Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (23)

Глава 21
Жар и пепел

Перин отвори очи и се намери увиснал във въздуха.

Зарита. Отгоре кипяха черни облаци, тъмни и злокобни. Отдолу се беше ширнала обрулена от ветровете кафява тревиста равнина, без никакви следи от хора. Никакви палатки, пътища, никакви дири дори.

Не падаше. Просто висеше в небето. Инстинктивно загреба с ръце все едно да заплува, докато умът му се мъчеше да осмисли обърканата гледка.

„Вълчият сън — помисли си. — Аз съм във вълчия сън. Легнах да спя с надеждата, че ще дойда тук.“

Висеше на стотици стъпки над земята.

Изведнъж покрай него профуча фигура със сива козина, носеше се на дълги отскоци. Полетя надолу и кацна сред полето с лекота.

— Скокливец!

„Скачай долу, Млади бико. Скачай. Безопасно е.“ Както винаги, посланието от вълк дойде като смесица от миризми и образи. Перин ставаше все по-добър и по-добър в тълкуването им — меката пръст бе земната твърд, напористият вятър изразяваше скокове, мирисът на облекчение и спокойствие известяваше, че няма защо да се бои.

— Но как?

„Преди ти все тичаше напред, като току-що отбито кутре. Скачай. Скачай долу!“ Далече долу Скокливец клечеше сред полето и се хилеше нагоре към Перин.

Перин стисна зъби и измърмори една-две ругатни към инатливите вълци. Струваше му се, че мъртвите пък бяха особено безразсъдни. Макар че Скокливец беше прав. Скачал беше преди в това място, макар и никога от небето.

Вдиша дълбоко, затвори очи и си представи, че скача. Въздухът изсвистя покрай него с внезапен напор, после стъпалата му удариха в меката пръст. Отвори очи. Грамаден сив вълк, покрит с белези от много битки, клечеше до него, широката равнина беше обрасла с диво просо, примесено със стръкове висока тънка трева. Раздвижени от вятъра бодливи стръкове затъркаха Перин по ръцете и го досърбя. Тревите миришеха много сухо, като сено, оставено в плевник за зимата.

Някои неща бяха преходни тук, във вълчия сън. В един момент до краката му лежаха купища жълта шума, в следващия ги нямаше. Всичко миришеше някак смътно — все едно, че не беше съвсем тук.

Погледна нагоре. Небето беше бурно. Обикновено облаците в това място бяха също толкова преходни като другите неща. Можеше да е съвсем облачно. След това, с едно мигване на очите, можеше изведнъж да стане ясно. Този път тъмните буреносни облаци останаха. Кипяха, завъртаха се, бели резки на мълнии просветваха между тях. Но мълниите не падаха на земята и не вдигаха никакъв шум.

Равнината беше странно безмълвна. Облаците загръщаха злокобно цялото небе. И не се махаха.

„Последният лов иде. — Скокливец вдигна очи към небето. — Ще бягаме заедно значи. Освен ако спим.“

— Да спим? А Последният лов?

„Той иде — съгласи се Скокливец. — Ако Сенкоубиеца падне в тази буря, всички ще спим вечно. Остане ли жив, ще ловуваме заедно. Ти и ние.“

Перин потърка брадичка, докато се мъчеше да осмисли посланието от образи, миризми, звуци и чувства. Непонятно му беше.

Но беше тук все пак. Искал беше да дойде и бе решил да получи някои отговори от Скокливец, ако може. Хубаво беше, че отново вижда Скокливец.

„Бягай“ — отпрати Скокливец. Посланието му не беше тревога. Беше предложение. Да тичаме заедно.

Перин кимна и затича през тревите. Скокливец пое на дълги отскоци до него и отпрати насмешка. „Два крака, Млади бико? Два крака са бавни!“ Това послание бе образ на залитащи хора, препъващи се заради дългите си глупави крака.

Перин се поколеба.

