Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (21)

Глава 19
Гамбити

Хаос. Целият свят беше хаос.

Тюон стоеше на терасата на своята зала за аудиенции в двореца на Ебу Дар, стиснала ръце зад гърба си. Долу на дворцовия площад — с блесналите в бяло каменни плочи като толкова много други повърхности в града — група алтарски войници упражняваха престрояване под бдителните погледи на двама от нейните офицери. Зад тях се издигаше самият град с белите си кули и куполи.

Ред. Тук, в Ебу Дар, имаше ред, дори в палатките и фургоните извън града. Сеанчански войници патрулираха и поддържаха мира. Имаше планове за прочистването на Рахад. Това, че си беден, не беше причина — нито извинение — да живееш без закон.

Но този град беше мъничко, мъничко гнездо на ред сред един бурен свят. Самият Сеанчан бе затънал в гражданска война, след като императрицата беше умряла. Коренне беше настъпило, но възвръщането на тези земи на Артур Ястребовото крило напредваше бавно, осуетено от Преродения Дракон на изток и армиите на Доман на север. Тя все още чакаше да й донесат вест за лейтенант-генерал Туран, но поличбите не бяха добри. Галган твърдеше, че е възможно тепърва да се изненадат от изхода, но Тюон беше видяла черна гълъбица в часа, в който я уведомиха за затрудненото положение на Туран. Поличбата беше ясна. Той нямаше да се върне жив.

Хаос. Погледна настрани, към верния Карийд, който стоеше неподвижно в тежката си броня, боядисана в кървавочервено и тъмнозелено, почти черно. Беше висок мъж, с ръбато лице, здраво почти като бронята, която носеше. Беше довел цели две дузини от Смъртната стража плюс шестима огиери Градинари, всички изправени покрай стените. Карийд усещаше хаоса и нямаше намерение да позволи да посегнат отново на Тюон. Хаосът е най-опасен, когато започнеш да допускаш какво би могъл и не би могъл да засегне. Тук, в Ебу Дар, той се проявяваше в лицето на фракция, замислила да посегне на живота на самата Тюон.

Беше избягвала покушенията, откакто бе проходила, и беше преживяла всички. Предугаждаше ги. В известен смисъл беше израснала и укрепнала благодарение на тях. Как би могла да разбереш могъществото си, ако не изпращат убийци срещу теб?

Но измяната на Сурот… Хаос, и още как, след като самата водачка на Предтечите се беше оказала предателка. Връщането на света към ред щеше да е много, много трудно. Може би невъзможно.

Тюон изправи гръб. Не беше мислила как ще стане императрица от много години. Но щеше да изпълни дълга си.

Обърна се и влезе в залата за аудиенции, за да се изправи пред очакващото я множество. Като другите от Кръвта, беше покрила страните си с пепел в знак на траур за загубата на императрицата. Не хранеше голяма привързаност към майка си, но привързаността не беше необходима за една императрица. Задачата на императрицата е да осигурява ред и стабилност. Тюон бе започнала да разбира важността на тези неща едва след като бремето бе паднало върху раменете й.

Залата беше голяма, правоъгълна, осветена от канделабри между колоните и лъчи слънчева светлина, проникващи през широката тераса отзад. Тюон беше заповядала да махнат пътеките — предпочиташе ярката белота на плочите. Таванът бе покрит с фреска с рибари в открито море, с чайки и чисто небе, а стените бяха бледосини. Десет да’ковале бяха коленичили под канделабрите вдясно от Тюон. Бяха с прозирни дрехи и чакаха заповедите й. Сурот не беше сред тях. Гвардията на Смъртната стража се грижеше за нея — поне докато не порасте косата й.

Щом Тюон, облечена в надиплена рокля от най-тъмно морскосиньо, с пърхаща зад нея бяла пелерина, влезе, всички от простолюдието се смъкнаха на колене и опряха чела в пода. Тези от Кръвта коленичиха и сведоха глави.

Срещу да’ковале, от другата страна на залата, Ланел и Мелитен също бяха на колене. Окаишените им дамане бяха опрели чела в пода. Отвличането на Тюон се бе оказало непоносимо за няколко от тях и те бяха плакали неутешимо по време на отсъствието й.

Тронът й за аудиенции беше сравнително скромен — дървен стол с черно кадифе по облегалките и гърба. Веднага щом Тюон се настани, хората в залата започнаха да стават — всички освен да’ковале, които останаха на колене. Селусия застана до трона: златната й коса бе сплетена на дълга плитка от дясната й страна, лявата страна на главата й бе обръсната. Не носеше пепел по лицето, защото не беше от Кръвта, но бялата ивица на ръката й показваше, че и тя — като цялата империя — е в траур.

Юрил, секретарката на Тюон и тайната й Ръка, пристъпи от другата страна на стола. Гвардейците от Смъртната стража дискретно застанаха около нея и тъмната им броня заблестя на слънчевата светлина. Бяха особено бдителни напоследък. Предвид скорошните събития Тюон не можеше да ги упреква.

„Ето ме тук — помисли си, — обкръжена от моята мощ, с дамане от едната страна и Гвардията на Смъртната стража от другата. И все пак не се чувствам по-сигурна, отколкото бях с Матрим.“ Колко странно — да се чувства сигурна с него.

