Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (13)

Глава 11
Смъртта на Ейдрин

„Мисля, че пак трябва да бъде набит — каза Лериан: мърдаше пръсти в сложните жестове на ръчния говор на Девите. — Той е като дете, а когато едно дете пипа нещо опасно, го бият. Ако детето се нарани, защото не е научено добре да се пази от ножове, срамът е за родителите.“

„Предишният бой май не свърши работа — отвърна й Суриал. — Той го прие като мъж, не като дете, но не промени действията си.“

„Значи трябва да опитаме отново“ — отвърна Лериан.

Авиенда пусна камъка на купчината до стражевия пост и се обърна. Не поздрави Девите, които пазеха пътя към лагера, и те също не я поздравиха. Говоренето с нея, докато изтърпяваше наказание, щеше само да й донесе още повече срам и сестрите й по копие нямаше да й го причинят.

Също така не издаде, че разбира разговора им. Макар никой да не очакваше, че една бивша Дева ще е забравила ръчния говор, най-добре беше да не се натрапва. Ръчният говор си беше за Девите.

Взе един голям камък от другия куп и тръгна обратно към лагера. Не можеше да разбере дали Девите продължават разговора си, тъй като вече не виждаше ръцете им. Но онова, което си казаха, се задържа в ума й. Ядосани бяха на Ранд ал-Тор, че бе отишъл да се срещне с Родел Итуралд без охрана. Не за първи път постъпваше толкова глупаво, но като че ли не искаше — или не можеше — да се научи да се държи порядъчно. Всеки път, когато се изложеше на опасност без защита, обиждаше Девите толкова силно, колкото ако беше зашлевил всяка през лицето.

Авиенда може би имаше малък тох към своите сестри на копието. Да научи Ранд ал-Тор на айилските порядки бе нейна задача и тя съвсем очевидно се бе провалила. За жалост имаше много по-голям тох към Мъдрите, макар все още да не знаеше причината. По-малкият й дълг към сестрите на копието трябваше да изчака за подходящ момент.

Ръцете я боляха от носенето на камъни. Бяха гладки и тежки. От нея се искаше да ги вади от речното корито до къщата на чифлика. Само че времето, преживяно с Елейн — когато бе принудена да се къпе във вода! — й бе дало силата да гази в тази река. В това не се беше посрамила. А и реката беше малка, въпреки че влагоземците съвсем неточно я наричаха „поток“. Поток беше малка вадичка в скалите, в която можеш да топнеш длани или да си напълниш меха. Всичко, в което можеш да нагазиш, определено си беше река.

Денят беше облачен, както обикновено напоследък, и лагерът бе затихнал. Хората, които само допреди няколко дни щъкаха оживено из него — когато пристигнаха айилците, — сега се бяха отпуснали. В никакъв случай не можеше да се каже, че лагерът е занемарен: Даврам Башийр беше твърде грижлив командир, за да допусне това, нищо, че беше влагоземец. Но хората все пак се движеха по-мудно. Беше чула някои да се оплакват, че тъмното небе помрачавало настроението им. Колко странни бяха влагоземците! Какво общо можеше да има времето с настроението на човек? Можеше да разбере някой да негодува, че не предстоят набези или че ловът е минал лошо. Но заради това, че имало облаци в небето? Толкова ли не обичаха сянката тук?

Тя поклати глава и продължи по пътя си. Избра тежки камъни. Иначе щеше да омаловажи наказанието си, а нямаше да направи това — въпреки че всяка стъпка уязвяваше честта й. Трябваше да минава през целия лагер, пред очите на всички, и да върши безполезна работа! Би предпочела да я съблекат гола пред всички извън палатката потилня. Да пробяга хиляда обиколки или да я набият толкова силно, че да не може да върви.

Стигна до къщата и остави камъка със скрита облекчена въздишка. Двама влагоземски войници от войската на Башийр стояха на пост пред вратата на имението, като двете Деви в другия край на мъчителното й трасе. Докато се навеждаше, за да вдигне поредния голям камък от другия куп до стената, ги чу да си говорят.

— Да ме изгори дано, голяма жега — оплака се единият.

— Жега ли? — отвърна другият и погледна към небето. — Шегуваш се.

Първият страж махна вяло с ръка; беше задъхан и плувнал в пот.

— Как може да не я усещаш?

— Треска трябва да си хванал, или нещо такова.

Първият страж поклати глава.