— Трябва да се владея, Скокливец. Когато в мен влезе вълкът… правя опасни неща.

Вълкът извърна глава, без да спира да тича през обраслото с високи треви поле. Стръковете пращяха и дращеха. Стигнаха дивечова диря и завиха по нея.

„Бягай“ — подкани го Скокливец, явно озадачен от колебанието му.

— Не мога — отвърна Перин и спря. Скокливец се обърна и с няколко скока се върна при него. Миришеше смутено.

— Скокливец, плаша се от себе си — каза Перин. — Когато изгубя самообладание. Първият път, когато ми се случи, беше точно след като срещнах вълците. Трябва да ми помогнеш да го разбера.

Скокливец просто продължи да го гледа, с провиснал от устата език, с леко разтворени челюсти.

„Защо правя това?“ — помисли си Перин и поклати глава. Вълците не разсъждаваха като хората. Имаше ли значение какво мисли Скокливец за всичко това?

„Ще ловуваме заедно“ — прати Скокливец.

— А ако не искам да ловувам с теб? — каза Перин. Сърцето му се сви, щом го изрече. Харесваше това място, вълчия сън, колкото и опасен да беше. Имаше чудесни неща в преживяното, след като бе напуснал Две реки.

Но не можеше да продължава да губи контрол. Трябваше да намери баланс. Захвърлянето на брадвата бе променило нещата. Брадвата и чукът бяха различни оръжия — едното можеше да се използва само за убиване, докато другото предлагаше избор.

Но трябваше да стане добър в този избор. Трябваше да се владее. А първата стъпка като че ли беше да овладее вълка в себе си.

„Бягай с мен, Млади Бико — отпрати Скокливец. — Забрави тези мисли. Бягай като вълк.“

— Не мога — каза Перин. Обърна се и огледа равнините. — Но трябва да опозная това място, Скокливец. Трябва да се науча да го използвам, да го владея.

„Хора! — Послание с миризма на пренебрежение и гняв. — Власт. Винаги власт.“

— Искам да ме научиш — каза Перин и отново се обърна към вълка. — Искам да владея това място. Ще ми покажеш ли как?

Скокливец седна на задницата си.

— Добре. Ще потърся други вълци, които ще искат.

Обърна се и закрачи по дирята. Не познаваше мястото, но беше научил, че вълчият сън е непредсказуем. Това поле с високата до кръста трева и горичките тис можеше да е навсякъде. Къде щеше да намери вълци? Потърси с ума си и откри, че тук е много по-трудно да го направи.

„Не искаш да бягаш. Но търсиш вълци. Защо си толкова труден, кутре?“ Скокливец клечеше пред него в тревата.

Перин изръмжа, после направи скок, който го изстреля на стотина крачки напред. Стъпи на тревата спокойно, все едно бе направил най-обикновена крачка.

А Скокливец отново беше пред него. Перин не го беше видял да скача. Преди миг стоеше на едно място, сега — на друго. Стисна зъби и потърси отново. За други вълци. Долови нещо далечно. Трябваше да се напрегне повече. Съсредоточи се, притегли още сила в себе си и успя да изтласка ума си още напред.

„Това е опасно, Млади бико. Прекалено силно идваш тук. Ще умреш.“

— Винаги казваш това — отвърна Перин. — Кажи ми каквото искам да знам. Кажи ми как да се науча.

„Упорито кутре. Върни се, когато няма да искаш така настойчиво да пъхаш муцуната си в гнездо на усойници.“

А след това нещо блъсна Перин, тежест премаза ума му. Всичко изчезна и той бе изхвърлен — като листо, понесено от буря — от вълчия сън.

 

 

Файле усети как мъжът й се размърда до нея в съня си. Погледна го в тъмната стая. Макар да лежеше на постелята до него, не беше спала. Беше чакала, заслушана в дъха му. Той се обърна на гръб и промърмори сънено.