Точно пред нея, осветена от косо падащата от отворения балкон слънчева светлина, стоеше пъстра група от Кръвта. Най-висшият в нея бе капитан-генерал Галган. Нагръдникът на бронята му беше боядисан в тъмносиньо, толкова тъмно, че почти черно. Прашливо бялата му коса стърчеше на гребен и отзад беше сплетена до раменете му, защото беше от Висшата кръв. С него бяха и двама от Низшата кръв — флаг-генерал Наджира и флаг-генерал Ямада — и няколко по-низши офицери. Изчакваха търпеливо, като избягваха да срещнат погледа на Тюон.

На няколко стъпки по-назад стоеше друга група от Кръвта, предвождана от Фаверде Нотиш и дълголикия Аменар Шумада. И двамата бяха важни — толкова важни, че можеше да са опасни. Сурот нямаше да е единствената, която да търси удобна възможност в тези времена. Ако Тюон паднеше, на практика всяка висша особа можеше да стане императрица. Или император.

Войната в Сеанчан нямаше да свърши бързо. Но свършеше ли, победителят (той или тя) несъмнено щеше да се самоиздигне на Кристалния трон. И тогава щеше да има двама водачи на Сеанчанската империя, разделени от океана и обединени от желанието да се унищожат. Никой от двамата не можеше да позволи другият да живее.

„Ред — помисли Тюон и почука с лакирания си в синьо нокът облегалката от черно дърво. — Ред трябва да се излъчва от мен. Ще донеса спокойствие и мир на изтерзаните от бури.“

— Селусия е моята Истинореча — обяви тя на залата. — Нека бъде оповестено сред Кръвта.

Това заявление бе очаквано. Селусия сведе глава в знак на приемане, макар да не беше искала никакво друго назначение, освен да служи и да пази Тюон. Нямаше да се зарадва на този пост. Но също така беше искрена и пряма. Щеше да е великолепна Истинореча.

Този път поне Тюон можеше да е сигурна, че Истиноречата й не е от Отстъпниците.

Вярваше ли на разказа на Фалендре все пак? Това минаваше всякакви граници на достоверност. Звучеше като някоя от чудатите приказки на Матрим за въображаеми същества, които дебнат в мрака. И все пак другите сул-дам и дамане бяха потвърдили версията на Фалендре.

Някои факти поне изглеждаха недвусмислени. Анат беше действала със Сурот. Сурот — след известно убеждаване — беше признала, че се е срещала с една от Отстъпниците. Или поне мислеше, че се е срещала. Не беше знаела, че Отстъпницата всъщност е Анат, но като че ли разкритието й се беше сторило правдоподобно.

Независимо дали наистина беше Отстъпница, Анат се беше срещнала с Преродения Дракон, представяйки се за Тюон. И се беше опитала да го убие. „Ред — помисли Тюон, като запази лицето си безизразно. — Аз олицетворявам реда.“

Махна рязко на Селусия, която все още беше нейният Глас — и нейната сянка — освен добавената отговорност на Истинореча. Когато заповядваше на много по-низшите от нея, Тюон първо щеше да предава думите си на Селусия, а тя след това щеше да ги изрича.

— Повелява ти се да го въведеш — каза Селусия на един да’ковале до трона. Мъжът се наведе, опря главата си в пода, изправи се, забърза към другия край на голямата зала и отвори вратата.

Беслан, кралят на Алтара и Висш трон на Дома Мицобар, беше тънък и строен младеж с черни очи и коса. Имаше маслинената кожа, обичайна за хората на Алтара, но се беше облякъл в стил, предпочитан от Кръвта — широки жълти панталони и къс жакет с висока яка с жълта риза отдолу. Кръвта бяха оставили проход по средата на помещението и Беслан тръгна по него, навел очи. Щом стигна до определеното място, падна на колене и ниско се поклони. Съвършеният образ на верен поданик, освен тънката златна корона на главата му. Тюон даде знак на Селусия и Истиноречата каза високо:

— Повелява ти се да станеш.

Беслан се изправи, макар да задържа погледа си надолу. Беше чудесен актьор.

— Щерката на Деветте луни изразява съболезнованията си за твоята загуба — каза му Селусия.

— Предавам й своите за нейната загуба — отвърна той. — Моята скръб е само вощеница пред големия пламък, изгарящ народа на Сеанчан.

Беше прекалено раболепен. Той беше крал. Не се изискваше да се кланя чак толкова. Беше равен на мнозина от Кръвта.

Можеше да повярва, че просто угодничи пред жената, която предстоеше да стане императрица. Но знаеше твърде много за нрава му, от шпиони и дочути тук-там неща.

— Щерката на Деветте луни желае да узнае причината, поради която си престанал да провеждаш дворцови заседания — каза Селусия, като гледаше движещите се ръце на Тюон. — Тя намира за притеснително, че народът ти не може да получи аудиенция със своя крал. Смъртта на майка ти бе трагична и шокираща, но кралството ти се нуждае от теб.

Беслан се поклони.

— Моля уведомете я, че не смятах за уместно да се изтъквам над нея. Не съм сигурен как трябва да действам. Не исках да я оскърбя.

— Сигурен ли си, че това е истинската причина? — Огласи Селусия. — Да не би да е защото замисляш въстание срещу нас и нямаш време за другите си задължения?

