Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (11)

Глава 9
Напускане на Малден

Хладен пролетен вятър лъхна в лицето на Перин. Такъв вятър трябваше да носи със себе си мириса на полен и свежа утринна роса, на пръст, прорязана от напъпили стръкове, протягащи се към светлината, на нов живот и преродена земя. Този вятър носеше само мириса на кръв и смърт. Перин обърна гръб на вятъра, коленичи и огледа колелата на фургона. Возилото бе грубо, с потъмняло от старост дърво. Изглеждаше добре поправено, но Перин се беше научил да внимава, когато си имаше работа с оборудване от Малден. Шайдо не се мръщеха на фургони и волове толкова, колкото на конете, но пък те — като всички айилци — предпочитаха да пътуват леко. Не бяха поддържали фургоните и колите и Перин бе открил не един скрит недостатък по време на огледа си.

— Следващият! — изрева той, докато проверяваше главината на първото колело. Подканата му бе отправена към тълпата хора, чакащи да говорят с него.

— Милорд — обади се един. Гласът беше дълбок и дрезгав, като дърво, стържещо в дърво. Жерард Арганда, Първи капитан на Геалдан. Миризмата му бе на смазана броня. — Трябва да поставя въпроса с тръгването ни. Позволете ми да препусна пред Нейно величество.

„Нейно величество“ наричаше Алиандре, кралицата на Геалдан. Перин продължи заниманието си с колелото. Не беше толкова запознат с дърводелство, колкото с ковачество, но баща му бе научил всичките си синове да разпознават признаците за бъдеща неприятност в един фургон. По-добре да оправиш проблема преди тръгване, отколкото да изпаднеш в безизходица насред път. Пръстите му опипаха гладкото кафяво дърво и затърсиха пукнатини по всяка точка с голямо натоварване. И четирите колелета изглеждаха добре.

— Милорд? — попита Арганда.

— Всички пътуваме заедно — каза Перин. — Това е заповедта ми, Арганда. Няма да позволя бежанците да си помислят, че ги изоставяме.

Бежанците. Над сто хиляди души, за които трябваше да се погрижи. Сто хиляди! Светлина, това бе много повече от всички, които живееха в Две реки. И Перин трябваше да ги изхрани всичките. Фургони. Много хора не разбираха важността на един добър фургон. Легна по гръб, за да огледа осите, и това му предложи гледка към облачното небе, затулено отчасти от близката градска стена на Малден.

Градът беше голям като за селище толкова далече на север в Алтара. Беше повече укрепление, отколкото град, със страховити стени и кули. До предния ден земята около този град бе приютила Шайдо Айил, но те вече си бяха заминали, много от тях избити, други побягнали, пленниците им — освободени от съюза между силите на Перин и сеанчанците.

Шайдо му бяха оставили две неща: мирис на кръв във въздуха и сто хиляди бежанци, за които да се грижи. Макар да се радваше, че може да им даде свобода, целта му с освобождаването на Малден бе съвсем друга: да спаси Файле.

Към позицията му беше настъпила друга айилска група, но бяха забавили, а след това спряха на стан и вече не напредваха към Малден. Навярно бяха предупредени от бягащите от битката Шайдо, че пред тях има голяма войска, която ги е надвила въпреки преливащите им. Тази група зад Перин като че ли не желаеше влезе в бой с него повече, отколкото той желаеше да се срази с нея.

Това му даваше време. Малко, но все пак време.

Арганда продължаваше да стои и да го гледа. Беше с лъскавата си нагръдна броня и държеше шлема си под мишница. Не беше някое наперено офицерче, а обикновен човек, издигнал се от прост войник. Биеше се добре и изпълняваше каквото му се каже. Обикновено.

— Няма да склоня на това, Арганда — рече Перин и се вмъкна под фургона. Земята беше мокра.

— Не може ли поне да използваме портали? — попита Арганда, коленичи и посивялата му коса — късо подстригана — почти забърса земята, щом надникна под фургона.

— Аша’ман са примрели от умора — сопна му се Перин отдолу. — Знаеш го.

— Много са уморени за голям портал — рече Арганда, — но сигурно ще могат да пратят малка група. Милейди е изтощена от плена! Разбира се, не сте решили да я карате да върви в поход!

— Бежанците също са уморени — отвърна Перин. — Алиандре може да язди кон, но тръгва, когато тръгнем всички. Светлината дано даде да е скоро.

