Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (45)

Глава 43
Впечатано в Пламъка

Егвийн седеше кротко в палатката си, с ръце в скута. Удържаше под контрол стъписването, изгарящия гняв и неверието си.

Пълничката миловидна Чеса седеше тихо на възглавничка в ъгъла и шиеше везмо по една от роклите, доволна колкото може да е доволна предана слугиня, след като господарката вече се е върнала. Палатката бе закътана в отделна горичка сред лагера на Айез Седай. Тази сутрин Егвийн не бе допуснала никакви слуги освен Чеса. Върнала беше дори Сюан, която несъмнено бе дошла, за да поднесе някакво извинение. Трябваше й време да помисли, да се подготви и да се справи с провала си.

А беше провал. Да, беше й наложен от други, но тези други бяха нейни съмишленици и приятели. Щяха да изпитат гнева й заради своята част в този провал. Но първо трябваше да се вгледа навътре, да прецени какво самата тя трябваше да е направила по-добре.

Седеше на дървения си стол с високия гръб, с дърворезба по облегалките. Палатката си беше така, както я бе оставила, със спретнато подреденото писалище, сгънатите одеяла, струпаните в ъгъла възглавници, явно изтупвани редовно от Чеса. Като музей, в който да показват на деца порядките от стари времена.

Егвийн беше възможно най-настоятелна със Сюан по време на срещите им в Тел-айеран-риод и въпреки това те все пак бяха дошли, въпреки желанието й. Може би се беше държала твърде потайно. Опасна беше потайността. Точно това беше привлякло Сюан. Опитът й като глава на „очите и ушите“ на Синята Аджа я беше научил да е пестелива с информацията, да я подава с неохота като свидлив господар в ден за плащане на слугите. Ако другите знаеха колко важна е работата на Сюан, може би нямаше да решат да действат срещу нея.

Пръстите на Егвийн пробягаха по кесията, която носеше на колана си. Вътре имаше един дълъг тънък предмет, взет тайно тази сутрин от Бялата кула.

Дали не бе попаднала в същия капан като Сюан? Беше опасно. В края на краищата Сюан я беше подготвяла. Ако Егвийн бе обяснила по-подробно колко добре върви работата й в Бялата кула, дали другите щяха да се въздържат?

Посоката на разсъждения бе трудна. Все пак имаше много тайни, които една Амирлин трябваше да крие. Да е прозрачна означаваше да загуби авторитет. Но със самата Сюан трябваше да е по-откровена. Сюан отдавна беше свикнала да предприема действия на своя глава. Начинът, по който бе задържала тер-ангреала за сънуване без знанието на Съвета, бе показателен. И все пак Егвийн го бе одобрила, с което несъзнателно бе насърчила Сюан да се опълчва на всякакви авторитети.

Да, Егвийн бе допуснала грешки. Не можеше да хвърли цялата вина на Сюан, Брин и Гавин. Сигурно беше правила и други грешки. По-късно щеше да огледа действията си по-подробно.

Но засега трябваше да насочи вниманието си към по-големия проблем. Беше претърпяла провал. Беше измъкната от Бялата кула на ръба на успеха. Какво трябваше да се направи? Не стана, за да закрачи замислено напред-назад. Краченето щеше да издаде нервност и безсилие, а тя трябваше да се научи винаги да е сдържана, за да не си създаде неволно лоши навици. Затова остана седнала, с ръце отпуснати на облегалките, облечена в тънката копринена зелена рокля с жълтите шарки по корсажа.

Колко странно бе усещането в тази рокля. И колко грешно. Белите й рокли, въпреки че беше принудена да ги носи, се бяха превърнали в символ на непокорство. Да се преоблече сега означаваше край на съпротивата й. Беше уморена, емоционално и физически, от нощната битка. Но не можеше да се предаде на умората. Нямаше да е първата й почти безсънна нощ преди важен ден на решения и проблеми.

Усети се, че потупва нервно с пръсти по облегалката, и спря.

Вече нямаше начин да се върне в Бялата кула като новачка. Непокорството й беше подействало само защото беше пленена Амирлин. Ако се върнеше доброволно, щяха да го приемат като раболепие или като арогантност. Освен това този път Елайда със сигурност щеше да заповяда да я екзекутират.

Тъй че отново бе заседнала на едно място, също както след пленяването й от агентите на Бялата кула. Стисна зъби от безсилие. Някога погрешно си беше мислила, че Амирлин не може лесно да бъде подмятана от случайните обрати в Шарката. От нея се очакваше да държи нещата под контрол. Всички други реагираха на събитията пасивно, но Амирлин беше жена на действието!

Все повече започваше да разбира, че да си Амирлин не е по-различно. Животът беше буря, все едно дали си доячка, или кралица. Кралиците просто бяха по-добри в излъчването на самообладание сред тази буря. Ако Егвийн приличаше на статуя, недосегаема от ветровете, то бе защото знаеше как да се огъва с тези ветрове. Това създаваше илюзията за контрол.

Не. Не беше просто илюзия. Амирлин наистина притежаваше повече контрол, макар и само защото контролираше себе си и задържаше бурята отвън. Огъваше се пред нуждите на момента, но действията й бяха добре обмислени. Трябваше да е логична като Бяла, разсъдлива като Кафява, решителна като Синя, милостива като Жълта, дипломатична като Сива. И да, отмъстителна като Червена, когато се наложи.

Нямаше връщане за нея като новачка в Бялата кула, а не можеше да чака преговори. Не и след като сеанчанците се бяха одързостили да ударят Бялата кула, не и след като Ранд оставаше без всякакъв надзор, не и след като светът затъваше в хаос, а Сянката събираше силите си за Последната битка. Така й оставаше да вземе трудно решение. Разполагаше със свежа армия от петдесет хиляди бойци, а Бялата кула беше понесла невероятен удар. Айез Седай щяха да са изтощени, Гвардията на Кулата — пострадала и разбита.

