Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (42)

Глава 40
Кулата се разтърсва

Сюан се сепна и се събуди. Нещо не беше наред. Нещо много, много не беше наред. Измъкна се от постелята си. В същото време една тъмна фигура изведнъж се раздвижи в другия край на палатката, издрънча метал. Сюан замръзна, прегърна Извора инстинктивно и сътвори кълбо светлина.

Гарет Брин беше буден и нащрек, с изваденото и готово за бой стоманено острие със знака на чаплата. Беше само по долни дрехи и тя зяпна с неверие мускулестото му тяло — той бе в много по-добра форма от повечето мъже на половината му години.

— Какво има? — попита Брин напрегнато.

— Светлина! — възкликна Сюан. — Ти с меча си ли спиш?

— Винаги.

— Егвийн е в опасност.

— Каква опасност?

— Не знам — призна тя. — Срещахме се и тя изведнъж изчезна. Мисля… Мисля, че Елайда е решила да я екзекутира. Или най-малкото да я извади от килията й и да… да й направи нещо.

Брин не попита за подробности. Прибра меча в ножницата, обу си панталона и навлече ризата. Сюан все още беше с омачканите си през деня пола и блуза — преобличаше се чак след срещите си с Егвийн, когато Брин вече спеше дълбоко.

Изпитваше тревога, която не можеше да определи. Защо бе толкова изнервена? Не беше никак необичайно нещо да събуди някого, докато спи.

Но повечето хора не бяха Егвийн. Тя владееше Света на сънищата. Ако нещо я беше събудило неочаквано, щеше да се е справила с него и да се върне, за да успокои тревогите на Сюан. Но не се беше върнала, въпреки че Сюан се бе задържала да я изчака като че ли цяла вечност.

Брин се приближи до нея, вече с униформеното палто. Беше закопчал високата яка, трите звезди отляво на гърдите и златните еполети на раменете му блестяха.

Отвън тревожен глас извика:

— Генерал Брин! Генерале!

Брин я погледна, после се обърна към входа на палатката.

— Влизай!

Млад войник с грижливо сресана черна коса се втурна вътре и отдаде чест. Не се извини, че идва толкова късно — Брин бе наредил при нужда да го будят по всяко време.

— Милорд — заговори мъжът. — Донесение на съгледвачи. Нещо става в града.

— „Нещо“ ли, Тийдс? — попита Брин.

— Съгледвачите не са сигурни, милорд — отвърна младият мъж с гримаса. — При тези облаци нощта е тъмна и далекогледите не помагат много. Имало е изригвания на светлина близо до Кулата, като представление на Илюминатори. Тъмни сенки във въздуха.

— Твари на Сянката ли? — попита Брин и бързо излезе навън с глобуса от светлина — Сюан и войникът го последваха. Дори без тези вечни облаци луната щеше да е само тънък сърп и щеше да е трудно да се види каквото и да било. Палатките на офицерите бяха като струпани черни грамади върху черен фон, единствените различими светлини бяха от стражевите огньове на пазачите при входа на палисадата.

— Възможно е да са Твари на Сянката, милорд — заговори войникът зад Брин. — Разправят за същества от сянка, които летели така. Но съгледвачите не са сигурни какво виждат. Проблясъците светлина ги има със сигурност обаче.

Брин кимна и забърза към стражевия огън.

— Предупредете нощната стража. Прати бегачи до градските укрепления. И ми донеси повече информация!

— Слушам, милорд. — Войникът отдаде чест и затича.

Брин се обърна към Сюан, лицето му бе осветено от кълбото над дланта й.

— Твари на Сянката не биха посмели да нападнат Бялата кула — каза той. — Не и без съществена наземна ударна сила, а искрено се съмнявам, че в малкото прикритие, което предлагат тия равнини, се крият сто хиляди тролоци. Тъй че какво в името на пъкъла става?

— Сеанчанци — отвърна Сюан и стомахът й се вледени. — Рибешка карантия, Гарет! Това трябва да е. Егвийн го предсказа.

Той кимна.

— Да. Те яздят Твари на Сянката, поне според някои слухове.

— Летящи зверове са — каза Сюан. — Не Твари на Сянката. Егвийн каза, че се наричали ракен.

Той я изгледа със съмнение.

— И какво би накарало сеанчанците да нападнат така глупашки без наземна поддръжка?

Сюан поклати глава. Винаги беше допускала, че един сеанчански удар по Бялата кула ще означава мащабно нахлуване, а Егвийн предполагаше, че до атаката остават месеци. Светлина! Явно и Егвийн можеше да греши.