„Точно тази нощ да е неспокоен…“ — помисли тя ядосано.

Бяха на една неделя път от Малден. Бежанците бяха вдигнали лагер — добре, лагери по-скоро — до един плавателен канал, който водеше право към пътя за Джеанна, вече съвсем наблизо.

През последните няколко дни нещата бяха вървели гладко, макар Перин да беше преценил, че Аша’ман все още са твърде изтощени, за да правят портали. Вечерта беше прекарала с мъжа си — припомни му няколко важни причини да е женен, и то тъкмо за нея преди всичко. Той определено беше въодушевен, макар да я имаше онази странна напрегнатост в погледа му. Не опасна напрегнатост, просто печална. Призраци го бяха обладали, докато бяха разделени. Тя също си имаше няколко. Но пък не можеше да очаква, че всичко ще си остане същото, а разбираше, че той все още я обича — обичаше я пламенно. Това стигаше, тъй че Файле не се тревожеше повече.

Но все пак се канеше да предизвика спор, който да изтръгне тайните му. Щеше обаче да изчака още няколко дни. Добре беше да му се напомни, че не бива да е прекалено самодоволен, но нямаше да е хубаво да го накара да си помисли, че не цени това, че си го е върнала.

Точно обратното. Файле се усмихна, обърна се и отпусна ръка на косматите му гърди; главата й бе полегнала на голото му рамо. Обичаше този грамаден, връхлетял като лавина по планински склон в живота й мъж. Това, че отново е с него, бе по-сладко дори от победата и спасяването й от Шайдо.

Очите му трепнаха и се отвориха и тя въздъхна. Колкото и да го обичаше, искаше й се да си беше останал да спи тази нощ! Не го ли беше изтощила достатъчно?

Той я погледна. Златните му очи сякаш едва доловимо засияха в тъмното — тя знаеше, че това е само игра на светлината. После я придърпа към себе си.

— Не спах с Берелайн — каза хрипливо. — Каквото и да разправят.

Скъпият й, мил, прям Перин.

— Зная, че не си — прошепна му тя утешително.

Чула беше слуховете. Буквално всяка жена, с която беше говорила в лагера, от Айез Седай до слугинята, се беше преструвала, че си държи езика зад зъбите, но бяха изтърсвали една и съща новина: Перин прекарал една нощ в палатката на Първата на Майен.

— Не, наистина — настоя Перин и в гласа му се прокрадна умолителна нотка. — Не съм, Файле. Моля те.

— Казах, че ти вярвам.

— Но прозвуча… Не знам. Да го изгори дано, прозвуча все едно, че ревнуваш.

Щеше ли изобщо да се научи?

— Перин — каза тя строго. — На мен ми трябваше почти цяла година — да оставим огромното усилие — да те съблазня и се получи само защото беше намесена женитба! Берелайн няма нужното умение да се справи с теб.

Той вдигна дясната си ръка и объркано се почеса по брадата. После само се усмихна.

— Освен това — добави тя и се гушна в него — ти изрече думите. И аз ти вярвам.

— Значи не ревнуваш?

— Разбира се, че ревнувам — отвърна тя и го плесна по гърдите. — Перин, не съм ли ти обяснила това? Един съпруг трябва да знае, че жена му е ревнива, иначе няма да разбере колко държи на него. Човек пази онова, което му е най-скъпо. Честно, ако продължаваш да ме караш да казвам такива неща, няма да ми останат никакви тайни!

Той изсумтя тихо:

— Съмнявам се, че е възможно.

После затихна и тя затвори очи, надяваше се отново да заспи. Отвън долитаха далечните гласове на стражи, чуваха се и удари на чук: някой от налбантите — Джерасид, Емин или Фалтон — бе останал да работи късно през нощта. Хубаво беше да чува отново този звук. Айилците бяха негодни, станеше ли дума за коне, и Шайдо или бяха пуснали на свобода пленените от тях, или ги бяха превърнали в товарни животни. През времето, прекарано в Малден, беше видяла много чудесни кобили да теглят каруци.