След няколко дни Изцеряванията щяха да са приключили и жените щяха да са си отдъхнали. Не знаеше дали Елайда е оцеляла след нападението, но трябваше да приеме, че все още управлява. Това й оставяше много тясно пространство за действие.

Знаеше кое е единственото решение. Нямаше време за чакане Сестрите в Бялата кула да вземат правилното решение. Трябваше да ги принуди да я приемат.

Надяваше се, че историята в крайна сметка ще й прости.

Стана, дръпна платнищата на входа и замръзна. На земята точно пред нея седеше Гавин.

Той бавно се изправи, все толкова чаровен, колкото го помнеше. Не беше красавец като брат си. Гавин беше по-стабилен, по-… истински. Удивително, това сега го правеше по-привлекателен в очите й, отколкото Галад. Галад приличаше на същество извън реалността, на фигура от легендите и преданията. Беше като стъклена статуетка, предназначена да се постави на маса и да й се възхищават, но не и да се докосва.

Гавин беше различен. Чаровен, с тази блестяща червеникавозлатиста коса и нежни очи. Докато Галад никога не се тревожеше за нищо, загрижеността на Гавин го правеше истински. Както и способността му да допуска грешки, за жалост.

— Егвийн — каза той, докато оправяше меча си и изтупваше крачолите на панталона си. Светлина! Спал ли беше тук, пред палатката й? Слънцето вече бе на половината до зенита. Трябваше да се е прибрал да отдъхне!

Потисна притеснението и безпокойството си за него. Не беше време да се държи като влюбено момиче. Време беше да се държи като Амирлин.

— Гавин — заговори тя и вдигна ръка, за да го спре. — Не съм започнала още да мисля какво да правя с тебе. Други проблеми ме ангажират. Събра ли се Съветът, както помолих?

— Така мисля. — Обърна се и хвърли поглед към центъра на лагера. Голямата палатка за събиранията на Съвета едва се виждаше между шубраците.

— Значи трябва да се явя пред тях — каза Егвийн и вдиша дълбоко. Понечи да тръгне.

— Не. — Гавин застана на пътя й. — Егвийн, трябва да поговорим.

— По-късно.

— Не, не по-късно, да го изгори дано! Чаках месеци. Трябва да знам какви са нещата помежду ни. Трябва да знам дали ти…

— Спри!

Той замръзна. Нямаше да се остави да я пленят тези очи, да го изгори дано! Не и точно сега.

— Казах, че все още не съм изяснила чувствата си — заяви тя хладно. — И го казвам сериозно.

Гавин се намръщи.

— Не вярвам на това айезседайско спокойствие, Егвийн. Не и след като очите ти са толкова искрени. Аз пожертвах…

— Ти си пожертвал? — прекъсна го Егвийн, като издаде малко от гнева си. — А аз какво пожертвах, за да възстановя Бялата кула? Жертви, които ти обезсмисли, действайки против изричните ми желания! Не ти ли каза Сюан, че бях забранила спасителни акции?

— Каза ми — отвърна той сковано. — Но бяхме разтревожени за теб!

— Е, тази тревога беше жертвата, която поисках, Гавин — заяви тя раздразнено. — Не разбра ли какво недоверие показа към мен? Как мога да разчитам на теб, щом няма да ми се подчиняваш, за да се чувстваш по-добре?

Гавин не изглеждаше засрамен. Изглеждаше смутен. Това всъщност беше добър знак — като Амирлин тя имаше нужда от мъж, който да споделя откровено каквото мисли. Насаме. Но за пред хората и трябваше мъж, който да я подкрепя. Не можеше ли да го разбере?

— Ти ме обичаш, Егвийн — каза той упорито. — Виждам го.

— Егвийн жената те обича — отвърна тя. — Но Егвийн Амирлин ти е ядосана. Гавин, ако ще си с мен, ще трябва да си и с жената, и с Амирлин. Бих очаквала от теб — мъж, който е обучаван да бъде Първи принц на Меча — да разбираш тази разлика.

Гавин извърна поглед.

— Не го вярваш, така ли?

— Кое?

— Че аз съм Амирлин. Не приемаш титлата ми.

— Опитвам се — отвърна той и я погледна отново. — Но кръв и пепел, Егвийн. Когато се разделихме, беше просто Посветена, а това не беше толкова отдавна. Сега са те избрали за Амирлин? Не знам какво да мисля.

— И не разбираш как колебанието ти подронва всичко, което би могло да има между нас?

— Мога да се променя. Но трябва да ми помогнеш.

— Точно затова исках да говорим по-късно — каза тя. — Ще ме пуснеш ли да мина?

Той се отдръпна встрани с явна неохота.

— Но не сме довършили този разговор — предупреди я. — Най-после взех решението си за нещо и няма да престана да го преследвам, докато не го имам.

— Добре — отвърна Егвийн и го подмина. — Не мога да мисля за това сега. Трябва да заповядам на хора, на които държа, да избият друга група хора, на които държа.

— Ще го направиш значи? — попита зад гърба й Гавин. — В лагера се говори. Чух го, въпреки че почти не се отделях оттук цялата сутрин. Някои смятат, че ще заповядаш на Брин да щурмува града.

Тя се поколеба.

— Това ще е позор — каза той. — Пет пари не давам за Тар Валон, но мисля, че разбирам какво ще причини на теб, ако го нападнеш.

Тя се обърна рязко и го погледна в очите.

— Ще направя каквото трябва да се направи, Гавин. За доброто на Айез Седай и на Бялата кула. Дори да е болезнено. Дори да ме разкъса отвътре. Ще го направя, ако трябва да се направи. Винаги.

Той кимна мълчаливо. Тя тръгна към павилиона в центъра на лагера.

 

 

— Ти си виновна, Джеси — каза Аделорна. Очите й все още бяха зачервени: беше загубила Стражник предната нощ. Беше една от многото. Но също така беше корава като подивяла хрътка и явно бе решила да не издаде болката си.