— Просто не обичам жегата.

Авиенда вдигна камъка и тръгна обратно през моравата. След доста размисъл беше стигнала до извода, че за да си влагоземец е нужно да имаш една особена черта: да обичаш да се оплакваш. През първите месеци, преживени във влажните земи, беше смятала това за срамно. Не се ли притесняваше стражът, че ще изгуби чест пред приятеля си, като издава слабостта си?

Всички бяха такива, даже и Елейн. Ако я слушаше човек как приказва за болките си, болежките и несгодите от бременността, щеше почти да си помисли, че всеки момент ще умре! Само че щом оплакването бе нещо, което правеше Елейн, значи не можеше да е проява на слабост. Нейната първосестра нямаше да се държи по толкова срамен начин.

Следователно в това трябваше да има някаква скрита чест. Може би влагоземците издаваха слабостта си пред най-близките си като начин да им предложат приятелство и доверие. Ако приятелите ти знаят слабостта ти, това би им дало предимство в случай, че затанцуваш копията с тях. Или пък може би оплакването бе влагоземски начин да покажеш смирение, също както гай-шайн показваха доблест с това, че са покорни.

Попитала беше Елейн за предположенията си и бе получила в отговор сърдечен смях. Дали пък това не беше някакъв аспект на влагоземското общество, забранен да се обсъжда с външни? Дали Елейн не се беше засмяла, защото Авиенда се е досетила за нещо, което не й се полага да знае?

Тъй или иначе, определено беше начин да се покаже чест и това задоволи Авиенда. Да можеше и собствените й проблеми с Мъдрите да са толкова прости! От влагоземците се очакваше да се държат чудато и неестествено. Но какво трябваше да направи, когато Мъдрите се държаха толкова странно?

Все повече се обезсърчаваше — не заради Мъдрите, а заради себе си. Беше силна и храбра. Не толкова храбра, колкото някои други, разбира се. Можеше само да желае да е храбра колкото Елейн. И все пак можеше да се сети за много малко проблеми, които не бе успяла да разреши с помощта на копията, на Единствената сила или на ума си. А ето, че напълно се проваляше в усилието да си обясни сегашното си положение.

Стигна до другата страна на лагера, остави камъка и изтупа ръце. Девите стояха неподвижни и умислени. Авиенда отиде до другата купчина и вдигна един продълговат камък с нащърбен ръб. Беше три педи широк и гладката повърхност заплашваше да се изплъзне от пръстите й. Трябваше да го намести няколко пъти, докато успее да го хване здраво. Пое обратно по отъпканата зимна трева, покрай салдейските палатки и към къщата на чифлика.

Елейн щеше да каже, че Авиенда не е обмислила задълбочено проблема. Елейн беше спокойна и разсъдлива, докато другите бяха напрегнати. Понякога Авиенда се обезсърчаваше от това колко много говори първосестра й, преди да се залови за действие. „Трябва да съм повече като нея. Трябва да запомня, че вече не съм Дева на копието. Не мога да връхлитам с вдигнато високо оръжие.“

Трябваше да подходи към проблема като Елейн. Това беше единственият начин да върне честта си, а едва тогава щеше да може да поиска Ранд ал-Тор и да го направи свой, както беше на Елейн и на Мин. Можеше да го усети през връзката. Все още беше в стаята си, но не спеше. Твърде много се натоварваше и твърде малко спеше.

Залитна и насмалко да изпусне камъка. Намести го в уморените си ръце. Няколко войници на Башийр, които минаваха покрай нея, я изгледаха озадачено и Авиенда усети, че се е изчервила. Можеше и да не знаят, че изтърпява наказание, но се беше посрамила пред тях.

Как щеше да изтълкува това положение Елейн? Мъдрите бяха ядосани на Авиенда, че не се учи „достатъчно бързо“. И все пак не я учеха. Само задаваха онези въпроси. Въпроси за това какво мисли за положението си, въпроси за Ранд ал-Тор или за начина, по който Руарк се беше справил на срещата си с Кар-а-карн.

Авиенда не можеше да се отърве от чувството, че тези въпроси са проверка. Погрешно ли отговаряше? Ако беше така, защо не й казваха правилните отговори?

Мъдрите не смятаха, че е мека. Какво оставаше тогава? Какво щеше да каже Елейн? Да можеше да си вземе пак копията и да намушка нещо. Да нападне, да се изпита срещу някой друг, да избие гнева си.