Беслан вдигна очи и я зяпна стъписано.

— Ваше величество, аз…

— Не трябва да изричаш повече лъжи, дете на Тилин — каза му Тюон пряко, с което предизвика изненадани ахкания от страна на Кръвта. — Зная нещата, които си казал на генерал Хабигер и на твоя приятел лорд Малалин. Зная за тайните ви срещи в подземието на Трите звезди. Зная за всичко това, крал Беслан.

В залата се възцари тишина. Беслан наведе глава за миг, а след това, изненадващо, се изправи и я погледна право в очите. Изобщо не бе предполагала, че у този кротък младеж има толкова кураж.

— Няма да позволя моят народ да…

— На твое място бих си задържала езика зад зъбите — прекъсна го Тюон. — Бездруго стоиш на пясък.

Беслан се поколеба. Тя виждаше ясно въпроса в очите му. Дали ще го екзекутира? „Ако се канех да те убия, щеше вече да си мъртъв и нямаше изобщо да си видял ножа.“

— Сеанчан е в размирици — заяви Тюон, без да откъсва очи от него. Той изглеждаше стъписан от думите й. — Или си мислеше, че ще го пренебрегна, Беслан? Няма да гледам в звездите, докато моята империя рухва около мен. Истината трябва да се приеме. Майка ми е мъртва. Няма императрица.

— Но силите на Коренне са предостатъчни, за да поддържаме позициите си тук, отсам океана, включително и в Алтара. — Наведе се напред в опит да излъчи усещане за власт, за твърдост. Майка й винаги беше успявала да го постига. Тюон нямаше нейния ръст, но имаше нужда от същата аура. Другите трябваше да се чувстват в по-голяма безопасност, по-сигурни само от това, че са близо до нея.

— Във времена като тези — продължи Тюон — заплахи за въстание не може да се толерират. Мнозина ще видят удобна възможност в слабостта на империята и разколът, предизвикан от дребните им кавги — ако се позволи да се развихрят, — ще се окаже краят на всички нас. Следователно трябва да съм твърда. Много твърда. Спрямо тези, които ми се опълчват.

— Тогава защо все още съм жив? — попита Беслан.

— Ти започна да замисляш въстанието си преди да станат известни събитията в империята.

Той се намръщи объркано.

— Да, започна, когато Сурот командваше тук — продължи тя. — И докато майка ти все още беше кралица. Много неща се промениха оттогава, Беслан. Твърде много. Във времена като тези има възможности за голям напредък.

— Трябва да знаете, че не жадувам за власт — каза Беслан. — Всичко, което желая, е свободата на моя народ.

— Знам това. — Тюон събра длани пред себе си, без да вдига лакти от облегалките на стола. — И това е другата причина все още да си жив. Ти се бунтуваш не от стремеж за висок сан, а от чисто невежество. Подведен си, а това означава, че можеш да се промениш, стига да си склонен да научиш истините.

Той я гледаше все така объркано. „Наведи си очите, глупако. Не ме карай да заповядам да те напердашат с камшик заради наглостта ти!“ Сякаш чул мислите й, той извърна очи, а след това ги сведе. Да, правилно бе преценила за този човек.

Колко несигурно бе положението й! Вярно, имаше армии — но толкова много от тях бяха отблъснати от агресията на Сурот.

На всички кралства отсам океана щеше да им се наложи да коленичат пред Кристалния трон, рано или късно. Всяка марат-дамане щеше да бъде окаишена, всеки крал или кралица щеше да положи клетвите. Но Сурот беше натиснала твърде безскрупулно, особено в провала с Туран. Сто хиляди души, изгубени в една битка. Безумие.

Тюон се нуждаеше от Алтара. Нуждаеше се от Ебу Дар. Беслан беше много обичан от своя народ. Но набучването на главата му на пика след загадъчната смърт на майка му… Е, Тюон щеше да има стабилност в Ебу Дар, но предпочиташе да не остави фронтове без жива сила, за да я постигне.

— Смъртта на майка ти беше загуба — каза Тюон. — Тя беше добра жена. Добра кралица.

Устните на Беслан се присвиха.

— Можеш да говориш — каза Тюон.

— Нейната смърт е… необяснена — промълви той. Намекът бе очевиден.

— Не знам дали Сурот е поръчала убийството й — отвърна му тя с по-мек тон. — Самата тя твърди, че не е. Но случаят се разследва. Ако се окаже, че Сурот е стояла зад смъртта й, ти и Алтара ще получите извинение от самия трон.

Последва ново ахване на Кръвта. Тя ги усмири с поглед и отново се обърна към Беслан.

— Загубата на майка ти наистина е голяма. Трябва да знаеш, че тя беше вярна на клетвите си.

— Да — промълви той с горчивина. — И предаде трона.

— Не — отсече Тюон. — Тронът принадлежи на теб. Това е невежеството, за което споменах. Ти трябва да водиш своя народ. Хората ти трябва да имат крал. Нямам нито време, нито желание да изпълнявам задълженията ти вместо теб.

— Допускаш, че сеанчанското господство над отечеството ти ще означава, че народът ти не е свободен — продължи тя. — Това е погрешно. Те ще са по-свободни, по-защитени, когато приемат нашето управление.