Джеси Билал топлеше дланите си на чашата чай от върбица, решена да не се остави да я ядосат. Темата бе неизбежна. И може би Джеси заслужаваше укора. Разбира се, всички го заслужаваха, по един или друг начин. Освен може би Цутама, която в момента не беше глава на Аджа. Това отчасти бе причината да не я поканят точно на това събиране. Както и фактът, че другите в момента не гледаха с добро око на Червената Аджа.

Тясната стая едва побираше пет стола и малкия тумбест мангал до стената, който излъчваше уютна топлина. Нямаше място за маса, още по-малко за камина. Място едва колкото за пет жени. Най-могъщите жени на света. И петте най-глупави жени, изглежда.

Жалко Сестринство бяха тази сутрин — сутринта след най-голямата катастрофа в историята на Бялата кула. Джеси погледна жената до себе си. Ферейн Нееран — Първата Разсъдница на Бялата — беше дребна набита жена, която, странно за Белите, често се държеше по-скоро сприхаво, отколкото разсъдливо. Днес беше точно такъв момент: седеше навъсена и скръстила ръце. Беше отказала чай.

До нея беше Суана Драганд, Първа Тъкачка на Жълтите. Беше мършаво същество, само кожа и кости, но имаше неотстъпчив нрав. Аделорна, тази, която отправяше обвинения към Джеси, бе до нея. Кой можеше да обвини капитан-генерала за злобата й? Тази, която Елайда беше пердашила с брезова пръчка и която предната нощ едва не беше загинала от ръцете на сеанчанците? Слабата жена изглеждаше необичайно размъкната. Косата й беше припряно прибрана в кок, а светлата й рокля беше омачкана.

Последната жена в стаята беше Серанча Колвайн, Главната Чиновница на Сивата Аджа. Имаше светлокафява коса и измъчено лице. Винаги изглеждаше все едно, че е вкусила нещо много кисело. Днес тази особеност като че ли изпъкваше повече от обичайно.

— Тя е права, Джеси — каза Ферейн. Разсъдливият тон прозвуча в пълен контраст с видимия й яд. — Ти предложи този курс на действие.

— „Предложи“ е силно казано. — Джеси бавно отпи от чая. — Просто споменах, че в някои от по-… поверителните архиви на Кулата има описания на времена, когато главите на Аджите са управлявали вместо Амирлин. — Тринадесетият депозитар беше познат на главите на Аджите, въпреки че не можеха да го посещават, освен ако не са Заседателки. Това не пречеше на повечето от тях да пращат Заседателки, за да им събират информация от него. — Може и да бях пратеничката, но това често е ролята на Кафявата. Всички вие изобщо не се поколебахте да ви „принудят“ към този курс на действие.

Думите й бяха съпроводени от няколко коси погледа, после жените намериха повод да забият очи в чашите чай. Да, всички бяха замесени и го разбираха. Джеси нямаше да поеме вината за тази катастрофа.

— Няма много полза в това да приписваме вина. — Суана се опитваше да говори утешително, въпреки че в гласа й се прокрадна горчивина.

— Няма да ме отклоните толкова лесно — изръмжа Аделорна. Някои реагираха на загубата на Стражник с тъга, други — с гняв. Не беше трудно да се долови как е с Аделорна. — Допусната беше голяма, много голяма грешка. Бялата кула гори, Амирлин е пленена от нашественици, а Прероденият Дракон все още върви по земята необуздан. Целият свят скоро ще разбере за позора ни.

— А каква е ползата да се обвиняваме една друга? — отвърна Суана. — Толкова ли сме се вдетинили, че да се дърлим на тази среща коя трябва да обесим, в безполезно усилие да избегнем отговорността си?

Джеси мълчаливо благодари на кокалестата Жълта за думите й. Разбира се, Суана беше първата от главите на Аджите, съгласила се с плана на Джеси. Тъй че щеше да е следващата на опашката за метафоричното „бесене“.

— Права е — каза Серанча. — Трябва да сключим мир помежду си. Кулата се нуждае от здраво ръководство, а от Съвета няма да го получим.

— Това също отчасти е по наша вина — призна унило Ферейн.

Така беше. Планът им се беше сторил гениален. Разделението на Кулата, напускането на толкова много разбунтували се Сестри и издигането на нова Амирлин не бяха станали по тяхна вина. Но бяха предложили няколко изгодни възможности. Първата се бе оказала най-лесната: изпращат Заседателки при бунтовничките, за да ги озаптят и да постигнат помирение. Бяха избрани най-младите Заседателки, заместничките им в Кулата трябваше да служат само за кратко време. Главите на Аджи бяха сигурни, че тази вълна на бунта скоро ще се изглади.

Не го бяха взели достатъчно на сериозно. Това бе първата им грешка. Втората беше по-жестока. В миналото наистина бе имало времена, когато главите на Аджите — а не Амирлинският трон или Съветът на Кулата — бяха ръководили Айез Седай. Беше правено тайно, разбира се, но беше много успешно. Властването на Семейл Сорентейн например щеше да е пълно бедствие, ако не се бяха намесили главите на Аджите.

Този случай изглеждаше подобен. Дните на приближаването на Последната битка бяха особено време, изискваха особено внимание. Внимание от страна на жени със стабилни, рационални умове и голям опит. Жени, които можеха да разговарят помежду си доверително и да избират най-добрия курс, като избягват споровете, в които затъваше Съветът.

— Къде сгрешихме според вас? — попита кротко Серанча.

Жените се смълчаха. Никоя не искаше да признае открито, че планът им е пропаднал. Аделорна се отпусна в стола и скръсти ръце. Още й кипеше отвътре, но бе престанала да хвърля обвинения.

— Елайда сгреши — заяви Ферейн. — Тя изобщо не беше… много логична.

— Беше едно проклето бедствие, това беше тя — измърмори Аделорна.

— Не беше само това — призна Джеси. — Прекият избор на Заседателки, които можехме да контролираме, докато заместват пратените при бунтовничките, беше добро решение, но може би прекалено явно. Жените от нашата Аджа станаха подозрителни. Знам за няколко коментара от жени в Кафявата. Не сме толкова завеяни, за каквито ни мислят някои.

