Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (36)

Глава 34
Легенди

— Добре — каза Мат и разгъна на масата една от най-добрите карти на Ройдел. Талманес, Том, Ноал, Джюйлин и Мандевин бяха наредили столовете си около масата. До картата на района Мат разгъна скица на разположението на град със средна големина. Доста усилия им беше струвало, докато намерят търговец, склонен да им скицира плана на Трустеър, но след Хиндерстап Мат не искаше да влезе в градче, без да знаят какво може да ги очаква.

Щабният му павилион беше сред борова гора. Денят беше хладен. От време на време полъхваше вятър и сухи борови иглички се откъсваха от клоните и падаха, шушнеха по покрива на палатката. Отвън си подвикваха войници и дрънчаха котлета — раздаваше се обедната храна.

Мат огледа картата на градчето. Време беше да престане да е глупак. Целият свят беше решил да се обърне против него — дори малки планински градчета се оказваха смъртоносни капани напоследък. Още малко и маргаритките покрай пътя щяха да наскачат и да се опитат да го изядат.

Тази мисъл го накара да се сепне, понеже си спомни за нещастния амбулант, потънал във фантомното градче Шиотан. Когато онова призрачно място бе изчезнало, след него бе останала морава с пеперуди и цветя. Включително маргаритки. „Да ме изгори дано!“

Добре, но Матрим Каутон не се канеше да умре в тоя пущинак. Този път щеше да планира и щеше да е подготвен. Кимна, доволен от себе си.

— Ханът е ето тук — заяви и посочи на картата. — „Размаханият юмрук“. Двама пътници независимо един от друг потвърдиха, че е хубав хан, най-добрият от трите в градчето. Жената, която ме търси, не е правила никакъв опит да скрие местонахождението си, а това означава, че се смята за добре защитена. Можем да очакваме охрана.

Извади друга карта, която показваше по-добре терена около Трустеър. Градчето бе разположено в падина, до езеро, което се пълнеше от планински извори. Според данните в езерото се въдеше чудесна пъстърва, а осоляването й беше главният поминък на градчето.

— Искам три отделения лека конница тук — каза Мат и посочи един по-висок склон. — Ще бъдат прикрити от дърветата, но ще имат пълна гледка към небесата. Ако излети червено нощно цвете, ще се спуснат по главния път ето тук за спасителна акция. Ще разполагаме със сто стрелци с арбалети от двете страни на селището като подкрепление на конницата. Ако нощното цвете е зелено, конницата тръгва и подсигурява главните подстъпи към градчето, тук и тук.

Посочи Том с пръст.

— Том, ти ще вземеш Харнан, Фергин и Мандевин като „чираци“, а Ноал може да е лакеят ти.

— Лакей ли? — попита Ноал. Беше кокалест мъж с окапали зъби и крив като клюн нос. Но беше твърд като стар нащърбен в битки меч, предаван от баща на син. — За какво му е лакей на веселчун?

— Добре — каза Мат. — Може да си брат му тогава, и изпълняваш по съвместителство ролята на слуга. Джюйлин, ти…

— Чакай малко, Мат — прекъсна го Мандевин и се почеса по скулата, точно под превръзката на изваденото си око. — Аз да съм чирак на веселчун? Не знам колко ми е подходящ гласът за хубаво пеене. Чувал си ме все пак. А и само с едно око едва ли ще ме бива много с жонглирането.

— Ти си нов чирак — обясни Мат. — Том знае, че нямаш никакъв талант, но те е съжалил, понеже старата ти леля — с която си живял, откакто родителите ти са загинали при трагичен инцидент, стъпкани от побеснели волове — е хванала шарка и се е побъркала. Почнала е да те храни с огризки от масата и да се държи с теб все едно, че си семейната хрътка Маркс, която обаче е избягала, докато си бил още на седем.

Мандевин се почеса по главата. Косата му вече побеляваше.

— Не съм ли малко стар за чирак все пак?

— Глупости — каза Мат. — Ти си млад по сърце и тъй като не си се женил — единствената жена, в която си бил влюбен, е избягала със сина на кожаря, — идването на Том ти е предложило възможност да започнеш отново.

— Но аз не искам да напусна старата си леля — възрази Мандевин. — Грижила се е за мен от дете! Не е честно човек да остави стара жена само защото малко се е побъркала.

— Нямаш никаква стара леля — изръмжа Мат ядосано. — Това е просто легенда, версия, която върви с фалшивото ти име.