— Да, аз седя над теб. Но толкова неприемливо ли е това? С мощта на империята ще можеш да пазиш своите граници и да патрулираш из земите си извън Ебу Дар. Говориш от името на своя народ? Добре, заповядала съм да приготвят нещо за теб. — Кимна и една жилава да’ковале пристъпи напред с кожена чанта.

— Вътре — продължи Тюон — ще намериш числа, събрани от мои съгледвачи и стражата ми. Можеш да видиш пряко докладите за престъпления по време на окупацията ни тук. Ще разполагаш с донесения и манифести, за да сравниш как са били хората преди Завръщането и след това. Вярвам, че знаеш какво ще намериш. Империята е ресурс за теб, Беслан. Могъщ, много могъщ съюзник. Няма да те обидя, като ти предлагам тронове, които не искаш. Ще те привлека, като ти обещая стабилност, храна и закрила за твоя народ. Всичко това срещу простата цена на твоята вярност.

Той колебливо взе чантата.

— Предлагам ти избор, Беслан — каза Тюон. — Можеш да избереш екзекуция, ако желаеш. Няма да те направя да’ковале. Ще ти позволя да умреш с чест и ще бъде оповестено, че си умрял, защото си отхвърлил клетвите и си избрал да не подкрепиш господството на Сеанчан. Ако това пожелаеш, ще го позволя. Твоят народ ще узнае, че си умрял непокорен. Или можеш да избереш да им служиш по-добре. Можеш да избереш да живееш. Направиш ли това, ще бъдеш издигнат до Висшата кръв. Ще излезеш напред и ще царуваш така, както народът ти има нужда. Обещавам ти, че няма да управлявам делата на твоя народ. Ще искам ресурси и хора за армиите си, както се полага, и твоята дума не може да противоречи на моята. Извън това твоята власт в Алтара ще бъде абсолютна. Никой от Кръвта не ще им правото да заповядва, да вреди или да затваря твоите хора без моето разрешение.

— Ще приема и ще прегледам списък на благородни фамилии, които решиш, че би трябвало да бъдат издигнати до Низшата кръв, и ще издигна не по-малко от двадесет от тях, Алтара ще стане постоянното седалище на императрицата отсам океана. Като такава, ще бъде най-могъщото кралство тук. Можеш да избираш. — Наведе се напред и разпери пръсти. — Но разбери следното. Ако решиш да се присъединиш към нас, ще ми дадеш сърцето си, а не просто думите си. Няма да ти позволя да пренебрегнеш клетвите си. Давам ти този шанс, защото знам, че можеш да бъдеш силен съюзник, и смятам, че си бил подведен, може би от интригите на Сурот… Ще имаш един ден, за да вземеш решението си. Мисли добре. Майка ти бе решила, че това е най-добрият курс, а тя беше мъдра жена. Империята означава стабилност. Едно въстание би означавало само страдание, глад и неясен изход. В тези времена не е добре да си сам, Беслан.

Беслан гледаше кожената чанта в ръцете си. Наведе се в почтителен поклон, за да се оттегли, но движението беше сковано, сякаш се колебаеше.

— Можеш да си тръгнеш.

Той обаче не се обърна, за да напусне. Залата стихна. Беслан стоеше зяпнал чантата. Изражението му издаваше вътрешната му борба. Един да’ковале се приближи, за да го подкара навън, но Тюон вдигна ръка и го спря.

Наведе се напред. Дори някои от Висшата кръв запристъпваха нервно на място в очакване. Беслан продължаваше да гледа зяпнал чантата в ръцете си. Най-сетне вдигна глава и я погледна с решимост. А след това, изненадващо, отново падна на колене.

— Аз, Беслан от Дома Мицобар, обричам своята вярност и служба на Щерката на Деветте луни и чрез нея на Сеанчанската империя, сега и завинаги, освен ако тя не избере да ме освободи по своя воля. Земите ми и тронът ми са нейни, и ги предавам в нейните ръце. В това се заклевам пред Светлината.

Тюон си позволи усмивка. Зад Беслан капитан-генерал Галган пристъпи напред и се обърна към краля:

— Това не е подобаващият начин да…

Тюон го спря с жест.

— Настояваме тези хора да усвоят нашите порядки, генерале. Редно е и ние да приемем някои от техните.

Не прекалено много, разбира се. Но беше благодарна за дългите разговори с госпожа Анан — те й бяха помогнали да разбере някои неща. Сеанчанците може би бяха направили грешка с тези хора, като ги караха да полагат сеанчанските клетви за подчинение. Матрим беше положил тези клетви, но с лекота ги беше пренебрегнал, когато дойде времето — и все пак бе заявил твърдо, че ще спази думата си към нея, а хората му я бяха уверили, че е мъж на честта.

Колко странно, че бяха готови да поставят една клетва над друга. Особени бяха тези хора. Но трябваше да ги разбере, за да може да ги управлява — а трябваше да ги управлява, за да събере сили за завръщането си в Сеанчан.

— Клетвата ви ме удовлетворява, крал Беслан. Издигам ви до Висшата кръв и давам на вас и на фамилията ви господство над кралство Алтара, сега и завинаги. За неговото администриране и управление ще бъдете единствено под самия Имперски трон. Станете.

