Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (10)

Глава 8
Чисти ризи

Небе на началник пристанище, така го наричаха. Сиви облаци, навъсени и своенравни. Може би другите — тук в лагера извън Тар Валон — не бяха забелязали упорито задържащите се облаци, но Сюан беше. Никой моряк нямаше да ги пропусне. Не достатъчно тъмни, за да обещават буря, нито достатъчно светли, за да подсказват за гладки води.

Небе като това беше неясно. Можеш да отплаваш и изобщо да не видиш капка дъжд или намек за бурни ветрове. Или само след миг можеш да се озовеш сред шквал. Подвеждаща беше тази облачна пелена.

Повечето пристанища взимаха дневна такса за всеки съд, хвърлил котва в заливите им, но в бурни дни — когато никой рибар не можеше да хване улов — таксата падаше наполовина или изобщо се отменяше. В дни като този обаче, когато имаше мрачни облаци, но никакво доказателство за бури, повечето началници на пристанища взимаха такса за пълен ден. Тъй че рибарят трябваше да избира. Оставаш в пристанището и чакаш или излизаш, за да избиеш пристанищните такси. Повечето дни като този не обръщаха на буря. Повечето дни като този бяха безопасни.

Но ако наистина дойдеше буря в ден като този, обикновено беше много лоша. Много от най-ужасните бури в историята се бяха разразили от небе на началник-пристанище. Затова някои рибари имаха друго име за облаци като тези. Наричаха ги „було на риба лъв“. А вече бяха минали дни, откакто небето бе предложило нещо по-различно. Сюан потръпна и придърпа шала си. Това небе беше лош знак.

Едва ли много рибари биха избрали да излязат в този ден.

— Сюан? — В гласа на Лелейн се прокрадна раздразнение. — Хайде побързай. И не искам да чувам повече суеверни глупости за небето. Честно. — Високата Айез Седай се обърна и продължи по пътеката.

„Суеверни? — помисли си възмутено Сюан. — Хиляда поколения мъдрост не е суеверие. Това е здрав смисъл!“ Но не каза нищо, а забърза след Лелейн. Лагерът на верните на Егвийн Айез Седай продължаваше обичайната си дейност, стабилно като колелца на часовник. Ако съществуваше нещо, в което Айез Седай бяха добри, това беше създаването на ред. Палатките бяха подредени на групи по Аджи в подражание на разположението на Бялата кула. Имаше малко мъже и всички, които минаваха покрай тях — бойци от войските на Гарет Брин, коняри, ратаи, — бързаха по задачите си. Работничките жени ги превъзхождаха по брой, като много от тях бяха извезали Пламъка на Тар Валон на полите или елечетата си.

Една от малкото особености на селището — ако човек пренебрегнеше факта, че имаше палатки вместо стаи и дървени пътеки вместо коридори с плочки — беше броят на новачките. Бяха стотици. Всъщност броят им вече беше над хиляда, много повече, отколкото Кулата беше побирала в последно време. След като единството на Айез Седай се възстановеше, щеше да се наложи квартирите на новачките, които не бяха използвани от десетилетия, да се отворят отново. Може би щеше да им трябва дори втора кухня.

Новачките щъкаха наоколо в „семейства“ и повечето Айез Седай се стараеха да не им обръщат внимание. Някои го правеха по навик — че кой обръща внимание на новачки? Но други го правеха от неодобрение. Според тяхната преценка жени, които бяха достатъчно възрастни, за да бъдат майки и баби — всъщност много от тях бяха майки и баби — изобщо не можеше да бъдат записвани в книгата на новачките. Но какво можеше да се направи? Егвийн ал-Вийр, Амирлинският трон, бе заявила, че това трябва да стане.

Сюан все още можеше да долови потреса у някои Айез Седай, покрай които минаваше. Егвийн трябваше да бъде контролирана по-грижливо. Какво се беше объркало? Кога Амирлин се беше измъкнала от тях? Сюан щеше да изпита повече задоволство от тези погледи, ако самата тя не беше притеснена от продължителния плен на Егвийн в Бялата кула. Това си беше истинско було на риба лъв. Потенциал за голям успех, но също и за голям провал. Забърза се след Лелейн.

— Какво е състоянието на преговорите? — попита Лелейн, без да си прави труда да поглежда към Сюан.

„Можеш сама да отидеш на някоя сесия и да разбереш“ — помисли Сюан. Но Лелейн искаше да изглежда, че ръководи, без да взима активно участие. А питането на Сюан на открито беше също изчислен ход. За Сюан се знаеше, че е една от довереничките на Егвийн, а и все още се радваше на известност поради това, че самата тя бе някога Амирлин. Нещата, които казваше Сюан, не бяха важни за Лелейн. Това, че се казваха обаче, увеличаваше влиянието й в лагера.

— Не вървят добре, Лелейн — отвърна Сюан. — Пратеничките на Елайда никога не се съгласяват с нищо и изглеждат възмутени всеки път, когато повдигнем важни теми, като възстановяването на Синята Аджа. Съмнявам се, че имат реални пълномощия от Елайда да направят обвързващи споразумения.

— Хм — каза Лелейн замислено и кимна на група новачки, които заприклякаха в реверанси. Каквато си беше хитра, Лелейн бе започнала да се отнася много добронамерено към новите.

Неприязънта на Романда към тях беше добре известна. След като Егвийн я нямаше, Романда беше започнала да намеква, че като се постигне обединението, тази „глупост“ със застарелите новачки щяла да се оправи бързо. Само че все повече и повече Сестри започваха да разбират мъдростта на Егвийн. Сред новите имаше голяма сила и немалко от тях щяха да се издигнат до Посветени веднага щом се спечелеше Кулата. Напоследък — като предлагаше мълчаливо приемане на тези жени — Лелейн си бе осигурила още една връзка към Егвийн.