Серанча кимна.

— Замириса на конспирация. Това направи жените по-малко доверчиви. А освен това и бунтовничките. Оказаха се много по-трудни за контролиране, отколкото допускахме.

Жените закимаха. И те, както и Джеси, бяха очаквали, че с подходящо напътствие бунтовничките ще се върнат в Кулата и ще помолят за прошка. Разделението трябваше да приключи с не повече щети от малко наранено честолюбие.

Но не бяха преценили колко неотстъпчиви и ефективни ще се окажат бунтовничките. Цяла армия, появила се по бреговете около Тар Валон насред зимна виелица? Водена от един от най-великите военни умове? С нова Амирлин и отчайващо ефективна обсада? Кой можеше да го очаква? А някои от изпратените Заседателки бяха започнали да взимат по-скоро страната на бунтовничките, отколкото на Бялата кула!

„Изобщо не трябваше да позволим на Елайда да разтури Синята Аджа — помисли Джеси. — Сините можеше да пожелаят да се върнат, ако не се беше случило това. Но беше такова оскърбление, че се заинатиха.“ Светлината само знаеше колко опасно можеше да е това. Историята беше пълни с описания на това колко упорити могат да са Сините в домогванията си, особено ако са притиснати в ъгъла.

— Според мен е време да си признаем, че няма никаква надежда да спасим плановете си — каза Суана. — Съгласни ли сме?

— Съгласна — отвърна Аделорна.

Една по една жените закимаха, тъй че Джеси също се съгласи. Дори в тази стая бе трудно да се признае вината. Но беше време да се примирят със загубите и да започнат да пресъграждат.

— Това си има своите проблеми — каза Серанча вече с по-спокоен тон. Другите жени също изглеждаха по-уверени. Не си вярваха една на друга, тези петте, но бяха много по-близо до това от всяка друга група с някаква власт в Съвета.

— Трябва да се погрижим — добави Ферейн. — Това разделение трябва да се излекува.

— Бунтът беше срещу Елайда — заяви Аделорна. — Щом тя вече не е Амирлин, против какво има да се бунтуват тогава?

— Значи я изоставяме? — попита Джеси.

— Заслужава си го — отвърна Аделорна. — Толкова пъти повтаряше, че сеанчанците не са никаква заплаха. Е, сега да си плаща за глупостта.

— Елайда е неспасяема — добави Ферейн. — Съветът вече го обсъди. Амирлин е погребана някъде сред множество сеанчански пленници и нямаме нито ресурси, нито информация за спасителна операция.

„Да не говорим за пълната ни липса на желание“ — добави Джеси наум. Много от Заседателките, изтъкнали тези съображения пред Съвета, бяха пращани за наказание от Елайда. Джеси не беше от тях, но беше съгласна, че Елайда си е получила заслуженото, макар и само заради това как беше тласнала Аджите да се хванат гуша за гуша.

— Тогава трябва да я заместим с някоя — каза Серанча. — Но коя?

— Трябва да е някоя силна — отбеляза Суана. — Но и внимателна, не като Елайда. Някоя, около която Сестрите да могат да се сплотят.

— Какво ще кажете за Серин Аснобар? — попита Джеси. — Тя напоследък проявява необикновено благоразумие и я харесват много.

— Естествено, че ти ще предложиш Кафява — каза Аделорна.

— А защо не? — отвърна учудено Джеси. — А и тя много добре се справи с командването по време на снощното нападение.

— Сеайне Херимон ръководеше свое гнездо на съпротива — изтъкна Ферейн. — Мисля, че в такова време е добре да се избере начело жена със сдържан темперамент. Някоя, която може да предложи рационално ръководство.

— Глупости — възрази Суана. — Белите са прекалено безчувствени. Не искаме да отчуждаваме Сестри, искаме да ги привлечем. Да ги Изцерим! Виж, една Жълта…

— Всички забравяте нещо — намеси се Серанча. — Какво е нужно сега? Помирение. Сивата Аджа е тази, която от столетия практикува изкуството на преговарянето. Коя по-добре би се справила с разделена Кула и със самия Прероден Дракон?

Аделорна стисна облегалките на стола си. Другите също ставаха по-напрегнати. Докато Аделорна отваряше уста, за да заговори, Джеси я прекъсна:

— Стига! Да се караме ли започваме, като в Съвета през цялата сутрин? Всяка Аджа ще предлага от своите и всички други вкупом ще я отхвърлят?

Отново настъпи тишина. Вярно беше. Съветът заседаваше вече часове и беше разпуснал само за кратко прекъсване. Нито една Аджа нямаше шанс да събере достатъчно подкрепа за някоя от кандидатките си. Заседателките нямаше да станат за никоя, която не е от тяхната Аджа. Твърде много неприязън се бе натрупала между тях. Светлина, това му се викаше бъркотия!

— В идеалния случай би трябвало да е една от нас петте — каза Ферейн. — Това е логично.

Петте се спогледаха и Джеси ясно разчете в очите им отговорите на това. Бяха главите на Аджи, най-могъщите жени на света. Точно в този момент могъществото им бе в равновесие и макар да си вярваха повече от всички други, нямаше начин някоя да позволи издигането на глава на друга Аджа за Амирлинския трон. Щеше да даде твърде много власт на тази жена. След провала на плана им взаимното доверие доста бе изтъняло.

— Ако не го решим скоро, Съветът може да отнеме решението от ръцете ни — отбеляза Суана.

— Ба. — Аделорна махна презрително с ръка. — Те са толкова разединени, че не могат да се съгласят какъв цвят има небето. Заседателките нямат представа какво правят.

— Някои от нас поне не избраха Заседателки, които са с години твърде млади, за да влязат в Съвета — подхвърли Ферейн.

— О? — възкликна Аделорна. — И как успя да го заобиколиш, Ферейн? Като избра себе си за Заседателка?

Очите на Ферейн се разшириха от гняв. Не беше добра идея да се предизвиква гневът й.