— Е — каза Брин, — докато нападат само Тар Валон, не са наш проблем. Ние трябва само да…

— Отивам да я изведа — каза изведнъж Сюан, за изненада на самата себе си.

Брин рязко се обърна към нея. Брадичката му бе потъмняла от наболата четина.

— Какво?

— Егвийн — каза Сюан. — Трябва да отидем да я вземем. Това ще е съвършеното отвличане, Гарет! Можем да влезем и да я измъкнем, преди някой да се е усетил.

Той я изгледа.

— Какво има? — попита тя.

— Ти даде думата си да не я спасяваш, Сюан. — Светлина, колко хубаво беше да чуе, че я нарича по име!

„Съсредоточи се!“ — сгълча се тя.

— Това вече е без значение. Тя е в опасност и се нуждае от помощ.

— Тя не иска помощ — каза строго Гарет. — Трябва да се погрижим нашата сила да е в безопасност. Амирлин е уверена, че може сама да се грижи за себе си.

— И аз си мислех, че мога да се грижа сама за себе си — отвърна Сюан. — И виж докъде ме докара това. — Поклати глава и погледна към далечния шпил на Тар Валон. Смътна светлина огря кулата за миг. — Когато говори за сеанчанците, Егвийн винаги потръпва. Много малко неща могат да я притеснят — нито Отстъпниците, нито Прероденият Дракон. Гарет, ти не знаеш какво правят сеанчанците на жени, способни да преливат. — Погледна го в очите. — Трябва да отидем да я спасим.

— Няма да участвам в това — заяви той упорито.

— Хубаво! — изръмжа Сюан. Глупав мъж! — Върви тогава при хората си. Мисля, че познавам един, който ще ми помогне.

Обърна се и тръгна сърдито към една палатка отсам палисадата.

 

 

Цялата Кула се разтърси отново и Егвийн се подпря на стената на коридора. Самите камъни затрепериха. От тавана се откъртиха късчета хоросан, една отлепила се от стената плочка се пръсна на десетки парчета на пода. Никола изпищя и се вкопчи в Егвийн.

— Тъмният! Последната битка! Почна се!

— Никола! — сопна се Егвийн. — Стегни се! Това не е Последната битка. Това са сеанчанците.

— Сеанчанците ли? Но аз си мислех, че са само мълва!

Глупаво момиче! Егвийн бързо закрачи по един от страничните коридори. Никола забърза след нея, понесла лампата. Паметта на Егвийн й послужи добре и следващият коридор се оказа по края на Кулата, което й отвори гледка навън. Махна с ръка на Никола да изостане и надникна рисковано в тъмното.

Разбира се. В небето плющяха тъмни крилати фигури. Бяха твърде големи за ракен. То’ракен значи. Спускаха се рязко надолу, около много от тях се завъртаха сплитове, блеснали ярко в очите й. Изригваха огнени взривове и осветяваха за миг двойки жени, яхнали гърбовете на то’ракен. Дамане и сул-дам.

Части от крилата на Кулата долу бяха огрени от пламъци и за свой ужас Егвийн видя няколко зейнали дупки в стените на Кулата. То’ракен се вкопчваха в каменните блокове, катереха се нагоре като прилепи и разтоварваха войници и дамане в зданието. Пред очите й един то’ракен отскочи от стената на Кулата и височината му позволи да излети без началното засилване с бяг. Съществото не беше толкова изящно като по-малките ракен, но ездачът му се справи чудесно, като го насочи наново във въздуха. То прелетя точно покрай прозореца на Егвийн и вятърът от преминаването му развя косата й. И в същия миг Егвийн чу писък. Писък на обзета от ужас жена.

Не беше атака — беше набег! Набег, за да пленят марат-дамане! Егвийн се дръпна рязко встрани, защото покрай прозореца изсвистя огнена мълния и порази стената наблизо. Камъкът изпращя и Кулата се разтресе ужасно. Прах и пушек изригнаха от страничния коридор.

Скоро щяха да дойдат войниците. Войниците и сул-дам. С нашийниците! Егвийн потръпна. Студеният гладък метал. Гаденето, позорът, паниката, отчаянието и — най-срамното — гузната съвест от това, че не даваш всичко от себе си в служба на своята господарка. Помнеше измъченото лице на една прекършена Айез Седай. И най-вече помнеше собствения си ужас.

Ужаса от осъзнаването, че рано или късно ще стане като другите. Поредната робиня, щастлива от това, че служи.