Сюан изгледа през рамо отдалечаващото се семейство новачки. Бяха приклекнали на Лелейн почти толкова бързо и почтително, както щяха да го сторят и с Амирлин. Ставаше все по-ясно, че след месеците равенство Лелейн печели битката за превъзходство срещу Романда.

А това беше много голям проблем.

Сюан не мразеше Лелейн. Тя беше способна, със силна воля и решителна. Бяха приятелки някога, въпреки че отношенията им се бяха променили драстично, след като и положението на Сюан се беше променило.

Да, можеше да каже дори, че харесва Лелейн. Но не се доверяваше на тази жена и определено не искаше да я види като Амирлин. В друга ера Лелейн щеше да се справи добре с поста. Но този свят се нуждаеше от Егвийн и — приятелство или не — Сюан не можеше да приеме тази жена да замести подходящата Амирлин. И трябваше да се увери, че Лелейн не предприема някакви действия, за да предотврати завръщането на Егвийн.

— Е — каза Лелейн, — ще трябва да обсъдим преговорите в Съвета. Амирлин иска да продължат, тъй че е ясно, че не можем да ги спрем. Но трябва да има начин да ги направим по-ефективни. Трябва да се погрижим да се изпълнят желанията на Амирлин, какво ще кажеш?

— Несъмнено — отвърна твърдо Сюан.

Лелейн я изгледа накриво и Сюан се изруга наум, че си е позволила да издаде чувствата си. Лелейн трябваше да вярва, че е на нейна страна.

— Извинявай, Лелейн, но Елайда ме вбесява. Защо поддържа преговори, след като не е склонна да отстъпи нищо?

— Да. Но кой може да каже защо Елайда прави това, което прави? Съобщенията на Амирлин показват, че водачеството на Елайда в Кулата е… разколебано, меко казано.

Сюан само кимна. За щастие, Лелейн като че ли не я подозираше във вероломство. Или не я интересуваше. Забележително беше колко безвредна я смятаха сега, след като силата й бе толкова намаляла.

Слабостта беше ново преживяване. От самото начало на пребиваването й в Бялата кула Сестрите бяха забелязали силата й и остротата на ума й. Почти веднага бяха започнали да шепнат, че ще стане Амирлин — понякога изглеждаше сякаш самата Шарка бе изтласкала Сюан направо към Трона. Макар бързото й издигане в Амирлин още толкова млада да беше изненадало мнозина, самата тя не беше изненадана. Когато ловиш риба със сепия за стръв, не бива да се изненадваш, ако уловиш зъбарка. Ако си искала да уловиш змиорка, да си използвала друго за стръв.

Когато я Изцериха, смалената й сила беше голямо разочарование. Но това се променяше. Да, вбесяващо беше да е под толкова много, да е лишена от уважението на жените наоколо. Но поради това, че беше отслабнала в Силата, много Сестри като че ли приемаха, че е отслабнало и политическото й умение! Можеха ли хората наистина да го забравят толкова бързо? Откриваше, че новото й положение сред Айез Седай й развързва ръцете.

— Да — каза Лелейн, докато кимаше на поредната група новачки, — вярвам, че е време да пратим посланички в кралствата, които ал-Тор не е завладял. Може да не държим самата Кула, но това не е причина да изоставяме политическия си надзор над света.

— Да, Лелейн — отвърна Сюан. — Но сигурна ли си, че Романда няма да възрази?

— Защо да възразява? — изсумтя Лелейн пренебрежително. — Не би било логично.

— Всъщност Романда е доста логична — каза Сюан. — Та дори да възразява само за да ти прави напук. Но я видях да си бъбри с Мараленда преди няколко дни.

Лелейн се намръщи. Мараленда беше далечна братовчедка от рода Траканд.

Сюан прикри усмивката си. Удивително колко много може да се постигне, когато хората те подценяват. Колко ли жени самата тя беше подценявала само защото видимо им липсваше сила? Колко пъти тя самата беше манипулирана така, както сега манипулираше Лелейн?

— Ще проверя това — заяви Лелейн. Нямаше значение какво щеше да открие. Докато продължаваше да се притеснява от Романда, нямаше да може да заделя толкова много време, за да краде от силата на Егвийн.

Егвийн. Амирлин трябваше да побърза и да приключи с кроежите си в Бялата кула. Каква полза щеше да има да подкопае властта на Елайда, ако Айез Седай отвън се разпаднеха, останали без надзора й? Сюан не можеше да държи вниманието на Романда и Лелейн отвлечено за много дълго, особено сега, след като Лелейн печелеше значително предимство. Светлина! Някои дни имаше чувството, че се опитва да жонглира с намазана с масло жива сребруша.

Погледна нагоре да види положението на слънцето в сивото небе. Беше късен следобед.

— Рибешки карантии! — измърмори тя. — Трябва да тръгвам, Лелейн.

— Имаш да переш ли? На онзи твой грубиян генерал?

— Той не е грубиян — сопна се Сюан и веднага се изруга наум. Щеше да изгуби много предимство, ако продължаваше да се държи рязко с онези, които се мислеха за по-добри от нея.

Лелейн се усмихна и в очите й заиграха весели пламъчета все едно, че знаеше нещо по-специално. Непоносима жена. Приятелка или не, Сюан почти бе готова да…

Не.

— Извинявам се, Лелейн — промълви Сюан с усилие. — Изнервям се, като се сетя какво иска този мъж от мен.

— Да. Мислила съм за това, Сюан. Амирлин може и да търпеше тормоза на Брин над Сестра, но аз няма да го търпя. Ти вече си една от компаньонките ми.

„Една от компаньонките ти? Нали уж трябваше само да те подкрепям, докато Егвийн се върне.“

— Да — разсъди на глас Лелейн. — Мисля, че е време да сложим край на слугуването ти на Брин. Аз ще ти изплатя дълга, Сюан.

