Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (34)

Глава 32
Реки от сянка

Нинив стоеше на високата крепостна стена на Бандар Еваан и гледаше помръкналия град. Стената беше откъм сушата, но Бандар Еваан бе построен на склон, тъй че погледът й стигаше над него до океана. По водите пълзеше нощна мъгла, надвиснала над черното огледало на морето. Приличаше на отражение на облаците високо горе. Самите облаци сияеха с призрачно седефена светлина от невидимата за очите й луна.

Мъглата не стигаше до града. Рядко стигаше до него. Висеше кипнала над океана като призрак на горски пожар, спрян от невидима преграда.

Все още усещаше бурята на север. Зовеше я да препусне през улиците и да завика в тревога. Бягайте в мазетата! Запасете се с храна, защото ще удари бедствие! За жалост трупането на диги и укрепването на стените нямаше да помогне срещу тази буря. Тя беше от съвсем различно естество.

Океанската мъгла често предвещаваше силни ветрове и тази нощ не беше изключение. Нинив придърпа плътно шала си и подуши соления въздух. Смесваше се с неизбежните миризми на препълнен с хора град. Смет, гмеж от нечисти тела, сажди и дим от огнища и пещи. Липсваше й Две реки. Ветровете там бяха студени зиме, но винаги бяха свежи. Ветровете на Бандар Еваан бяха някак захабени.

Никога вече нямаше да има място за нея в Две реки. Знаеше го, макар да я болеше от това. Вече беше Айез Седай. Беше се превърнало в нейна същност, много по-важна от това да е Премъдра. С Единствената сила можеше да Изцерява хора по начин, който все още я удивляваше. А с властта на Бялата кула зад нея беше една от най-могъщите личности на света, сравнима само с другите Сестри и някои монарси.

Колкото до монарсите, самата тя се бе омъжила за монарх. Лан. Можеше да си няма кралство, но беше крал. За нея, макар и за никой друг. Животът в Две реки нямаше да го устрои. А честно казано, нямаше вече да устрои и нея. Онзи простичък живот — всичко, което можеше да си представи някога — вече й изглеждаше скучен и празен.

И все пак беше трудно да не изпитва тъга, особено докато гледаше нощните мъгли.

— Там — промълви напрегнато Мерайз. Тя, Кацуан и Кореле гледаха в другата посока — не на югозапад към града и океана, а на изток. Нинив почти бе решила да не идва с тях, още повече че не се съмняваше, че Кацуан отчасти я вини за изгнанието си. Но възможността да види привиденията бе твърде изкушаваща.

Нинив отиде при Айез Седай. Кореле извърна глава да я погледне, но Мерайз и Кацуан я пренебрегнаха. Това я устройваше. Въпреки че сдържаността на Кореле — от Жълтата Аджа — в приемането й продължаваше да я гложди. Кореле беше мила, добродушна, но упорито отказваше да признае, че Нинив също е от Жълтата Аджа. Е, щеше да й се наложи да промени привичките си, след като Егвийн застанеше начело на Бялата кула.

Огледа тъмния пейзаж оттатък градската стена. Едва успя да открои останките от бордеите, струпани доскоро до стените. Опасностите — къде реални, къде преувеличени — бяха накарали бежанците да се струпат в градските улици. Справянето с тях и с болестите и глада, които носеха, все още ангажираше много от времето на Ранд.

Отвъд събореното бедняшко предградие имаше само храсталаци и криви дървета. Близките ниви бяха голи. Изорани, засети, но още голи. Светлина! Защо не покарваше вече зърното? Какво щяха да ядат идната зима?

Все едно, не това търсеше погледът й в момента. Какво беше видяла Мерайз? Къде…

И изведнъж го видя. Като струйка от океанската мъгла, над земята се заизвива светло сияние. Нарасна, изду се като малък буреносен облак и заблестя със седефена светлина също като облаците горе. След това се събра в очертанията на крачещ по земята човек. После седефената мъгла избълва още фигури. След няколко мига по тъмната земя закрачи цяла процесия.

Нинив потрепери, но бързо се овладя. Можеше да са духове на мъртви, но толкова далече не бяха никаква опасност. Само че колкото и да се опитваше, не можеше да премахне тръпките, които запълзяха по ръцете й.

Шествието беше твърде далече, за да може да открои подробности. В колоната имаше и мъже, и жени, облечени в сияйно облекло, което искреше и пърхаше като знамената в града. Никакъв цвят нямаше в привиденията, само бледнина, за разлика от повечето призраци, които се бяха появявали напоследък.

Тези бяха съставени изцяло от странната неземна светлина. Няколко фигури в групата — която наброяваше около стотина — носеха нещо голямо. Носилка? Или… не. Беше ковчег. Дали не беше някаква погребална процесия отпреди много време? Какво бе сполетяло тези хора и защо отново ги бе привлякъл светът на живите?

Според слуховете в града процесията се беше появила за първи път в нощта след пристигането на Ранд в Бандар Еваан. Стражите на крепостната стена, на които като че ли най-много можеше да се разчита, го бяха потвърдили, макар и с притеснение.

— Не виждам повод за толкова много шум — каза Мерайз с тарабонския си акцент. — Призраци. Свикнали сме вече с тях, нали? От тези поне не се стапят хора, нито избухват в пламъци.

Сведенията в града показваха, че „произшествията“ стават все по-чести. Само през последните няколко дни Нинив беше разследвала три достоверни доклада за хора, от чиито кожи извирали насекоми и ги убили. Имаше и един мъж, когото бяха намерили в леглото му изгорял на въглен. Чаршафите му не бяха опърлени. Тя лично бе видяла трупа.

Тези произшествия не бяха причинени от призраците, но хората бяха започнали да винят привиденията. По-добре тях, отколкото Ранд всъщност.

— Това чакане в града… обезсърчаващо е — продължи Мерайз.

— Времето ни в този град наистина изглежда безплодно — съгласи се Кореле. — Би трябвало да продължим. А и той твърди, че Последната битка ще е скоро.