Трябваше ли да се чувства странно, че се е върнала? Беше прекарала по-малко от два месеца в плен, но й се бяха сторили като години. Години, прекарани в шетане за Севанна и в произволни наказания. Но това време не я беше прекършило. Странно, през онези дни се беше чувствала повече като благородничка, отколкото преди.

Преди Малден не беше разбирала напълно какво е да си благородна дама. О, имала беше своите победи. Ча Файле, хората на Две реки, Алиандре и членовете на лагера на Перин. Впрегнала беше цялата си подготовка, за да помогне на Перин да се научи да бъде водач. Всичко това беше важно, изисквало бе да е такава, каквато майка й и баща й я бяха учили да бъде.

Но Малден й беше отворил очите. Там беше намерила хора, които се нуждаеха от нея повече, отколкото се беше чувствала необходима някога. Под жестоката диктатура на Севанна не беше имало никакво време за игри, никакво място за грешки. Бяха я унизявали, били я бяха и едва не я бяха убили. А това й беше дало истинско разбиране какво е да си знатна дама. Всъщност изпитваше чувство на вина за времето, когато беше властвала над Перин, опитвайки се да го принуди — а и други — да се подчини на волята й. Да си благородничка означаваше да вървиш първа. Означаваше да те бият, за да не бият други. Означаваше саможертва, риск да загинеш, но да защитиш онези, които зависят от теб.

Не, не се чувстваше странно, че се е върнала, защото беше взела Малден — важните неща — със себе си. Стотици гай-шайн й се бяха заклели във вярност и тя ги беше спасила. Беше го направила чрез Перин, но беше имала планове и така или иначе щеше да избяга и да се върне с армия, която да освободи заклелите й се.

Имало беше цена. Но щеше да се справи с това по-късно тази нощ. Ако даде Светлината. Отвори око и погледна Перин. Той като че ли спеше, но равен ли беше дъхът му?

— Не ме интересува какво се е случило с теб — промълви той.

Файле въздъхна. Не, не беше заспал.

— Какво се е случило с мен? — попита го объркано.

Той отвори очи и се загледа нагоре.

— Шайдо. Онзи мъж, който беше с теб, когато те спасих. Каквото и да е направил… каквото и да си направила, за да оцелееш. Всичко е наред.

Какво го притесняваше? Светлина!

— Вол такъв. — Тупна го с юмрук по гърдите и го накара да изпъшка. — Какви ги дрънкаш? Че всичко ще е наред, ако не съм ти била вярна? Точно след като беше толкова притеснен да ми кажеш, че ти си ми бил верен?

— Какво? Не, различно е, Файле. Ти беше пленничка и…

— И не мога да се грижа за себе си, така ли? Ти наистина си вол. Никой не ме е пипнал. Те са айилци. Знаеш, че не биха посмели да навредят на гай-шайн. — Не беше съвсем вярно. В лагера на Шайдо често пъти бяха насилвани жени, защото Шайдо бяха престанали да се държат като айилци.

Но в лагера беше имало други. Айилци, които не бяха Шайдо. Мъже, отказали да приемат Ранд за своя Кар-а-карн, но които също тъй не приемаха властта на Шайдо. Лишените от братя бяха мъже на честта. Макар да се наричаха „отлъчени“, бяха единствените в Малден, които държаха на старите порядки. Когато жените гай-шайн изпаднаха в опасност, Лишените от братя избраха и защитиха онези, които можаха. Нищо не поискаха за това.

Е… не беше съвсем вярно. Бяха поискали много, но не бяха настояли за нищо. Ролан завинаги си оставаше за нея айилец на дело, ако не на думи. Но също като смъртта на Масема, отношенията й с Ролан не бяха нещо, за което Перин трябваше да знае. Тя дори не беше целунала Ролан, но беше използвала желанието му в своя изгода. И подозираше, че той е разбрал какво прави.