Арганда въздъхна, но кимна и се изправи. Перин опипа оста. Можеше да види напрежение в дървото от един поглед, но предпочиташе допира. На допира можеше да се разчита повече. Винаги имаше пукнатина или разцепено там, където дървото беше отслабнало, и човек можеше да усети дали скоро ще се прекърши. На дървото можеше да се довери човек за това.

За разлика от хората. За разлика от него самия.

Стисна зъби. Не искаше да мисли за това. Трябваше да продължи да работи, да продължи да прави нещо, за да се разсее. Обичаше да работи. Твърде малко възможности за това бе имал напоследък.

— Следващият! — подвикна той и гласът му отекна от дъното на фургона.

— Милорд, трябва да нападнем! — заяви наперен глас от другата страна на фургона.

Перин отпусна глава на отъпканата трева и затвори очи. Бертаин Гален, лорд-капитан на Крилатата гвардия, беше за Майен това, което Арганда беше за Геалдан. Освен тази единствена прилика двамата бяха толкова различни, колкото можеше да са двама мъже. Перин можеше да види изпод фургона красиво изработените ботуши на Гален — закопчалките бяха направени като ястреби.

— Милорд — продължи Бертаин. — Една хубава атака на Крилатата гвардия ще разпръсне онази айилска измет, убеден съм в това. Ами вижте колко лесно се справихме с айилците тук в града!

— Имахме сеанчанците тогава — изръмжа Перин, приключи със задната ос и се запровира напред да провери предната. Носеше старото си оцапано палто. Файле щеше да го сгълчи за това. Трябваше да се показва като лорд. Но нима трябваше да си облече хубаво палто, след като цял час щеше да лежи в разкаляната трева и да оглежда долници на фургони?

Файле преди всичко щеше да му се скара, че ляга в калната трева. Перин се поколеба, с ръка на предната ос, щом си помисли за черната й коса и характерния й салдейски нос. Файле обобщаваше цялата му представа за обич. Беше всичко за него.

Беше успял — беше я спасил. Защо тогава имаше чувството, че все едно всичко е почти толкова зле, колкото и преди? Трябваше да се радва, да ликува, трябваше да изпитва облекчение. Толкова се беше безпокоил за нея по време на плена й. А ето че сега, след като тя беше в пълна безопасност, всичко продължаваше да изглежда някак не наред. Някак. По начин, който не можеше да обясни.

Светлина! Не можеше ли нещо да си върви така, както трябва? Посегна към джоба си, за да опипа вързаната на възли каишка, която бе носил там. Но я беше захвърлил вече. „Престани! — помисли си. — Тя е тук. Можем да се върнем към онова, което беше. Нали?“

— Да — продължи Бертаин, — предполагам, че заминаването на сеанчанците би могло да е проблем в една атака. Но айилската група на стан е по-малка онази, която победихме. А ако сте притеснен, можем да известим сеанчанската пълководка и да я върнем. Тя, разбира се, с радост ще иска отново да се бие редом с нас!

Перин с усилие се върна към настоящето. Собствените му глупави проблеми бяха без значение. Точно сега трябваше да накара тези фургони да тръгнат. Предната ос беше добра. Обърна се и се измъкна изпод фургона.

Бертаин беше среден на ръст, въпреки че трите пера на шлема му го правеха да изглежда по-висок. Беше с червената кръпка на едното си око — Перин не знаеше къде го е изгубил — и бронята му лъщеше. Изглеждаше възбуден, сякаш си мислеше, че мълчанието на Перин означава, че ще нападнат.

Перин се изправи и изтупа пръстта от кафявите си панталони.

— Тръгваме — заяви той и вдигна ръка да сложи край на споровете. — Надвихме септите тук, но ги бяхме омаяли с вилняк, а на наша страна имахме дамане. Уморени сме, имаме ранени и си върнахме Файле. Няма никаква причина да се бием повече. Бягаме.

Бертаин не изглеждаше доволен, но кимна, обърна се и закрачи по разкаляната земя към хората си. Перин погледна другите, които чакаха скупчени около фургона да говорят с него. Допреди време точно тази работа му се беше струвала отчайваща. Изглеждаше му безсмислена, след като много от молителите вече знаеха какъв ще е отговорът му.

