Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (12)

Глава 10
Последният табак

Родел Итуралд пуфкаше кротко с лулата си. Димът се виеше от нея като змия, струйките се сплитаха една с друга, издигаха се към тавана на паянтовата барака и се процеждаха през пукнатините. Стените бяха изкорубени от старост, сивото дърво беше напукано и се цепеше и ветровете свиреха през пролуките в стените, сякаш щяха да издухат цялата постройка.

Итуралд седеше на трикрако столче. На масата пред него имаше няколко карти. Кесията му за табак затискаше омачкан къс хартия — нагънат от носенето във вътрешния джоб на палтото му.

— Е? — попита Раджаби. Дебеловрат и с много твърд нрав, Раджаби беше с кафяви очи, широк нос и кръгла брадичка. Беше вече съвсем оплешивял и смътно напомняше за голям речен балван. И обикновено действаше точно като балван. Трябва ти голямо усилие, докато го накараш да се затъркаля, но тръгне ли, е адски трудно да го спреш. Раджаби беше един от първите присъединили се към каузата на Итуралд, въпреки че малко преди това бе настроен да въстане срещу краля.

Беше близо две недели след победата на Итуралд при Дарлуна. Много се беше разтеглил за тази победа. Може би твърде много. „Ах, Алсалам — помисли си той. — Дано всичко това да си струва, стари приятелю. Дано да не си просто полудял. Раджаби може и да е балван, но сеанчанците са лавина и ние привлякохме грохота й върху себе си.“

— Сега какво? — подкани го Раджаби.

— Изчакваме — отвърна Итуралд. Светлина, колко мразеше да изчаква. — После се бием. Или може би пак бягаме. Все още не съм решил.

— Тарабонците…

— Няма да дойдат — заяви Итуралд.

— Те обещаха!

— Обещаха.

Итуралд лично бе отишъл при тях, беше ги въодушевил, помолил ги беше да се сразят със сеанчанците само още един път. Бяха ревали и викали от възторг, ала не го бяха последвали особено охотно. Щяха да си влачат краката. Канил ги беше да се бият „още един последен път“ вече по шест повода. Можеха да разберат накъде отива тази война, а той не можеше повече да разчита на тях. Ако изобщо бе могъл някога всъщност.

— Проклети страхливци — измърмори Раджаби. — Светлината да ги изгори тогаз! Ще го направим сами. Правили сме го вече.

Итуралд дръпна дълго и замислено от лулата. Последният му табак. От Две реки. Беше го пазил от месеци. Добър аромат. Най-добрият.

Отново огледа картите и вдигна една по-малка. Можеше и по-добри да са, несъмнено.

— Този нов сеанчански генерал — заговори Итуралд — води над триста хиляди души, с цели двеста дамане.

— Разбивали сме големи сили и преди. Виж какво направихме в Дарлуна! Ти ги съкруши, Родел!

И затова бе нужна цялата хитрост, умение и късмет, които Итуралд успя да събере. Въпреки това беше загубил над половината от хората си. И сега бягаше от тази втора — по-голяма сила — на Сеанчан.

Този път сеанчанците не правеха никакви грешки. Вече не разчитаха единствено на своите ракен. Хората му бяха пленили няколко пеши съгледвачи, а това означаваше, че десетки други не са хванати. Този път сеанчанците знаеха истинската численост на войската на Итуралд и истинското му местоположение.

Враговете му бяха престанали да се мъкнат като стадо, накъдето ги сръгат с остена. Сега го гонеха, неумолимо, като избягваха капаните му. Итуралд беше замислял да се оттегля все по-навътре в Арад Доман. Това щеше да облагодетелства силите му и да разтегли снабдителните линии на сеанчанците. Смятал беше, че ще може да задържи така още четири или пет месеца. Но тези планове вече бяха безполезни. Правени бяха, преди Итуралд да открие, че из Арад Доман обикаля цяла проклета армия айилци. Ако можеше да се вярва на донесенията — а донесенията за айилци често се оказваха преувеличени, тъй че той не беше много сигурен колко да им вярва, — бяха над сто хиляди и държаха големи райони на север, включително Бандар Еваан.