Кулата пак се разтърси. В далечните коридори лумнаха пламъци, придружени от викове и отчаяни вопли. Замириса на пушек. О, Светлина! Възможно ли беше всичко това? Нямаше да се върне при тях! Нямаше да позволи да я окаишат отново. Трябваше да бяга! Трябваше да се скрие, да избяга, да се спаси…

Не!

Събра сили и се изправи.

Не, нямаше да избяга. Тя беше Амирлин.

Никола се присви до стената и изхлипа:

— Идват да ни вземат! О, Светлина, идват!

— Да дойдат! — изрева Егвийн и се разтвори за Извора. За щастие беше изтекло достатъчно време, та действието на вилняка да се притъпи леко, и тя успя да привлече макар и съвсем тънка струйка от Силата. Беше мъничко, може би най-нищожната капчица Сила, която изобщо беше преливала някога. Нямаше да може заплете и езиче от Въздух, за да премести и прашинка. Но щеше да стигне. Трябваше. — Ще се бием!

Никола подсмръкна и проплака:

— Та вие едва можете да прелеете, Майко! Виждам го. Не можем да се бием с тях!

— Можем и ще се бием — каза твърдо Егвийн. — Изправи се, Никола! Ти си жена от Кулата, а не уплашена доячка.

Момичето вдигна глава.

— Аз ще те защитя — каза Егвийн. — Обещавам.

Момичето сякаш се окуражи и се изправи. Егвийн погледна към коридора, откъдето бе дошъл взривът. Беше тъмен, лампите по стените не горяха, но й се стори, че зърна сенки. Щяха да дойдат оттам и да окаишат всяка жена, която видеха.

Обърна се в другата посока. Все още смътно чуваше писъци оттам. Същите, които бе чула още със събуждането си. Не знаеше дали охраната при вратата й си е отишла, но пък вече й беше все едно.

— Ела — каза тя и закрачи напред, вкопчена в нищожната струйка Сила като удавница в спасителното въже. Никола я последва — подсмърчаше, но я последва. След няколко мига Егвийн намери точно това, което се надяваше да намери. Коридорът беше пълен с момичета, някои с белите си рокли, други — още по долни ризи. Бяха се скупчили плътно и много от тях изпищяваха при всеки взрив, който разтърсваше Кулата. Сигурно съжаляваха, че не са долу, където бяха жилищата на новачките преди.

— Амирлин! — възкликнаха няколко, щом Егвийн се появи в коридора. В следващия миг въпросите им изникнаха като гъби по гнило дърво напролет.

— Какво става?

— Кой ни напада?

— Тъмния ли е това?

Егвийн вдигна ръце и момичетата едно по едно млъкнаха.

— Кулата е нападната от сеанчанците — заговори тя спокойно. — Дошли са, за да пленят жени, които могат да преливат. Имат начини да принудят такива жени да им служат. Не е Последната битка, но сме в голяма опасност. Не възнамерявам да им позволя да вземат нито една от вас. Вие сте мои.

Възцари се тишина. Момичетата я гледаха с надежда и боязън. Бяха поне петдесет, ако не и повече. Трябваше да стигнат.

— Никола, Жасмин, Йетери, Инала — заизрежда Егвийн имената на няколко от по-силните сред новачките. — Излезте напред. Останалите, внимавайте много. Сега ще ви науча на нещо.

— Какво, Майко? — попита едно от момичетата.

„Само дано да подейства“ — помисли Егвийн.

— Ще ви науча как да свързвате.

Последваха ахкания. Това не се преподаваше на новачките, но Егвийн бе решена да се погрижи сул-дам да не намерят лесен улов в жилищата на новачките!

Предаването на умението отне притеснително много време, а и постоянно се прекъсваше от нови взривове и писъци. Новачките пък бяха уплашени и това пречеше на някои от тях да прегърнат Извора, още по-малко — да усвоят новата техника. За онова, което й бе отнемало само няколко опита, докато го усъвършенства, на новачките им трябваха цели пет тревожни минути, докато го започнат.

Никола — беше се учила да свързва още в Салидар — й помогна да го покаже. Докато го упражняваха, Егвийн я накара да свърже Кръг с нея. Младата новачка се разтвори за Извора, но остана на самия ръб на пълното отдаване и позволи на Егвийн да привлече през нея. Подейства, слава на Светлината! Егвийн изпита прилив на възторг, щом Единствената сила — отказвана й твърде дълго в значими количества — потече в нея. Колко сладко беше! Светът стана по-жив, звуците по-сладки, цветовете — по-красиви.