Но имаха нужда да чуят тези отговори от него и Перин бе започнал да разбира важността на това. Освен това въпросите им му помагаха да се разсее от странното напрежение, което изпитваше, откакто бе спасил Файле.

Тръгна към следващия фургон по колоната и малката му свита го последва. Имаше цели петдесет фургона, подредени в дълъг керван. Първите бяха натоварени с вещи от Малден, средните предстоеше да ги сполети същото и му оставаха още два за оглед. Искал беше преди залез-слънце да е далече от Малден. Достатъчно далече, за да е в безопасност.

Освен ако тези нови Шайдо не решаха да го подгонят за отмъщение. С толкова хора, които Перин трябваше да поведе, и слепец щеше да може да ги проследи.

Слънцето се снишаваше към хоризонта, светло петно зад облачната пелена. Светлина, каква бъркотия! Цялата тази суматоха по организирането на бежанците и войсковите лагери. А заминаването уж трябваше да е лесната част!

Лагерът на Шайдо беше истинско бедствие. Хората му бяха опразнили и сгънали повечето изоставени шатри. Вече разчистена, земята около града беше отъпкана трева и кал, осеяна със смет. Шайдо, като айилци, бяха предпочели да останат на стан извън градските стени, вместо зад тях. Странен народ бяха, не можеше да се отрече. Кой ще презре едно хубаво легло, да не говорим за по-добрата военна позиция, и да остане навън в шатри?

Айилците обаче презираха градовете. Повечето сгради или бяха опожарени при първоначалния щурм на Шайдо, или оплячкосани за ценности. Избити врати, счупени прозорци, вещи, изоставени по улиците.

Все още щъкаха хора, като насекоми, влизаха и излизаха през градските порти, обикаляха бившия лагер на Шайдо, грабеха каквото можеха и го трупаха за товарене. Щеше да им се наложи да изоставят фургоните, щом вземеха решение да Пътуват — Грейди не можеше да направи достатъчно голям портал, за да мине през него фургон, — но засега те щяха да са от голяма помощ. Имаше и много волове. В момента ги оглеждаха дали са годни да теглят фургоните. Шайдо бяха оставили много от конете на града да избягат на свобода. Жалко. Но човек трябва да се оправя с това, което има.

Перин стигна до следващия фургон и започна огледа си от дългия ок.

— Следващият!

— Милорд — обади се един стържещ глас, — мисля, че аз съм следващият.

Перин погледна през рамо заговорилия: беше Себбан Балвер, секретарят му. Мъж със сухо, изпито лице и вечно изгърбен, което му придаваше вид на дремещ лешояд. Макар палтото и бричовете му да бяха чисти, на Перин му се струваше, че би трябвало да вдигат облачета прах при всяка негова стъпка. Миришеше мухлясало като стара книга.

— Балвер — каза Перин, докато опипваше с пръсти ока, а след това провери каишките на сбруята, — мислех, че говориш с пленниците.

— Говорих, естествено, зает бях с работата си там — отвърна Балвер. — Само че ми стана любопитно. Трябваше ли да позволите сеанчанците да вземат всички преливащи Шайдо?

Перин погледна през рамо мухлясалия си секретар. Мъдрите, които можеха да преливат, бяха изпопадали в безсъзнание от вилняка. Дали ги бяха на сеанчанците още докато бяха в несвяст, да правят с тях каквото намерят за добре. Решението никак не зарадва айилците между съюзниците на Перин, но той нямаше да позволи онези преливащи да хукнат да му отмъщават.

— Не разбирам за какво ти са — изсумтя той.

— Ами, милорд, доста интересни неща може да се научат от тях. Например, изглежда, че мнозина от Шайдо се срамуват от поведението на своя клан. Самите Мъдри са разколебани. Също тъй имало е сделки с някакви доста любопитни индивиди, които им предлагали предмети на силата от Приказния век. Които и да са били, можели са да правят портали.

— Отстъпници. — Перин сви рамене и клекна да провери дясното предно колело. — Съмнявам се, че ще разберем кои са били. Сигурно са се били предрешили.

С крайчеца на окото си видя как Балвер се намръщи на коментара му и попита:

— Не си ли съгласен?

— Не, милорд — отвърна Балвер. — „Предметите“, дадени на Шайдо, са много подозрителни по моя преценка. Айилците са били измамени, но защо — още не мога да отгатна. Но ако имахме още време да претърсим града…

Светлина! Всички ли в този лагер щяха да го молят за неща, които знаеха, че няма да получат? Наведе се да провери задната част на главината. Нещо по нея го притесни.