Сто хиляди айилци. Това беше все едно двеста хиляди домански бойци. Може би повече. Итуралд добре помнеше Кървавия сняг преди двайсет години, когато изглеждаше, че губи по десет души за всеки паднал айилец.

Беше заклещен, като орех, строшен между два камъка. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се оттегли тук, в този изоставен стеддинг. Това щеше да му даде предимство срещу сеанчанците. Но съвсем малко предимство. Сеанчанците разполагаха със сила шест пъти по-голяма от неговата, а и най-неопитният командир знае, че при бой такова съотношение е равно на самоубийство.

— Виждал ли си някога майстор жонгльор, Раджаби? — попита Итуралд, докато оглеждаше картата.

С крайчеца на окото си видя как едрият като бик мъж се намръщи объркано.

— Виждал съм веселчун, който…

— Не веселчун. Майстор.

Раджаби поклати глава.

Итуралд замислено изпуфка кълбо дим, после каза:

— Аз видях веднъж. Беше дворцовият бард на Кемлин. Чевръст тип, с ум, който сигурно щеше да е по на място в дворцовия съвет, въпреки всичките дрънкулки по него. Бардовете рядко жонглират. Но този тип не отказа поканата. Искаше да зарадва младата Щерка-наследница, доколкото разбрах.

Извади лулата от устата си и понатисна табака.

— Родел — каза Раджаби, — сеанчанците…

Родел вдигна пръст и намести лулата между зъбите си, преди да продължи:

— Започна с жонглиране на три топки. После ни попита дали смятаме, че може да се справи с още една. Подканихме го. Мина на четири, после на пет, после на шест. С всяка топка, която добавяше, виковете и ръкоплясканията ставаха все по-силни, а той все ни питаше дали смятаме, че може да добави още една. Разбира се, ние винаги казвахме „да“. Седем, осем, девет. Скоро вече имаше десет топки, които хвърчаха из въздуха в толкова сложна фигура, че не можех да ги следя. Той непрекъснато трябваше да се пресяга надолу, за да улови топката, която след миг щеше да падне. Беше твърде съсредоточен, за да може да ни попита дали да добави още една, но тълпата завика за нея. Единайсет! Дай с единайсет! И тъй, помощничката му подхвърли още една топка в цялата бъркотия.

Итуралд изпуфка дим.

— И той изтърва ли ги? — попита Раджаби.

Родел поклати глава.

— Последната топка всъщност изобщо не беше топка. Беше някакъв илюминаторски фокус. На средата на полета си към барда изведнъж гръмна и изригна светлина и дим. Докато разберем какво става, бардът беше изчезнал, а на пода стояха подредени десет топки. Огледах се и го видях да седи на една от масите с другите пируващи, пиеше вино и флиртуваше с жената на лорд Финдал.

Горкият Раджаби изглеждаше съвсем объркан. Обичаше да получава ясни и точни отговори. Итуралд обикновено изпитваше същото, но тези дни напоследък — с неестествено облачното небе и това усещане за вечен сумрак — го настройваха философски.

Пресегна се, взе омачкания лист хартия от масата и го връчи на Раджаби.

— „Удряй здраво по сеанчанците — зачете Раджаби. — Изтласкай ги, принуди ги да се качат на корабите си и да отплават през проклетия си океан. Разчитам на теб, стари приятелю. Крал Алсалам.“ — Раджаби отпусна писмото на масата. — Знам за заповедите му, Родел. Не влязох в това заради него. Дойдох заради теб.

— Да, но аз се бия заради него — каза Итуралд.

Беше човек на краля. Винаги щеше да е такъв. Стана, изтупа табака от лулата и стъпка въгленчетата с петата на ботуша си. Остави лулата, взе писмото от Раджаби и тръгна към вратата.

Трябваше да вземе решение. Да остане и да се бие или да бяга към по-лошо място, но да спечели още малко време?