Усмихна се на възбудата. Можеше да усеща Никола, да почувства страха й, емоциите, които кипяха в нея. Беше се включвала в достатъчно Кръгове и знаеше как да се отдели от Никола, но помнеше онзи първи път и как бе усетила, че се понася в нещо много по-голямо от самата нея.

Разтварянето за Кръг изискваше специално умение. Не беше кой знае колко трудно за усвояване, но нямаха време. За щастие някои от момичетата го схванаха бързо. Йетери, дребното русокосо момиче, все още по нощница, беше първата. Инала, дългокраката смугла доманка, бе следващата. Егвийн бързо оформи Кръг с тях и Никола. Силата потече в нея.

След това се зае с другите. От разговорите си с тях знаеше кои са най-умели със сплитовете и с най-голямо самообладание. Не бяха винаги най-силните, но това щеше да е без значение, ако зад тях имаше Кръг. Егвийн бързо ги разпредели на групи и им обясни как да приемат Извора през връзка. Надяваше се, че поне някои ще разберат.

Важното беше, че самата тя вече държи Силата. И то много Сила, почти толкова, колкото извличаше, ако не беше натъпкана с вилняк. Усмихна се, предчувствайки усещането, и започна сплит, чиято сложност изуми повечето новачки.

— Това, което виждате — предупреди ги Егвийн, — е нещо, което няма да опитвате, дори тези от вас, които водят Кръговете. Освен че е трудно, е твърде опасно.

Резка светлина разцепи въздуха в дъното на коридора и се завъртя около себе си. Егвийн се надяваше порталът да се отвори на точното място. Следваше указанията на Сюан, които бяха малко смътни, въпреки че разполагаше и с първоначалното описание на Елейн.

— Освен това — каза тя строго на новачките — няма да повтаряте този сплит пред никого без изричното ми разрешение, дори пред други Айез Седай. — Съмняваше се, че това ще е проблем. Сплитът беше сложен и малко от новачките щяха да имат нужното умение, за да го повторят.

— Майко? — изписука едно кривоносо момиче, казваше се Тамала. — Бягате ли? — В гласа й звучеше страх и немалко надежда, сякаш Егвийн можеше да вземе и нея със себе си.

— Не — заяви твърдо Егвийн. — Ей сега ще се върна. Но като се върна, искам да сте оформили поне пет добри Кръга!

И с Никола и другите две прекрачи през портала. Озоваха се в тъмна стая и тя сътвори кълбо светлина и огледа рафтовете по стените. Въздъхна облекчено. Беше улучила точното място.

Рафтовете и няколко ниски шкафа на пода бяха пълни със странни предмети. Кристални глобуси, статуетки, тук стъклена висулка, сияеща в синьо на светлината, там големи метални ръкавици, инкрустирани с огнекапки по маншетите. Егвийн тръгна през стаята. Трите новачки бяха зяпнали в почуда. Вероятно се досещаха за онова, което тя знаеше: това бяха предмети на Единствената сила. Тер-ангреали, ангреали, ша-ангреали. Реликви от Приказния век.

Огледа рафтовете. Предметите на Силата бяха изключително опасни, ако не знаеш какво точно правят. Всеки можеше да я убие. Но ако… Усмихна се, пристъпи до един рафт и придърпа от най-горната лавица набраздена с жлебове бяла палка, дълга колкото ръката й до лакътя.

Беше я намерила! Погледа я за миг с благоговение, след това се пресегна и привлече Единствената сила през нея. Заля я порой от страховита, почти неудържима енергия.

Йетери ахна — усети го веднага. Малко жени изобщо се бяха домогвали до толкова сила. Тя нахлу в Егвийн като дълбоко поет дъх. Искаше й се да изреве от възторг. Погледна трите новачки и се усмихна широко.

— Е, сега вече сме готови!

Да, да дойдат сега сул-дам и да се опитат да я заслонят, докато държи един от най-могъщите ша-ангреали, притежавани някога от Айез Седай. Бялата кула нямаше да падне, докато тя беше Амирлин! Не и без борба, сравнима със самата Последна битка.

 

 

Брин, упорит като скат, все пак не отиде при хората си, както му беше казала, а тръгна с нея, като ръсеше ругатни и викаше на помощниците си да дойдат да го намерят, вместо да се срещне с тях на поста.

Щом спряха до палатката на младия Гавин, Брин излезе пред нея, с ръка на дръжката на меча, и я погледна крайно недоволно. Е, не. Тя нямаше да позволи той да е съдникът за честта й! Щеше да направи каквото тя смяташе за добре.

Въпреки че Егвийн наистина можеше много, много да й се ядоса. „Накрая обаче ще ми е благодарна“ — помисли си Сюан. И изрева:

— Гавин!