Перин беше убил Ролан. Това беше друга причина мъжът й да не знае за добротата на мъжа от Лишените от братство. Щеше да го гризе отвътре, ако разбереше какво е направил.

Перин се отпусна, затворил очи. Променил се беше през тези два месеца, може би толкова, колкото и тя. Това беше добре. В Граничните земи хората имаха поговорка: „Само Тъмния си остава един и същ.“ Хората израстват и вървят напред. Сянката си остава просто каквато е. Зла.

— Ще трябва да планираме някои неща утре — каза Перин с прозявка. — Щом порталите отново станат достъпни, ще трябва да решим дали да принудим хората да си идат и да решим кой тръгва пръв. Някой разбрал ли е какво стана с Масема?

— Не, доколкото знам — отвърна тя предпазливо. — Но при толкова негови ценности, изчезнали от палатката му…

— Масема не държи на ценности — измърмори Перин. — Макар че може да си ги е взел, за да започне да гради отново. Предполагам, че може да е избягал, макар че е странно защо никой не знае накъде, нито как.

— Сигурно се е измъкнал по време на бъркотията след битката.

— Сигурно — съгласи се Перин. — Чудя се… — Прозя се отново. — Чудя се какво ще каже Ранд. Масема беше смисълът на цялото това пътуване. Трябваше да го хвана и да му го върна, и май се провалих.

— Ти унищожи хората, които убиваха и грабеха в името на Дракона — каза Файле. — Обезглави водачеството на Шайдо, да не говорим за нещата, които научи за сеанчанците. Мисля, че за Дракона постигнатото от теб ще надвишава многократно това, че не му връщаш Масема.

— Може би си права — изломоти сънено Перин. — Проклети цветове… Не искам да те гледам как спиш, Ранд. Какво е станало с ръката ти? Заслепен от Светлината глупак, грижи се по-добре за себе си. Ти си всичко, което имаме… Последният лов идва…

Файле едва успя да долови последното. Защо говореше за ръката на Ранд и за лов? Дали наистина заспиваше този път?

Скоро той захърка. Файле се усмихна и поклати глава. Наистина беше вол понякога. Но си беше нейният вол. Измъкна се от постелята, облече си халата и го върза. Последваха чехлите. След това се шмугна през платнищата на входа. Арела и Ласайл пазеха отвън с две Деви. Девите й кимнаха мълчаливо. Щяха да опазят тайната.

Файле остави Девите да пазят, взе Арела и Ласайл и тръгна в тъмното. Арела беше тъмнокоса тайренка, по-висока от повечето Деви и с груб нрав. Ласайл беше нисичка, светлокожа и много нежна, вървеше с изящно полюшване на бедрата. Бяха толкова различни, колкото можеха да са две жени, сигурно, въпреки че пленничеството им ги беше сплотило всички. И двете бяха от Ча Файле, бяха пленени с нея и превърнати в гай-шайн.

След като повървяха малко, други две Деви се присъединиха към тях. Подминаха лагера и продължиха до едно място с две израснали една до друга върби. Малко преди тях ги чакаха Баин и Чиад, все още с бялото на гай-шайн. И двете бяха Деви, първосестри и скъпи на Файле. Бяха по-верни дори от онези, които й се бяха заклели. Верни на нея и все пак необвързани с клетви към нея. Противоречие, с което можеха да се справят само айилци.

За разлика от Файле и останалите, Баин и Чиад не бяха смъкнали бялото само защото Шайдо бяха победени. Щяха да го носят година и един ден. Всъщност идването им тук тази нощ — жест на признателност към живота им отпреди пленничеството — поставяше на изпитание онова, което им позволяваше честта им. Но признаваха, че да си гай-шайн в лагера на Шайдо няма нищо общо с традицията.