Бараката пак изскърца и вятър разклати дърветата. Итуралд излезе в облачната утрин. Заслонът не беше строен от огиери, разбира се. Твърде паянтов беше за това. Този стеддинг бе изоставен отпреди много време. Хората му устройваха лагера си сред дърветата. Едва ли най-добрата позиция за военен лагер, но човек си вари супата с подправките, които са му подръка. Стеддингът беше твърде удобен, за да се подмине. Друг можеше да е побягнал към някой град и да се е скрил зад стените му, но тук сред тези дървета Единствената сила беше безполезна. Лишаването на сеанчанците от дамане беше по-добро от стени, колкото и високи да са.

„Трябва да останем“ — помисли Итуралд, загледан в работата на войниците. Копаеха ров и вдигаха палисада. Мразеше мисълта, че сече дървета в стеддинг. Бе познавал няколко огиери през живота си и хранеше дълбоко уважение към тях. Тези масивни дъбове навярно пазеха някаква затаена сила от дните, когато тук бяха живели огиери. Изсичането им беше престъпление. Но човек прави каквото трябва. Бягането можеше да му спечели още време, но също толкова лесно можеше да му загуби време. Тук имаше няколко дни, преди сеанчанците да го ударят. Успееше ли да се окопае добре, можеше да ги принуди да минат в обсада. Стеддингът щеше да ги разколебае, а укреплението щеше да даде предимство на по-малката сила на Итуралд.

Мразеше да е заклещен. Може би заради това го беше обмислял толкова дълго, въпреки че дълбоко в себе си вече бе разбрал, че е време да престане да бяга. Сеанчанците най-после го бяха хванали.

Тръгна покрай работещите, за да го видят. Бяха му останали четиридесет хиляди бойци, което беше чудо предвид неравното съотношение, при което се бяха сражавали. Досега тези мъже трябваше да са дезертирали. Но бяха виждали как печели една невъзможна битка след друга, как хвърля топка след топка във въздуха за все по-гръмки ръкопляскания. Мислеха си, че нищо не може да го спре. Не разбираха, че докато хвърля все повече топки във въздуха, не само представлението става все по-зрелищно.

Провалът накрая също щеше да е още по-зрелищен.

Затаи мрачните мисли за себе си, защото Раджаби дойде и двамата продължиха през лагера, за да огледат палисадата. Строежът напредваше добре, мъжете наместваха дебелите стволове в прясно изкопаните ями. След огледа Итуралд кимна замислено и каза:

— Оставаме, Раджаби. Предай го на хората.

— Някои казват, че да останем тук означава сигурна смърт — отвърна Раджаби.

— Грешат — каза Итуралд.

— Но…

— Нищо не е сигурно, Раджаби. Напълни дърветата зад палисадата със стрелци. Ще са ефективни почти колкото кули. Отвън ни трябва мъртво поле. Изсечете колкото може повече дървета около палисадата, след това вкарайте дънерите вътре като бариери, втора линия за отстъпление. Ще държим здраво. Може би сгреших за тарабонците и те ще ни се притекат на помощ. Или може би кралят е скрил някъде армия, която да ни защити. Кръв и пепел, може би ние самите ще успеем да ги изтласкаме. Ще видим колко ще им хареса да се бият без дамане. Ще оцелеем.

Раджаби отново придоби увереност. Итуралд знаеше, че очаква точно такова говорене. Също като другите, Раджаби вярваше на Малкия вълк. Не вярваха, че може да бъде победен.

Итуралд не се заблуждаваше. Но щом ще умираш — направи го с чест. Младият Итуралд често си мечтаеше за войни, за славата на битката. Старият Итуралд знаеше, че такива неща като слава в битка няма. Но имаше чест.

— Милорд Итуралд! — извика един бегач, затичан покрай вътрешната страна на недовършената палисада. Беше момче, толкова младо, че сеанчанците вероятно щяха да го оставят живо. Само вероятно обаче. Иначе Итуралд щеше да го е отпратил надалече, както и всички като него.