„Не — каза си тя твърдо. — Ще се науча да правя нещата като Мъдра. Ще намеря отново чест!“

Стигна до къщата и пусна камъка. Избърса чело. Пренебрегването на горещина и студ, както я беше научила Елейн, не я предпазваше от потене, когато натовареше тялото си толкова силно.

— Ейдрин? — каза единият страж. — Светлина, ама ти наистина не изглеждаш добре. Сериозно.

Авиенда хвърли поглед към входа на имението. Пазачът, който се беше оплакал от жегата, беше клюмнал, отпуснал гръб на рамката на вратата. Наистина не изглеждаше добре. Авиенда прегърна сайдар. Не беше съвсем добра в Цяра, но може би щеше да успее да…

Мъжът изведнъж вдигна ръка и се зачеса по слепоочията. Очите му се изцъклиха, ноктите раздраха бразди в плътта му. Само че вместо кръв от раните блъвна черно като въглен вещество. Авиенда усети силния зной, макар да беше на няколко крачки от вратата.

Другият страж зяпна в ужас как приятелят му издрасква от лицето си ивици черен пламък. От раните капеше катран, кипнал и съскащ. Дрехите му избухнаха в пламъци, плътта му се сгърчи от горещината.

Не издаде и звук.

Авиенда се отърси от стъписването си и запреде мигновено Въздух в прост сплит, за да издърпа на безопасно разстояние непострадалия страж. Приятелят му вече се бе превърнал в пулсираща купчина черен катран, от която започваха да щръкват почернели кокали. Нямаше никакъв череп. Горещината бе толкова силна, че Авиенда отстъпи назад. Издърпа и стража със себе си.

— Нападат ни! — изшепна мъжът. — Преливащи!

— Не — каза тя. — Това е нещо много по-зло. Тичай за помощ!

Пазачът се беше вцепенил от ужас, но тя го блъсна силно и той хукна. За щастие самият катран не се разливаше, но вече беше запалил вратата на чифлика. Цялата сграда можеше да лумне в пламъци, преди някой вътре да е усетил опасността.

Авиенда запреде Въздух и Вода с намерението да изгаси пожара. Но сплитовете й затрепериха и се огънаха, щом се доближиха до огъня. Не се разпаднаха, но огънят по някакъв начин им се възпротиви.

Тя направи още крачка назад от страховития, изгарящ зной. По челото й изби пот и тя вдигна ръка, за да заслони лицето си от горещината. Едва успя да различи черния въглен в центъра, когато той засвети с наситеното червено и бяло на свръхнагорещена жар. Скоро останаха само малки петна черно. Огънят плъзна по предната стена на сградата. Отвътре се чуха писъци.

Авиенда тръсна глава, изръмжа и заплете Земя и Въздух, заизтегля буци пръст от земята наоколо. Започна да ги хвърля в огъня, за да го изгаси. Сплитът й не можа да изтегли горещината, но това не я спря да хвърля с него неща в огъня. Буци покрита с трева пръст зацвърчаха и засъскаха, посърналите стръкове блясваха и се разпадаха на пепел от невероятната горещина. Авиенда продължи усилието си, плувнала в пот от горещината и напрежението.

Чу отдалече хора — сигурно и пазачът беше сред тях — да викат за ведра.

Ведра ли? Разбира се! В Триделната земя водата бе твърде ценна, за да я използват за гасене на пожари. Пръст или пясък използваха. Но тук щяха да използват вода. Авиенда направи още няколко стъпки назад, огледа се къде й се пада лъкатушещата река, която минаваше покрай чифлика. Ето я — повърхността й отразяваше лудуващите червени и оранжеви пламъци. Вече цялата предна част на сградата беше пламнала! Усети преливане отвътре — Айез Седай или Мъдрите. Дано да успееха да се измъкнат от задната страна. Огънят вече бушуваше в коридора, а стаите покрай него нямаха изход навън.

Авиенда запреде огромен стълб от Въздух и Вода и засмука реката. Водният стълб се люшна във въздуха като съществото на знамето на Ранд, лъскав гърчещ се дракон, и шибна пламъците. Парата изригна с грохот.

Зноят беше непоносим, парата пърлеше кожата й, но тя не отстъпи. Притегли още вода и я запокити в потъмняващата купчина, която едва успяваше да различи през гъстата пара.