Той се изправи. Краката му трепереха.

— Сигурна ли сте, че не сте тавирен, милейди? — попита. — Защото аз определено не очаквах да направя това, когато влязох тук.

Тавирен! Тези хора с техните глупави предразсъдъци!

— Удовлетворена съм от вас — каза му тя. — Познавах майка ви съвсем за кратко, но наистина я намирах за много способна. Нямаше да се радвам, ако бях принудена да екзекутирам единствения й останал син.

Той кимна за благодарност. Застаналата до нея Селусия скришом й даде знак с ръка: „Това беше добре. Необичайно може би, но много деликатно направено.“

Чувството на гордост стопли Тюон. Тя се обърна към белокосия генерал Галган.

— Генерале. Разбирам, че чакате да говорите с мен, и търпението ви трябва да бъде похвалено. Вече можете да изкажете мислите си. Крал Беслан, вие можете да се оттеглите или да останете. Ваше право е да присъствате на публичните заседания, които събирам в кралството ви, и не ви е нужно разрешение или покана, за да присъствате.

Беслан кимна и се поклони, после се оттегли встрани, за да гледа.

— Благодаря ви, Най-висша Щерко — заговори почтително Галган, пристъпи напред и махна на своите со’джин, които стояха отвън в коридора. Те влязоха, проснаха се ничком пред Тюон и след това бързо поставиха маса и сложиха на нея няколко карти. Един слуга донесе на Галган вързоп и той тръгна към Тюон. Карийд в миг се озова до дясното й рамо, а Селусия до лявото се напрегна, но Галган спря на прилично разстояние. Поклони се и разгъна вързопа на пода пред себе си. Беше червено знаме в центъра с кръг, раздвоен от лъкатушеща линия. Едната половина на кръга беше черна, другата бяла.

— Какво е това? — попита Тюон и се наведе напред.

— Знамето на Преродения Дракон — каза Галган. — Изпрати го с вестоносец и моли за нова среща. — Погледна нагоре — без да среща очите й, но с умислено, загрижено лице.

— Тази сутрин, когато станах — заговори Тюон, — видях шарка като три кули в небето и ястреб високо във въздуха да преминава между тях.

Членовете на Кръвта в залата закимаха разбиращо. Само Беслан изглеждаше объркан. Как можеше да живеят тези хора, без да знаят поличбите? Никакво желание ли нямаха да разберат виденията на съдбата, които им даваше Шарката? Ястребът и трите кули бяха поличба за предстоящ труден избор. Показваха, че ще е нужна храброст.

— Какво мислите за Преродения Дракон и поканата му за среща? — попита тя Галган.

— Може би ще е неразумно да се срещнете с този мъж, Най-висша Щерко. Не съм сигурен доколко претенциите му за тази титла са основателни. А и няма ли империята други грижи в днешно време?

— Чудите се защо силите ни не са се оттеглили — каза Тюон. — Защо не сме поели за Сеанчан, за да осигурим стабилността на трона.

Той сведе глава.

— Вярвам във вашата мъдрост, Най-висша Щерко.

— Той е Прероденият Дракон — заяви Тюон. — А не просто някой претендент. Убедена съм в това. Той трябва да се поклони пред Кристалния трон, преди да може да започне Последната битка. И затова трябва да останем. Не е случайност, че Завръщането стана сега. Ние сме нужни тук. Повече, отколкото сме нужни, за жалост, в отечеството ни.

Галган бавно кимна. Съгласен беше с нея за отказа да се върнат в Сеанчан. Просто беше предположил, че такова ще е желанието й. Като бе заявила, че ще останат, тя бе спечелила уважението му. Не че той щеше да престане да мисли за трона. Човек не може да задържи високия си сан, ако няма големи амбиции.

Но Галган беше известен като разумен мъж, а не само като амбициозен. Нямаше да нанесе удар, освен ако не беше убеден, че ще е за добро. Трябваше да повярва, че има добри възможности за успех и че премахването на Тюон ще е за доброто на империята. Това бе разликата между един амбициозен глупак и амбициозен разумен човек. Вторият разбираше, че убийството на някого е само началото. Отнемането на живота на Тюон и присвояването на трона нямаше да му спечели нищо, ако отчуждеше останалите от Кръвта.

Галган отиде до масата с картите.

— Ако желаете да продължим воденето на войната, Най-висша, позволете ми да обясня състоянието на вашата армия. Един от най-амбициозните планове се организира от лейтенант-генерал Юлан.

Той махна към събраните офицери и един нисък тъмнокос мъж от Низшата кръв пристъпи напред. Носеше черна перука, за да скрие плешивината си. Щом се приближи, коленичи пред Тюон и се поклони.

— Повелява ви се да станете и да говорите, генерале — Огласи Селусия.

— Предайте благодарностите ми на Най-висшата Щерка — отвърна Юлан, стана и даде знак на двама адютанти да вдигнат една карта, за да може Тюон да я вижда. — Като изключим спънките в Арад Доман, процесът на възвръщане на тези земи протича според очакванията. По-бавно, отколкото бихме желали, но не и без големи победи. Хората от тези кралства не се сплотяват в защита на съседните държави. Имахме големи успехи в завладяването им една по една. Само два проблема будят тревога. Първият е този Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, който води агресивна война за обединение на Севера и Изтока. Ще е нужна мъдростта на Най-висшата Щерка, за да ни научи да го подчиним. Другата ни грижа е големият брой марат-дамане, съсредоточени в мястото, известно като Тар Валон. Вярвам, че Най-висшата Щерка е чула за мощното оръжие, с чиято помощ са унищожили голям къс земя на север от Ебу Дар.