Нинив усети как я жегна тревога за Лан, а след това — гняв към Ранд. Той все още смяташе, че ако предприеме щурма си в същото време като атаката на Лан при Тарвинската клисура, може да обърка враговете си. Щурмът на Лан като нищо можеше да се окаже началото на Последната битка. Е, нямаше ли тогава Ранд да задели войски за помощ?

— Да — отрони замислено Кацуан. — Вероятно е прав. — Защо пак си беше нахлупила качулката? Нали Ранд го нямаше!

— В такъв случай всички имаме още по-голямо основание да продължим напред — каза строго Мерайз. — Ранд ал-Тор е глупак! А Арад Доман е несъществен. С крал или без крал, какво значение има?

— Сеанчанците не са несъществени — изсумтя Нинив. — Какво ще кажеш за тях? Искаш да тръгнем към Погибелта и да оставим кралствата си открити за нашествие?

Мерайз не каза нищо. Кореле се усмихна и сви рамене, след това погледна към Деймир Флин, който се беше подпрял на стената зад тях, скръстил ръце. Небрежната стойка на стария мъж със сбръчканото лице подсказваше, че не вижда в призрачната процесия нищо особено. И може би беше прав.

Нинив отново погледна шествието на духовете, които вървяха в дъга около градската стена. Другите Айез Седай подновиха разговора си. Мерайз и Кореле отново се възползваха от повода да изразят недоволството си от Ранд, всяка по своя начин — едната кисело, другата — добронамерено.

Прииска й се да го защити. Макар да беше станал труден и непредвидлив напоследък, все пак имаше да свърши важна работа в Арад Доман. Срещата със сеанчанците във Фалме предстоеше съвсем скоро. Освен това Ранд с право се безпокоеше за запълването на доманския трон. А и ако Грендал наистина бе тук? Другите можеше и да смятат, че трябва да е сбъркал за Отстъпницата, но Ранд беше открил Отстъпник почти във всяко друго кралство. Защо не и в Арад Доман? Липсващ крал, страна, раздрана от хаос, глад и междуособици? Тези неща звучаха точно като неприятностите, които човек можеше да намери близо до някой Отстъпник.

Понечи да си тръгне, но забеляза, че Кацуан я гледа. Поколеба се, след което се обърна към загърнатата в наметалото жена. Лицето на Кацуан едва се виждаше, но Нинив долови гримаса в сенките, сякаш Кацуан бе недоволна от мърморенето на Мерайз и Кореле. Двете се спогледаха за миг, след това Кацуан й кимна сдържано, обърна се и си тръгна.

Другите две Айез Седай се разбързаха да я догонят. Какво трябваше да означава този поглед? Кацуан имаше навика да се държи с другите Айез Седай все едно изобщо не заслужават уважение. Все едно всички останали са просто дечица в очите й.

Но пък предвид поведението на много Айез Седай напоследък…

Намръщена, Нинив тръгна в другата посока, кимаше на стражите по стената. Хм, кимването на Кацуан не можеше да е просто за довиждане. Знак на уважение ли беше? Едва ли. Кацуан беше прекалено самодоволна и арогантна, за да покаже уважение.

Но какво да прави с Ранд? Той не искаше помощта й — не искаше ничия помощ всъщност, — но в това нямаше нищо ново. Беше си инат още в Две реки, а и баща му беше същият. Това обаче изобщо не беше спирало Нинив Премъдрата, тъй че определено нямаше да спре и Нинив Айез Седай. Беше хокала Коплинови и Конгарови. Можеше да го направи и с някакъв си Ранд ал-Тор. Идеше й едва ли не да иде в тоя нов негов „дворец“ и да му издърпа хубаво ушите.

Само че… Ранд ал-Тор не беше някой Коплин или Конгар. А и инатливите хора в Две реки нямаха тази негова странна заплашителна аура.

Беше се справяла е опасни мъже, да. Нейният Лан беше опасен като вълк и също можеше да е сприхав, въпреки че умело го криеше от околните. Но колкото и опасен да беше, по-скоро щеше да си отсече ръката, отколкото да я вдигне, за да й навреди.

Ранд беше различен.

Нинив стигна до стълбите и заслиза по тях, като махна пренебрежително на предложението на един от стражите някой да я придружи. Беше нощ и по улиците имаше много бежанци, но тя съвсем не беше безпомощна. А и щеше да си направи светлина с Единствената сила, ако фенерът не свършеше работа.

Ранд. Някога го беше смятала за толкова мил, като Лан. Готовността му да закриля жени беше почти смехотворна в своята невинност. Този Ранд си бе отишъл. Нинив отново видя в ума си мига, в който беше прогонил Кацуан. Беше повярвала, че наистина ще я убие, ако види отново лицето й, и все още потръпваше при мисълта за онзи миг. Разбира се, че беше от въображението й, но в онзи миг стаята сякаш беше помръкнала — все едно облак е преминал пред слънцето.

Ранд ал-Тор наистина бе станал непредсказуем. Избухването му към самата нея преди няколко дни бе само поредният пример. Разбира се, той никога нямаше да изгони или да заплаши нея, каквото и да твърдеше. Не беше чак такъв идиот. Нали?

Стигна долното стъпало и тръгна по дъсчената пътека. Придърпа шала си. От другата страна на улицата, във входовете на дюкяните и под стрехите, се бяха скупчили бездомници.

Чу детска кашлица. Спря и се вслуша. Чу я отново. Лоша кашлица. Измърмори ядосано, пресече улицата и се запровира между бежанците. Много от тях имаха смуглата кожа на доманци, но нерядко се мяркаха и тарабонци. А онези там — не бяха ли салдейци? Хм, наистина неочаквано.

Бежанците лежаха загърнати в опърпани одеяла до оскъдните си вещи. Тук котле, там — плъстена завивка. Момиченце държеше кукла, сигурно хубава преди, но сега мръсна и без една ръка. Ранд определено беше успял в покоряването на страни, но кралствата му се нуждаеха от много повече от раздавачи на зърно. Нуждаеха се от стабилност и от нещо — не, от някого, в когото да вярват. Все по-трудно му ставаше да предложи и едното, и другото.

Откъде идваше кашлицата? Заразпитва бежанците, но те се колебаеха да отговорят на въпросите й.