— Всички правим грешки — намеси се бързо Джеси. — Много Сестри, които избрахме, бяха странни. Искахме жени, които да правят точно каквото им кажем, но вместо това се сдобихме с група дърлещи се хлапачки с прекалено високо мнение за себе си, прекалено незрели, за да им влияят по-опитни умове.

Аделорна и Ферейн съзнателно отбягнаха да се погледнат.

— Проблемът ни все пак си остава — изтъкна Суана. — Трябва ни Амирлин. Изцеряването трябва да започне бързо, на каквато и да е цена.

Серанча поклати глава.

— Честно казано, не мога да измисля и една жена, която биха подкрепили достатъчен брой Заседателки.

— Аз мога — промълви Аделорна. — Беше спомената няколко пъти в Съвета днес. Знаете за коя говоря. Млада е и обстоятелствата около нея са необичайни, но в момента всичко е необичайно.

— Не знам — каза намръщено Суана. — Беше спомената, да, но от тези, на чийто мотиви не вярвам.

— Серин като че ли е доста впечатлена от нея — призна Джеси.

— Твърде млада е — каза Серанча. — Не се ли укорявахме току-що за избора си на Заседателки без необходимия опит?

— Млада е, да — отбеляза Ферейн, — но трябва да признаете, че има известен… нюх. Не мисля, че някоя друга в Кулата се опълчваше толкова ефективно на Елайда като нея. И то в положението, в което бе поставена!

— Чули сте докладите за действията й по време на нападението — каза Аделорна. — Мога да потвърдя, че са верни. Бях с нея през повечето време.

Джеси я зяпна. Не беше разбрала, че Аделорна е била на двайсет й втория етаж по време на боя.

— Разбира се, част от тях са преувеличени?

Аделорна поклати мрачно глава.

— Не. Не са. Звучи невероятно… но… да, точно това стана. Всичко, от игла до конец.

— Новачките направо я обожават — каза Ферейн. — Щом Заседателките няма да станат за някоя от друга Аджа, какво би станало с жена, която още не си е избрала Аджа? Жена, която има известен опит — колкото и да е неоправдан — в упражняването на същия пост, който обсъждаме?

Джеси се усети, че кима. Но как младата бунтовничка си бе спечелила такова уважение от Ферейн и Аделорна?

— Не съм убедена — обади се Суана. — Прилича на поредното прибързано решение.

— Не каза ли самата ти, че трябва да изцерим Кулата на каквато и да е цена? — попита Аделорна. — Можеш ли честно да измислиш по-добър начин да върнем бунтовничките при нас? — Обърна се към Серанча. — Кой е най-добрият начин да усмирим една обидена страна? Не е ли да им направим отстъпка, да признаем това, което са направили правилно?

— Тя е права — призна Суана с гримаса и довърши чая си на една глътка. — Светлина, права е, Серанча. Трябва да го направим.

Сивата ги изглед бавно, една по една.

— Не сте толкова глупави да допускате, че тази жена ще бъде водена за носа, нали? Няма да подкрепя това, ако просто се опитваме да създадем поредната марионетка. Този план се провали. Провали се ужасно.

— Съмнявам се, че ще се окажем отново в тази ситуация — каза Ферейн с лека усмивка. — Тази… няма да се остави да я тъпчат. Вижте само как се справи със забраните на Елайда.

— Да — отрони Джеси за своя собствена изненада. — Сестри, ако се съгласим на това, край на мечтата ни да управляваме зад кулисите. За добро или за лошо, ще изберем силна Амирлин.

— Аз поне смятам, че идеята е чудесна — заяви Аделорна. — Крайно време беше.

Една по една останалите се съгласиха.

 

 

Сюан стоеше неподвижно под клоните на малкия дъб. Дървото бе скътано сред лагера и сянката му се бе превърнала в любимото място за обяд на Посветени й новачки. В момента такива нямаше. Сестрите, проявили този път забележителна съобразителност, ги бяха пратили по задачи, за да не се събират около палатката, където заседаваше Съветът.

Тъй че Сюан стоеше сама и видя как Шериам дръпна платнищата на големия павилион, за да го затвори. Можеше да е тук, след като Егвийн вече се беше върнала. Лесно бе да се усети, когато заплетоха преградата против подслушване и впечатаха заседанието в Пламъка от любопитни уши.

Една ръка се отпусна на рамото й. Сюан не подскочи — беше усетила приближаването на Брин. Генералът стъпваше дебнешком, макар да не беше нужно. От него щеше да стане чудесен Стражник.

Застана до нея, ръката му свойски отпусната на рамото й, и тя си позволи да направи още стъпчица по-близо до него. Чувстваше се добре с ръста и здравината му до себе си. Беше все едно да знаеш, че небето е буреносно и морето кипнало, но корпусът ти е добре запушен със смола и платното ти е от най-здравия плат.

— Какво ще им каже според теб? — попита Брин тихо.

— Честно казано, представа нямам. Може да поиска усмиряването ми, предполагам.

— Едва ли. Не е от отмъстителните. Освен това знае, че ти направи това, което се чувстваше длъжна. За нейно добро.

Сюан се намръщи.

— Никой не обича неподчинението, най-малкото Амирлин. Ще си платя за предната нощ, Брин. Прав си, че може би няма да е публично, но се тревожа, че съм загубила доверието на момичето.

— А струваше ли си цената?

— Да. Тя не разбра колко близо беше тази сган да се откъсне от нея. А и не можехме да знаем дали е в безопасност в Кулата по време на нападението. Ако животът ми в Бялата кула ме е научил на нещо, то е, че има време за събиране и планиране, но има и време за действие. Не можеш винаги да чакаш за повече сигурност.

Усети усмивката на Брин през връзката. Светлина, колко хубаво бе да има отново Стражник. Не беше съзнавала колко много й липсва този утешителен възел от чувства в тила. Тази стабилност. Мъжете разсъждаваха различно от жените и неща, които тя намираше за сложни и объркващи, за Брин бяха праволинейни и прости. Взимаш решението и тръгваш. Имаше една окуражаваща яснота в начина му на мислене. Не че беше безхитростен — просто бе по-малко склонен да съжалява за решения, които вече е взел.