— Не може ли да си имам някоя по-почтена версия?

— Късно е — каза Мат, зарови в купчината листа на писалището си и измъкна пет страници, надраскани с разкривен почерк. — Не може да го промениш вече. Половин нощ съм работил над версията ти. Най-добрата е от всички. На, прочети я и я наизусти. — Връчи листовете на Мандевин, след което извади нова купчина.

— Сигурен ли си, че не прекаляваме малко с това, момко? — попита Том.

— Няма да позволя да бъда изненадан отново, Том — заяви Мат. — Да ме изгори дано, няма да го позволя повече. Омръзна ми да влизам в капани неподготвен. Смятам вече сам да командвам съдбата си, а не да се набутвам от един проблем в друг. Време е вече аз да командвам.

— И го правиш с… — намеси се Джюйлин.

— Фалшиви имена и прикриващи версии, да — заяви Мат и връчи на Том и Ноал страниците им. — Точно така!

— А за мен? — попита Талманес. Насмешливият блясък в очите му се беше върнал, въпреки че говореше съвсем искрено. — Чакай да пробвам, Мат. Аз съм странстващ търговец, пътувал с айилците, който е дошъл в селото, защото е чул, че в езерото живее пъстърва, която е обидила баща му.

— Глупости — каза Мат и му връчи листата. — Ти си Стражник.

— Доста е подозрително — отбеляза Талманес.

— Ти трябва да си подозрителен — изтъкна Мат. — Винаги е по-лесно да биеш някого на карти, когато си мисли за нещо друго. Е, ти си нашето „нещо друго“. Стражник, който минава през селото по загадъчна работа, няма да е чак толкова голямо събитие, че да привлече прекалено внимание, но за тия, които знаят какво да търсят, все пак ще е добро отвличане. Можеш да използваш наметалото на Фен. Съгласен е да го даде. Още се чувства гузен, че позволи на ония слугини да избягат.

— Ти, разбира се, не му каза, че просто изчезнаха — добави Том. — И че нямаше как да го предотврати.

— Не виждах смисъл да му го казвам — обясни Мат. — Пък и няма смисъл да ровим в миналото, нали така?

— Стражник значи? — рече Талманес и заразлиства страниците си. — Ще трябва да се поупражнявам в мръщене.

Мат го погледна унило.

— Не го взимаш на сериозно.

— Какво? Има ли някой, който го взима на сериозно?

Пак проклетият блясък в очите. Мат наистина ли си беше мислил, че трудно се засмива? Талманес просто го правеше вътрешно. Това най дразнеше.

— Светлина, Талманес. Някаква жена в онова градче търси Перин и мен. Знае как изглеждаме толкова добре, че може да ни нарисува по-точно и от родната ми майка. Тръпки ме полазват от това, все едно Тъмния диша зад врата ми. А не мога лично да ида в проклетото му градче, след като всеки проклет мъж, жена и дете имат рисунка на лицето ми и обещание за пари срещу сведения, нали така! Та значи може и да съм попрекалил с подготовката, но възнамерявам да намеря това лице, преди да са пратили глутница Мраколюбци да ми прережат гърлото през нощта. Ясно ли е?

Мат ги изгледа един по един, тръгна да излиза, но спря до стола на Талманес, покашля се и измърмори:

— Ти тайно храниш любов към рисуването и ти се иска да можеш да се измъкнеш от рискования живот, на който си се посветил. Минаваш през Трустеър на път на юг, вместо да хванеш по-пряк маршрут, от любов към планината. Надяваш се да чуеш нещо за по-малкия си брат, когото не си виждал от години и който е изчезнал по време на лов в Южен Андор. Имаш много тежко детство. Прочети четвърта страница.

После бързо излезе, но все пак видя как Талманес извъртя очи. Да го изгори дано! Такава хубава драма имаше в тия страници!

Небето беше облачно. Кога щеше да свърши това? Мат поклати глава и закрачи през лагера, кимаше на войниците, които му отдаваха чест или подвикваха: „Лорд Мат“. Бандата беше вдигнала лагер на закътан горист склон на половин ден марш от градчето — довършваха приготовленията си за нападението. Трииглените борове тук бяха високи и с тежки сенчести клони и растителността под тях бе оскъдна. Въздухът бе прохладен, с мирис на смола и пръст.