Тюон кимна.

— Сул-дам никога не са виждали подобно на него — продължи Юлан. — Допускаме, че е нещо, на което дамане може да бъдат научени, ако бъдат пленени подходящите марат-дамане. Тази удивителна способност, която те притежават, тоест да се прехвърлят мигновено от едно място на друго — ако е вярно, — ще се окаже втора техника с огромно тактическо предимство, която трябва да пленим.

Тюон отново кимна, докато оглеждаше картата: тя показваше мястото, наречено Тар Валон. Селусия Огласи:

— Най-висшата Щерка е любопитна да чуе твоите планове. Ще продължиш.

— Изразявам най-дълбока благодарност — отвърна с поклон Юлан. — Като Въздушен командир, имам честта да командвам ракен и то’ракен, служещи в Завръщането. Вярвам, че един удар в самото ядро на вражеските земи би бил не само възможен, но и изключително изгоден. Все още не ни се е налагало да воюваме с много от тези марат-дамане в сражение, но когато настъпим в земите, контролирани от Преродения Дракон, несъмнено ще се изправим срещу тях в голямо количество.

— Те допускат, че в момента не ги застрашаваме — продължи той. — Един удар сега би имал големи последствия за бъдещето. Всяка марат-дамане, която окаишим, е не само мощно оръжие, спечелено от нашите сили, но и оръжие, изгубено от нашия враг. Първите донесения твърдят, че има стотици и стотици марат-дамане, събрани в онова място, наречено Бялата кула.

„Толкова много?“ — помисли Тюон. Такава сила можеше изцяло да обърне хода на войната. Вярно, онези марат-дамане, които бяха пътували с Матрим, твърдяха, че няма да се замесят във войни. Всъщност марат-дамане, бивши Айез Седай, се бяха оказали — засега — безполезни като оръжия. Но дали беше възможно по някакъв начин да се заобиколят така наречените им клетви? Нещо, подхвърлено мимоходом от Матрим, я караше да се съмнява. Пръстите й се раздвижиха бързо.

— Щерката на Деветте луни се чуди как би могъл да се осъществи удар срещу тях — Огласи Селусия. — Разстоянието е огромно. Стотици левги.

— Ще използваме сила главно от то’ракен — заяви генерал Юлан. — С няколко ракен за разузнаване. Пленените от нас карти показват големи пространства степи с много малко обитатели, които може да се използват като пунктове за отдих по пътя. Бихме могли да нанесем удара през Муранди ето тук. — Посочи втора карта, която вдигнаха други двама адютанти. — И да стигнем до Тар Валон от юг. Ако Най-висшата Щерка благоволи, бихме могли да извършим набега нощем, докато марат-дамане спят. Целта ни ще е да пленим колкото може повече от тях.

— Изразява се учудване дали това наистина е възможно да се осъществи — Огласи Селусия. — Какъв брой бихме могли да използваме за такъв набег?

— При пълен ангажимент ли? — попита Юлан. — Вярвам, че бих могъл да събера между осемдесет и сто то’ракен за нападението.

Осемдесет до сто то’ракен. Това означаваше около триста войници със снаряжението, за да остане място за пленените марат-дамане. Триста души щеше да е значителна сила за такъв набег, но трябваше да се придвижват бързо и леко, за да не заседнат и да ги обкръжат.

— Ако Най-висшата Щерка благоволи — каза генерал Галган и отново пристъпи напред. — Вярвам, че планът на генерал Юлан има много достойнства. Съществува потенциален риск за голяма загуба, но никога няма да имаме такава удобна възможност. Ако се замесят в нашия конфликт, тези марат-дамане биха могли да ни осакатят. А ако успеем да получим достъп до това тяхно оръжие или дори до способността им да пътуват на големи разстояния… Вярвам, че рискът за всеки то’ракен в армията ни си заслужава печалбата.

— Ако Най-висшата Щерка благоволи — продължи генерал Юлан. — Нашият план налага използването на двадесет отделения от Небесния юмрук — всичко двеста бойци — и петдесет свързани сул-дам. Смятаме, че може би една малка група от Кървавите ножове също ще е подходяща.

Кървавите ножове, най-елитните членове на Небесния юмрук, който сам по себе си беше изключителна група. Юлан и Галган наистина се бяха посветили на тази операция! Никога не въвличаш Кървави ножове, освен ако не си съвсем сериозен, защото те не се връщаха от мисиите си. Задачата им беше да останат в тила, след като Юмруците се оттеглят, и да причинят щети — колкото може повече щети — на врага. Ако можеха да вкарат няколко от тях в Тар Валон със заповед да избият колкото може повече марат-дамане…

— Прероденият Дракон няма да реагира добре на този набег — каза Тюон на Галган. — Той не е ли свързан с тези марат-дамане?