Файле ги срещна с усмивка, но не ги засрами, като ги нарече по име или прибегне до езика на жестовете на Девите. Все пак не можа да се сдържи и ги попита добре ли са, докато взимаше малкия вързоп от Чиад.

Чиад — красива, със сиви очи и къса светлочервена коса, скрита под качулката на халата на гай-шайн — се намръщи на въпроса.

— Гаул претърси целия лагер да ме намери и, както ми съобщават, е надвил дванайсет алгай’д’сисвай с копието си. Май ще трябва все пак да му направя брачния венец, след като всичко това свърши.

Файле се усмихна.

Чиад отвърна на усмивката.

— Той не очакваше, че един от мъжете, които е убил, ще се окаже този, на когото Баин беше гай-шайн. Не мисля, че Гаул се радва на това, че му слугуваме и двете.

— Глупав мъж — каза Баин, по-високата. — Съвсем типично за него, да не гледа къде забива копието си. Не можа да убие когото трябва, без да избие още няколко покрай него. — Двете се изкискаха.

Файле се усмихна и кимна. Айилският хумор й беше непостижим.

— Много ви благодаря, че ми ги донесохте — каза тя и вдигна малкия вързоп.

— Няма нищо — отвърна Чиад. — Днес имаше много работна ръка, тъй че беше лесно. Алиандре Марита Кигарин вече те чака при дърветата. Ние трябва да се върнем в лагера.

— Да — добави Баин. — Гаул може да поиска пак да му изтрием гърба или да му донесем вода. Ядосва се, щом го попитаме, но гай-шайн печелят чест само със служба. Какво друго да правим?

Двете отново се разсмяха, а Файле поклати глава, щом затичаха обратно към лагера, с развети халати. Потръпна при мисълта какво ли ще е да облече тези дрехи отново, макар и само за да й напомнят за дните й в служба на Севанна.

Кокалестата Арела и изящната Ласайл тръгнаха с нея към двете върби. Девите стражи се задържаха назад, да пазят отдалече. Към тях се присъедини трета Дева, излязла от сенките — пратена сигурно от Баин и Чиад да пази Алиандре.

Тъмнокосата кралица стоеше под дърветата. Беше си върнала царствения облик, особено с разкошната червена рокля и златните верижки, стегнали косата й. Беше екстравагантна гледка, сякаш кралицата бе решила да заличи времето, което бе преживяла като слугиня. Облеклото й подсети Файле за простия халат, в който се беше загърнала. Но не можеше да направи нещо повече, за да не събуди Перин. Арела и Ласайл носеха везани бричове и ризи, обичайни за хората в Ча Файле.

Алиандре носеше малък фенер със затворени капаци и тънкият лъч светлина едва огряваше младото й лице.

— Намериха ли нещо? — попита тя. — Моля те, кажи ми, че са.

Беше впечатляващо непринудена за кралица, но пък доста настойчива. Времето, прекарано в Малден, все пак като че ли бе посмекчило последната черта.

— Да. — Файле коленичи на земята и разгъна вързопа.

Малка кърпа от жълта коприна. Колан от кожа с впечатани шарки на птичи пера. Черно було. И тънка кожена ивица с камъче, вързано в центъра.

— Коланът беше на Кинхуин — посочи го Алиандре. — Видях го да го носи преди… — Замълча, после коленичи и го вдигна.

— Булото е на Дева — каза Арела.

— Различни ли са? — попита с изненада Алиандре.

— Разбира се. — Арела вдигна булото. Файле така и не познаваше Девата, станала защитничка на Арела, но тя бе паднала в битката, макар и не така драматично като Ролан и останалите.

Парчето коприна беше на Джорадин. Ласайл се поколеба, след това се наведе и го взе. Обърна го и видя, че на него има петно кръв. Така остана само кожената каишка. Ролан я беше носил на врата си понякога, под своя кадин-сор. Файле се зачуди какво ли бе означавала за него и има ли някакво особено значение в късчето камък — грубо отсечено парче тюркоаз. Вдигна я и погледна Ласайл. За нейна изненада, мъничката жена като че ли плачеше. След като Ласайл толкова бързо се бе озовала в постелята на едрия Лишен от братя, Файле бе допуснала, че връзката й с него е била по необходимост, а не от обич.