— Да ми изплатиш дълга? — възкликна в паника Сюан. — Разумно ли е? Не че не бих искала да се освободя от този мъж, но положението ми предлага доста полезни възможности да слушам за плановете му.

— Планове ли? — попита Лелейн намръщено.

Сърцето на Сюан се сви. Светлина, последното, за което искаше да намекне, беше недобросъвестност от страна на Брин. Той бе толкова точен, толкова стриктен, че пред него и Стражниците щяха да изглеждат нехайни в спазването на клетвите си.

Трябваше просто да позволи на Лелейн да сложи край на глупавото й слугуване, но стомахът й се свиваше от тази мисъл. Брин вече бе разочарован от това, че бе нарушила клетвата си пред него преди месеци. Е, тя не беше нарушила онази клетва — просто бе отложила периода на слугуване. Но хайде опитай се да го убедиш упорития му глупак!

Ако сега избереше лесния начин да се измъкне, какво щеше да си помисли за нея? Щеше да си помисли, че е спечелил, че тя е доказала, че не може да удържи на думата си. Нямаше да го позволи това.

Освен това нямаше да позволи точно Лелейн да я освобождава. Това само щеше да измести дълга й от Брин към Лелейн. Айез Седай щеше да си го събере по много по-дискретни начини, но накрая всяка монета така или иначе щеше да бъде изплатена, макар и само чрез настоявания за вярност.

— Лелейн — заговори тихо Сюан. — Не подозирам генерала в нищо. Само че той командва нашите войски. Може ли наистина да му се доверим, че ще прави каквото трябва без никакъв надзор?

Лелейн изсумтя.

— Не съм сигурна дали човек може да се довери на който и да е мъж без надзор.

— Мразя да му пера — каза Сюан. Е, наистина мразеше. Въпреки че нямаше да спре да го прави и срещу всичкото злато на Тар Валон. — Но ако това ми дава възможност да съм близо до него и да надавам ухо…

— Мда. — Лелейн кимна замислено. — Да, права си. Няма да забравя саможертвата ти, Сюан. Добре, свободна си.

И Лелейн погледна ръката си, сякаш виждаше нещо на нея. Сигурно пръстена с Великата змия, който — като Амирлин — щеше да може да поднесе за целувка при раздяла с друга Сестра. Светлина, Егвийн наистина трябваше да се върне скоро. Намазана с масло сребруша! Проклета намазана с масло сребруша!

Армията обкръжаваше лагера на Айез Седай в широк пръстен, но Сюан се намираше от другата страна на пръстена спрямо Брин. Имаше половин час ходене до командния му пост. За щастие един колар, който караше товар провизии, донесени през портал, нисък набит мъж с посребряла коса, веднага се съгласи да я повози с ряпата, макар да изглеждаше озадачен защо не е взела кон, както й се полагаше като на Айез Седай. Е, не беше чак толкова далече, а возенето със зеленчуци беше далеч по-малко унизително от това да си принудена да се друсаш на конски гръб. Само да посмееше Гарет Брин да мрънка за закъснението й, здравата щеше да го нахока, да!

Облегна се на един чувал, провеси крака от задницата на фургона и докато той се катереше по полегатия склон, загледа лагера на Айез Седай и белите му, организирани като град палатки. В пръстен около него беше армията, с по-малки палатки в спретнати редици, а около тях беше нарастващият кръг от цивилни, съпътстващи войниците.

Зад всичко това пейзажът беше кафяв, зимните снегове се бяха стопили, но пролетни стръкове бяха поникнали съвсем нарядко. Околността беше прошарена с горички дъбов шубрак. Сенки из долините и виещ се от комините дим издаваха далечните селца. Изненадващо беше колко близки и ласкави изглеждаха тези степни земи. Когато за първи път бе дошла в Бялата кула, беше сигурна, че никога няма да заобича този лишен от морски простор и забутан в сушата край.

Вече бе преживяла повече в Тар Валон, отколкото в Тийр. Понякога й беше трудно да си спомни онова момиче, което беше кърпило мрежи и бе излизало рано сутрин на тралене с баща си. Беше се превърнала в нещо друго, в жена, която търгуваше с тайни вместо с риба.

Тайни. Могъщи, опасни тайни. Бяха се превърнали в нейния живот. Никаква любов — освен момичешките увлечения. Никакво време за оплитания във връзки, малко място за приятелства. Беше се съсредоточила само върху едно: да намери Преродения Дракон. Да му помага, да го напътства, с надеждата да го контролира.

Моарейн беше загинала в преследване на същата цел, но тя поне беше могла да излезе навън и да види света. Сюан беше остаряла — духом, ако не телом — затворена горе в Кулата, докато дърпаше нишките си и подбутваше света в правия път. Беше направила нещо добро. Времето щеше да покаже дали усилията й са били достатъчни.

Не съжаляваше за живота си. Да, в този момент, докато подминаваше военните палатки — дупки и разровени коловози по пътеката разтърсваха колата и тя дрънчеше като сухи рибешки кости в котле, — завиждаше на Моарейн. Колко пъти бе поглеждала навън към красивия, потънал в зеленина пейзаж, преди всичко да започне бързо да линее? Почти никога. Двете с Моарейн толкова здраво се бяха борили да спасят този свят… а накрая бяха останали без нищо, което да ги радва в него.

Може би Сюан бе направила грешка, като остана със Синята, за разлика от Леане, която се беше възползвала от усмиряването и Изцеряването им, за да се прехвърли към Зелената Аджа. „Не — помисли си, докато се друсаше на вмирисаната на горчива ряпа каруца. — Не, все още съм длъжна да работя за спасяването на този проклет свят.“ Нямаше да има прехвърляне към Зелената за нея. Макар че като си помислеше за Брин, съжаляваше, че Сините не бяха малко повече като Зелените в някои отношения.