— Да? — Итуралд се обърна. Раджаби стоеше до него като планина.

— Един мъж — заговори момчето задъхано. — Съгледвачите го хванаха да върви към стеддинга.

— Дошъл да се бие за нас ли? — попита Итуралд. Не беше необичайно армия да привлича нови бойци. Винаги имаше изкусени от съблазънта за слава, или поне от съблазънта за топла храна.

— Не, милорд — отвърна задъхано момчето. — Казва, че идва да се види с вас.

— Сеанчанец ли? — изръмжа Раджаби.

Момчето тръсна глава.

— Не. Но има хубави дрехи.

Пратеник на някой лорд значи. Домански или навярно тарабонски ренегат. Който и да беше, едва ли щеше да влоши положението им повече.

— И е дошъл сам?

— Да, сър.

Храбрец.

— Доведете го — каза Итуралд.

— Къде ще го приемете, милорд?

— Какво? — сряза го Итуралд. — За някой натруфен търговец с палат ли ме мислиш? Полето тука ще свърши работа. Иди го доведи, но не бързай толкова на връщане. И гледай да е добре охраняван.

Момчето кимна и затича. Итуралд махна на няколко войници и ги прати да повикат Вакеда и другите офицери. Шимрон беше мъртъв, изгорен на въглен от огнена топка на дамане. Много лошо. Итуралд щеше да предпочете да беше оцелял той вместо мнозина други.

Повечето офицери дойдоха, преди да доведат непознатия. Длъгнестият Анкаер. Едноокият Вакеда, който иначе можеше да мине за хубав мъж. Тромавият Меларнед. Младоликият Лидрин, който продължаваше да следва Итуралд след смъртта на баща си.

— Какво е това, дето чувам? — заговори Вакеда, докато крачеше към тях. — Оставаме в този смъртен капан? Родел, нямаме достатъчно бойци за съпротива. Ако дойдат, ще сме заклещени тук.

— Прав си — отвърна кратко Итуралд.

Вакеда се обърна към другите, после пак към Итуралд, разколебан от прямия му отговор.

— Е… защо не бягаме тогава? — Избухваше в гняв много по-рядко, отколкото само допреди няколко месеца, когато Итуралд бе започнал тази кампания.

— Няма да ви предложа захарчета и лъжи — каза Итуралд и ги изгледа един по един. — В лоша форма сме. Но ще сме в още по-лоша, ако бягаме. Нямаме повече дупки, в които да се сврем. Тези дървета ще действат в наше предимство и можем да се укрепим. Стеддингът ще попречи на дамане и дори само това си заслужава цената на оставането. Ще се бием тук.

Анкаер кимна, разбрал сякаш тежестта на положението.

— Трябва да му се доверим, Вакеда. Дотук ни водеше вярно.

Вакеда изсумтя, но кимна.

Проклети глупци. Преди четири месеца половината от тях щяха да го убият още щом го видят, защото е останал верен на краля. Сега си мислеха, че може да направи невъзможното. Беше жалко. А той беше започнал да си мисли, че би могъл да ги върне на Алсалам като лоялисти.

— Добре — рече Итуралд и започна да сочи различни места по укреплението. — Ето какво ще направим, за да подсилим слабите точки. Искам…

Млъкна, като видя групата, приближаваща се през поляната. Малкият пратеник, придружен от отделение войници, обкръжили мъж в червено и златно.

Нещо в новодошлия привлече погледа му. Може би беше ръстът му. Младият мъж беше висок като айилец и също така русокос като тях. Но никой айилец не се обличаше във фино червено палто с изпъкващо златно везмо. На кръста му имаше меч, а начинът, по който вървеше, накара Итуралд да си помисли, че знае как да борави с него. Крачеше с твърди, решителни стъпки все едно смяташе войниците около себе си за почетна гвардия. Лорд значи, от навикналите да командват. И бе дошъл лично, вместо да прати вестоносец?

