Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gathering Storm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Робърт Джордан и Брандън Сандърсън. Буря се надига

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010

ИК „Бард“, 2010

ISBN 978-954-655-108-5

История

  1. — Добавяне

Глава 49
Един от многото

Ранд крачеше, пъхнал чуканчето на лявата си ръка в джоба на палтото, с наведена глава. Ключът за достъп бе грижливо увит в ленена кърпа и закачен на колана му. Никой не му обръщаше внимание. Беше просто един от многото по улиците на Ебу Дар. Нищо особено, въпреки че бе по-висок от повечето хора наоколо. Имаше червеникавозлатиста коса, която може би издаваше айилска кръв. Но твърде много чужди хора бяха побягнали към града напоследък, за да потърсят закрила от сеанчанците. Какво толкова значеше един повече?

Стига да не можеше да прелива, всеки можеше да намери стабилност тук. Безопасност.

Това го притесняваше. Те бяха негови врагове. Бяха завоеватели. Струваше му се, че в завладените от тях земи не трябва да цари мир. Тук трябваше да е ужасно, пълно със страдание заради тираничната им власт. Но изобщо не беше така.

Не и ако можеш да преливаш обаче. Това, което правеха сеанчанците с подобни хора, бе ужасяващо. Не всичко беше добре под цялата тази безметежна повърхност. И все пак беше стъписващо да се види колко добре се отнасят с другите.

Извън града Калайджии на големи групи бяха вдигнали таборите си. Фургоните им не се бяха движили от много дни и като че ли образуваха селища. Докато минаваше между тях, Ранд чу някои да говорят за трайно отсядане. Други им възразяваха, разбира се. Все пак бяха Калайджиите, Пътуващият народ. Как можеха да намерят Песента, ако не я търсеха? Беше толкова част от самите тях, колкото и Пътят на листото.

Предната нощ Ранд ги беше слушал край един от лагерните огньове. Бяха го приели гостоприемно, нахраниха го, изобщо не го разпитваха кой е и откъде. Беше крил ръката си с дракона и ключа за достъп. Грижливо пъхнати в джоба на палтото му, загледан в догарящите въглени.

Не беше стъпвал досега в самия Ебу Дар. Посетил беше само хълмовете на север, където се беше сразил със сеанчанците, докато владееше Каландор. Там беше претърпял провал. Сега се беше върнал в Алтара. Но за какво?

На заранта, когато отвориха градските порти, влезе с другите дошли през нощта. Калайджиите ги бяха приели всички. Явно получаваха порцион храна от сеанчанците, за да настаняват закъснелите пътници. Това бе едно от многото им занимания. Поправяха котли, шиеха униформи и вършеха всевъзможни други чудати неща. Заради това получаваха закрила от властници за първи път в дългата си история.

Беше живял твърде дълго с айилците и беше прихванал от тяхното презрение към Калайджиите. Но това презрение се сблъскваше със знанието му, че Туатан в много отношения следват древната, истинската айилска традиция. В своите видения за Руйдийн беше следвал Пътя на листото. Видял беше и Приказния век. Макар и за няколко кратки мига, беше живял живота на онези други хора.

Крачеше по отъпканите улици на душния град, все още като в мъгла. Предната нощ бе разменил хубавото си черно палто с един Калайджия срещу просто кафяво наметало, овехтяло, но добре закърпено. Не Калайджийско наметало, просто някой Калайджия го беше закърпил за човек, който така и не се е върнал да си го вземе. В него не изпъкваше чак толкова, макар да се наложи да носи ключа за достъп на колана си, вместо в дълбокия му джоб. Калайджията също така му беше дал тояжка за подпиране и сега той вървеше с нея, леко изгърбен. Ръстът му можеше да го отличи, а искаше да е незабележим сред тези хора.

За малко не беше убил баща си. Не по принуда на Семирага този път, нито под влиянието на Луз Терин. Никакви извинения. Никакво обяснение. Той, Ранд ал-Тор, се беше опитал да убие собствения си баща. Беше извлякъл от Силата, направил беше сплитовете и за малко не ги беше хвърлил.

Гневът го бе напуснал, заменен от омерзение. Искал беше да стане твърд. Нужно му беше да стане твърд. Но ето докъде го беше довела твърдостта. Луз Терин можеше да вини лудостта за своите злодеяния. Ранд нямаше нищо. Никакво място, където да се скрие, никакво убежище от самия себе си.

Ебу Дар. Оживен, гъмжащ от хора град, разцепен на две от голямата река. Ранд вървеше по западната страна, през площади с изящни статуи и улици, обрамчени от бели къщи, много от които на по няколко етажа. Често подминаваше биещи се мъже: биеха се е голи юмруци или с ножове и никой не се опитваше да ги разтърве. Дори жените носеха ножове на вратовете си — в обсипани със скъпоценни камъни кании, окачени над роклите с дълбоки деколтета.