Най-после намери детето и се разтревожи не на шега.

Родителите му бяха направили леговището си в мръсния проход между два дюкяна и когато Нинив се приближи, бащата понечи да стане, за да я спре. Беше мършав доманец с проскубана брада и тънки мустаци. Без връхна дреха. Само по ужасно окъсана риза.

Нинив го изгледа отгоре с поглед, който бе усвоила много преди да стане Айез Седай. Ама как можеше да са толкова глупави това мъжете! Синът му сигурно умираше, а той се опитваше да спре една от малкото в града, които можеха да помогнат. Жена му беше по-благоразумна, но то обикновено така си беше. Сложи ръка на рамото на мъжа си и го накара да млъкне. Той измърмори нещо и се обърна настрани.

Трудно беше да се види лицето на жената заради мръсотията по него — мръсотия, прорязана от бразди от сълзи.

Нинив клекна — без да обръща внимание на намръщения баща — и дръпна одеялото от лицето на детето в ръцете й. Беше измършавяло и бледо, разбира се. Клепачите му трепнаха и очите му се отвориха като в просъница.

— Откога кашля? — попита Нинив, докато вадеше пакетчета с билки от кесията на колана си. Нямаше много, но все щяха да свършат работа.

— От една неделя вече, милейди — отвърна жената.

Нинив цъкна ядосано с език и посочи калаеното канче на земята.

— Напълни го — сопна се на бащата. — Имате късмет, че момчето е оцеляло толкова дълго с бялата треска. Едва ли щеше да преживее тази нощ, ако не го бях чула.

Бащата побърза да се подчини и напълни канчето от кацата под близкия капчук. Добре поне, че вода не липсваше при тия чести дъждове.

Нинив взе канчето, смеси билките против треска и заплете нишка Огън, за да загрее водата. Тя скоро започна да вдига пара и бащата измърмори. Нинив поклати глава. Беше чувала, че доманците са практични хора, стигне ли се до прилагането на Единствената сила. Вълненията в града явно им се отразяваха.

— Пий — каза на момчето и с всичките пет елемента на Силата заплете Цяра.

Правеше го инстинктивно. Дарбата й бе възхитила някои Айез Седай и й беше донесла укорите на други. Тъй или иначе, методът й действаше, макар тя да не можеше да обясни това, което правеше. Това беше едно от предимствата — и от проклятията — на това да си дивачка. Можеше инстинктивно да прави неща, които други Айез Седай научаваха с много усилия. Лошото бе, че не можеше да се отучи от някои лоши навици, които бе усвоила.

Момчето, макар и замаяно, реагира на опряното до устните му канче. Сплитът на Цяра й го покри, докато пиеше, и то се вцепени и вдиша рязко. Билките не бяха нужни, но щяха да му дадат сила за след изтощителния Цяр. Беше надвила навика винаги да прилага билки, когато Цери, но все още вярваше, че от тях има полза.

Бащата се наведе заплашително към нея, но Нинив опря пръст в гърдите му и отсече:

— Остави детето да си поеме въздух.

Момчето примига, тя усети притока на живот в очите му и Вкопа в него, за да се увери, че Цярът е подействал добре.

— Спрях треската — каза, изправи се и освободи Силата. — Ще трябва да се храни добре следващите няколко дни. Идете при пристанищните началници и поискайте допълнителни дажби. Не продавайте храната, че ще се ядосам много и ще ви намеря. Разбрахте ли?

Жената кимна засрамено.

— Никога няма да…

— А, вече на никого не вярвам — изсумтя Нинив. — Все едно, детето ще оживее, ако правите каквото ви кажа. Давайте му от тази отвара през нощта — на малки глътки. Ако треската започне отново, донесете го при мен в двореца на Дракона.

— Да, милейди — отвърна жената, а съпругът й коленичи, взе момчето в прегръдката си и се усмихна.

Нинив вдигна фенера и стана.

— Милейди — каза жената. — Благодаря ви.

Нинив я изгледа сърдито.

— Трябваше да го донесете при мен още преди дни. Не ме интересува що за глупости си мислите, но Айез Седай не са ваши врагове. Ако знаете за други болни, пращайте ги при нас.

Жената кимна, а Нинив тръгна покрай бежанците, които я поглеждаха със смесица от страхопочитание и ужас. Глупави хора! Нима бяха готови да оставят децата си да умрат, вместо да бъдат Изцерени?

След малко се поуспокои. Отклонението всъщност не й беше отнело много време, а тази нощ поне времето беше едно от нещата, с които разполагаше в изобилие. Не беше извадила много късмет в опитите си да се разбере с Ранд. Единственото й утешение бе в това, че Кацуан се беше справила много по-зле като негова съветничка.

Как се оправя човек със същество като Преродения Дракон? Нинив знаеше, че старият Ранд си е там, някъде вътре в него. Просто беше ритан и бит толкова много, че се беше скрил, бе оставил тази по-сурова личност да властва. Колкото и да я дразнеше да го признае, тормозът над Ранд просто нямаше да свърши работа. Но как да го накара да прави това, което трябваше да прави, след като беше такъв инат?

Всъщност имаше една личност, която беше успяла да работи с Ранд, като в същото време го обучаваше и подготвяше. Не беше Кацуан, нито беше някоя от онези Айез Седай, които се опитаха да го пленят, да го надхитрят или да го вкарат насила в пътя.

Моарейн.

През последните месеци от живота си Синята едва ли не се беше умилквала на Ранд. За да го накара да я приеме за своя съветничка, се бе съгласила да се подчинява на заповедите му и да му предлага съвет само когато й го иска. Каква полза от съвет, ако се дава само когато ти го искат? Хората най-много се нуждаят от съвета, който не искат!

Но Моарейн все пак бе имала успех. Благодарение на нея Ранд бе започнал да преодолява неприязънта си към Айез Седай. Ако не беше приел Моарейн, Кацуан едва ли изобщо щеше да се домогне до положението на лична съветничка.