Младият хубавец изхвърча от палатката, подскачаше на един крак, докато нахлузваше ботуша на другия. Държеше в една ръка меча си в ножницата, оръжейният колан се влачеше по земята.

— Какво става? — попита той и огледа лагера. — Чух викове. Нападат ли ни?

— Не — отвърна Сюан и изгледа сърдито Брин. — Но Тар Валон може би го нападат.

— Егвийн! — извика Гавин и запаса колана с меча. Светлина, нищо не можеше да спре това момче!

— Чуй ме — каза Сюан и скръсти ръце пред гърдите си. — Имам дълг към теб затова, че ме измъкна от Тар Валон. Ще приемеш ли като отплата да те вкарам в Тар Валон?

— С радост! — отвърна Гавин нетърпеливо, докато затягаше колана. — Отплата, че и отгоре!

— Иди ни доведи коне тогава. Може да сме само ние двамата.

— Най-после!

— Не си давам конете за такава глупост! — изръмжа Брин.

— В конюшнята има коне на Айез Седай, Гавин — каза Сюан, без да му обръща внимание. — Доведи ми един от тях. Кротък да е, внимавай. Ама много, много кротък. Съвсем.

Гавин кимна и затича в мрака. Сюан го последва с по-спокойни крачки. Щеше да е толкова по-лесно, ако можеше да отвори портал, но нямаше достатъчно мощ в Силата за това. Имала я беше преди усмиряването, но да ти се иска нещата да са други е почти толкова полезно, колкото да ти се иска сребрушата, която си хванала, да е рибозъб. Продаваш каквото имаш и се радваш, че изобщо си уловила нещо.

— Сюан — заговори тихо Брин до нея. Не можеше ли просто да я остави на мира! — Чуй ме. Това е безумие! Как ще влезете?

Сюан го погледна и каза:

— Шемерин е излязла.

— Онова беше преди обсадата, Сюан. — Гласът му бе отчаян. — Сега охраната е много по-сериозна!

Сюан поклати глава.

— Шемерин са я държали изкъсо. Успяла е обаче да излезе през оня шлюз. Обзалагам се, че все още не го охраняват, дори сега. Изобщо не бях чувала за него, а бях Амирлин. Имам карта и знам точно къде е.

Брин се поколеба. После се намръщи.

— Това е без значение. Все пак нямате никакъв шанс само двамата.

— Ами тогава ела с нас — отвърна Сюан.

— Няма да участвам отново в нарушаването ти на клетва.

— Егвийн каза, че можем да предприемем нещо, ако ни се стори, че е застрашена от екзекуция. Каза, че тогава би позволила да я спасим! Добре, заради начина, по който изчезна от срещата с мен, съм склонна да мисля, че е в опасност.

— Не Елайда я е изложила на опасност, а сеанчанците!

— Не го знаем със сигурност, нали?

— Незнанието не е извинение — заяви твърдо Брин и пристъпи към нея. — Клетвопрестъпничеството започва да ти става твърде удобно, Сюан. Не искам да ти стане навик. Айез Седай или не, бивша Амирлин или не, хората трябва да имат правила и граници. Да не говорим, че най-вероятно ще се самоубиеш с този опит!

— А ти ще ме спреш ли? — Все още държеше Извора. — Мислиш ли, че ще можеш?

Той изскърца със зъби. Но не каза нищо. Сюан се обърна и тръгна към огньовете до палисадата.

— Проклета жена! — изръмжа Брин зад нея.

Тя се обърна и вдигна вежда.

— Ще дойда — рече Гарет, стиснал дръжката на неизвадения си от ножницата меч. Фигурата му се очертаваше внушително в нощта, правите линии на палтото му бяха като резките по изопнатото му лице. — Но имам две условия.

— Ами кажи ги.

— Първото е да ме обвържеш като твой Стражник.

Сюан се стъписа. Искаше… Светлина! Брин искаше да е неин Стражник? Сърцето й се разтуптя.

Не си беше помисляла да си вземе Стражник, не и след смъртта на Алрик. Загубата му бе ужасно преживяване. Можеше ли да рискува отново с това?

А смееше ли да пропусне възможността да има този мъж обвързан към себе си, да усеща чувствата му, да е винаги до нея? След всичко, което си беше мечтала, и всичко, което си бе пожелавала?