— Вече знаем, че Отстъпниците ни се противопоставят, Балвер. Няма просто така да посрещнат Ранд с отворени обятия, за да ги запечата пак или каквото там ще прави с тях.

Проклети цветове, лумнаха и показаха Ранд във вътрешния му взор! Той ги разкара. Появяваха се всеки път, щом си помислеше за Ранд или Мат, и носеха видения за тях.

— Все едно — продължи Перин, — не разбирам какво искаш да направя. Ще вземем гай-шайн на Шайдо с нас. Девите си плениха своя дял. Можеш да разпиташ тях. Но напускаме това място.

— Да, милорд — отвърна Балвер. — Обаче просто е срамота, че изгубихме онези Мъдри. Опитът ми показва, че сред айилците тъкмо те са с най-много… разбиране.

— Сеанчанците ги поискаха — рече Перин. — И си ги получиха. Не можех да оставя Едара да ме притиска за това и станалото — станало. Какво очакваш от мен, Балвер?

— Да пратим писмо може би — отвърна Балвер. — Да зададат няколко въпроса на Мъдрите, като се събудят. Аз… — Замълча, след това се наведе изгърбен да погледне Перин. — Милорд, това е доста разсейващо. Не можеше ли да намерим някой друг да огледа фургоните?

— Всеки друг е или твърде уморен, или твърде зает — отвърна Перин. — Искам повечето бежанци да тръгнат, щом дадем заповед за тръгване. А повечето ни войници претърсват града за провизии — всяка шепа зърно, която намерят, ще ни трябва. Половината бездруго е развалено. С тази работа не мога да помогна, защото трябва да съм там, където хората могат да ме намерят. — Приел беше това, колкото и да го ядосваше.

— Да, милорд — рече Балвер. — Но, разбира се, можеше да сте достъпен някъде и без да лазите под фургони.

— Това е работа, която мога да върша, докато хората говорят с мен — отвърна Перин. — Не ти трябват ръцете ми, само езикът ми. И този език ти казва да забравиш айилците.

— Но…

— Нищо повече не мога да направя, Балвер — заяви Перин твърдо и го погледна през спиците на колелото. — Заминаваме на север. Приключих с Шайдо. Да изгорят дано, все ми е едно.

Балвер отново присви тънките си устни и замириса съвсем леко на раздразнение.

— Разбира се, милорд — измърмори и бързо се поклони. После се оттегли.

Перин се измъкна навън, изправи се и кимна на една млада жена с мръсна рокля и протрити обуща, която стоеше край фургоните.

— Иди доведи Линкон. Кажи му да погледне главината на това колело. Мисля, че ще вземе да изпадне.

Младата жена кимна и затича. Линкон беше майстор дърводелец, извадил лошия късмет да навести роднини в Кайриен, когато Шайдо бяха нападнали. Цялата воля бяха избили от него. Може би той трябваше да е човекът, който да огледа фургоните, но с този измъчен поглед Перин не беше сигурен колко може да му се довери за надежден оглед. Изглеждаше обаче достатъчно добър да оправи проблемите, щом някой му ги посочи.

А истината беше, че Перин просто искаше да прави нещо. Без да мисли. Фургоните бяха лесни за оправяне. Не бяха като хората, ни най-малко.

Обърна се и погледна над осеяния с дупки от огнища и захвърлени дрипи празен лагер. Файле крачеше към града. Организирала беше своите следовници да разузнаят околността. Беше изумителна. Красива. Тази красота не беше просто в лицето й или в стройната й фигура, беше в лекотата, с която командваше хората, в бързината, с която винаги разбираше какво да прави. Беше умна по начин, който за Перин беше непостижим.

Той не беше глупав. Просто обичаше да мисли за разни неща. Но открай време не го биваше с хората, не и като Мат или Ранд. Файле му беше показала, че не е нужно да го бива с хората, стига да може да накара една личност да го разбере. Не беше нужно да е добър в говоренето с когото и да е друг, стига да можеше да говори с нея.

Но сега не можеше да намери думите, които да каже. Тревожеше се за онова, което можеше да й се е случило по време на пленничеството. И се ядосваше, разбира се. Но каквото и да й се беше случило, не беше по нейна вина. Човек прави каквото трябва, за да оцелее. Уважаваше я заради силата й.