Е, Нинив не мислеше да се държи по същия начин с Ранд ал-Тор, колкото и помпозни титли да имаше. Но все пак имаше какво да научи от успеха на Моарейн. Може би Ранд беше слушал Моарейн, защото раболепието й го беше поласкало. Или навярно просто му беше омръзнало да го тормозят. Около него наистина имаше много хора, които се опитваха да го командорят. Сигурно му беше писнало, а това правеше нейната работа много по-трудна — нали точно тя бе тази, която трябваше да слуша.

Да не би просто да виждаше в нея една от многото манипулаторки? За дървена глава като него нямаше да е изненадващо.

Трябваше да му покаже, че двамата работят за една и съща цел. Не искаше да му казва какво да прави. Искаше просто той да престане да се държи като глупак. А освен това искаше да го опази. И също така да е водач, когото хората уважават, а не от когото се боят. Той като че ли не можеше да разбере, че пътят, по който е поел, е пътят на тиранин.

Да си монарх не беше много по-различно от това да си кмет в Две реки. Кметът трябваше да бъде уважаван и харесван. Премъдрата и Женският кръг можеха да вършат мръсната работа, например да наказват тези, които превишават правата си. Кметът обаче трябваше да бъде обичан. Само тогава селото щеше да е добро място за живеене.

Но как да обясни това на Ранд?

 

 

Портата на имението се пазеше от салдейците. Айилците предпочитаха да стоят по-близо до Ранд и пазеха стаите и коридорите на самата сграда. Хастер Налмат, дежурният офицер, я удостои с поклон, щом се приближи. Хм, някои хора все още не бяха забравили как да се отнасят с Айез Седай.

Дворът беше грижливо поддържан. Фенерът на Нинив хвърляше странни сенки по тревата, светлината му огряваше храсти и дървета, подкастрени във форма на приказни същества. Сенките се движеха с фенера и призрачните фигури се удължаваха и сливаха с още по-дълбокия нощен мрак. Като реки от сянка.

Пред самата къща стоеше на стража още по-голяма група салдейци — много повече от необходимото. При мъже на стража винаги се събираха техни приятели, за да клюкарстват, несъмнено. Нинив закрачи право към тях и попита рязко:

— Кои от вас не са на пост в момента?

Трима от деветимата вдигнаха ръце, естествено. Изглеждаха леко смутени.

— Чудесно. — Нинив връчи фенера си на един от тях. — Елате с мен, и тримата.

Влезе с бързи крачки в имението. Тримата се затътриха след нея. Беше късно — призрачното шествие се появяваше чак след полунощ — и сградата беше тиха. Полилеят в преддверието бе загасен и коридорите бяха тъмни.

Нинив тръгна право към кухните.

Рязко отвори вратата и влезе.

На голяма маса бяха насядали четирима мъже със зелено-белите ливреи на Дома Милисаир. Играеха на зарове.

Вдигнаха стреснато глави, щом Нинив нахлу. Един дори скочи на крака и столчето му се катурна на пода. Смъкна шапката си — кривнато на една страна кафяво грозотило, което щеше да се притесни да носи дори Мат Каутон. Приличаше на дете, хванато да опитва десерта преди вечеря.

Нинив не се интересуваше какво правят. Беше намерила слуги от имението, само това беше важно.

— Трябва да видя досуната — каза тя. Досуна бе местната дума за главната домакиня. — Доведете ми я веднага.

Войниците влязоха след нея. И тримата бяха салдейци и макар да бяха възглупави, крачеха с наперената походка на мъже, които знаят как да се бият. Тя се съмняваше, че простите слуги имат нужда от повече сплашване от една Айез Седай, но войниците вероятно щяха да се окажат от полза по-късно.

— Досуната ли? — попита мъжът с шапката. — Сигурна ли сте, че не искате по-скоро да видите стюарда или…

— Досуната — настоя Нинив. — Доведете ми я веднага. — Посочи един от войниците. — Ти. Иди с него. Гледай да не говори с никой друг. И внимавай досуната да не се измъкне.

— Да се измъкне ли? — ахна работникът. — Защо? Какво е направила, милейди?

— Нищо, надявам се. Вървете!

Двамата бързо излязоха. Другите трима слуги останаха на масата, смълчани неловко. Нинив скръсти ръце пред гърдите си и заобмисля плана си. Ранд беше решил, че със смъртта на пратеника търсенето на доманския крал е стигнало до задънена улица, но тя не беше толкова сигурна. Имаше и други замесени и няколко добре поставени въпроса можеше да изяснят много неща.

Досуната едва ли беше направила нещо нередно. Но Нинив все пак не искаше работникът, когото бе изпратила да я доведе, да си развърже езика пред някого. По-добре беше да му се внуши чувство за опасност, а и войникът с него щеше да го накара да мълчи.

Предвидливостта й се оказа ефикасна. Само след няколко минути мъжът се върна забързан с една разчорлена възрастна жена със синя вечерна роба. Изпод вързаната й набързо забрадка се показваха кичури сива коса, състареното й лице беше пребледняло от притеснение. Нинив се почувства гузна. Как ли трябваше да се чувства тази жена, събудена посред нощ от уплашен слуга, който твърди, че една Айез Седай иска да я види незабавно?

Салдейският войник влезе след тях и застана да пази до вратата. Беше кривокрак и набит, с дълги увиснали мустаци. Другите двама бяха до вратата, откъдето бе влязла Нинив. Небрежните им стойки само усилваха напрежението.

— Спокойно, госпожо — каза Нинив и кимна към масата. — Можете да седнете. Останалите, идете в главното преддверие и чакайте там. Не говорете с никого.

Четиримата слуги не чакаха повече покана. Нинив каза на един от войниците да иде с тях и да се погрижи да изпълнят нареждането й. Късният час работеше в нейна полза. След като повечето слуги и придворни на Ранд спяха, можеше да разследва, без да предупреди някой виновен.

Напускането на работниците притесни досуната още повече. Нинив седна на едно от освободените столчета до масата. В бързината мъжете бяха оставили заровете, но си бяха прибрали монетите, разбира се. Стаята се осветяваше от малка лампа на перваза на прозореца — салдеецът беше взел фенера й, когато излезе след слугите.

— Как се казваш? — попита Нинив.

— Лорал, Айез Седай — плахо отвърна жената.