С трепетно благоговение пристъпи към Брин, опря длан на гърдите му, а след това заплете неотменимите сплитове на Дух и ги положи върху него. Той вдиша рязко, щом новото усещане избуя вътре в двамата: новата връзка. Тя вече можеше да долови чувствата му, можеше да усети тревогата му за нея — бе изумително силна. Беше над безпокойствието му за Егвийн и дори над грижата за войниците му! „О, Гарет!“ Усмихна се от сладостта на обичта му към нея.

— Винаги съм се чудил какво е усещането — каза Брин, вдигна ръка и я стисна няколко пъти в юмрук на светлината на факлите. Гласът му бе изпълнен с удивление. — Да можех само да дам това на всеки мъж в армията си!

Сюан изсумтя.

— Силно се съмнявам, че жените и семействата на хората ти ще одобрят.

— Ще го одобрят, ако това ще опази войниците живи — отвърна Брин. — Ах! Мога да пробягам хиляда мили и изобщо да не спирам, за да си поема дъх! Мога да се изправя срещу сто противници и да им се изсмея в лицата на всичките!

Тя завъртя очи. Мъже! Беше му дала дълбока и чувствена връзка — връзка, каквато дори съпруги и съпрузи нямаше да познаят никога, — а единственото, за което можеше да си помисли, бе колко по-добър ще е в боравенето с меча!

— Сюан! — извика някой зад тях. — Сюан Санче!

Тя се обърна. Гавин, на черен кон, идваше към тях. Зад него подтичваше още един кон — рунтава кафява кобила.

— Бела! — възкликна Сюан.

— Става ли? — попита Гавин разтревожен. — Беше на Егвийн, доколкото помня, а и конярят каза, че била най-кротката, която имал.

— Чудесна е — отвърна Сюан и се обърна към Брин. — Каза, че имаш две искания?

— Ще ти кажа второто по-късно. — Още я гледаше омаяно.

— Доста неопределено звучи. — Сюан скръсти ръце. — Не обичам да давам голи обещания.

— Е, налага се — отвърна Брин и я погледна в очите.

— Добре. Гледай обаче искането ти да не е неприлично, Гарет Брин.

Той се намръщи, после се усмихна.

— Какво има?

— Странно… Вече мога да усещам чувствата ти. Например мога да доловя, че… — И спря, а тя на свой ред усети как съвсем леко се смути.

„Може да долови, че почти ми се иска да пожелае нещо неприлично от мен! — осъзна стъписана. — Кървава пепел!“ — Усети, че се изчервява.

— О, блажена Светлина… съгласна съм с условията ти, глупак такъв! Хайде! Трябва да тръгваме.

— Само да подготвя капитаните да поемат командата в случай, че боят се разпростре извън града. Ще взема охрана от сто души, от най-добрите. Би трябвало да е достатъчно малко, за да проникнем, стига този шлюз наистина да е проходим.

— Ще бъде. Върви!

Чак й отдаде чест, със сериозно лице, но тя усети вътрешната му усмивка — и той навярно го знаеше. Непоносим беше! Сюан се обърна към Гавин, който ги гледаше объркано.

— Какво става? — попита я.

— Не се налага да го правим сами. — Сюан си пое дъх, стегна се и яхна Бела. На коне не можеше да се вярва, дори на Бела, макар да беше по-добра от повечето. — Това означава, че шансът ни да оцелеем достатъчно дълго, за да измъкнем Егвийн, се повишиха. Което е добре, тъй като след това, което се каним да направим, тя несъмнено ще държи на привилегията да ни убие лично.

 

 

Аделорна Бастайн тичаше из коридорите на Бялата кула. За първи път може би проклинаше изострените сетива, които предлагаше боравенето със Силата. Миризмите бяха наистина по-остри, но единственото, което можеше да помирише, бе изгоряло дърво и умираща плът. Цветовете също бяха по-ярки, но единственото, което можеше да види, бяха сиво-черните дири от огнените бичове и кълба, поразили стените. Звуците бяха по-резки, но единственото, което чуваше, бяха писъци, проклятия и дрезгавият рев на ужасните зверове във въздуха.

Заситни задъхана по един тъмен коридор, на пресечката спря и вдигна ръка към гърдите си. Трябваше да намери съпротива. Светлина, не можеше всички да са паднали, нали? Ядро Зелени беше стояло с нея и се бяха сражавали. Видяла беше как умря Джосайн, когато сплит Земя унищожи стената до нея, и видя как плениха Мартера — оковаха я с някакъв метален нашийник. Аделорна не знаеше къде са Стражниците й. Единият беше ранен. Другият беше жив. Последният… за последния не искаше да мисли. Светлината да дадеше дано да може поне да стигне навреме до ранения Талрик.