Беше толкова горещо! Авиенда залитна назад, стисна зъби и продължи да работи. Последва внезапен взрив и втори воден стълб изригна от реката и се заизлива в огъня. Авиенда примига. Другият стълб бе насочен от сплит, който не можа да види, но забеляза някаква фигура на един прозорец на втория етаж, с изпъната ръка и напрегнато лице. Неф, един от ашаманите на Ранд. Казваха, че бил изключително силен с Въздух.

Пламъците бяха отстъпили. Останала беше само катранената купчина, която излъчваше невъобразима горещина. Стената до нея и целият вход се бяха превърнали в зейнала черна дупка. Авиенда продължи да тегли вода и да я излива в овъглената черна паст, въпреки че започваше да се чувства неописуемо изтощена. Извличането на толкова много вода налагаше да прелива до ръба на силите си.

Скоро водата спря да съска. Авиенда разхлаби сплита, забави потока и най-сетне го прекъсна. Земята наоколо беше мокра и почерняла, миришеше тежко на влажна пепел. Почернели късчета дърво плуваха в разкаляната вода, в дупките, които бе изровила в пръстта, се бяха събрали локви. Тя тръгна колебливо напред и огледа купчината, останала от нещастния войник. Лъскава черна буца, като обсидиан, и блещукаше влажна. Вдигна някакво обгоряло дърво и мушна купчината. Беше плътна и твърда.

— Да изгориш дано! — изрева глас и Авиенда вдигна очи. Ранд ал-Тор прекрачи през разядената дупка в предната стена на чифлика, взря се нагоре към небето и размаха юмрук. — Аз съм този, когото искаш! Много скоро ще получиш своята война!

— Ранд — промълви колебливо Авиенда. По моравата се трупаха войници и гледаха угрижено, сякаш очакваха битка. Объркани слуги надничаха от стаите на къщата.

— Аз ще те спра! — изрева Ранд. — Чуваш ли ме? Идвам! Не си хаби силата! Ще ти трябва срещу мен!

— Ранд! — извика Авиенда.

Той замръзна. След това я погледна замаяно. Тя се вгледа в очите му и усети гнева в тях, също както бе усетила зноя на пламъците преди няколко мига. Ранд се обърна и закрачи назад в сградата и нагоре по черните дървени стъпала.

— Светлина! — извика нечий уплашен глас. — Често ли стават такива неща, когато той е наблизо?

Авиенда се обърна и видя зад себе си млад мъж с непозната униформа. Беше длъгнест, със светлокафява коса и бронзова кожа — не му помнеше името, но беше съвсем сигурна, че е един от офицерите, които Ранд бе довел след срещата с Родел Итуралд.

Башийр вече беше дошъл и поемаше командването, разпращаше мъжете на постове по периметъра на лагера, макар че най-вероятно просто искаше да им създаде работа. Това не беше начало на атака. Беше просто поредният допир на Тъмния, също като гниещото месо, буболечките и плъховете, появяващи се от нищото, и хората, падащи поразени от странни болести.

— Да — отвърна тя на въпроса на младия мъж. — Случва се често. По-често около Кар-а-карн, отколкото по други места, най-малко. Имали ли сте подобни събития сред вас?

— Чувал съм за такива неща — каза той. — Мислех, че са измислици.

— Не всички. — Авиенда погледна през рамо овъглените останки от войника. — Затворът на Тъмния е слаб.

— Кръв и пепел — изруга младият офицер. — В какво ни въвлече, Родел? — Поклати глава и се отдалечи.

Щеше ли Ранд да се махне от чифлика сега? При появата на мехури на злото хората често искаха да се махнат. И все пак през връзката си с Ранд тя не усети никаква тревога. Всъщност… той като че ли се беше върнал да си почива! Настроенията му ставаха толкова непостоянни, колкото и на бременната Елейн.

Авиенда поклати глава и започна да събира обгорели парчета дърво, за да помогне в почистването. Докато работеше, няколко Айез Седай излязоха от сградата и започнаха да оглеждат щетите. Цялата фасада беше нашарена с черни петна, дупката на мястото на доскорошния вход беше широка поне петнайсет стъпки. Една от жените, Мерайз, погледна Авиенда одобрително и каза:

— Безобразие.

Авиенда се изправи, с парче овъглено дърво в ръцете, с прогизнали дрехи. При тези затулили слънцето облаци щеше да мине много време, докато изсъхне.