Той обиколи лагера, за да провери как върви работата и да се увери, че всичко се върши ефикасно. Древните спомени, които му бяха дали еелфините, бяха започнали да се сливат със собствените му толкова плавно, че вече трудно можеше да различи кои инстинкти идват от тях и кои са си неговите собствени.

Хубаво беше, че отново е сред Бандата. Не си беше давал сметка колко много му бяха липсвали. Щеше да е добре да се съберат отново с останалите — с бойците, водени от Естеан и Дерид. Дано поне да преживяваха по-леко от неговата част.

Конните знамена бяха първи в обиколката му. Бяха отделени от останалата част на лагера — конниците винаги се смятаха за по-елитни от пехотата. Днес, както ставаше все по-често напоследък, мъжете бяха притеснени за храната на конете. За един добър конник конят му винаги е на първо място. Пътуването им от Хиндерстап бе тежко за животните, особено след като нямаше много паша. Тази пролет почти нищо не беше израснало, а останалото от зимата бе необичайно оскъдно. Конете отказваха да пасат петната пожълтяла трева, все едно се беше развалила като другите запаси. А нямаха достатъчно зоб: бяха се надявали да се изхранват от околността, понеже се придвижваха твърде бързо, за да карат и фургони.

Е, значи трябваше да направи нещо по въпроса. Увери конниците, че работи по проблема, и те повярваха на думата му. Лорд Мат не ги беше подвеждал никога. Разбира се, онези, които беше подвел, гниеха в гробовете. Той отказа молбата им да развеят знамето. Може би след Трустеър.

В момента нямаше истинска пехота — всички бяха с Естеан и Дерид. Талманес благоразумно бе осъзнал, че ще им трябва повече подвижност, и беше взел три знамена конница и близо четири хиляди конни стрелци с арбалети. В повечето битки човек няма време да се цели, така че арбалетите вършеха добра работа — за тях беше нужна една десета от тренировките с обикновен лък. Вярно, лъковете можеха да стрелят по-бързо и по-далече, но като не можеш да заделиш цял живот за тренировки, арбалетите бяха чудесен заместител.

Освен това процесът на презареждане на арбалета улесняваше обучението на отделенията да стрелят залпово. Капитанът на отделението стоеше в другия край и шибваше с пръчка по ствола на едно дърво на всеки две секунди, за да подава ритъма. Всяко тупване по дървото беше заповед. Вдигане на арбалетите на рамо на първото. Стреляш на второто. Сваляш арбалета на третото. Зареждаш на четвъртото. Отново на рамо — на петото. Стрелбата на координирани залпове беше по-убийствена. Всяко четвърто тупване отпращаше вълна стрели по врага — в случая дърветата.

„Ще ни трябват още стрели“ — помисли Мат, забелязал колко много от късите стрели се чупят. При тренировка се губеха повече стрели, отколкото при бой, но си заслужаваше. Стрелците наистина ставаха все по-добри. Ако беше имал няколко знамена от тия, когато се би при Кървавите водопади, Нашиф може би щеше по-бързо да си научи урока.

Разбира се, щяха да са по-полезни, ако можеха да стрелят по-бързо. Зареждането забавяше най-много. Не завъртането на самия лост, а необходимостта всеки път арбалетът да се сваля. Отнемаше цели четири секунди. Новите лостове, които Талманес бе научил от оня механик в Муранди, доста ускоряваха нещата. Но механикът беше тръгнал да продава изобретението си в Кемлин и знае ли човек кой още ще реши да го купи? Много скоро всеки можеше да ги има. Едно предимство отпада, ако го имаш и ти, и врагът ти.

Нововъведенията му бяха донесли голям успех в Алтара срещу сеанчанците. Яд го беше да отстъпи това предимство. Можеше ли да измисли начин арбалетите да стрелят още по-бързо?

Докато мислеше за това, провери още някои неща из лагера. Алтарците, които бе приел в Бандата, се устройваха добре, а като се изключеше храната за конете и може би недостатъчното стрели, снабдяването изглеждаше в ред. Доволен, Мат тръгна да види Алудра.

Беше се устроила в задния край на лагера до малка закътана цепнатина в скалистия склон и Мат трябваше да се провре между три паравана от платна, окачени между дърветата, докато стигне до нея. И се наложи да спре, когато Бейл Домон вдигна ръка и го задържа, докато Алудра му разреши да влезе.