Сюан Амирлин нямаше никакво време за любовни афери, но Сюан компаньонката? Насочването на хората с кротко манипулиране изискваше много повече умение от натиска над тях с властта на Амирлинския трон и освен че се оказваше по-ефективно, я освобождаваше от смазващото бреме на отговорността, което беше носила през годините, докато оглавяваше Бялата кула. Дали пък в живота й нямаше и малко място за още някои промени?

Фургонът стигна до другия край на войсковия лагер и тя тръсна глава, ядосана на собствената си глупост, скочи долу и кимна благодарно на коларя. Да не би да беше някакво си момиченце, едва пораснало за първия си пълен ден тралене на черна риба? Нямаше полза да мисли по този начин за Брин. Най-малкото не и точно сега. Твърде много работа имаше.

Тръгна по външния край на лагера, войнишките палатки се падаха от лявата й страна. Стъмваше се и фенерите, които горяха ценно масло, осветяваха безредно разхвърляните колиби и палатки отдясно. Пред нея, откъм страната на армията, се издигаше малка кръгла палисада. Не заграждаше цялата армия — всъщност побираше само петдесетина офицерски палатки и няколко големи командни тенти. Трябваше да действа като укрепление при извънредно положение, а постоянно — като оперативна база: Брин държеше да има физическа преграда, която да отделя по-големия лагер от мястото, където провеждаше съвещанията с офицерите си. Иначе при бъркотията в цивилния лагер и при толкова дългата граница за патрулиране щеше да е много лесно до командните му палатки да проникнат шпиони.

Палисадата не беше довършена, но работата напредваше бързо. Може би Брин щеше да реши да огради цялата армия след време, ако обсадата се проточеше дълго. Засега обаче смяташе, че този малък укрепен команден пост не само ще внушава сигурност на войниците, но и ще затвърждава авторитета на офицерите.

Високите осем стъпки дървени стълбове се издигаха от земята в плътна редица като застанали рамо до рамо стражи, с изпънати към небето заострени върхове. При поддържане на обсада обикновено имаше достатъчно човешка сила за такава работа. Стражите при портата на палисадата знаеха, че трябва да я пуснат, и тя бързо се отправи към палатката на Брин. Наистина я чакаше много пране, но повечето щеше да изчака до сутринта. След стъмване трябваше да се срещне с Егвийн в Тел-айеран-риод, а залезът вече започваше да гасне.

Палатката на Брин както винаги беше огряна с едва мъждукаща светлина. Докато хората отвън разхищаваха маслото си на поразия, на него му се свидеше. Повечето му хора живееха по-добре от него. Глупав човек. Сюан нахлу в палатката, без да се обади. Ако се окажеше толкова глупав, че да се преоблича, без да иде зад паравана, щеше да си е заслужил да го видят.

Той седеше зад писалището си и работеше на светлината на единствената запалена свещ. Като че ли четеше донесения на съгледвачи.

Сюан изсумтя и остави платнището на входа да се спусне зад нея. Една лампа нямаше запалена! Какъв човек!

— Ще си съсипеш очите от четене на толкова оскъдна светлина, Гарет Брин.

— Чел съм на светлината на свещ през повечето си живот, Сюан — отвърна той и отгърна страницата, без да вдига глава. — И мога да те уверя, че зрението ми си е същото, както когато бях момче.

— О? Искаш да ми кажеш, че зрението ти си е било лошо поначало?

Брин се усмихна, но продължи да чете. Сюан изсумтя отново, по-силно този път, за да е сигурна, че ще чуе. После запреде кълбо светлина и я отпрати във въздуха до писалището. Глупак. Нямаше да го остави да ослепее толкова, че да падне в битка от нападение, което не е видял. След като нагласи светлината до главата му — може би прекалено близо, защото го принуди рязко да се дръпне настрани, — отиде да събере прането от въжето за сушене, изпънато през средата на палатката. Не беше възразил, че използва вътрешността на палатката му за сушене, и не го беше махнал. Това я разочарова. Беше се канила да го сгълчи.

— Някаква жена от лагера вън говори днес с мен — каза Брин и вдигна нова купчина страници. — Предложи ми перачески услуги. Каза, че организирала група перачки в лагера, и твърдеше, че може да пере дрехите ми по-бързо и ефикасно от една разсеяна слугиня.

Сюан замръзна и го погледна крадешком. Брин прелистваше страниците. Волевата му брадичка бе осветена отляво от равномерната светлина на сферата, а отдясно — от мъждукащата светлина на свещта. Възрастта придаваше немощ на някои мъже и правеше други да изглеждат уморени или занемарени. Брин просто бе станал изящен като колона, изваяна от майстор каменоделец и оставена след това на стихиите. Възрастта не беше намалила ефективността или вътрешната му сила. Просто му беше придала характер, бе запрашила със сребро слепоочията му и нашарила суровото му лице с бръчиците на мъдростта.

— И ти какво каза на тази жена? — попита тя.

Брин отгърна следващата страница.

— Казах й, че съм доволен как ме перат. — Вдигна очи към нея. — Трябва да призная, че съм изненадан, Сюан. Допускал бях, че една Айез Седай може и да разбира нещичко от пране, но униформите ми рядко са притежавали такова чудесно съчетание от стегнатост и удобство. Заслужаваш похвала.

Сюан се извърна, за да не я види, че се изчервява. Глупак! Тя беше карала крале да й падат на колене! Манипулираше Айез Седай и замисляше как да избави човечеството! А той я хвалеше за уменията й като перачка?

Работата бе в това, че от устата на Брин похвалата звучеше сериозно. Той не гледаше с презрение на перачките или на момчетата, разнасящи съобщения. Отнасяше се с всички равнопоставено. В очите на Гарет Брин човек не печелеше престиж с това, че е крал или кралица. Печелеше уважението му с това, че спазва клетвите си и изпълнява дълга си. За него похвала за добро пране бе толкова сериозна, колкото и медал за войник, който не е отстъпил от позицията си срещу противника.