— Четирима души са мъртви — заговори Файле с изведнъж пресъхнала уста. Заговори официално, само така можеше да не издаде чувствата си. — Те ни защитиха, дори се грижеха за нас. Макар да бяха нашият враг, скърбим за тях. Помнете обаче, че те бяха айилци. За един айилец може да има много по-лош край от смъртта в битка.

Другите кимнаха, но Ласайл я погледна в очите. За тях двете беше различно. Когато Перин бе връхлетял от онази уличка — с гневен рев, видял, че Шайдо явно се отнасят зле с Файле и Ласайл, — много неща бяха станали бързо. В суматохата Файле беше разсеяла Ролан, беше го накарала да се поколебае. Беше го направил от тревога за нея, но това бе позволило на Перин да го убие.

Нарочно ли го беше направила? Все още не знаеше. Толкова неща бяха минали през ума й, толкова много чувства, щом видя Перин. Беше извикала и… не можеше да реши дали се бе опитала да отвлече вниманието на Ролан, за да може да загине от ръката на Перин.

За Ласайл нямаше такова двоумение. Джорадин беше скочил пред нея, беше я избутал зад себе си и бе вдигнал оръжието си срещу нападащия. А тя беше забила нож в гърба му, бе убила за първи път човек. И това беше мъжът, чието ложе бе споделила.

Файле беше убила Кинхуин, другия член на Лишените от братя, който ги бе защитавал. Не беше първият, чийто живот бе отнела, нито първият, когото бе ударила в гръб. Но беше първият убит от нея човек, който я беше приемал като приятел.

Нищо друго не можеше да се направи. Перин беше видял само Шайдо, а Лишените от братя бяха видели само нападащ враг. Този конфликт не можеше да свърши, без да загине или Перин, или Лишеният от братя. Никакви писъци нямаше да спрат никого от двамата.

Но това правеше нещата още по-трагични. Файле се стегна, за да не се разплаче като Ласайл. Не беше обичала Ролан и се радваше, че Перин бе оцелял в сблъсъка. Но Ролан все пак беше доблестен мъж и тя се чувстваше… омърсена някак от това, че смъртта му беше по нейна вина.

Това не трябваше да се случи. Но беше станало. Баща й често й бе говорил за ситуации като тази, когато трябва да убиеш хора, които харесваш, просто защото ги срещаш на противната страна в битката. Така и не го беше разбирала. Ако трябваше да се върне и да го направи отново, щеше да е същото. Нямаше да може да рискува Перин. Ролан трябваше да загине.

Но заради тази неизбежност светът й се струваше още по-тъжен.

Ласайл извърна очи и изхлипа тихо. Файле коленичи и взе шишенце масло, и то донесено от Чиад. Свали камъчето от кожената каишка и я сложи на земята. Изля маслото върху нея, след това със суха клонка, разпалена от фенера, я подпали.

Загледа я как гори — със сини, зелени и оранжеви пламъчета. Миризмата на горяща кожа стъписващо напомняше за изгаряща човешка плът. Нощта бе тиха, без вятър, който да пречи на пламъците, и те затанцуваха на воля.

Алиандре постави върху тях колана. Арела направи същото с булото. Накрая Ласайл добави и кърпата. Все още плачеше.

Нищо повече не можеха да направят. Не бяха успели да видят телата в суматохата около напускането на Малден. Чиад беше казала, че нищо позорно няма в това, че ги оставят, но Файле изпитваше необходимост да направи нещо. Някакъв малък жест, с който да почетат Ролан и другите.