„Светлина! — помисли си. — Пак мисля! Трябва да работя.“

— Следващият! — изрева той и се наведе, за да продължи огледа на фургона.

— Ако бях видял само лицето ти и нищо друго — заговори ведър глас, — щях да реша, че сме изгубили битката.

Перин се обърна изненадан. Не беше разбрал, че Трам ал-Тор е сред хората, които чакаха да говорят с него. Тълпата беше оредяла, но още имаше няколко пратеници и помощници. Едрият як овчар се беше подпрял на кривака си и чакаше най-отзад. Цялата му коса беше посребряла. Перин помнеше времето, когато все още беше черна. Когато той самият бе още малко момче, още преди да е опознал чука и ковачницата.

Посегна и опипа чука на кръста си. Беше го предпочел пред брадвата. Беше се оказало правилното решение, но все пак бе престанал да се владее при битката за Малден. Това ли го притесняваше?

Или удоволствието, което бе изпитал от убиването?

— Какво има, Трам?

— Само докладвам, милорд — отвърна Трам. — Мъжете на Две реки са готови за похода, всеки с по две палатки на гръб, за всеки случай. Не можем да използваме вода от града заради вилняка, тъй че пратих няколко момчета до водопровода да напълнят там няколко бурета. Можем да ги докараме с фургон.

— Става — каза Перин с усмивка. Най-сетне един, който правеше нужни неща, без първо да пита! — Кажи на хората от Две реки, че смятам да ги върна у дома колкото може по-скоро. Веднага щом Грейди и Неалд се възстановят достатъчно, за да направят портал. Може да отнеме време обаче.

— Това го разбираме, милорд — отвърна Трам. Колко странно звучеше титлата от неговата уста. — Може ли обаче да поговоря с вас насаме за малко?

Линкон вече идваше — куцукането му се забелязваше отдалече. Перин кимна на Трам и го поведе към сянката на крепостната стена. Основата й беше обрасла със зелен мъх. Странно, че мъхът бе по-ярко зелен от стъпканите разкаляни треви под краката им. Тази пролет като че ли само мъхът растеше зелен.

— Какво има, Трам? — попита Перин, след като се отдалечиха достатъчно.

Трам потърка лицето си — по него беше набола сива четина. Перин бе подложил хората си голямо напрежение през последните няколко дни и не бяха имали време за бръснене. Трам носеше просто синьо вълнено палто — дебелият плат бе добра защита срещу планинския вятър.

— Момчетата се чудят, Перин — заговори Трам вече не толкова официално, след като останаха сами. — Сериозно ли беше онова, дето го каза — че се отказваш от Манедерен?

— Да — отвърна Перин. — Това знаме е само една беля, още откакто се появи. Сеанчанците, както и всички останали, по-добре да го знаят. Аз не съм никакъв крал.

— Имаш кралица, която ти се е заклела във васална вярност.

Перин се замисли над думите му, мъчеше се да намери най-добрия отговор. Преди време това държане караше хората да смятат, че е муден в мисленето. Сега приемаха, че разсъдливостта му издава проницателност и прозорливост. Колко можеха да променят един човек няколко засукани думи пред името му!

— Смятам, че си прав с това, което направи — изненада го Трам. — Наричането на Две реки Манедерен щеше не само да настрои сеанчанците против теб, но и самата кралица на Андор. Щеше да намеква, че смяташ да владееш не само Две реки, че може би искаш да завладееш всичко, което Манедерен е притежавала някога.

Перин поклати глава.

— Не се каня да завладявам нищо, Трам. Светлина! Нямам намерение да владея и онова, което хората казват, че съм завладял. Колкото по-скоро Елейн си вземе трона и прати подходящ владетел на Две реки, толкова по-добре. Можем да приключим с цялата тази работа с лорд Перин и нещата да се върнат към нормалното.

— А кралица Алиандре? — попита Трам.

— Тя може да се закълне на Елейн вместо на мен — заяви Перин упорито. — Или може би пряко на Ранд. Той май обича да събира кралства. Като дете топчета.

Трам замириса угрижено. Притеснено. Перин извърна очи. Нещата трябваше да са по-прости. Трябваше.

— Какво?

— Просто си мислех, че си го надмогнал това — каза Трам.