Не им обръщаше внимание. Мислеше само за Калайджиите. Калайджиите тук бяха в безопасност, но собственият му баща не беше в безопасност в неговата империя. Приятелите на Ранд се бояха от него. Беше го видял в очите на Нинив.

Хората тук не бяха уплашени. Сред тълпите се движеха сеанчански офицери, с онези техни насекомоподобни шлемове. Хората им отваряха път, но с уважение. Да, простите хора се радваха на стабилността. Всъщност благославяха сеанчанците, че са ги завладели!

Прехвърли канала по един къс мост. По водата лениво се полюшваха малки лодки и лодкарите си подвикваха за поздрав. Като че ли нямаше никакъв ред в плана и устройството на града. Там, където очакваше да види къщи, намираше дюкяни и вместо много еднакви дюкяни да са струпани на едно място — както беше обичайно за повечето градове, — тук бяха пръснати безразборно. От другата страна на моста мина покрай високо бяло градско имение, а точно до него имаше пивница.

Мъж с пъстър копринен елек го блъсна неволно на улицата, след което му поднесе дълго, свръхвежливо извинение. Ранд побърза да го подмине, за да не би мъжът да настоява за дуел.

Тези хора изобщо не изглеждаха потиснати. Нямаше никакво подмолно негодувание. Сеанчанците управляваха много по-добре Ебу Дар, отколкото самият той в Бандар Еваан, и хората тук бяха щастливи — дори процъфтяващи! Разбира се, Алтара — като кралство — открай време не беше много силна. Ранд знаеше от учителите си, че властта на короната никога не се е разпростирала много извън границите на града. До голяма степен същото бе в сила за другите места, завладени от сеанчанците. Тарабон, Амадиция, Равнината на Алмот. Някои бяха по-стабилни от Алтара, други — по-малко, но всички с радост бяха приели сигурността.

Ранд спря и опря гръб на стената на поредното бяло здание, този път налбантски дюкян, и се помъчи да избистри ума си.

Не искаше да мисли за онова, което за малко щеше да направи в Камъка. Не искаше да мисли за онова, което беше направил: заплитането на Въздух и събарянето на Трам, заплашването му, беса.

Не биваше да мисли затова. Не беше дошъл в Ебу Дар, за да се заплесва като селянче. Беше дошъл, за да унищожи враговете си! Те му се опълчваха. Трябваше да бъдат премахнати. За доброто на всички народи.

Но ако извлечеше твърде много сила, какви щети щеше да причини? Колко хора щяха да умрат? И нямаше ли просто да запали маяк за Отстъпниците, както бе направил с пречистването на сайдин?

„Нека дойдат.“ Ранд се изправи. Можеше да ги надвие.

Време беше за удар. Време беше да изгори сеанчанците от земята. Остави тоягата и издърпа ключа от каишката на колана, но не можа да се насили да развие ленената кърпа. Погледна го за миг, след което тръгна отново, забравил тоягата. Колко странно бе усещането, че е просто един от многото. Прероденият Дракон вървеше сред тези хора, а те не го познаваха. За тях Ранд ал-Тор бе някъде далече. Последната битка бе нещо второстепенно спрямо това дали ще могат или не да закарат пилците си на пазара, или дали синът им ще се оправи от кашлицата, или дали могат да си позволят онази хубава копринена дреха, която толкова много искат.

А той щеше да ги унищожи.

„Ще е милост — прошепна Луз Терин. — Смъртта винаги е милост.“

Лудият не говореше толкова налудничаво като някога. Всъщност гласът бе започнал да звучи ужасно подобно на гласа на самия Ранд.

Той спря на извит мост, с изглед към внушителния градски дворец с бели стени, приютил имперския двор на Сеанчан. Издигаше се на четири етажа, със златни кръгове в основата на четирите купола и още злато по върховете на многото тънки кули. Щерката на Деветте луни щеше да е там. Можеше да даде на тези стени чистота, каквато не бяха имали никога, съвършенство. Това щеше да направи зданието пълно и несравнимо: в миг, преди да се стопи в нищото.

Разви ключа за достъп — просто поредният чужденец, един от многото, застанал на калния мост. След като унищожеше двореца, трябваше да действа бързо. Щеше да отпрати взривове белфир, за да унищожи корабите в залива, след това да засипе с по-невзрачен огнен дъжд самия град, за да го хвърли в паника. Хаосът щеше да забави реакцията на враговете му. След това щеше да Отпътува до гарнизоните и градските порти и да ги унищожи. Смътно помнеше за донесения на съгледвачи за продоволствени лагери на север, добре заредени с припаси и охранявани от много войска. Щеше да унищожи и тях.