— Загинали от нашата ръка — каза тя, — или просто в битката, тези четирима се отнесоха доблестно с нас. Както биха казали айилците, имаме тох към тях. Не мисля, че може да се изплати. Но можем да ги помним. Лишените от братя и Девата проявиха към нас доброта, когато не бяха длъжни. Опазиха своята чест, когато други я изоставиха. Ако може да се намери изкупление за тях, и за нас, ще е това.

— Има един Лишен от братя в лагера на Перин — каза Ласайл. Пламъчетата на малката клада играеха в очите й. — Ниаген. Той е гай-шайн на Сюлин, Девата. Отидох да му кажа какво направиха другите за нас. Той е добър мъж.

Файле затвори очи. Ласайл навярно имаше предвид, че е отишла в постелята на този Ниаген. Това беше забранено за гай-шайн.

— Не можеш да заместиш Джорадин така — промълви тя и отвори очи. — Нито да отмениш това, което направи той.

— Знам — защити се Ласайл. — Но те бяха толкова пълни с хумор, въпреки ужасната ситуация. Имаше нещо в тях. Джорадин искаше да ме отведе в Триделната земя, да ме направи своя жена.

„А ти никога нямаше да го направиш — помисли си Файле. — Знам, че нямаше да го направиш. Но след като вече е мъртъв, разбираш възможността, която си изгубила.“

Добре, коя беше тя, че да упреква? Нека Ласайл да прави каквото си иска. Ако този Ниаген беше наполовина мъж, каквито бяха Ролан или другите, може би на Ласайл щеше да й е хубаво с него.

— Кинхуин едва беше започнал да ме търси — каза Алиандре — Знам какво желаеше, но така и не го поиска. Мисля, че се канеше да остави Шайдо и щеше да ни помогне да избягаме. Дори ако му бях отказала, щеше да ни помогне.

— Мартея ненавиждаше това, което правеха другите Шайдо — каза Арела. — Но остана с тях заради клана си. Умря заради тази вярност. Има и по-лоши неща, за които можеш да умреш.

— Мисля, че Ролан всъщност ме обичаше — промълви Файле, когато и последните въгленчета на малката клада угаснаха.

Това беше всичко.

Върнаха се в лагера. Миналото е поле от въглени и пепел, гласеше една стара салдейска поговорка, останки от огъня на някогашното сега. Тези въглени угаснаха зад нея. Но задържа късчето тюркоаз на Ролан. Не от съжаление, а за спомен.

 

 

Перин лежеше буден в тихата нощ, с мириса на платното на палатката и несравнимия мирис на Файле около него. Нея я нямаше. Беше задрямал, а сега я нямаше. Излязла беше. Може би до нужника.

Взря се в тъмното, мъчеше се да осмисли Скокливец и вълчия сън. Колкото повече мислеше за това, толкова по-голяма решимост го обземаше. Щеше да тръгне към Последната битка. А когато го направеше, искаше да може да владее вълка в себе си. Искаше или да се отърве от всички тези хора, които го следваха, или да се научи как да приема верността им.

Трябваше да вземе някои решения. Нямаше да са лесни, но щеше да ги вземе. Човек трябва да направи трудни неща понякога. Така е в живота. Това беше сбъркал в начина, по който се беше справил с плена на Файле. Вместо да взима решения, ги беше избягвал. Майстор Люхан щеше да е разочарован от него.

А това го доведе до друго решение, най-трудното от всички. Щеше да му се наложи да позволи на Файле да тръгне с него към опасността, може би отново да я изложи на риск. Беше ли решение това? Можеше ли да вземе такова решение? От самата мисъл, че тя ще е в опасност, отново му призля. Но щеше да се наложи да предприеме нещо.

Три проблема. Щеше да се изправи пред тях и щеше да реши. Но първо щеше да ги обмисли — всъщност нали точно това правеше. Човек е глупав, ако взима решения, без първо да обмисли.

Но решението да се изправи пред тези проблеми му донесе покой и той се обърна и отново се унесе в сън.