— А другите цени? — попита той.

Тя усети колебанието му, безпокойството. Обърна се към него и се усмихна насмешливо.

— Ти си глупак, Гарет Брин.

Той се намръщи.

— Обвързването ти не беше никаква цена — каза тя. — Каквото и да се случи заради този провал, този момент от снощните събития беше чиста печалба за мен.

Той се изсмя късо.

— Е, остава да се уверя, че второто ми искане е още по-неразумно.

Рибешки карантии! Почти беше забравила за това. Проклетият Брин не беше обаче.

— И кога точно смяташ да ми поднесеш това свое неразумно искане?

Той не отвърна веднага. Само я погледна и потърка брадичката си.

— Знаеш ли. Мисля, че всъщност те разбирам, Сюан Санче. Ти наистина си жена на честта. Просто ничии изисквания към теб не могат да са по-сурови и по-задължаващи от собствените ти изисквания към себе си. Дължиш такъв самоналожен данък на собственото си чувство за дълг, че се съмнявам дали някое смъртно същество изобщо би могло да го изплати.

— Звучи все едно, че ме смяташ за егоцентрична.

— Поне не те сравнявам отново с глиган.

— Значи все пак ме смяташ за егоцентрична!

Да го изгори дано! Сигурно можеше да усети, че наистина е засегната от думите му, а не просто спори заради самия спор. Да го изгори още веднъж!

— Ти си целеустремена жена, Сюан Санче — каза той. — Целеустремена да спаси света от самия него. Затова можеш толкова лесно да отхвърляш клетва или заповед.

Сюан си пое дъх.

— Този разговор много бързо взе да става досаден, Гарет Брин. Ще ми кажеш ли най-после другото си искане, или ще ме караш да чакам?

Той я погледна замислено.

— Ами, честно казано, канех се да поискам да се омъжиш за мен.

Тя примигна изненадана. Светлина! Връзката казваше, че е искрен.

— Но само след като почувстваш, че светът може да се погрижи сам за себе си. Няма да се съглася преди това, Сюан. Ти си отдала живота си на нещо. Ще се погрижа да оцелееш и да го постигнеш. Надявам се, че след като приключиш, ще си готова да отдадеш живота си на нещо друго.

Тя обузда стъписването си. Нямаше да позволи на един глупав мъж да я накара да загуби ума и дума.

— Виждам, че имаш разум все пак. Ще видя дали ще се съглася на това твое „искане“. Ще помисля над него.

Брин се подсмихна, щом тя се обърна към павилиона в очакване Егвийн отново да се появи. Можеше да усети истината вътре от нея, точно както тя можеше да я усети в него. Светлина! Вече разбираше защо Зелените толкова често се омъжваха за Стражниците си. Замайваше я това негово чувство на обич към нея, особено след като и тя чувстваше същото към него.

Беше глупав мъж. А и тя не беше по-малко глупава жена. Поклати глава съжалително, но си позволи да се подпре лекичко на него, докато чакаха, а ръката му отново се върна на рамото й. Леко, без натиск. Готов беше да чака. Наистина я разбираше.

 

 

Егвийн стоеше пред групата гладки и невъзмутими лица, толкова добри в скриването на безпокойството си. По обичай бе заповядала на Квамеса да изплете преграда против подслушване, тъй като остроносата Сива бе най-младата. Голямата палатка изглеждаше почти празна с толкова малко заети места. Дузина жени, по две от всяка Аджа — трябваше да са по три, но всички Аджи бяха пратили по една Заседателка с посланика от Черната кула. Сивите вече бяха заместили Делана с Наориса Камбрал.

Дванайсет Заседателки, с Егвийн и още една. Егвийн не погледна към Шериам, която седеше на стола си до нея. Шериам изглеждаше притеснена на влизане. Дали разбираше какво знае Егвийн? Не, едва ли. Ако го беше разбрала, изобщо нямаше да дойде на заседанието.

Все пак това, че беше тук — и след като знаеше каква е, — изнервяше Егвийн. В хаоса на сеанчанското нападение Сюан не беше могла да следи Шериам. Защо все пак Пазителката носеше превръзка на лявата си ръка? Егвийн не вярваше на обяснението й със злополуката по време на езда, как кутрето й се оплело в юздите. Защо беше отказала Цяра? Проклетата Сюан! Вместо да следи Шериам, тръгнала да похищава Егвийн!

Съветът беше стихнал. Жените чакаха да видят как ще откликне Егвийн на своето „освобождаване“. Романда, прибрала на кок прошарената си коса, излъчваше задоволство, докато Лелейн — в другия край на помещението — се цупеше, като в същото време се стараеше да покаже, че се радва на завръщането на Егвийн. След всичко, което Егвийн бе преживяла в Бялата кула, тази неприязън изглеждаше нелепо дребнава.

Егвийн си пое дълбоко дъх и прегърна Извора. Усещането бе толкова хубаво! Без горчивия вилняк, който да смали силата й до струйка, без нуждата да достига чрез други жени, които да й влеят от своята мощ. Никаква нужда от ша-ангреал. Колкото и да беше сладка мощта през набраздената палка, да си силна без нея бе още по-удовлетворяващо.

Няколко от жените се намръщиха и не една от тях прегърна Извора инстинктивно, сякаш се озъртаха за опасност.

— Няма да е нужно това — каза Егвийн на жените. — Все още не. Моля, освободете Извора.

Поколебаха се, но — привидно — я приеха за Амирлин. Една по една освободиха силата. Егвийн не го направи.

— Много се радвам да видя, че се върна невредима, Майко — каза Лелейн. Заобиколи Трите клетви, добавяйки думата „невредима“.

— Благодаря — отвърна Егвийн спокойно.

— Каза, че си имала да направиш важно разкритие — добави Варилин. — За сеанчанското нападение ли е?