Оттам трябваше да се прехвърли в Амадор, после в Танчико и нататък. Щеше да Пътува бързо, без да се задържа на едно място достатъчно дълго, за да го засекат Отстъпниците. Блеснала светлина на смърт като догаряща жар, лумнала ненадейно тук, после там. Много хора щяха да умрат, но най-много щяха да са сеанчанците. Нашествениците.

Взря се в ключа за достъп в ръката си. И сграбчи сайдин.

Гаденето го връхлетя по-силно от всякога. Мощта му го събори като юмрук в корема. Той падна на плочите и простена, притиснал ключа за достъп до себе си, свит на кълбо около него. Вътрешностите му сякаш изгаряха. Той извърна глава, извъртя се на една страна и повърна.

Но задържа сайдин. Нуждаеше се от силата. Сладката, прелестна сила. Дори вонята на повърнатото му се стори по-истинска, по-сладка заради силата в него.

Отвори очи. Около него се бяха струпали хора, угрижени. Приближаваше се сеанчански патрул. Сега беше моментът. Трябваше да удари.

Ала не можеше. Хората изглеждаха толкова угрижени. Толкова притеснени. За него.

Изкрещя от безсилие, отвори портал и хората отскочиха стъписани. Надигна се с усилие и се хвърли през него с главата напред, докато сеанчанските войници вадеха мечове и ревяха нещо.

Падна върху някакъв огромен каменен диск от черно и бяло. Наоколо бе пусто и тъмно. Порталът се затвори зад него и Ебу Дар изчезна, а дискът започна да се движи. Носеше се през пустошта, огрян от някаква странна светлина. Ранд се присви върху диска, стиснал до гърдите си ключа за достъп, задъхан.

„Защо не мога да съм достатъчно силен? — Не знаеше негова ли е мисълта, или на Луз Терин. Двамата бяха едно и също. — Защо не мога да направя каквото трябва?“

Единственият звук в пустотата бе от собствения му дъх. Дискът приличаше на един от печатите на затвора на Тъмния, разцепен от крива линия, разделяща черното от бялото. Ранд беше точно върху нея. Наричаха тъмната половина Драконовия зъб. За хората символизираше злото. Унищожението.

Но Ранд беше необходимо унищожение. Защо така упорито го беше тласкала Шарката, ако не трябваше да унищожи? В началото се бе опитвал да избегне убийството, но нямаше шанс това да стане. След това се беше опитвал да избягва убийството на жени. Беше се оказало невъзможно.

Той беше унищожение. Просто трябваше да го приеме. Някои трябваше да са достатъчно твърди, за да направят каквото трябва, нали?

Разтвори се портал и той с усилие се надигна на крака, стиснал ключа за достъп. Пристъпи от платформата на Плъзгането и се озова сред пуста морава. Мястото, където някога се бе сразил със сеанчанците с Каландор. И се бе провалил.

Погледа го дълго, вдишваше и издишваше дълбоко, а след това запреде нов портал. Този път се отвори сред заснежено поле и леденият вятър го блъсна в гърдите. Пристъпи — краката му изпращяха в снега — и остави портала да се затвори.

Светът се просна около него.

„Защо дойдохме тук?“ — помисли Ранд.

„Защото — отвърна Ранд. — Защото ние направихме това. Тук умряхме.“

Стоеше на самия връх на Драконова планина, самотния връх, който беше изригнал там, където Луз Терин се беше самоубил преди три хиляди години. От едната страна можеше да погледне на стотици стъпки надолу, там, където планинският склон се отваряше към изригналата пропаст. Отворът беше огромен — широк овал от червена, нажежена, вряща скала. Беше все едно, че част от планината просто я нямаше, откъсната и захвърлена, за да остане върхът извисен във въздуха, но целият склон на планината си бе отишъл.

Ранд се взря в кипящата бездна. Беше като пастта на звяр. Отдолу извираше пъклен зной и пепелта кръжеше на парцали нагоре.

Сумрачното небе над него беше загърнато в облаци. Земята изглеждаше навсякъде еднакво далечна и едва видима, като пъстра покривка. Тук зелено петно на гора. Там синя чертица на река. На изток видя малка резка насред далечна река, като лист, понесен от течението. Тар Валон.

Седна и снегът изскърца под тежестта му. Остави ключа за достъп на стръмния склон пред себе си и запреде Въздух и Огън, за да го стоплят.

После отпусна лакти на коленете си и глава на ръцете си, взрян в статуетката на мъжа с глобуса.

Да помисли.