Младият лорд спря пред Итуралд и пълководците му, огледа ги бавно един по един, след което погледът му се върна на Итуралд и той попита:

— Родел Итуралд?

Що за акцент беше това? Андорски?

— Да — отвърна Итуралд предпазливо.

Младият мъж кимна.

— Описанието на Башийр е точно. Виждам, че се затваряте тук. Честно, очаквате ли да удържите срещу сеанчанската армия? Те ви превишават многократно, а тарабонските ви съюзници не изглеждат много… нетърпеливи да се присъединят към вас в отбраната ви.

Имаше добро разузнаване, който и да беше.

— Нямам навика да обсъждам отбраната си с непознати. — Итуралд огледа мълчаливо младия лорд. Беше здрав — строен и стегнат, макар да беше трудно да се разбере с палтото отгоре. По ръцете му — лявата бе отсечена в китката — имаше някакви странни татуировки в червено и златно.

И тези очи. Тези очи, които бяха виждали смърт многократно. Не просто млад лорд. Млад пълководец. Итуралд присви очи.

— Кой сте вие?

Непознатият го гледаше в очите.

— Аз съм Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон. И се нуждая от теб. И твоята армия.

Няколко от мъжете с Итуралд изругаха и той хвърли поглед към тях. Вакеда гледаше невярващо, Раджаби — изненадано, младият Лидрин — с нескрито презрение.

Итуралд отново погледна новодошлия. Прероденият Дракон? Този младеж? Сигурно беше възможно. Повечето слухове твърдяха, че Прероденият Дракон бил млад и с рижа коса. Но пък слуховете също така твърдяха, че бил десет стъпки висок, а пък според други очите му блестели със смътна светлина. А имаше и разкази за него как се появил в небето при Фалме. Кръв и пепел, Итуралд не знаеше дали изобщо да вярва, че Дракона наистина се е преродил!

— Нямам време за спорове — каза непознатият безстрастно. Беше някак… по-стар, отколкото изглеждаше. Като че ли не се притесняваше, че е обкръжен от въоръжени бойци. Всъщност идването му сам… трябваше да изглежда глупав акт. Но накара Итуралд да се замисли. Само някой като Преродения Дракон можеше навлезе така в един военен лагер, съвсем сам и да очаква да му се подчинят.

Да го изгори дано, ако този факт сам по себе си не караше Итуралд да му се прииска да му повярва. Този мъж или беше това, което твърдеше, че е, или беше пълен безумец.

— Ако излезем извън стеддинга, ще докажа, че мога да преливам — каза непознатият. — Това би трябвало да значи нещо. Ако ми позволите, ще ви докарам тук десет хиляди айилци и няколко Айез Седай, и всички ще се закълнат, че съм този, който казвам, че съм.

Слуховете също така твърдяха, че айилците следвали Преродения Дракон. Мъжете около Итуралд се закашляха и заозъртаха неловко. Много от тях бяха Заклети в Дракона, преди да дойдат при Итуралд. С подходящите думи този Ранд ал-Тор — или който там беше — можеше да обърне лагера на Итуралд срещу самия него.

— Дори да допуснем, че ви вярвам — заговори предпазливо Итуралд, — не разбирам с какво може да е важно това. Аз имам да водя война. Вие си имате друга грижа, предполагам.

— Ти си моята грижа — каза ал-Тор. Гледаше го с толкова твърд поглед, че сякаш бе готов да прониже черепа му и да подири вътре всичко, което може да му е от полза. — Ти трябва да сключиш мир със Сеанчан. Тази война не ни печели нищо. Искам те горе на Граничните земи. Не мога да отделя мъже да бранят Погибелта, а самите Пограничници са изоставили дълга си.

— Имам заповеди — каза Итуралд и тръсна глава. Чакай. Нямаше да направи това, което искаше този младеж, и да нямаше заповеди. Само че… тези очи. Алсалам бе имал очи като тези, когато и двамата бяха по-млади. Очи, които настояваха да се подчиниш.