Обърна се пак към него. Брин продължаваше да я гледа. Глупав мъж! Тя взе припряно още една от ризите му и започна да я сгъва.

— Така и не ми обясни задоволително защо наруши клетвата си — рече той.

Сюан замръзна, взряна в нашарената със сенките на висящото на въжето пране задна стена на палатката.

— Мислех, че си разбрал — отвърна му и продължи да сгъва ризата. — Получих важно сведение за Айез Седай в Салидар. Освен това не можех току-така да оставя Логаин да избяга, нали? Трябваше да го намеря и да го пратя в Салидар.

— Това са извинения — рече Брин. — О, знам, че са верни. Но ти си Айез Седай. Не можеш да приведеш четири факта и с тях да прикриеш същинската истина така ефективно, както друг би го направил с лъжи.

— Твърдиш, че съм лъжкиня ли? — тросна се тя.

— Не. Само клетвонарушителка.

Тя присви очи. Добре, щом толкова държеше, щеше да му каже суровата…

Поколеба се. Той я гледаше, окъпан от сиянието на двете светлини, замислено. Сдържано, но не обвинително.

— Този въпрос ме привлече тук, знаеш ли — заговори Брин. — Затова те преследвах по целия път. Затова най-сетне се заклех на тези бунтовнички Айез Седай, макар да нямах никакво желание да се въвличам в поредна война при Тар Валон. Направих го, защото трябваше да разбера. Трябваше. Защо? Защо жената с онези очи — онези страстни, терзаещи очи — нарушава клетва.

— Казах ти, че щях да се върна и да изпълня онази клетва. — Сюан отново се извърна от него и тръсна ризата, за да махне гънките.

— Поредното оправдание — промълви той. — Пореден отговор от Айез Седай. Никога ли няма да науча пълната истина от теб, Сюан Санче? Някой изобщо чувал ли я е?

Въздъхна и тя чу как прошумоляха страниците — светлината на свещта леко потрепна, — щом се върна към донесенията.

— Докато все още бях Посветена в Бялата кула — заговори тихо Сюан, — бях едно от четирите присъствали лица, когато едно Прорицание възвести предстоящото раждане на Преродения Дракон на склоновете на Драконова планина.

Шумоленето секна.

— Една от другите две присъствали умря на място — продължи Сюан. — Другата също умря скоро след това. Убедена съм, че тя — самата Амирлински трон — беше убита от Черната Аджа. Да, тя съществува. Ако кажеш на който и да било, че съм го признала, ще ти отрежа езика.

— Все едно. Преди да издъхне, Амирлин прати Айез Седай да търсят Дракона — продължи Сюан. — Една по една, тези жени изчезнаха. Черните трябва да са изтръгнали имената им с изтезания от Тамра, преди да я убият. Тя нямаше да ги издаде така лесно. Още потръпвам, като си помисля какво ли е преживяла.

— Скоро останахме само две, които знаеха. Моарейн и аз. Ние не трябваше да чуем Прорицанието. Бяхме само Посветени, случайно се бяхме озовали в стаята. Вярвам, че Тамра по някакъв начин е успяла да затаи имената ни от Черните, защото иначе несъмнено щяхме да бъдем убити като другите… Така останахме двете. Единствените две в целия свят, които знаеха какво предстои. Или поне единствените две, които служеха на Светлината. Тъй че направих каквото трябваше, Гарет Брин. Посветих живота си на подготовката за идването на Дракона. Заклех се да вложа всичко, за да надделеем в Последната битка. Да направя всичко необходимо — каквото е необходимо, — за да понеса бремето, което ми бе отредено. Имаше само още едно лице, на което знаех, че мога да се доверя, и сега тя е мъртва. — Сюан се обърна и го погледна в очите. Лек полъх раздвижи стените на палатката и пламъкът на свещта изпърха. Брин седеше и я гледаше втренчено.

— Тъй че разбираш, Гарет Брин. Трябваше да отложа клетвата си към теб заради други клетви. Заклех се да се погрижа за това до самия му край, а Дракона все още не е срещнал съдбата си в Шайол Гул. Клетвите на човек трябва да следват своя ред на важност. Когато се заклех на теб, не обещах да ти служа незабавно. Съзнателно внимавах по този пункт. Ти ще го наречеш айезседайска игра на думи. Аз бих го нарекла другояче.

— И как по-точно? — попита той.

— Заклех се да направя каквото трябва, за да защитя теб, твоите земи и твоя народ, Гарет Брин. Ти ме обвини за загубата на един плевник и няколко крави. Е, в такъв случай те съветвам да помислиш за цената, която твоят народ би заплатил в случай, че Прероденият Дракон се провали. Понякога трябва да се плати скъпо, за да се изпълни по-важен дълг. Един войник би трябвало да разбира това.

— Трябваше да ми кажеш. — Брин не откъсваше очи от нея. — Трябваше да ми обясниш коя си.

— Какво? Щеше ли да ми повярваш?

Той се поколеба.

— Освен това аз не можех да ти се доверя — каза тя откровено. — Предишната ни среща не беше особено… дружелюбна, доколкото си спомням. Можех ли да поема този риск, Гарет Брин, с човек, когото не познавам? Можех ли да му дам власт над тайни, които знаех само аз, тайни, които трябваше да се предадат на новата Амирлински трон? Можех ли да заделя и един миг, когато целият свят беше с клуп на шията?

Гледаше го в очите и чакаше отговор.

— Не — най-сетне призна той. — Да ме изгори дано, Сюан, но не е трябвало да чакаш. И преди всичко не трябваше да даваш онази клетва!