Изправи се и избърса кръвта от челото си, където я беше одрал някакъв камък. Нахлулите врагове просто бяха толкова много, с тия странни шлемове и тия още по-странни жени, използвани като оръжие. И бяха толкова опитни с тези убийствени вълни! Изпитваше срам от себе си. Бойната Аджа, как ли не! Зелените бяха устояли едва няколко минути, преди да ги съкрушат.

Пое си дъх и продължи по коридора. Държеше се далече от външната страна на Кулата, където бе най-вероятно да се появят нашествениците. Беше ли успяла да се измъкне от онези, които я гонеха? Къде се намираше? На двайсет и третия етаж? Изгубила беше броя на стълбищата.

Замръзна, щом усети преливане отдясно. Можеше да означава нашественици… или пък Сестри. Поколеба се за миг, после стисна зъби. Тя беше капитан-генерал на Зелената Аджа! Не можеше просто да бяга и да се крие.

Отдясно блеснаха факли, зад тях се раздвижиха злокобни сенки — мъже със странни брони. Иззад ъгъла изскочи отделение нападатели… и с тях имаше две жени, от свързаните с металната каишка. Аделорна извика и побягна. Усети връхлитащия към нея щит, но здраво се вкопчи в сайдар и той не успя да се затвори, преди тя да завие зад ъгъла. Продължи да бяга, задъхана и замаяна.

Зави на следващата пресечка и насмалко да излети навън през зейнал във външната стена на Кулата пролом. Залитна на ръба и зяпна изпълненото с чудовищни същества и огнени резки небе. Вдясно от нея имаше нападала зидария. Закатери се по купчината. Коридорът продължаваше натам! Трябваше да…

Нов щит се плъзна между нея и Извора — и този път се затвори. Тя изохка и се олюля. Нямаше да я пленят! Не можеше да я пленят. Не и това!

Опита се да продължи напред, но поток от Въздух се стегна около глезена й и я повлече назад по разбитите плочи на пода. Не! Теглеше я право към група войници, този път придружени от две двойки жени, свързани с каишки. Във всяка двойка имаше жена в сиво и друга в червено и синьо, със знака на мълнията през гърдите.

Към нея се приближи друга жена в червено и синьо. Държеше нещо сребристо. Аделорна изпищя отчаяно и заблъска щита. Жената невъзмутимо коленичи до нея и нахлузи на врата й сребърен нашийник.

Това не се случваше. Не можеше да се случва.

— Ах, колко хубаво — бавно провлече третата жена. — Аз съм Грегана, а ти ще си Сиви. Сиви ще бъде добро дамане. Виждам го. Дълго чаках този миг, Сиви.

— Не — прошепна Аделорна ужасено.

— Да — усмихна се Грегана.

И в същия момент нашийникът около врата на Аделорна изщрака и падна на пода. Грегана зяпна стъписано… а после я погълна огнен взрив.

Аделорна се присви под връхлетялата вълна от зной. На пода пред нея се свлече труп с овъглена червено-синя рокля, замириса на пушек и изгоряла плът. Едва сега Аделорна усети зад себе си невероятно могъщо преливане на Сила.

Нашествениците се разкрещяха, жените в сиво заплетоха щитове. Лошо решение, защото след като нашийниците на двете жени се отключиха, извиващите се снопове Въздух ги разтвориха с невероятна ловкост и бързина. Миг след това една от жените в червено и синьо изчезна в блясъка на мълния, а другата бе обвита от езици огън като от нападащи змии. Издъхна с писък, а един от войниците извика нещо. Сигурно беше заповед за отстъпление, защото войниците побягнаха назад и изоставиха двете уплашени, стегнати от пипалата на Въздух жени.

Аделорна се обърна колебливо. На купчината развалини недалече от нея стоеше жена в бяло, обкръжена от могъщ ореол от енергия, с протегната към бягащите войници ръка и с неумолимост в очите. Стоеше като олицетворение на самата мъст и силата на сайдар кипеше около нея като тайфун. Самият въздух сякаш искреше, а кафявата й коса се развяваше от вятъра, нахлул през зейналия отвор в стената. Егвийн ал-Вийр.

— Бързо! — извика Егвийн. Няколко новачки се изкатериха през грамадата отломки, приближиха се до Аделорна и й помогнаха да стане. Беше свободна! Още няколко новачки побързаха да сграбчат под мишниците двете освободени от каишките жени, които, странно, все още стояха на колене. Можеха да преливат — Аделорна го усещаше. Защо не се съпротивляваха? Вместо това като че ли плачеха.