— Заповедите ти — каза ал-Тор. — Те от краля ли са? Затова ли се хвърляте така срещу сеанчанците?

Итуралд кимна.

— Изслушах те, Родел Итуралд — каза ал-Тор. — Мъже, на които вярвам, мъже, които уважавам, вярват и уважават теб. Вместо да бягате и да се криете, засядате тук, за да водите битка, която знаете, че ще ви убие. Само заради верността към своя крал. Поздравявам ви за това. Но е време да отстъпите и да поведете битка, която означава нещо. Битка, която означава всичко. Елате с мен и ще ти дам трона на Арад Доман.

Итуралд изправи рязко рамене, настръхнал.

— След като одобрявате верността ми, очаквате да детронирам своя крал?

— Вашият крал е мъртъв — каза ал-Тор. — Или това, или мозъкът му е разтопен като восък. Все повече и повече вярвам, че Грендал го държи. Виждам допира й в хаоса на тази земя. Каквито и заповеди да сте получили, вероятно са дошли от нея. Защо иска да се биете със сеанчанците, все още не съм успял да отгатна.

Итуралд изсумтя.

— Говорите за една от Отстъпниците все едно, че сте й били гост на вечеря.

Ал-Тор отново се взря в очите му.

— Помня всеки от тях — лицата им, жестовете им, начина, по който говорят или действат — все едно, че съм ги познавал хиляда години. Помня ги по-добре, отколкото помня собственото си детство понякога. Аз съм Прероденият Дракон.

Итуралд примига. „Да ме изгори дано. Вярвам му. Кръв и пепел!“

— Хайде да… хайде да видим това ваше доказателство.

Имаше възражения, разбира се, най-вече от Лидрин, според когото това бе твърде опасно. Другите бяха потресени. Пред тях беше човекът, на когото се бяха заклели, без изобщо да са го срещали. Като че ли имаше някаква… сила в ал-Тор, която притегляше Итуралд, налагаше му да изпълни това, което искаше този млад мъж. Е, първо държеше да види доказателството.

Пратиха да доведат коне, а ал-Тор заговори на Итуралд все едно, че вече бе негов човек.

— Може би Алсалам е жив — каза той, докато чакаха. — Ако е така, мога да се погрижа да ти заменя трона му с нещо друго. Амадиция би ли ти харесала? Ще ми трябва някой да управлява там и да държи сеанчанците под око. Сега там се бият Белите плащове. Не съм сигурен дали ще мога да спра този конфликт преди Последната битка.

Последната битка. Светлина!

— Няма да я взема, ако убиете краля там — каза Итуралд. — Ако Белите плащове вече са го убили, или сеанчанците — тогава може би.

Крал! Какви ги говореше? „Да те изгори дано! Изчакай поне да ти дадат доказателство, преди да се съгласяваш да приемаш тронове!“ Имаше нещо у този мъж, нещо в начина, по който обсъждаше събития като Последната битка — събития, от които човечеството се боеше от хиляди години, — все едно, че бяха ежедневни лагерни проблеми.

Доведоха коне и Итуралд, ал-Тор, Вакеда, Раджаби, Анкаер, Меларнед, Лидрин и още няколко по-низши офицери ги яхнаха.

— Доведох айилци в земите ви — каза Ранд ал-Тор, след като подкараха. — Много. Надявах се да възстановят реда, но те напредват много по-бавно, отколкото ми се искаше. Смятам да си осигуря членовете на Търговския съвет. Може би като ги хвана здраво, ще успея да подобря стабилността в района. Ти какво мислиш?

Итуралд не знаеше какво да мисли. Да си осигури Търговския съвет? Какво мислеше — да ги похищава ли? В какво се забъркваше Итуралд?

— Би могло да свърши работа — усети се, че отвръща. — Светлина, това май е най-добрият план.

Ал-Тор кимна, гледаше напред. Излязоха от палисадата и подкараха по пътеката към края на стеддинга.