— Ти трябваше да слушаш по-внимателно — каза тя и най-сетне откъсна погледа си от него. — Съветвам те, ако в бъдеще се закълнеш да служиш някому, постарай се да предвидиш времева рамка за тази служба.

Брин въздъхна, а Сюан дръпна рязко последната риза от въжето и по задната стена на палатката пробяга размътена сянка.

— Добре — заговори Брин. — Казах си, че ще те задържа на работа само толкова, колкото ще ми трябва, докато получа този отговор. Вече знам. Бих казал, че…

— Спри! — прекъсна го Сюан и се извърна рязко, изпънала пръст към него.

— Но…

— Не го казвай — заплаши го тя. — Ще ти затъкна устата и ще те оставя да висиш във въздуха до утре вечер. Не си мисли, че няма да го направя.

Брин се отпусна на стола си смълчан.

— Още не съм приключила с теб, Гарет Брин. — Тя тръсна ризата и я сгъна. — Ще ти кажа, когато приключа.

— Светлина, жено — изпъшка той. — Ако знаех, че си Айез Седай, преди да те подгоня към Салидар… ако знаех какво правя…

— Какво? — попита тя рязко. — Нямаше ли да ме подгониш?

— Разбира се, че щях — възмути се той. — Просто щях да съм по-предпазлив или може би по-добре подготвен. Тръгнах да ловя глигани с нож за зайци вместо с копие!

Сюан сложи сгънатата риза върху другите и вдигна купчината. Погледна го измъчено.

— Ще се опитам да се престоря, че не ме сравни току-що с глиган, Брин. Най-учтиво моля да внимаваш малко с езика си. Иначе ще се окажеш без слугиня и наистина ще ти се наложи да използваш онези перачки.

Той я погледна озадачено. След това прихна. Самата тя не можа да сдържи усмивката си. Е, след този разговор Брин вече щеше да знае кой командва в тази връзка.

Но… Светлина! Защо му беше казала за Прорицанието? Докато прибираше дрехите му в походния скрин, го погледна крадешком. Брин продължаваше да клати глава и да се киска.

„Когато други клетви престанат да властват над мен — помисли Сюан. — Когато се уверя, че Прероденият Дракон прави каквото трябва, може би ще има време. Всъщност вече очаквам с нетърпение това изпитание да свърши.“

— Трябва вече да си лягаш, Сюан — каза Брин.

— Рано е още — отвърна тя.

— Да, но вече е залез-слънце. Всеки трети ден си лягаш необичайно рано, като си слагаш онзи странен пръстен, който си скрила между възглавниците на постелята си. — Обърна една страница на писалището си. — Моля, предай най-сърдечните ми поздрави на Амирлин.

Тя го зяпна. Не можеше да знае за Тел-айеран-риод, нали? Засече доволната му усмивка. Добре, може би не знаеше за Тел-айеран-риод, но явно се досещаше, че пръстенът и графикът й за спане имат нещо общо с общуването с Егвийн. Хитрец. Хвърли й поглед, докато минаваше покрай него, и в очите му припламнаха весели искри.

— Непоносим човек — измърмори тя, седна на нара си и остави кълбото светлина да угасне. После вяло взе пръстена тер-ангреал и го окачи на шията си, обърна гръб на Брин и легна и се опита да заспи с усилие на волята. Всеки трети ден се стараеше да става рано, за да е изморена вечерта. Съжаляваше, че не може да заспива тъй лесно като Егвийн.

Непоносим… непоносим човек! Трябваше да направи нещо, за да му го върне. Мишки в чаршафите му. Това щеше да е добра отплата.

Лежа будна дълго, но най-сетне успя да се унесе, смътно усмихната при мисълта за едно подобаващо отмъщение. Събуди се в Тел-айеран-риод без нищо по тялото освен едно скандално, едва покриващо я прозрачно парче плат. Ахна уплашено и моментално го смени — със съсредоточаване — със зелена рокля. Зелена ли? Защо зелена? Направи я на синя. Светлина! Как ставаше тъй, че Егвийн винаги я биваше в задържането на нещата под контрол в Тел-айеран-риод, докато Сюан едва успяваше да задържи облеклото си да не се променя при всяка разсеяна мисъл? Трябваше да има нещо общо с това, че Сюан трябваше да носи това несъвършено копие на тер-ангреал, което не действаше така добре като оригинала. Правеше я да изглежда нематериална за другите, които я виждаха.

Стоеше посред лагера на Айез Седай, обкръжена от палатки. Платнищата им се отваряха за миг и се затваряха. Небето бе натежало от силна и в същото време странно затаена буря. Любопитно, колко често нещата изглеждаха странни в Тел-айеран-риод. Тя затвори очи и пожела да се озове в кабинета на Наставницата на новачките в Бялата кула. Щом ги отвори, вече бе там. Малка стая с дървена ламперия, с грубо писалище, столче и масата за боя с каиша.

Щеше да е добре, ако разполагаше с оригиналния пръстен, но той зорко се пазеше от Заседателките. Трябваше да е благодарна и за малък улов, както казваше навремето баща й. Можеше да е останала без нито един от тези пръстени. Заседателките си мислеха, че този е у Леане, когато бе заловена.

Добре ли беше Леане? Във всеки момент лъжливата Амирлин можеше да нареди да я екзекутират. Сюан знаеше много добре колко зла може да е Елайда. Все още я жегваше скръб, когато си помислеше за горкия Алрик. Изпитала ли беше Елайда поне за миг чувство за вина от хладнокръвното убийство на Стражник, преди напълно да унищожи жената, която сваляше от власт?

— Меч ли, Сюан? — внезапно попита гласът на Егвийн. — Това е новост.