— Според някои донесения — отвърна Галган. — Според други е във вражда с тях. Според трети те са негови пионки. Лошото ни разузнаване в тази област снишава очите ми, Най-висша. Не съм успял засега да отсея лъжите от истините. Докато не разполагаме с по-добра информация, трябва да допуснем най-лошото — че този набег много ще го разгневи.

— И въпреки това смятате, че си заслужава?

— Да — заяви Галган без колебание. — Ако тези марат-дамане са свързани с Преродения Дракон, значи имаме още по-голямо основание да ударим сега, преди да ги е използвал срещу нас. Може би набегът ще го разгневи — но също така ще го отслаби, което ще ви постави в по-добра позиция за преговорите с него.

Тюон кимна замислено. Несъмнено това беше трудното решение от поличбата. Но изборът й изглеждаше съвсем очевиден. Изобщо не беше трудно решение. Всички марат-дамане в Тар Валон трябваше да бъдат окаишени и това беше великолепен начин да се отслаби съпротивата срещу Всепобедната армия с един-единствен мощен удар.

Но поличбата говореше за трудно решение. Тя даде знак на Селусия.

— Има ли някой в залата, който не одобрява този план? — попита Гласът. — И кой би предложил възражение на предложеното от генерал Юлан и хората му?

Кръвта в залата се заозъртаха. Беслан като че ли се размърда, но не се обади. Досега алтарците не бяха възразявали на окаишването на техните марат-дамане. Изглежда, хранеха недоверие към способните да преливат. Не бяха толкова благоразумни като в Амадиция, където тези Айез Седай бяха обявени извън закона, но не бяха и дружелюбни към тях. Беслан нямаше да възрази на един удар срещу Бялата кула.

Тя се отпусна в стола и зачака… За какво? Може би не това бе трудното решение, за което предупреждаваше поличбата. Отвори уста, за да заповяда да продължат с организирането на набега, но в този момент отварянето на вратите я накара да спре.

Воините от Гвардията на Смъртната стража, които пазеха вратите, се отдръпнаха, за да пропуснат служещия в коридора со’джин. Ма’комбе, мъж с яки мишци, се поклони ниско, черната плитка над дясното му рамо се смъкна и докосна плочките на пода.

— Ако Щерката на Деветте луни благоволи, лейтенант-генерал Тилий Кирган моли за аудиенция.

Галган изглеждаше изненадан.

— Какво има? — попита го Тюон.

— Не знаех, че се е завърнала, Най-висша Щерко — каза той. — Най-смирено бих посъветвал да й се разреши да говори. Тя е сред най-добрите ми офицери.

— Може да влезе — Огласи Селусия.

Влезе мъж да’ковале с бял халат, последван от жена с броня — държеше шлема си под мишница. Тъмнокожа, с къдрава черна коса, полепнала по черепа, висока и мършава. Косата й бе прошарена с бяло на слепоочията. Застъпващите се плочки на бронята й бяха нашарени с червен, жълт и син лак и скърцаха, докато вървеше. Беше само от Низшата кръв — издигната наскоро по заповед на генерал Галган, — но я бяха уведомили за това посредством ракен. Носеше косата си обръсната само на един пръст ширина от двете страни.

Около очите й имаше червени кръгове от умора, а ако се съдеше по миризмата на пот и на кон, която лъхна от нея, след пристигането си в града идваше направо при Тюон. След нея в залата влязоха няколко по-млади войници, също изтощени; един носеше голям кафяв чувал. Щом стигнаха до мястото за преклонение — червено каре плат, — всички се смъкнаха на колене. Обикновените войници опряха чела в пода. Тилий понечи да ги последва, но спря. Все още не беше свикнала, че е от Кръвта.

— Очевидно е, че сте уморена, воин — Огласи Селусия. Тюон се наведе напред. — Предполага се, че имате много важна новина?

Тилий се надигна на едно коляно и даде знак с ръка. Войникът с кафявия чувал се изправи на колене и го вдигна. Видя се, че отдолу е зацапан с тъмна засъхнала кръв.

— Ако Най-висшата Щерка благоволи — каза Тилий, умората й пролича и в гласа й. Кимна на войника и той отвори чувала и изсипа съдържанието му на пода. Главите на няколко животни. Глиган, вълк и… ястреб? Тюон се смрази. Ястребовата глава беше голяма колкото човешка. Може би дори по-голяма. Но в тези глави имаше нещо… сбъркано. Бяха ужасно… изопачени.

Можеше да се закълне, че ястребовата глава, която се изтъркаля така, че лицето се виждаше ясно, има човешки очи. И… другите глави имаха… също човешки черти. Тюон едва потисна трепета си. Що за грозна поличба беше това?

— Какво означава това? — попита намръщено Галган.

— Допускам, че Най-висшата Щерка знае за военното ми начинание срещу айилците — каза Тилий, все още на едно коляно. По време на схватката Тилий беше пленила дамане, въпреки че Тюон не знаеше много повече от това. Генерал Галган беше очаквал връщането й с известно любопитство, за да получи пълния доклад.

— В моето начинание — продължи Тилий — действах с хора от различни националности, които не бяха положили клетвите. Ще дам пълен доклад, когато наредите. — Поколеба се за миг и погледна главите. — Тези… същества… нападнаха отряда ми, докато яздехме на връщане, на десет левги от Ебу Дар. Понесохме тежки загуби. Донесохме няколко цели тела, както и тези глави. Вървяха на два крака, като хора, но много приличаха на животни. — Замълча отново. — Вярвам, че са това, което отсам океана наричат „тролоци“. Вярвам, че идват насам.