— Отведете ги при другите — каза Егвийн. — Искам… — И спря и вдигна ръце.

Около нея изригнаха нови сплитове. Светлина! Онова, което държеше, бялата набраздена палка, не беше ли ша-ангреалът на Вора? Къде го беше намерила? От ръката на Егвийн излетя мълния, блесна през отвора и нещо отвън изкрещя в агония. Аделорна пристъпи към Егвийн и прегърна Извора, обзета от срам, че се беше оставила да я пленят. Егвийн удари отново и още едно от летящите чудовища пропадна в нощта.

— А ако носят пленнички? — попита Аделорна, докато поредният звяр падаше, обгърнат от пламъците на Егвийн.

— Тогава тези пленнички по-добре да загинат — отвърна тя. — Повярвай ми. Знам го. — Обърна се към другите. — Назад от дупката, всички. Тези взривове може да са привлекли внимание… Шанал и Клара, останете да наблюдавате, но от безопасно разстояние. Бягайте към нас, ако тук кацне някой то’ракен. Не нападайте. Бягайте.

Момичетата кимнаха и приклекнаха зад отломките. Другите новачки бързо се оттеглиха, повели двете странни нашественички. Егвийн закрачи по коридора след тях като пълководец по бойно поле. А може би наистина беше точно това. Аделорна побърза да я догони.

— Е, хубаво си ги организирала, Егвийн, но все пак една Айез…

Егвийн спря и я погледна. Очите й бяха спокойни и властни.

— Докато тази заплаха не отмине, командвам аз. Ще ме наричаш Майко. Наложи ми наказание по-късно, ако трябва, но засега властта ми не подлежи на оспорване. Ясно ли е?

— Да, Майко — неволно отвърна Аделорна.

— Добре. Къде са Стражниците ти?

— Един е ранен — отвърна тя. — Един е невредим, с другия. Един е убит.

— Светлина, жено, и още се държиш?

Аделорна я погледна твърдо.

— Имам ли избор?

Егвийн кимна. Защо ли уважението в погледа й накара Аделорна да се изпълни с гордост?

— Е, радвам се, че си с мен — заговори Егвийн, щом тръгна отново. — Дотук успяхме да спасим само шест други Айез Седай, нито една от тях Зелена, и трудно удържаме сеанчанците запушени при източното стълбище. Ще накарам една от новачките да ти покаже как да отключваш гривните. Но не поемай никакви рискове. Общо взето е по-лесно — и много по-безопасно — да убиеш дамане. Запозната ли си със складовете с ангреали на Кулата?

— Разбира се.

— Чудесно. — Егвийн небрежно заплете сложен сплит, който Аделорна не беше виждала никога. Светла резка разцепи въздуха пред тях, завъртя се около себе си и разтовари зев в тъмното. — Лукаин, тичай да кажеш на другите да се държат. Скоро ще донеса още ангреали.

Една новачка с кафява коса кимна и хукна да изпълни задачата. Аделорна се беше вторачила в светлия отвор.

— Пътуването — промълви тя невярващо. — Ти наистина си го преоткрила. Мислех, че е само слух.

Егвийн я погледна.

— Изобщо нямаше да ти го покажа, но ми донесоха, че Елайда разпространява знанието за сплита. Тайната на Пътуването е компрометирана. Това означава, че сеанчанците вероятно вече я притежават, ако са пленили жени, които Елайда вече е научила.

— Майчино мляко в чаша! — изруга Аделорна.

— Точно така — каза ледено Егвийн. — Трябва да ги спрем и да унищожим всеки то’ракен, който видим, с пленнички или не. Ако изобщо има шанс да им попречим да се върнат в Ебу Дар с някоя, която може да Пътува, трябва да го използваме.

Аделорна кимна.

— Хайде — подкани я Егвийн. — Трябва да разбера кои неща в този склад са ангреали. — И пристъпи през отвора.

Аделорна остана на място, все още замислена над току-що чутото.

— Можеше да побегнеш — промълви. — Можеше да си избягала по всяко време.

Егвийн се обърна и я погледна през портала.

— Да избягам? И да бях, нямаше да съм избягала от вас, Аделорна. Щях да съм ви изоставила. Аз съм Амирлинският трон. Мястото ми е тук. Сигурна съм, че си чула: Сънувах тази атака.

Аделорна се смрази. Наистина го беше чувала.

— Хайде — повтори Егвийн. — Трябва да побързаме. Това е само един набег. Ще искат да пленят колкото може повече преливащи и да отлетят с тях. Смятам да се погрижа да загубят повече дамане от Айез Седай, които ще пленят.