Сюан погледна надолу и се сепна, като видя, че държи кървав меч, предназначен навярно за сърцето на Елайда. Накара го да изчезне, след което изгледа Егвийн. Момичето приличаше досущ на Амирлин: великолепна златна рокля, кафявата коса прибрана в изящна, обсипана с перли мрежичка. Лицето й все още не беше безвременно, но Егвийн ставаше все по-добра в постигането на спокойната ведрост, присъща за Айез Седай. Всъщност беше станала видимо по-добра, след като бе попаднала в плен.

— Изглеждаш добре, Майко — каза Сюан.

— Благодаря — отвърна Егвийн с лека усмивка. Издаваше повече от самата себе си в компанията на Сюан, отколкото с други. Двете знаеха колко много бе разчитала Егвийн на нея, за да я научи как да стигне там, където бе сега.

„Макар че най-вероятно щеше да го постигне и сама — призна си Сюан. — Просто не толкова бързо.“

Егвийн огледа стаята и се намръщи.

— Знам, че предложих това място последния път, но вече му се нагледах предостатъчно. Ще се срещнем в трапезарията на новачките. — И изчезна.

Странен избор, но едва ли за да ги прикрие от нежелани уши. Сюан и Егвийн не бяха единствените, които използваха Тел-айеран-риод за тайни срещи. Сюан затвори очи — не че й трябваше, но като че ли помагаше — и си представи трапезарията на новачките с редиците пейки и празните маси. Когато отново ги отвори, беше там, както и Егвийн. Амирлин се отпусна и зад нея се появи величествен, отрупан с възглавнички стол, който леко я обгърна, докато сядаше. Сюан не можеше да се довери на себе си за нещо толкова сложно и просто седна на една пейка.

— Мисля, че може би ще се наложи да се срещаме по-често, Майко — почна Сюан.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Няколко неща — отвърна Сюан. — И се боя, че някои от тях вече миришат като улов отпреди цяла неделя.

— Кажи ми.

— Една от Отстъпниците е била в лагера ни — рече Сюан. Не искаше да мисли точно за това. Направо настръхваше.

— Загинал ли е някой? — попита Егвийн със спокоен глас, макар погледът в очите й да стана стоманен.

— Не, блажена да е Светлината — отвърна Сюан. — Освен онези, за които вече знаеш. Романда направи връзката. Егвийн, съществото е било сред нас от доста време, скришом.

— Коя?

— Делана Мосалайн. Или нейната слугиня, Халима. Най-вероятно Халима, тъй като познавам Делана от много отдавна. — Очите на Егвийн съвсем леко се разшириха. Халима бе дебнала Егвийн. Беше я докосвала и обслужвала — една от Отстъпниците! Егвийн обаче прие новината добре. Като Амирлин.

— Но Аная беше убита от мъж — каза сухо. — Онези убийства друго ли бяха?

— Не, Аная не беше убита от мъж, а от жена, владееща сайдин. Така трябва да е било — единствено това обяснява нещата.

Егвийн кимна замислено. С Тъмния всичко беше възможно. Сюан се усмихна доволно и с гордост. Това момиче се учеше да бъде Амирлин. Светлина, то беше Амирлин!

— Нещо повече? — попита Егвийн.

— Не много по тази тема — отвърна Сюан. — За жалост ни избягаха. Изчезнаха в същия ден, в който ги разкрихме.

— Какво ли ги е предупредило?

— Ами, това включва едно от другите неща, които искам да ти кажа. — Сюан си пое дълбоко дъх. Най-лошото бе казано, но следващото също нямаше да е никак лесно. — Същия ден, имаше среща в Съвета, водеше я Делана. На тази среща един Аша’ман заяви, че усеща в лагера мъж, който прелива. Смятаме, че това я е предупредило. Направихме връзката едва след като Делана изчезна. Същият този Аша’ман ни каза, че негов приятел е срещнал жена, която можела да прелива сайдин.

— А защо е имало Аша’ман в лагера? — попита хладно Егвийн.

— Беше пратен като посланик — обясни Сюан. — От Преродения Дракон. Майко, изглежда, че мъжете, които следват ал-Тор, са обвързали Айез Седай.

Егвийн дори не мигна.

— Да. Чух слухове за това. Надявах се, че са преувеличени. Този Аша’ман каза ли кой е дал разрешение на Ранд да извършва такова отвратително деяние?

— Той е Прероденият Дракон — отвърна Сюан с гримаса. — Не вярвам да смята, че му трябва разрешение. Но, в негова защита, изглежда, не знае, че това става. Жените, които са обвързали неговите мъже, бяха пратени от Елайда да унищожат Черната кула.

— Аха. — Егвийн най-сетне показа нещо като емоция. — Значи все пак слуховете са точни. Твърде точни. — Красивата й рокля запази формата си, но помръкна до тъмнокафяв цвят, като айилско облекло. Егвийн, изглежда, не забеляза промяната. — Никога ли няма да спре този порой от бедствия от страна на Елайда?

Сюан поклати глава.

— Предложени ни бяха четирийсет и седем Аша’ман като компенсация, един вид, за жените, които са обвързали мъжете на ал-Тор. Замяната трудно може да се нарече справедлива, но Съветът все пак реши да приеме предложението.

— И правилно — заяви Егвийн. — Ще трябва да се заемем с тази глупост на Дракона по-късно. Може хората му да са действали без негова пряка заповед, но Ранд трябва да поеме отговорност. Мъже! Да обвързват жени!

— Те твърдят, че сайдин е прочистен — каза Сюан.

Егвийн повдигна вежди, но не възрази.

— Да, това би могло да е разумна причина. Ще ни трябва допълнително потвърждение, разбира се. Но покварата се появи, когато всичко изглеждаше спечелено. Защо да не се махне, когато всичко изглежда на ръба на чистото безумие?

— Не съм го обмисляла под този ъгъл — каза Сюан. — Е, какво да правим, Майко?

— Оставяме на Съвета да се оправи с това — каза Егвийн. — Изглежда, държат нещата в ръце.

— Те да гледат да ги задържат, докато се върнеш, Майко.