— Нищо не се е променило от времето преди да пленят Файле. Все още не харесвам и знамето. Мисля, че може би е време и то да се свали.

— Хората вярват в това знаме, Перин — промълви Трам. Имаше някаква мекота в него, но това караше човек да го слуша, щом заговори. Разбира се, той обикновено говореше разумни неща. — Отделих те настрана, защото исках да те предупредя. Ако осигуриш възможност на момчетата да се върнат в Две реки, някои ще заминат. Но не много. Чух, че повечето се кълнат, че ще те последват до Шайол Гул. Знаят, че Последната битка иде — кой не го знае при всички тези знаци в последно време? Нямат намерение да останат настрана. — Замълча. — А и аз също. — Замириса на решимост.

— Ще видим — отвърна намръщено Перин. — Ще видим.

После го прати да вземе един фургон за буретата. Войниците щяха да се подчинят. Трам беше първи капитан. Това му изглеждаше някак нередно. Перин не знаеше много за миналото му, но Трам се беше сражавал в Айилската война. Беше държал меч още преди Перин да се роди. А сега изпълняваше заповедите му.

Всички ги изпълняваха. И искаха да продължат да ги изпълняват! Защо?

Сега, след като стигна до този въпрос, осъзна, че той е част от онова, което го безпокои. Не цялото, но част, свързана с извора на тревогата му. Дори сега, след като Файле пак беше с него.

Напоследък не се беше показал като добър водач. Не помнеше да е бил идеален някога, разбира се, дори докато Файле беше с него, за да го напътства. Но докато я нямаше, беше станал още по-лош. Много по-лош. Беше пренебрегнал заповедите на Ранд, пренебрегнал беше всичко, само за да си я върне.

Но какво друго може да направи един мъж, ако жена му е отвлечена?

Беше я спасил. Но междувременно бе изоставил всички други. И заради него бяха загинали хора. Добри хора. Хора, които му бяха вярвали.

Спомни си един миг — само преди ден, — когато негов съюзник бе паднал под айилските стрели със сърце, отровено от Масема. Ейрам беше приятел, а Перин го бе изоставил в усилието си да спаси Файле. Ейрам заслужаваше по-добра участ.

„Не трябваше изобщо да позволя Калайджията да вдигне меч“ — помисли си, но точно сега не искаше да се занимава с този проблем. Не можеше. Твърде много работа имаше да свърши. Реши да прегледа и последния фургон и докато се навеждаше над първото колело, ревна.

— Следващият!

Аравайн Карнел от Амадиция пристъпи напред. Не носеше вече халата на гай-шайн. Беше облякла проста светлозелена рокля, зацапана, измъкната от спасените вещи. Беше пълничка, но лицето й все още изглеждаше изпито от дните й като пленничка. Излъчваше твърдост и решимост. Беше се оказала изненадващо добра в организирането и Перин подозираше, че има благородно потекло. Имаше го този особен мирис у нея: на самоувереност, на лекота в издаването на заповеди. Цяло чудо беше, че тези неща бяха оцелели по време на пленничеството й.

Странно беше, че Файле бе избрала Аравайн да ръководи бежанците. Защо не някой от нейните младоци от Ча Файле? Онези контета можеше да са досадни, но бяха показали изненадваща компетентност.

— Милорд — заговори Аравайн и сръчният й реверанс отново издаде произхода й. — Приключих с организирането на хората за тръгване.

— Толкова скоро? — попита Перин и вдигна очи от колелото.

— Не беше толкова трудно, колкото очаквахме, милорд. Заповядах им да се съберат по националност, а след това по роден град. Не беше изненадващо, че най-голямата маса от тях се оказаха от Кайриен, след тях от Алтара и Амадиция, с по-малки групи други. Няколко доманци, малко тарабонци, тук-там по някой от Граничните земи или Тайрен.

— Колко от тях могат да издържат ден или два в поход, без да се возят във фургоните?

— Повечето, милорд — отвърна тя. — Болните и старите бяха прогонени от града, когато Шайдо го завзеха. Хората тук са привикнали да ги подлагат на тежък труд. Изтощени са, милорд, но никой не държи особено да чака тук с онези, другите Шайдо на стан само на половин ден път.

— Добре — каза Перин. — Да тръгват веднага.

— Веднага ли? — изненада се Аравайн.

Той кимна.