Егвийн бръкна в кесията на полата си и извади гладката бяла палка с всечената в нея цифра „три“ на шрифта от Приказния век в основата. Последваха ахвания.

Егвийн заплете Дух в Палката и заговори с ясен глас:

— Заклевам се, че няма да изричам дума, която е невярна. — Остави клетвата да попие в нея като нещо материално, кожата й се стегна и настръхна. Беше лесно да го пренебрегне. Болката не беше нищо в сравнение с онова, което бе изтърпяла. — Заклевам се, че няма да правя оръжие, с което човек да убива друг човек. Заклевам се, че никога няма да използвам Единствената сила за оръжие, освен срещу Мраколюбци и Твари на Сянката, или като последно крайно средство, за да защитя своя живот или този на своя Стражник, или на друга Сестра.

Съветът бе затихнал. Егвийн освободи сплита. Усещането по кожата й бе толкова странно! Сякаш някой бе защипал излишното под шията й и по гръбнака, беше го издърпал и изпънал на място.

— Нека да не се мисли повече, че мога да избягна съблюдаването на Трите клетви — заяви Егвийн. — Нека да не се изрича повече, че не съм пълна Айез Седай. — Никоя не напомни, че не е минала изпитанието, за да получи шала. За това щеше да се погрижи в друг ден. — А сега, след като видяхте, че използвах Клетвената палка, и след като знаете, че не мога да лъжа, ще ви кажа нещо. Докато бях в Бялата кула, една Сестра дойде при мен и довери, че е от Черната Аджа.

Очите на жените се опулиха и няколко от тях ахнаха тихо.

— Да — продължи Егвийн. — Знам, че не обичате да се говори за тях, но може ли някоя от вас честно да твърди, че Черната Аджа не съществува? Можете ли да спазите клетвите и да заявите, че никога не сте обмисляли тази възможност — дори вероятността — между нас да има Мраколюбки?

Всички мълчаха. Въпреки ранния час в палатката стана горещо. Душно. Никоя от тях не се изпоти, разбира се — всички знаеха стария от векове номер с избягването на това.

— Да — каза Егвийн. — Срамно е, но е истина, която ние — като водачки на своите хора — трябва да признаем. Не публично. Но между нас е неизбежно. Видях от първа ръка какво може да причини недоверието и тихото политиканстване. Няма да позволя същата болест да зарази и нас тук. Ние сме от различни Аджи, но имаме една цел. Трябва да знаем, че можем да си вярваме безусловно, защото в този свят има твърде малко друго, на което може да се вярва.

Погледна Клетвената палка, която бе взела от Серин тази сутрин. Поглади я с палец. „Жалко, че не можа да намериш това, Верин. Може би нямаше да те спаси, но ми се иска да можеше да го опиташ. Щях да мога да използвам помощта ти.“

Вдигна глава.

— Аз не съм Мраколюбка — заяви на събралите се. — И вие знаете, че това не може да е лъжа.

Заседателките изглеждаха озадачени. Е, скоро щяха да разберат смисъла на думите й.

— Време е да се докажем. Някои умни жени в Бялата кула се натъкнаха на тази идея и смятам да я разширя. Всяка от нас поред ще използва Бялата палка, за да се освободим от Трите клетви, а след това отново поред всички ще ги изрекат. След като всички се обвържем отново, ще можем да заявим, че не сме слуги на…

Шериам прегърна Извора. Егвийн беше предвидила това. Заби щит между нея и Извора и тя ахна безпомощна. Берана извика стъписано, няколко други прегърнаха Извора и се заозъртаха.

Егвийн се обърна и погледна Шериам в очите. Лицето на жената бе почервеняло почти като косата й и тя дишаше задъхано. Като пленен заек, с единия крак в примката, ококорил очи от уплаха. Стисна превързаната си ръка…

„О, Шериам — помисли Егвийн. — Надявах се, че Верин греши за теб.“

— Егвийн? — почна Шериам. — Аз просто…

Егвийн пристъпи напред.

— Черна Аджа ли си, Шериам?

— Какво? Разбира се, че не?

— Общуваш ли с Отстъпниците?

— Не! — извика Шериам и се заозърта.

— Служиш ли на Тъмния?

— Не!

— Освобождавана ли си от клетвите си?

— Не!

— Имаш ли червена коса?

— Разбира се, че не. Никога не съм…

— И замръзна.

„И ти благодаря и за този трик, Верин“ — помисли Егвийн.

В палатката стана много, много тихо.

— Сбърках, разбира се — заговори Шериам, изпотена от страх. — Не чух добре въпроса. Не мога да лъжа, разбира се. Никоя от нас не може…

Млъкна, щом Егвийн й протегна Клетвената палка.

— Докажи го, Шериам. Жената, която дойде при мен в Кулата, ми даде името ти като водачка сред Черната Аджа.

Шериам я погледна в очите.

— Тъй значи — промълви тя тъжно. — И коя бе тази, която дойде при теб?

— Верин Матуин.

— Виж ти… — Шериам се отпусна на стола. — Изобщо не очаквах това от нея. Как е заобиколила клетвите към Великия господар?

— Изпи отрова — отвърна Егвийн със свито сърце.

— Много умно. — Жената с огнената коса кимна. — Никога не бих могла да се реша на това. Никога…

Егвийн заплете връзки Въздух, уви с тях Шериам и затегна сплитовете. Обърна се към изумените жени.

— Светът върви към Последната битка. Нима очаквахте, че враговете ни ще ни оставят на мира?

— Коя още? — прошепна Лелейн. — Коя още бе спомената?

— Много други — отвърна Егвийн. — Заседателки между тях.

Мория скочи и побягна към изхода. Едва успя да направи две стъпки. Десетина Сестри поотделно затвориха бившата Синя с щитове и я овързаха в сплитове Въздух. След секунди тя висеше във въздуха със запушена уста и по страните на овалното й лице се стичаха сълзи.

Романда цъкна с език, докато я обикаляше.