— Безобразие? — попита тя. — Чифлика ли имаш предвид?

Дебеличкият лорд Телаен, собственикът, бе седнал на трикрако столче вътре в коридора, хлипаше тихо, бършеше челото си и клатеше глава.

— Не — рече Мерайз. — Теб имам предвид. Умението ти със сплитовете е впечатляващо. Ако беше при нас в Бялата кула, щеше вече да си Айез Седай. Сплитът ти… е, малко грубичък е, но щеше бързо да се научиш да го оправяш, ако те учеха Сестри.

Чу се силно сумтене и Авиенда рязко се обърна. Зад нея стоеше Мелайне. Златокосата Мъдра беше скръстила ръце под гърдите си, коремът й вече започваше да се издува от детето, което носеше. На лицето й нямаше усмивка. Как Авиенда бе допуснала да се доближи до нея, без да я усети? Позволяваше на умората си да я прави небрежна.

Мелайне и Мерайз се изгледаха продължително. После високата Айез Седай се завъртя, зелените й поли се люшнаха и тя тръгна навътре по коридора, сигурно да провери дали някой няма нужда от Цяра. Мелайне погледа след нея, това поклати глава и измърмори:

— Непоносима жена. И като си помисля само колко ги уважавахме преди!

— Мъдра? — попита Авиенда.

— Аз съм по-силна от повечето Айез Седай, Авиенда, а ти си много по-силна от мен. Имаш такава власт и разбиране за сплитовете, че можеш да засрамиш повечето от нас. Другите трябва да се напрягат, за да научат това, което при теб идва естествено. „Грубички“ ти били сплитовете, ха! Съмнявам се, че някоя Айез Седай, освен може би Кацуан Седай, щеше да може да се справи като тебе с онзи стълб вода. Придвижването на вода толкова далече налага да използваш течението и налягането на самата река.

— Това ли направих? — възкликна Авиенда и примига.

Мелайне я изгледа и отново изсумтя, но този път тихо, на себе си.

— Да, точно това направи. Имаш огромен талант, дете.

Авиенда засия. От устата на Мъдри похвалите бяха рядкост, но винаги бяха искрени.

— Но отказваш да се учиш — продължи Мелайне. — Няма много време! Ето, имам друг въпрос за тебе. Какво мислиш за плана на Ранд ал-Тор да отвлече доманските търговски началници?

Авиенда отново примига. Беше толкова уморена, че й беше трудно да мисли. Самата идея доманците да използват търговци за свои водачи беше преди всичко нелепа. Та нали търговците трябваше да се занимават със стоките си? Пълна глупост. Щяха ли влагоземците изобщо някога да престанат да я изумяват със странните си порядки?

И защо Мелайне я питаше за това точно сега?

— Планът му изглежда добър, Мъдра — каза Авиенда. — Въпреки това копията не искат да бъдат използвани за похищаване. Мисля, че Кар-а-карн трябваше да говори по-скоро за закрила — принудителна закрила — за търговците. Вождовете щяха да реагират по-добре, ако им се кажеше, че ще пазят, а не че ще отвличат.

— Щяха да правят съвсем същото, независимо как го наричаш.

— Важно е как наричаш нещо — отвърна Авиенда. — Не е непочтено, ако и двете определения са верни.

В очите на Мелайне проблесна искрица и Авиенда долови смътна усмивка на устните й.

— Какво друго мислиш за срещата?

— Ранд ал-Тор, изглежда, продължава да си мисли, че Кар-а-карн може да поставя изисквания като влагоземски крал. Това е мой срам. Не успях да му обясня правилния начин.

Мелайне махна с ръка.

— Нямаш срам тук. Всички знаем колко упорит е Кар-а-карн. Мъдрите също се опитваха и никоя не можа да го научи как да се държи правилно.

Тъй. Не това беше причината за позора й пред Мъдрите. Какво беше тогава? Авиенда стисна зъби от безсилие, след това продължи с мъка:

— Все едно, трябва да му се напомня. Непрекъснато. Руарк е разумен и търпелив, но не всички водачи на кланове са такива. Знам, че някои от другите се чудят дали решението да се следва Ранд ал-Тор не беше грешка.

— Така е — каза Мелайне. — Но виж какво стана с Шайдо.

