан от облекчение, задето бе жив. В същия момент главата му конвулсивно се обърна и разкри струя кръв отстрани на врата. Раната не беше голяма, но изглеждаше дълбока, като че ли някакво куче бе скочило върху него и бе разкъсало плътта му, и обилно кървеше по яката и на пода до рамото му.

— Помощ! — закрещях аз.

Съмнявам се от построяването на сградата преди много векове досега някой друг така грубо да е нарушавал тишината на дъбовия коридор. Не знаех дали има смисъл да крещя; в този ден повечето колеги бяха на вечеря с ректора на колежа. В другия край обаче една врата се отвори и дотича прислужникът на професор Джереми Форестър, симпатичен човек на име Роналд Ег, който след това напусна работата си. Изпъкналите му очи като че ли моментално видяха всичко, той коленичи и притисна кърпичката си към раната на врата на Хеджис.

— Ето — каза ми той, — трябва да го изправим да седне, сър, да вдигнем порязаното място, освен ако няма и други наранявания.

Той внимателно опипа неподвижното тяло на Хеджис и тъй като от приятеля ми не се чу и звук, ние го изправихме и подпряхме гърба му на стената. Бях подложил рамото си и той се беше отпуснал върху него със затворени очи.

— Отивам за лекар — каза Роналд и изчезна надолу по коридора.

Аз държах пръстите си на пулса на Хеджис; главата му бе клюмнала, но сърцето му биеше нормално. Не можах да се удържа да не го върна в съзнание.

— Какво стана, Хеджис? Кой те удари? Чуваш ли ме? Хеджис?

Той отвори очи и ме погледна. Главата му висеше на една страна, лицето му беше отпуснато и синкаво, но проговори отчетливо.

— Той искаше да ти кажа…

— Какво? Кой?

— Да ти кажа, че няма да търпи натрапници.

Главата на Хеджис, тази едра, прекрасна глава, която подслоняваше един от най-великите умове на Англия, се люшна назад към стената. Държах го, а кожата по ръцете ми настръхна.

— Кой, Хеджис? Кой ти го каза? Той ли те удари? Видя ли го?

В ъгълчето на устата му изби слюнка и ръцете му се заизвиваха край тялото му.

— Няма да търпи натрапници — изгъргори той.

— Тихо, лежи си — настоях аз, — не говори. Докторът ще е тук до минути. Опитай се да се отпуснеш и да дишаш.

— Боже — измърмори Хеджис, — Поуп и алитерация. Сладка нимфа. За спора.

Взрях се в него, а стомахът ми се сви на топка.

— Хеджис?

— Похищението на къдрицата — каза учтиво Хеджис. — Несъмнено.

Университетският лекар, който го прие в болницата, ми каза, че наред с раната си Хеджис е получил и инсулт.

— Вероятно от шока. А този прорез на врата му — добави лекарят пред стаята на Хеджис, — явно е нанесен с нещо остро, най-вероятно е от остри животински зъби. Имате ли куче?

— Не, разбира се. В общежитието е забранено.

Докторът поклати глава.

— Много странно. Смятам, че на път за стаята ви е бил нападнат от някакво животно, а от шока е получил удар, който така или иначе му е предстоял. Засега изобщо не е с всичкия си, макар че може да връзва по няколко смислени думи. Опасявам се, че ще има разследване заради раната, но според мен накрая ще излезе, че нечие зло куче пазач е в дъното на цялата история. Помислете си откъде би минал, за да стигне до вас.

Разследването не даде задоволителен резултат, но и аз не бях обвинен, тъй като полицията не откри мотив, нито улики, че именно аз съм наранил Хеджис. Той самият не беше в състояние да свидетелства и в края на краищата записаха случая като самонараняване, което според мен беше ненужно петно върху името му. Веднъж, когато му бях на гости в санаториума, тихо го помолих да си помисли за тези думи: Няма да търпя натрапници.

Той обърна безизразните си очи към мен и докосна с бавните си пухкави пръсти червената рана на врата си.

— Щом е тъй, Бозуел, добре — каза той мило, почти развеселено. — Ако не, изчезвай.

Няколко дни по-късно Хеджис умря от втори удар, който го сполетял през нощта. Санаториумът не беше установил външни рани. Когато шефът на колежа дойде да ми каже новината, аз се заклех, че ще направя всичко по силите си да отмъстя за смъртта му, стига да измисля как.

Не бих могъл да опиша подробно сърцераздирателното опело в параклиса на нашия колеж Тринити, приглушеното хълцане на престарелия му баща, докато момчешкият хор пееше прекрасните си псалми за утешение на живите, моя гняв срещу безсилието на причастието. Хеджис бе погребан в родното си село в Дорсет. В един мек ноемврийски ден отидох сам на гроба му. Надгробният камък гласеше REQUIESCAT IN PACE, каквото бе и моето желание, стига да зависеше от мен. За безкрайно мое облекчение, гробищният двор бе съвсем тих и спокоен, а свещеникът говореше за гроба на Хеджис като за местно величие. В кръчмата на главния път не чух никакви разкази за английски върколаци, дори и след като пуснах най-явните възможни намеци. Все пак Хеджис бе ухапан само веднъж, а не няколко пъти, колкото е необходимо според Стокър, за да може живият да прихване от заразата на неумрелите. Убеден съм, че Хеджис е бил пожертван просто за предупреждение — към мен. Дали не и към теб, злощастни читателю?

Обзет от дълбока скръб, оставам твой, Бартоломю Роси

Баща ми разбърка леда в чашата си, сякаш за да укроти ръката си и да й намери занимание. Следобедната горещина се преливаше в спокойна венецианска вечер, удължавайки сенките на туристите и сградите далеч по площада. Ято гълъби литна от паважа, подплашено незнайно от какво, и зави над главите ни, огромно в полета си. Прохладата от всички тези изстудени напитки най-накрая стигна до мен и пропълзя в костите ми. Надалеч някой се разсмя, а над гълъбите крещяха чайки. Както си седяхме, един младеж с бяла риза и дънки се приближи до нас с подскачаща походка. Носеше брезентова торба през рамо, а ризата му бе изшарена в пъстри цветове.

— Ще си купите ли картина, синьор? — каза той и се усмихна на баща ми. — Днес вие със синьорината сте звездите на моята картина.

— Не, no, gracie — автоматично отговори баща ми. Площадите и алеите бяха пълни с тези студенти художници. За трети път онзи ден ни предлагаха да си купим картина и този път баща ми дори не я погледна. Младежът, все така усмихнат и вероятно очакващ поне комплимент за работата си, за да си тръгне, задържа картината и пред мен и аз й хвърлих един поглед със съчувствено кимване. Само след секунда той се отдалечи с леката си крачка в търсене на нови туристи, докато аз не можех да откъсна поглед от гърба му, вцепенена.

Картината, която видях, беше акварел в наситени тонове. Изобразяваше нашето кафене и края на Флориан с ярко, но ненатрапчиво присъствие на следобедната атмосфера. Художникът очевидно е стоял някъде зад мен, помислих си, но съвсем близо до кафенето; беше уловил цветно петно, в което разпознах червената си сламена шапка, а отстрани беше баща ми в размазано жълто и синьо. Творбата беше хубава, но съвсем обикновена, картина на лятното безгрижие, която туристите като нищо биха поискали да запазят за спомен от ясния адриатически ден. Погледът ми обаче бе забелязал и една самотна фигура, седнала край баща ми — широкоплещест тъмнокос мъж, отчетлив черен силует сред жизнерадостните багри на тентата и покривките. Много добре помнех, че точно тази маса остана празна цял следобед.