— И двете от Синята. Много драматичен начин да направиш разкритията си, Егвийн.

— Ще се обръщаш към мен с „Майко“ — заяви Егвийн и слезе от подиума. — И не е толкова странно, че тук ще има по-висок процент от Сините, след като цялата Аджа избяга от Бялата кула. — Вдигна Клетвената палка. — Причината да направя разкритието така беше проста. Как щяхте да реагирате, ако просто бях заявила, че са Черни, без да предложа доказателство?

Романда наведе глава.

— Права си и за двете неща, Майко.

— Значи не би имала нищо против да си първата, която ще положи отново клетвите?

Романда се поколеба съвсем за кратко, като се озърна към двете вързани с Въздух жени. Почти всички в палатката държаха Извора и се споглеждаха нащрек, сякаш очакваха всеки момент да им израснат пепелянки вместо коси.

Романда взе Клетвената палка и както им бе указано, се освободи от клетвите. Процесът беше болезнен, но тя се овладя и вдиша рязко със съсък. Другите я следяха напрегнато за някаква хитрина, но тя беше безукорна с повторното заклеване. Подаде палката на Егвийн и заяви:

— Не съм Мраколюбка. И никога не съм била.

Егвийн взе Клетвената палка.

— Благодаря ти, Романда. Лелейн, желаеш ли да си следващата?

— С радост — отвърна тя.

Сигурно изпитваше нужда да реабилитира Сините. Една след друга останалите жени отмениха клетвите, като ахкаха или съскаха от болка, след което отново се заклеха и дадоха обет, че не са Мраколюбки. Егвийн въздъхваше тихо от облекчение след всяка. Верин бе казала, че ще има Сестри, които не е разкрила, и че Егвийн може би ще открие и други от Черната сред Заседателките.

Когато Квамеса, последната, връчи Палката на Егвийн и заяви, че не е Мраколюбка, напрежението видимо спадна.

— Много добре — каза Егвийн и се обърна към всички. — Отсега нататък продължаваме заедно. Никакво дърлене повече. Никакво боричкане. За всяка от нас целта е да опазим Бялата кула — и самия свят. Ние, дванадесетте поне, си вярваме една на друга. Едно прочистване никога не е лесно. Често е болезнено. Днес пречистихме самите себе си, но това, което ни предстои да направим, ще е почти също толкова болезнено.

— Ти… знаеш имената на много други, нали? — попита Такима. Този път поне не изглеждаше разсеяна.

— Да — отвърна Егвийн. — Над двеста всичко, по няколко от всяка Аджа. Около седемдесет от тях са сред нас в този лагер. Имам имената. — Беше се върнала през нощта, за да прибере книгите на Верин от стаята си. Сега те бяха скрити грижливо в палатката й, невидими. — Предлагам да ги задържим, въпреки че ще е трудно, след като ще трябва да заловим всички едновременно, доколкото е възможно.

Най-голямото им предимство, освен изненадата, щеше да е присъщата недоверчивост на Черната Аджа. Верин и други източници показваха, че малко Сестри в Черната Аджа знаят повече от шепа други имена. В книгата имаше цялостно описание на организацията на Черната Аджа и на системата им на разделяне на групи, известни като „сърца“, които имаха минимално взаимодействие помежду си, за да останат скрити. Егвийн се надяваше, че същата тази система ще им попречи да разберат навреме какво става.

Заседателките изглеждаха обезсърчени.

— Първо — каза Егвийн, — ще заявим, че трябва да разпространим важна новина до всяка Сестра, но че тя не може да бъде чута от войниците в лагера. Ще призовем Сестрите в този павилион по Аджи — достатъчно голям е, за да побере около двеста души. Аз ще съобщя на всяка от вас имената на всички Черни сестри. Щом всяка Аджа влезе, ще повторя пред тях това, което ви казах, и ще им кажа, че всички трябва да се презакълнат на Клетвената палка. Ще сме готови да задържим Черните сестри, които се опитат да се измъкнат. Ще ги вържем и ще ги задържим в павилиона за аудиенции. — Тази по-малка палатка беше свързана с павилиона на Съвета и можеше да бъде затворена, тъй че влизащите Сестри да не виждат задържаните.

— Ще трябва да направим нещо и със Стражниците — каза навъсено Лелейн. — Предлагам да идват със Сестрите и да сме готови да задържим и тях.

— Някои от тях ще са Мраколюбци — каза Егвийн. — Но не всички. И не знам кои са. — Верин имаше някои бележки за това, но не много, за жалост.

— Светлина, какъв ужас — промълви Романда.

— Трябва да се направи — заяви Берана.

— И трябва да се направи бързо — добави Егвийн. — Така, че Черните сестри да нямат време да избягат. Ще предупредя лорд Брин да направи кръгова охрана със стрелци и Сестри, на които можем да се доверим, за да спре всеки опит за бягство, просто за всеки случай. Но това ще свърши работа само с тези, които са твърде слаби да направят портали.

— Не бива да допускаме да се стигне до това — намеси се Лелейн. — Една война в самия лагер…

Егвийн кимна.

— А Бялата кула? — попита Лелейн.

— След като се прочистим — отвърна Егвийн, — ще можем да направим каквото трябва, за да обединим отново Айез Седай.

— Искаш да кажеш…

— Да, Лелейн. Възнамерявам да започна щурм на Тар Валон тази вечер. Предай думите ми и кажи на лорд Брин да подготви хората си. Новината ще отвлече вниманието на Черните сред нас и по-трудно ще забележат какво правим.

Романда се озърна към Шериам и Мория. И двете плачеха открито, със запушени с Въздух уста.

— Трябва да се направи. Внасям пред Съвета за гласуване да се предприемат действията, които предложи Амирлин.

В палатката настъпи тишина. След това, бавно, всяка жена стана, за да даде съгласието си. Беше единодушно.

— Светлината да ни пази — прошепна Лелейн. — И да ни прости за това, което се каним да направим.

„Права си — помисли Егвийн. — И аз се надявам на това.“