— Знаеш ли, че Айез Седай не лъжат?

Досуната кимна. Айез Седай наистина не можеха да лъжат, макар че Нинив можеше — все пак не бе държала Клетвената палка. Това отчасти й носеше по-ниско положение в очите на другите. Незаслужено обаче. Клетвената палка беше просто формалност. Хората на Две реки нямаха нужда от тер-ангреали, за да са честни.

— Тогава ще ми повярваш ли, като ти кажа, че не те подозирам лично да си направила нещо лошо. Просто имам нужда от помощта ти.

Жената като че ли се поотпусна.

— Каква помощ ви е нужна, Нинив Седай?

— От опит знам, че главната домакиня знае повече за ставащото в къщата от стюардите и дори от собствениците на имота. От дълго време ли работиш тук?

— Служа вече на трето поколение от фамилията Чадмар — отвърна старата жена с гордост. — И се надявах да продължа да служа на още едно, ако нейно благородие не беше… — Замълча. Ранд беше затворил „нейно благородие“ в собствената й тъмница. Някак не се връзваше със служба за още едно поколение.

— Да, добре — каза Нинив, за да запълни неловката тишина. — Неприятните обстоятелства, свързани с господарката ти, са част от задачата ми тази вечер.

— Нинив Седай — заговори припряно старицата, — мислите ли, че е възможно да помогнете да бъде освободена? Да си върне благоразположението на лорд Дракона?

— Може би. — „Съмнително — помисли си. — Но всичко е възможно.“ — Разговорът ми с теб би могъл да помогне. Кажи ми следното. Виждала ли си изобщо този пратеник, онзи, когото господарката ти е затворила?

— Пратеникът на краля? — попита Лорал. — Изобщо не съм говорила с него, Айез Седай, но наистина го видях. Висок мъж, хубав, бръснат, за разлика от нашите мъже. Видях го в коридора. Един от най-красивите мъже, които съм виждала.

— А след това? — попита Нинив.

— Ами, след това той отиде да говори с лейди Чадмар, а после… — Лорал замълча. — Нинив Седай, не бих искала да въвлека милейди в още повече неприятности и…

— После тя го е пратила за разпит — прекъсна я Нинив. — Нямам време за глупости, Лорал. Не съм тук, за да търся улики против господарката ти, и всъщност не ме интересува на кого си вярна. Тук са заложени много по-големи неща. Отговори на въпроса ми.

— Да, милейди — отвърна Лорал пребледняла. — Всички знаем за случилото се, разбира се. Като че ли не беше редно да се прати така на инквизитор кралски човек. Особено този човек. Срамота е да се обезобрази такова красиво лице.

— Къде е тъмницата? Знаеш ли?

Лорал се поколеба, после неохотно кимна. Добре. Не се канеше да затаява информация.

— Да вървим тогава — каза Нинив и се изправи.

— Милейди…

— Какво има?

— Искате да отидем сега?

— Да. И освен това може да идем и в дома на палача.

— Той живее там, милейди. В Пира на чайките.

— Хубаво име. Хайде.

След малко Нинив и войниците излязоха с досуната от имението, като взеха и четиримата слуги, за да не разгласят за ставащото. И петимата определено не изглеждаха доволни. Сигурно вярваха на суеверните слухове, че нощем навън не е безопасно. Нинив беше на друго мнение. Нощта можеше и да не е безопасна, но не беше по-зле от други часове на деня. Всъщност можеше и да е по-добре. Щом навън имаше по-малко хора, по-малка беше и вероятността на някого наблизо изведнъж да му пораснат тръни от кожата, да избухне в пламъци или да умре по някакъв друг нелеп начин.

Нинив не си позволи лукса да се усъмни в плана си. Беше избрала определен курс и засега всичко вървеше добре. Разбира се, Ранд можеше да й се ядоса, че е взела войници и е забъркала неприятност. Но понякога, за да разбереш какво има на дъното на каца, трябва ако не да я излееш, то поне да бръкнеш чак до дъното. Просто съвпаденията бяха някак подозрителни. Милисаир Чадмар беше взела в плен пратеника преди месеци, но той беше умрял малко преди Ранд да поиска да го види. А беше единственото лице в града, разполагащо с някаква податка за местонахождението на краля.

Хм, съвпадения. Понякога, когато двама селяни са във вражда, кравата на единия може да умре през нощта и да е просто злополука. А понякога малко претърсване разкрива обратното.

Лорал водеше групата към Пира на чайките, квартал близо до мястото, където рибарите изхвърляха боклука от улова си. Като повечето благоразумни хора, Нинив избягваше този район на града и носът й й напомни отдалече защо точно. Рибешката карантия можеше да е чудесна за наторяване, но гниещите купища воняха отдалече. Дори бежанците избягваха този мрачен район.

Пътят бе доста дълъг — богатата част на града разбираемо беше отдалечена от Пира на чайките. Нинив крачеше уверено, без да обръща внимание на тъмните улички и загърнатите в сенки сгради, въпреки че придружителите й — с изключение на войниците — се бяха скупчили боязливо около нея. Салдейците на свой ред държаха ръцете си на дръжките на извитите си мечове и се озъртаха предпазливо.

Съжаляваше, че нямаше никакви новини от Бялата кула. От много време не беше чувала нещо от Егвийн или от останалите. Чувстваше се като сляпа. Сама си беше виновна, че беше настояла да тръгне с Ранд. Налагаше се все някоя да го държи под око, но това означаваше да не можеш да държиш под око всички останали. Разделена ли беше Кулата? Егвийн все още ли беше Амирлин? Уличната мълва не вършеше никаква работа. Както обикновено, срещу всеки слух имаше други два, които му противоречаха. Бялата кула воювала със самата себе си. Не, воювала с Аша’ман. Не, Айез Седай били унищожени от сеанчанците. Или от Преродения Дракон. Не, всички тия слухове били лъжи, пуснати от самата Кула, за да примами враговете да нападнат.