Хаос. Кръвта в залата заговориха колко неправдоподобно е това. Генерал Галган моментално нареди на офицерите си да организират патрули и да пратят бегачи да предупредят за възможна атака на града. Сул-дам забързаха напред да огледат главите, а гвардейците на Смъртната стража тихомълком заобиколиха Тюон във втори защитен кръг.

Тюон усещаше, че трябва да е стъписана. Но странно, не беше. „Значи Матрим е бил прав за това“ — даде тайно знак на Селусия. А беше убедена, че тролоците не са нищо повече от суеверие. Отново погледна главите. Отвратително.

Селусия изглеждаше обезпокоена. „Дали има и други неща, които той каза и които пренебрегнахме?“

Тюон се поколеба. „Ще трябва да го попитаме. Много би ми се искало да го върнем.“ Замръзна. Не се беше канила да признава толкова много. Но собствените й чувства будеха любопитство. Наистина се беше чувствала в безопасност с него, колкото и нелепо да изглеждаше. И съжаляваше, че не е с нея сега.

Тези глави бяха поредното доказателство, че знаеше твърде малко за него.

Трябваше да наложи контрол над разшумялата се тълпа. Даде знак на Селусия и тя огласи:

— Ще замълчите.

Залата стихна. Кръвта и сул-дам изглеждаха много притеснени. Тилий стоеше на едно коляно, навела глава. Да, трябваше да бъде разпитана много подробно.

— Тази новина не променя нищо — Огласи Селусия. — Ние вече съзнавахме, че Последната битка наближава. Оценяваме разкритията на лейтенант-генерал Тилий. Тя заслужава похвала. Но това само прави още по-спешна необходимостта да подчиним Преродения Дракон.

Това бе посрещнато с няколко кимвания, включително от генерал Галган. Беслан не изглеждаше толкова убеден. Изглеждаше просто обезпокоен.

— Ако Най-висшата Щерка благоволи — каза Тилий, все така навела глава.

— Позволено ти е да говориш.

— През тези последни няколко недели видях много неща, които ме навеждат на една мисъл — каза Тилий. — Дори преди да бъдат нападнати бойците ми, бях разтревожена. Мъдростта и благоволението на Най-висшата Щерка несъмнено й позволяват да вижда по-надалеч от такава като мен, но вярвам, че нашите завоевания дотук в тази земя бяха лесни в сравнение с онова, което би могло да ни сполети. Ако мога да си позволя такава дързост… вярвам, че Прероденият Дракон и свързаните с него може да се окажат по-добри съюзници, отколкото врагове.

Наистина беше дръзко. Тюон се наведе напред, лакираните й нокти изщракаха на облегалките на стола. Мнозина от Низшата кръв щяха да изпитат такова благоговение при среща с особа от императорската фамилия, камо ли с Най-висшата Щерка, че изобщо нямаше да посмеят да проговорят. А тази жена предлагаше съвети! При това в пряко противоречие с оповестената воля на Тюон!

— Едно трудно решение не винаги е решение, в което и двете страни са равностойни — заяви неочаквано Селусия. — Може би в този случай едно трудно решение е правилното, но трябва да се допусне и възможност да е погрешно.

Тюон примига от изненада. „Да — осъзна тя изведнъж. — Селусия вече е моята Истинореча.“ Щеше да е нужно време, докато привикне с тази й роля. Години бяха минали, откакто Селусия я беше поправяла или укорявала публично.

И все пак, среща с Преродения Дракон, лично? Наистина й беше нужен контакт с него, и го беше замисляла. Но нямаше ли да е по-добре да отиде при него със сила, след като армиите му са победени и Бялата кула съборена? Трябваше й изправен пред Кристалния трон при много добре контролирани обстоятелства и да разбира, че е длъжен да се покори на нейната власт.

И все пак… при бунтовете в Сеанчан… при едва стабилизираната й позиция тук, в Алтара… Добре, може би малко време за размисъл — малко време, за да си поеме няколко глътки въздух и да обезпечи това, което вече имаше — щеше да си заслужава отлагането на удара по Бялата кула.

— Генерал Галган, изпратете ракен до нашите сили в равнината Алмот и Източна Алтара — каза тя твърдо. — Кажете им да поддържат нашите интереси, но да избягват сблъсък с Преродения Дракон. И отговорете на молбата му за среща. Щерката на Деветте луни ще се срещне с него.

Генерал Галган кимна и се поклони.

Ред трябваше да се донесе на света. Дори да се наложеше малко да сниши очи и да се срещне с Преродения Дракон, така да бъде.

Странно, усети, че й се иска — за пореден път — Матрим да е с нея. Можеше добре да се възползва от знанията му за този Ранд ал-Тор в подготовката си за срещата. „Бъди здрав и се пази, странни човеко — помисли си тя и се озърна неволно към балкона, на север. — Не затъвай в беда по-дълбоко, отколкото можеш да се изкатериш на свобода. Ти вече си Принцът на Гарваните. Помни го и действай подобаващо.“

„Където и да си.“