— Не казах, че са прави, Мъдра — отвърна Авиенда. До тях няколко войници предвидливо се опитваха да откъртят и вдигнат лъскавата като стъкло черна купчина, която като че ли се беше споила със земята. Авиенда заговори по-тихо: — Не са прави да оспорват Кар-а-карн, но пък разговарят един с друг. Ранд ал-Тор трябва да разбере, че няма да приемат обида след обида от него безкрайно. Може да не се обърнат срещу него като Шайдо, но не бих изключила Тимолан например просто да се върне в Триделната земя и да остави Кар-а-карн да се оправя сам, като е толкова арогантен.

Мелайне кимна.

— Не се тревожи. Осъзнаваме тази… възможност.

Това означаваше, че Мъдрите са пратили да успокоят Тимолан, който беше вожд на Миагома Айил. Нямаше да е за първи път. Не знаеше ли Ранд ал-Тор колко усилено се трудят Мъдрите зад гърба му, за да поддържат айилската вярност? Сигурно не. Той виждаше всички тях като цялостна група, която му се е заклела, и искаше да ги използва. Това бе една от най-големите слабости на Ранд. Не можеше да разбере, че айилците не обичат да бъдат използвани като инструменти като някои други. Клановете съвсем не бяха сплотени толкова здраво, колкото си мислеше той. Кръвни вражди бяха отложени заради него. Не можеше ли да разбере колко невероятно е това? Не можеше ли да види колко крехък продължава да е този съюз?

Но той не само че беше влагоземец по рождение, а не беше и Мъдра. Малцина от самите айилци виждаха каква работа вършат Мъдрите в десетина различни области. Колко прост бе изглеждал животът, докато тя беше Дева! Щеше да се изуми тогава, ако разбереше колко много неща не забелязва.

Мелайне гледаше почернялата сграда.

— Отломка от отломка — промълви сякаш на себе си. — А ако той ни остави изгорени и потрошени, като тези дъски? Какво ще стане с айилците тогава? Дали ще изкуцукаме обратно до Триделната земя и ще продължим като преди? Мнозина няма да поискат да напуснат. Тези земи предлагат твърде много.

Авиенда примига. Рядко се беше замисляла какво ще стане, след като Кар-а-карн приключи с тях. Съсредоточила се беше върху сегашното, върху това да си върне честта и да е до Ранд ал-Тор, за да го защити в Последната битка. Но една Мъдра не можеше да мисли просто за сега или за утре. Трябваше да мисли за годините напред и за времената, които щяха да донесат ветровете.

Отломка от отломка. Той беше прекършил айилците като народ. Какво щеше да стане с тях?

Мелайне отново погледна Авиенда. Лицето й се беше смекчило.

— Иди в шатрите, дете, и отдъхни. Приличаш на шарадан, който три дни се е влачил по пясъка по корем.

Авиенда погледна полепналата пепел по ръцете си. Дрехите й бяха прогизнали и почернели, лицето й сигурно бе също толкова мръсно. Ръцете я боляха от носенето на камъните.

Щом призна умората, тя сякаш я връхлетя като бурен вятър. Авиенда стисна зъби. Нямаше да се посрами, като рухне! Но се обърна да си тръгне, както й бе наредено.

— О, и, Авиенда — подвикна след нея Мелайне. — Утре ще обсъдим наказанието ти.

Тя се обърна стъписана.

— За това, че не довърши с камъните — каза Мелайне спокойно, отново оглеждаше отломките. — И затова, че не се учиш достатъчно бързо. Върви.

Авиенда въздъхна. Нов кръг въпроси и ново незаслужено наказание. Имаше някаква връзка все пак. Но каква?

Твърде изтощена беше, за да мисли сега за това. Искаше само постелята си и се усети как я обзе коварният спомен за меките, разкошни дюшеци в двореца на Кемлин. Изтласка с усилие тези мисли от ума си. Спи дълбоко на меките възглавници под топлите завивки — и ще си толкова отпусната, че няма се събудиш, ако някой се опита да те убие! Как бе допуснала Елейн да я убеди да спи в един от онези меки пухени смъртни капани?

Като стана въпрос за спане, нова мисъл я споходи — много коварна. Мисъл за Ранд ал-Тор, който отдъхваше в стаята си. Можеше да иде при него…

Не! Не преди да си върне честта. Нямаше да иде при него като просякиня. Щеше да иде при него като жена на честта. Стига изобщо да успееше някога да разбере в какво греши.

Тръсна глава и затича към айилския стан.