— И това ще стане. — Егвийн се отпусна в стола. Изглеждаше някак по-състарена, отколкото издаваше лицето й. — Работата ми е тук, засега поне. Ти ще трябва да се погрижиш Съветът да прави каквото трябва. Имам огромна вяра в теб.

— Благодарна съм за това, Майко — отвърна Сюан, като преглътна разочарованието си. — Но губя влияние над тях. Лелейн е започнала да се налага като втора Амирлин — и го прави, като се преструва, че подкрепя теб. Разбрала е, че създаването на впечатление, че действа от твое име, обслужва самата нея.

Егвийн присви устни.

— Щях да си помисля, че Романда печели предимство, след като тя е разкрила Отстъпницата.

— Според мен тя смяташе, че има предимство — каза Сюан, — но твърде дълго се наслаждаваше на победата си. Лелейн, с не малко усилие, се наложи като най-преданата служеща на Амирлин. Човек направо да си помисли, че двете с нея сте най-близките и доверени приятелки, като я чуе как говори! Представя ме за своя „придружителка“ и всеки път, когато Съветът заседава, е все „Егвийн искаше това“ и „Спомнете си какво каза Егвийн, когато направихме онова“.

— Умно — каза Егвийн.

— Гениално — въздъхна Сюан. — Но ние знаехме, че рано или късно едната ще изпълзи пред другата. Непрекъснато я отклонявам към Романда, но не знам колко дълго още ще мога да я разсейвам.

— Постарай се — отвърна Егвийн. — Но не се притеснявай, ако Лелейн откаже да се разсейва.

Сюан се намръщи.

— Но тя узурпира твоето място!

— Като го укрепва — каза Егвийн с усмивка. Най-сетне забеляза, че роклята й се е променила в кафява, и бързо я възстанови, без да прекъсва разговора. — Играта на Лелейн ще успее само ако аз не успея да се върна. Тя използва мен като източник на авторитет. Когато се върна, няма да има друг избор, освен да приеме върховенството ми. Ще е изразходвала всичките си усилия, за да укрепи мен.

— А ако не се върнеш, Майко? — попита тихо Сюан.

— Тогава ще е по-добре за Айез Седай да имат силна водачка — каза Егвийн. — Ако Лелейн се окаже по-силната, така да бъде.

— Тя има сериозно основание да се погрижи да не се върнеш — каза Сюан. — Най-малкото залага срещу теб.

— Ами не може да бъде обвинена за това. — Егвийн престана да се пази дотолкова, че направи гримаса. — Щях да съм изкусена и аз да се обзаложа против себе си, ако бях отвън. Просто ще трябва ти да се оправиш с нея, Сюан. Не мога да си позволя да се отвличам. Не и след като виждам колко потенциал за успех има тук и не и след като има по-голяма цена за провала.

Сюан познаваше тази упоритост в стегнатата брадичка на Егвийн. Тази нощ нямаше да може да я убеди. Просто трябваше да се опита отново на следващата им среща.

Всичко това — пречистването, Аша’ман, рухването на Кулата — я накара неволно да потръпне. Макар да се беше подготвяла за тези дни през по-голямата част от живота си, все още беше притеснително, че най-сетне бяха дошли.

— Последната битка наистина иде — каза Сюан почти на себе си.

— Да, иде — промълви сдържано Егвийн.

— Ще я посрещна с едва трошица от предишната си сила — каза с гримаса Сюан.

— Е, може би ще успеем да ти намерим ангреал, след като Кулата отново стане цяла — заяви Егвийн. — Ще използваме всичко, което имаме, когато тръгнем срещу Сянката.

Сюан се усмихна.

— Би било хубаво, но не е необходимо. Просто негодувам по навик, предполагам. Всъщност се уча да се справям с новото си… положение. Не е толкова трудно да се приеме, особено след като вече виждам, че има и някои предимства.

Егвийн се намръщи, сякаш се опитваше да отгатне какви предимства може да има в това мощта ти да е отслабнала. Накрая поклати глава.

— Елейн веднъж спомена пред мен за стая в Кулата, пълна с предмети на Силата. Предполагам, че наистина съществува, нали?

— Разбира се — отвърна Сюан. — Подземният склад. На второто ниво на подземието, в североизточната страна. Малка стая с прост дървен под, но не може да я пропуснеш. Тя е единствената в коридора, която е заключена.

Егвийн кимна замислено.

— Добре. Не мога да победя Елайда с брутална сила. Все пак е хубаво да знам това. Има ли още нещо важно, което да ми съобщиш?

— В момента не, Майко.

— Тогава се върни и поспи. — Егвийн помълча. — И следващия път ще се срещнем след два дни. Тук, в трапезарията, макар че можем да решим да започнем да се срещаме и в града. Не мога да разчитам на това място. Щом е имало Отстъпница в нашия лагер, готова съм да заложа половината от бащиния си хан, че има някой, който шпионира и в Бялата кула. Хайде, тръгвай.

Сюан затвори очи и скоро примига и се намери отново в палатката на Брин. Свещта бе догоряла и тя чу как Брин тихо похърква в постелята си в другия край на палатката. Надигна се и погледна към него, макар да беше твърде тъмно, за да види нещо повече от сенки. Странно, но след тези приказки за Отстъпници и Аша’ман близостта на грубоватия генерал я утеши.

„Има ли още нещо важно, което да ти съобщя, Егвийн? — разсеяно си помисли Сюан, докато ставаше, за да смъкне роклята си зад паравана и да си облече нощницата. — Мисля, че може би съм влюбена. Това достатъчно важно ли е?“ — За нея изглеждаше по-странно от това, че покварата е пречистена, или от това, че жена прелива сайдин.

Тръсна глава, прибра тер-ангреала за сън в скривалището му и се сгуши под завивките си.

Забрави за мишките, поне този път.