Много малко се говореше за самата Елайда или за Егвийн, макар да се ширеха изопачени слухове за съществуването на две Амирлин. Това беше проблематично. Никоя от двете групи Айез Седай нямаше да иска да се разпространяват слухове за втора Амирлин. Приказките за раздор между Айез Седай в края на краищата щяха да навредят на всички.

Най-сетне Лорал спря. Четиримата слуги спряха зад нея.

— Е? — попита Нинив.

— Там, милейди. — Жената посочи с кокалест пръст сградата от другата страна на улицата.

— Свещарският дюкян ли?

Лорал кимна.

Нинив повика един от кривокраките салдейски войници.

— Остани да пазиш тези петимата и гледай да не направят някоя беля. Другите двама елате с мен.

Тръгна през улицата, но след като не чу стъпки зад себе си, се обърна намръщена. Тримата стражи стояха скупчени, гледаха единствения фенер и сигурно се ругаеха, че не се бяха сетили да вземат още един.

— О, в името на Светлината! — измърмори ядосано Нинив, вдигна ръка, привлече от Извора, изплете над пръстите си блестящо кълбо и то засия със студена светлина. — Оставете фенера.

Двамата салдейци забързаха към нея. Тя пристъпи до вратата на свещарския дюкян, заплете преграда против подслушване и я намести във въздуха около себе си, вратата и двамата войници.

Погледна единия през рамо.

— Как се казваш?

— Трибен, милейди. — Беше скулест, с късо подрязани мустаци и белег през челото. — А той е Лурц. — И посочи другия войник, едър и як като стена, макар и изненадващо с униформа на конник.

— Добре, Трибен. Избий вратата.

Без да се поколебае, Трибен изрита ключалката. Рамката изпращя и вратата се отвори с трясък. Е, ако беше поставила преградата добре, никой в сградата нямаше да чуе. Нинив надникна вътре. Миришеше на восък и благоухания, дървеният под бе зацапан с петна. Колкото и да го чистиш, восъкът си остава.

— Бързо — каза Нинив, като освободи преградата, но задържа светлото кълбо. — Лурц, ти иди отзад и наблюдавай уличката. Гледай никой да не избяга. Трибен, ти с мен.

Лурц се задвижи с изненадваща бързина за едрото си туловище и зае позиция в другия край на дюкяна. Нинив издигна кълбото и то освети тави за топене на восък и купчина недогорели свещи, изкупени за дребни петаци за претопяване. Вдясно нагоре водеше стълбище. Малка ниша в предната стена на дюкяна беше витрината, побрала свещи с различна големина и форма, от обикновени до украсени ароматизирани. Ако Лорал беше сбъркала мястото…

Но пък всяка добра явка за тайни операции трябваше да има хубаво прикритие. Свещарница например. Нинив забърза нагоре по стълбите.

На горния етаж имаше две стаи. Едната врата бе открехната, тъй че Нинив приглуши светлината на кълбото и заплете преграда против шум. После нахлу вътре. Трибен я последва светкавично, мечът му изсвистя от ножницата.

В стаята имаше само един човек — дебел мъж, който спеше на дюшек на пода. Завивките се бяха омотали около краката му. Нинив запреде няколко нишки Въздух и с едно плавно движение го овърза. Очите му се облещиха и той понечи да изкрещи, но тя бързо натика Въздух в устата му.

Обърна се към Трибен, кимна му и стегна връзките. Оставиха вързания да лежи и отидоха пред другата стая. Нинив заплете нов сплит срещу шум, преди да влезе, и добре, че го направи — двамата млади мъже вътре се събудиха много по-бързо. Единият се надигна стреснато и успя дори да извика, преди Трибен да го удари с юмрук в корема и да му изкара въздуха.

Нинив го овърза с нишка Въздух, както и другия, докато той се надигаше сънено от постелята си. Придърпа ги към себе си и кълбото в дланта й блесна по-ярко, щом двамата увиснаха във въздуха на половин педя пред нея. И двамата бяха доманци, с тъмни коси и груби лица, с тънки мустачки. Бяха само по долни дрехи. Изглеждаха малко възрастни за чираци.

— Май намерихме мястото, Нинив Седай — каза Трибен.

Тя го погледна учудено.

— Тия не са чираци на свещар — продължи Трибен и пъхна меча в ножницата. — Мазоли по дланите, но без изгаряния? И толкова мускули? Да не говорим, че са много възрастни за чирачета. На тоя отляво носът му е чупен поне два пъти.

Тя ги огледа по-внимателно. Трибен беше прав. Трябваше да го забележи сама. Е, все пак беше забелязала възрастта.

— На кого от двамата да развържа устата според теб? — попита небрежно. — И кого да убия?

Двамата заскимтяха, опулили очи. Би трябвало да знаят все пак, че една Айез Седай не би могла да направи такова нещо. Всъщност може би не трябваше да го намеква дори, но тези двамата я ядосаха.

— Тоя отляво като че ли е по-готов да говори, милейди — каза Трибен.

Тя кимна и му развърза устата. Мъжът заговори веднага.

— Ще направя всичко каквото кажете! Моля ви, не ми пълнете стомаха с гадини, нищо лошо не съм направил, уверявам ви. Аз…

Тя отново затъкна устата му с Въздух.

— Много мрънка. Може би другият ще говори само когато го питат, как мислиш?

Отпуши устата на втория и го попита:

— Как се стига до тъмницата?

— Капакът — изломоти мъжът. — Под чергата до предната врата.

— Чудесно.

Затегна връзките на ръцете им, отново запуши устата на проговорилия и ги пусна да стъпят на пода.

Трибен доведе дебелия от другата стая и подкара тримата надолу.

Мускулестият Лурц държеше под око уличката отзад — и държеше и за врата някакъв младок, уплашен доманец с нетипично светла коса и с петна от изгорено по ръцете.

— Това вече е чирак на свещар — каза Трибен и се почеса по белега на челото. — Сигурно го карат да върши цялата работа в дюкяна.

— Спеше ей под онези одеяла. — Лурц кимна към ъгъла. — Опита се да се измъкне, докато вие се качвахте по стълбището.

— Доведи и него — каза Нинив.

В предната част на дюкяна Трибен дръпна чергата и с върха на меча си зачовърка между плочите, докато острието не изстърга — панти, реши Нинив. Салдеецът се наведе и вдигна капака. В тъмното надолу водеше стълба.