— Все едно, ще трябва да подсигуря Пограничниците. Ще се погрижа за отечеството ви. Да ги изгори дано Пограничниците! Какво си мислят? Не. Не, още не. Те може да почакат. Не, той ще свърши работа. Той може да устои. Ще го пратя с Аша’ман. — Ал-Тор внезапно се обърна към Итуралд. — Какво би могъл да направиш, ако ти дам сто мъже, които могат да преливат?

— Луди?

— Не, повечето са си наред — каза ал-Тор, явно без да го приеме за обида. — Каквато лудост ги е поразила, преди да прочистя покварата, все още я има — премахването на покварата не ги изцери, — но малко от тях са стигнали далече. Няма да станат по-зле, след като сайдин вече е чист.

Сайдин? Чист? Ако Итуралд имаше свои мъже, които да могат да преливат… Свои дамане, един вид. Почеса се по брадичката. Бързо схващаше — но пък един пълководец трябва да може да реагира бързо.

— Бих могъл да ги използвам добре — отвърна той. — Много добре.

— Хубаво. — Бяха напуснали стеддинга. Въздухът извън него бе някак по-различен. — Имате много земя за пазене, но много от преливащите, които ще ви дам, могат да запридат портали.

— Портали?

Ал-Тор го погледна, а след това стисна зъби, затвори очи и потрепери, сякаш му призля. Итуралд се изправи нащрек в седлото, с ръка на меча. Отрова? Или мъжът беше ранен?

Но не. Ал-Тор отвори очи и в дълбините им сякаш имаше възторг. Обърна се, махна с ръка и бляскава черта разцепи въздуха пред него. Мъжете около Итуралд засипаха ругатни и се заотдръпваха. Едно беше някой да твърди, че може да прелива. Съвсем друго — да го видиш с очите си!

— Това е портал — каза ал-Тор, щом светлата резка се завъртя и се разтвори като черна дупка във въздуха. — В зависимост от силата си един Аша’ман може да направи достатъчно широк портал, за да минат през него фургони. Може да пътувате почти навсякъде много бързо, почти мигновено, според обстоятелствата. С няколко обучени Аша’ман армията ви може да закуси в Кемлин и след няколко часа да обядва в Танчико.

Итуралд потърка брадичката си.

— Е, това си струва да се види. Струва си, и още как. — Ако този човек говореше вярно и тези портали наистина вършеха работа… — С това бих могъл да прочистя сеанчанците от Тарабон и може би от цялата земя.

— Не! — отсече ал-Тор. — С тях ще сключим мир. Според това, което ми казват съгледвачите, ще е доста трудно да ги склоним на споразумение, без да им обещая главата ти. Няма да ги дразня повече. Няма време за препирни. Имаме по-важни неща, с които да се заемем.

— Нищо не е по-важно от отечеството ми — заяви Итуралд. — Дори ако онези заповеди са фалшиви… познавам Алсалам. Той щеше да се съгласи с мен. Няма да търпим чужди войски на земята на Арад Доман.

— Обещавам, тогава — каза ал-Тор. — Ще се погрижа сеанчанците да напуснат Арад Доман. Обещавам ви това. Но повече не се бием с тях по никакъв начин. В замяна вие отивате в Граничните земи и ни браните там от нашествие. Задържате тролоците, ако дойдат, и ми оставяте някои от офицерите си, за да подсигурим Арад Доман. Ще е по-лесно да възстановим реда, ако хората видят, че лордовете им действат с мен.

Итуралд помисли, макар вече да знаеше какъв ще е отговорът му. Този портал можеше да измъкне хората му от този смъртен капан. С айилците на своя страна — с Преродения Дракон за съюзник — наистина имаше шанс да съхрани Арад Доман. Една достойна смърт бе нещо хубаво. Но възможността да продължиш да се сражаваш с чест… това бе много по-ценна награда.

— Съгласен — заяви Итуралд и протегна ръка.

Ал-Тор я стисна.

— Вдигай лагера. До свечеряване трябва да сте в Салдеа.