— Да излязат на пътя и да тръгнат на север, колкото по-скоро можеш да ги поведеш. Ще пратя Алиандре и гвардията й да водят. — Това трябваше да спре оплакванията на Арганда и бежанците нямаше да пречат повече. Девите щяха да са много по-ефикасни в събирането на провизии. Претърсването за полезни вещи бездруго почти бе привършило. Хората му трябваше да оцелеят по пътя само за няколко недели. След това можеше да се прехвърлят през портал на по-сигурно място. Андор може би, или Кайриен.

Онези Шайдо отзад го притесняваха. Можеше да решат да нападнат по всяко време. По-добре беше да се отдалечат и да премахнат изкушението.

Аравайн пак приклекна в реверанс и забърза да довърши приготовленията, а Перин благодари на Светлината, че има поне още един човек, който не вижда нужда да спори с него или да възразява. Прати едно момче да уведоми Арганда за предстоящото тръгване, приключи с огледа на фургона, изправи се и изтупа ръце в панталоните си.

— Следващият!

Никой не пристъпи напред. Около него бяха останали само стражи, момчета бегачи и няколко колари, които чакаха да впрегнат воловете и да подкарат фургоните за товарене. Девите бяха струпали голям куп храни и фураж в средата на бившия лагер и Перин успя да различи Файле сред тях — внасяше ред в работата.

Прати всички да й помогнат и остана сам. Без никаква работа.

Точно това, което искаше да избегне.

Вятърът отново задуха, понесъл онази ужасна миризма на смърт. Носеше също тъй спомени. Яростта на битката, страстта и възбудата от всеки замах. Айилците бяха великолепни воини — най-добрите, които земята познаваше. Всеки сблъсък бе на ръба на смъртта и Перин бе получил своя дял рани и отоци, макар да бяха Изцерени след това.

Боят с айилците го бе накарал да се почувства жив. Всеки, когото бе убил, беше майстор с копията. Всеки можеше да убие него. Но той бе спечелил. През тези мигове по време на боя беше изпитвал неудържима страст. Страстта най-сетне да правиш нещо. След два месеца чакане всеки удар бе означавал още стъпка по-близо до Файле.

Никакви приказки повече. Никакво обмисляне. Беше намерил цел. А сега я нямаше.

Чувстваше се празен. Беше като… както когато баща му му обеща нещо специално за подарък за Зимната нощ. Перин чака месеци наред нетърпеливо, вършеше прилежно работата си, за да заслужи незнайния дар. Когато най-сетне получи малкото дървено конче, се зарадва. Но на другия ден се почувства изненадващо тъжен. Не заради подаръка, а защото вече нямаше нищо, за което да копнее. Възбудата си бе отишла. Тогава бе осъзнал колко по-ценно е очакването от самия дар.

Скоро след това започна да навестява ковачницата на майстор Люхан, за да му стане след време чирак.

Радваше се, че си беше върнал Файле. Ликуваше. И все пак — какво му оставаше сега? Тези проклети хора го виждаха като свой водач. Някои дори го смятаха за свой крал! Никога не беше им искал това. Карал ги беше да прибират знамената всеки път, щом ги извадеха, докато накрая Файле не го бе убедила, че използването им е предимство. Все още не вярваше, че на знамето с вълчата глава мястото му е тук, дръзко развято над лагера му.

Но можеше ли да го свали? Хората наистина поглеждаха към него. Можеше да подуши гордостта им всеки път, щом минеха покрай знамето. Не можеше да ги върне. Ранд щеше да се нуждае от помощта им — щеше да му трябва помощта на всеки един — в Последната битка.

Последната битка. Можеше ли човек като него, човек, който не искаше да бъде начело, да поведе тези сили към най-важния миг от живота им?

Цветовете се завихриха и му показаха Ранд, седнал в нещо като каменен тайренски дом. В изражението на стария му приятел имаше нещо мрачно, приличаше на човек, изтерзан от тежки мисли. Дори седнал така, Ранд изглеждаше царствен. Той бе това, което трябваше да е един крал, с пищното си червено палто, с благородната си осанка. Перин бе просто ковач.

Въздъхна и тръсна глава, за да прогони образа. Трябваше да издири Ранд. Чувстваше, че нещо го дърпа към него, притегля го.

Ранд се нуждаеше от него. Върху това трябваше да се съсредоточи, да.