Нинив пристъпи напред, за да слезе, но Трибен я спря.

— Лорд Башийр ще ме обеси на стремената, ако ви пусна първа, милейди.

После направо скочи в дупката, с меча в ръка. Тупна тежко долу и Нинив завъртя очи. Мъже! Даде знак на Лурц да държи под око тъмничарите и ги освободи от връзките, за да могат да слязат. Изгледа ги строго, след което прибра полите си и слезе по стълбата без глупашката ловкост на Трибен. Лурц подкара тъмничарите след нея.

Нинив вдигна светещото кълбо и огледа помещението. Стените бяха каменни, подът беше от отъпкана пръст, а в стената отсреща имаше дървена врата. Трибен беше опрял ухо до нея.

Тя му кимна и той я дръпна и бързо нахлу вътре. Салдейците май прихващаха някои навици от айилците. Нинив го последва, като за всеки случай запреде няколко сплита Въздух.

В другото помещение нямаше много за гледане. Две дебели дървени врати за килиите, маса с няколко столчета и голям дървен сандък. Нинив вдигна светещото кълбо под тавана, а Трибен с ястребовия нос отиде до сандъка. Вдигна капака, кривна вежда и извади няколко лъскави ножа. Инструменти за мъчение. Нинив потръпна. Обърна се и изгледа сурово тъмничарите.

Отпуши устата на онзи, който беше проговорил, и попита:

— Ключовете?

— В сандъка са — отвърна мускулестият мъж.

Дебелият — старшият им, несъмнено, след като спеше в отделна стая — го стрелна с гневен поглед и Нинив го дръпна рязко нагоре във въздуха.

— Не ме предизвиквай — изръмжа му. — И без това съм ядосана.

Кимна на Трибен и той извади ключовете и отвори килиите. Първата се оказа празна. Във втората спеше чорлава жена с доманска рокля. Лейди Чадмар.

Нинив вдиша рязко. Как бе могъл Ранд да допусне това? Вярно, лейди Чадмар бе направила същото на други, но това не му даваше право да пада до нейното ниво.

Махна на Трибен да затвори вратата, след това седна на едно столче и изгледа тъмничарите. Зад тях Лурц пазеше стълбата и държеше под око нещастния чирак. Дебелият тъмничар още висеше във въздуха.

Трябваха й сведения. Можеше да поиска от Ранд разрешение да посети затвора на заранта, но предпочиташе да използва изненадата и страха.

— Сега ще ви задам няколко въпроса — каза на тъмничарите. — А вие ще отговорите. Още не съм решила какво да правя с вас, така че ще е добре да бъдете много честни.

Двамата на пода погледнаха увисналия между тях на невидимите сплитове Въздух и кимнаха.

— Мъжът, когото са ви довели — каза тя. — Пратеникът на краля. Кога го доведоха?

— Преди два месеца — отвърна единият тип, този с голямата брадичка и чупения нос. — Донесоха го в чувал с недогорели свещи от имението на лейди Чадмар, като всички други затворници.

— Заповедите ви?

— Да го държим тук — рече другият. — Жив. Не знаехме много, ъъ, лейди Айез Седай. Йоргин водеше разпитите.

Тя погледна дебелия.

— Ти ли си Йоргин?

Той кимна с неохота.

— И какви бяха заповедите ти?

Йоргин не отвърна.

Нинив въздъхна.

— Виж. Аз съм Айез Седай и съм обвързана с думата си. Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще се погрижа да не бъдете обвинени за смъртта на пратеника. Дракона не се интересува от вас тримата, иначе нямаше още да сте тук и да държите този ваш… пансион.

— Ако проговорим, ще ни освободят? — попита дебелият и я изгледа невярващо. — Обещавате?

Нинив огледа с неприязън малкото помещение, после погледна и вратата, зад която беше лейди Чадмар. Тези мъже едва ли заслужаваха да живеят, още по-малко на свобода.

Но трябваше да се справи с нещо много по-гадно.

— Да — отвърна Нинив, колкото й да загорча в устата й. — Въпреки че не заслужавате.

Йоргин се поколеба, после кимна и каза:

— Пуснете ме на пода, Айез Седай, и ще отговоря на въпросите ви.

Нинив го пусна. Йоргин не го знаеше, но тя нямаше много власт над тях. Нямаше да прибегне до техните методи, за да изтръгне отговори, а и действаше без знанието на Ранд. Той вероятно щеше да се вбеси, ако разбереше, че е ровила. Освен ако не му поднесеше разкрития.

— Морд, донеси ми стол — каза Йоргин на бияча със счупения нос.

Морд погледна Нинив за разрешение и тя му кимна отсечено. Йоргин отпусна туловището си на малкото столче и се наведе напред, стиснал ръце пред себе си. Приличаше на грамаден бръмбар, кривнат на една страна.

— Не разбирам какво искате от мен — въздъхна той. — Явно вече знаете всичко. Знаете за заведението ми и за хората, които държим тук. Какво още искате да знаете?

Заведение? Виж ти.

— Това е моя работа — отвърна му Нинив с поглед, който трябваше да му напомни, че работите на една Айез Седай не подлежат на оспорване. — Кажи ми как умря затворникът?

— Без достойнство — отвърна Йоргин. — Като всички хора, поне според опита, който имам.

— Дай подробности, ако не искаш пак да увиснеш във въздуха.

— Отворих вратата на килията му преди няколко дни, за да го нахраня. Беше мъртъв.

— От колко време не го беше хранил?

— Аз не моря гостите си с глад, лейди Айез Седай. Аз само… ги насърчавам да споделят каквото знаят.

— И колко насърчение даде на пратеника?

— Не толкова, че да го убие.

— О, я стига. Човекът е бил месеци в ръцете ти, уж здрав през цялото време. След това, един ден преди да го заведат пред Преродения Дракон, изведнъж умира? Вече ти обещах, че ще бъдете оправдани. Кажи ми кой ви подкупи да го убиете и ще ви защитя.

Тъмничарят поклати глава.

— Казвам ви, той просто умря. Случва се понякога.

— Не ме лъжи.

— Не ви лъжа, да ви изгори дано! — избухна Йоргин. — Мислите ли, че щях да се задържа толкова дълго в професията, ако се знае, че бих приел откуп, за да убия някой от гостите си? Че кой ще ми се довери тогава? Никой!

Нинив се въздържа от коментар по въпроса за това „доверие“.

— Вижте — каза Йоргин, — бездруго никой не би убил този затворник. Всички искат да разберат къде е кралят. Кой ще убие единствения с информация за това? Този човек струваше добри пари.

— Значи не е мъртъв — заключи Нинив. — На кого го продаде?

— О, мъртъв е — изсмя се сухо тъмничарят. — Ако го бях продал, нямаше да оживея дълго. Човек с моята работа бързо научава тия неща.

Тя се обърна към двамата биячи.

— Лъже ли? Сто златни марки за този, който може да ми даде доказателство, че лъже.

Морд погледна шефа си и направи гримаса.

— За сто златни марки бих продал и майка си, госпожо. Сериозно, да ме изгори дано. Йоргин казва истината. Оня си беше мъртъв отвсякъде. Хората на Дракона провериха, когато ни доведоха дамата.

Значи Ранд беше обмислил тази възможност. Но все още нямаше доказателство, че тези хора й казват истината. Ако все пак криеха нещо, значи го криеха дълбоко. Реши да опита в друга посока.

— И какво все пак открихте? За местонахождението на краля?

Йоргин въздъхна.

— Вече казах на хората на лорд Дракона и на лейди Чадмар също, преди самата тя да се озове в тази тъмница. Онзи човек знаеше нещо, но не искаше да го каже.

— Я стига! — Нинив хвърли поглед към сандъка с инструментите за мъчения. — Човек с твоите… способности? И не си могъл да изтръгнеш от него нищо?

— Да пукна, ако лъжа! — викна тъмничарят някак обидено, все едно това беше въпрос на гордост за него. — Никога не съм виждал някой да се съпротивлява като него! Какви яки мъжаги съм прекършвал аз… Но той — не. Готов беше да говори за всичко друго, но не и за това, за което го питахме! — Наведе се напред. — Не знам как го правеше. Да ме изгори дано, не знам! Все едно някаква… сила му държеше езика вързан. Все едно не можеше да говори. Дори да искаше!

— Значи си прекалил — предположи Нинив. — И затова е умрял.

— Кръв и кървава пепел, жено! — изръмжа тъмничарят. — Разбери най-после! Не го убих аз! Понякога хората просто умират.

За съжаление Нинив започваше да му вярва. Йоргин може да беше жалка отрепка, но май не лъжеше.

Значи край на големите планове. Тя въздъхна и се изправи, едва сега осъзнала колко е уморена всъщност. Светлина! Този план по-скоро щеше да накара Ранд да избухне, отколкото да го убеди да се вслуша в съвета й. Трябваше да се върне в имението и да поспи. Може би утре щеше да е в състояние да измисли по-добър начин да покаже на Ранд, че е на негова страна.

Махна на салдейците да качат тъмничаря и хората му горе. Погледна към килията на Милисаир Чадмар. Щеше да се погрижи да подобрят условията й. Каквато и да беше, не заслужаваше да се отнасят с нея така. Ранд трябваше да разбере това. Ами че Милисаир изглеждаше толкова бледа, че като нищо можеше да е хванала треска!

Отиде до вратата и заплете Вкопаване от Дух, за да се увери, че Милисаир не е болна.

И щом започна Вкопаването, замръзна. Беше очаквала да намери болест, може би дори изтощение от глад и жажда.

Не беше очаквала да намери отрова.

Изруга, изведнъж съвзела се от умората, бутна рязко вратата и се втурна вътре. Да, виждаше се ясно през Вкопаването. Тарчрот. Самата тя беше давала тарчрот на куче, което трябваше да се убие. Беше си съвсем обикновено растение, макар и много горчиво, което не го правеше най-добрата отрова.

Да, беше лоша отрова — освен ако човекът, когото тровиш, вече няма друг избор, освен да изяде храната, която му даваш. Нинив започна Цяр — заплете от всичките пет Сили, за да обезсили отровата и да укрепи тялото на Милисаир. Беше сравнително лесен Цяр, тъй като и тарчротът не беше особено силен. Трябваше или да се използва много от него, или — както бе направила тя с кучето — да го приложиш няколко пъти, за да подейства. Но пък ако го направиш бавно, ще изглежда, че лицето, което убиваш с него, е умряло от естествена смърт.

Веднага щом я измъкна от опасността, Нинив изхвърча навън и кресна:

— Спрете! Йоргин!

Лурц се обърна изненадано, сграбчи тъмничаря Йоргин за рамото и го завъртя към нея.

— Кой приготвя храната на затворниците? — попита Нинив.

— Храната ли? Ами… това е работа на Керб. Защо?

— Керб? Кой е Керб?

— Момчето — обясни Йоргин. — Чиракът. Намерихме го сред бежанците преди няколко месеца. Имахме голям късмет — последният ни чирак избяга, а тоя вече беше обучен да…

Нинив вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Момчето! Къде е?

— Ами, тук беше… — каза Лурц и погледна нагоре. — Качи се с…

Отгоре изведнъж се чу трополене. Нинив изруга, извика на Трибен да хване чирака и се закатери по стълбата. Светещото й кълбо я последва.

Видя двамата тъмничари до вратата. Салдеецът стоеше до тях с меч в ръка. Погледна я питащо.

— Къде е чиракът? — изръмжа тя.

Трибен хвърли поглед към зеещата врата. Нинив изхвърча на улицата, като заплиташе нишки Въздух.

И спря.

Четиримата слуги, които беше довела от имението, бяха хванали Керб и го водеха към нея.

— Изхвърча през вратата, Айез Седай — каза единият, — все едно го гонеше Тъмният. Та решихме, че ще е добре да го хванем. За всеки случай.

Нинив си пое дълбоко дъх.

— Добре сте направили. — Младежът се дърпаше безсилно в ръцете им. — Много добре.