Слабичката тъмнокоса Илюминаторка седеше на пън в центъра на малкия си бивак, праховете й, рулата хартия, писалищната дъска за бележки и инструментите й бяха спретнато подредени върху парчета плат на земята около нея. Вече не носеше плитки и дългата й коса падаше свободно на раменете. Това й придаваше малко странен вид. Но пак си беше хубава.

„Да те изгори дано, Мат. Вече си женен“ — каза си той. Но пък Алудра наистина беше хубава.

Егеанин беше тук, държеше глинена гилза за нощно цвете, за да може Алудра да работи. Лицето на Алудра с пълничките устни се намръщи съсредоточено, докато почукваше леко по гилзата. Тъмната коса на Егеанин беше пораснала и тя все по-малко приличаше на сеанчанска благородничка. На Мат все още му беше трудно да реши как да я нарича. Тя искаше да я знаят като Лейлвин и понякога той си мислеше за нея с това име. Глупаво е човек да си сменя името само защото някой му е казал, че трябва, но той всъщност не я винеше, че не иска да ядоса Тюон. Адски упорита беше Тюон, да. Неволно погледна на юг, но се овладя бързо. Кръв и пепел! Всичко щеше да е наред с нея.

Все едно, Тюон сега я нямаше. Защо тогава Егеанин продължаваше тази шарада да се нарича Лейлвин? Мат всъщност я бе нарекъл със старото й име веднъж-дваж, след заминаването на Тюон, но тя го нахока. Жени! Не може да ги разбере човек, а сеанчанките — още по-малко.

Погледна Бейл Домон. Мускулестият брадат иллианец се беше подпрял на едно дърво до входа на бивака на Алудра, белите платнища плющяха до него. Още държеше ръката си вдигната предупредително. Сякаш целият този лагер не беше на Мат, моля ви се!

Той обаче реши да не се натрапва. Не можеше да си позволи да обижда Алудра. Беше адски близо до ония нейни драконови ужасии, а той държеше да ги има подръка. Но Светлина, колко го дразнеше, че трябва да минава през пропускателен пункт в собствения си лагер!

Алудра вдигна поглед от работата си и затъкна кичур коса зад ухото си. Забеляза Мат, а след това се загледа отново в нощното си цвете и започна пак да чука по него с чукчето. Кръв и пепел! Гледката му напомни защо я посещаваше толкова рядко. Не стигаше пропускателният пункт, но трябваше ли тая жена да тъпче нещо взривно с чук? Капка ум ли нямаше в главата? Цялата пасмина Илюминатори бяха такива обаче. Освен няколко жребчета от табуна, както може би щеше да каже баща му.

— Може да влезе — каза Алудра. — Благодаря ви, господин Домон.

— За мен беше удоволствие, госпожо Алудра — отвърна Бейл, смъкна ръката си и кимна любезно на Мат. Мат изпъна палтото си и закрачи напред, решил да пита за арбалетите. Но нещо моментално привлече погледа му. На земята зад Алудра лежаха изпънати няколко страници с детайлни рисунки и дълъг списък бележки с числа до тях.

— Това плановете за драконите ли са? — попита Мат нетърпеливо и бързо коленичи, за да огледа скиците, без да ги пипа. Алудра беше особено взискателна за такива неща.

— Да. — Още почукваше с чукчето. Погледна го някак неловко. Заради Тюон, подозираше Мат.

— А тези числа? — Мат се постара да превъзмогне неудобството.

— Необходими продукти. — Алудра остави чукчето и огледа цилиндричното нощно цвете от всички страни. Кимна на Лейлвин.

Кръв и пепел, но тия числа бяха големи! Цяла планина въглен, сяра и… гуано от прилеп? В бележките се твърдеше, че имало град, специализиран в производството му, някъде в северните подножия на Мъгливите планини. Кой град ще е специализиран точно в производството на гуано от прилеп? Имаше искания също за мед и калай, макар че неясно защо до тях нямаше никакви числа. Само бележка със звездичка.

Мат поклати глава. Как щяха да реагират обикновените хора, ако научеха, че величествените нощни цветя са само хартия, прах и — представи си — лайна от прилеп? Нищо чудно, че Илюминаторите толкова ревностно пазеха тайните на занаята си. Не беше само за да се опазят от конкуренция. Колкото повече знаеш за един процес, толкова по-малко удивителен и по-обикновен се оказва.

— Много материал е това — каза Мат.

— Чудо. За това ме помоли, Матрим Каутон — отвърна тя, подаде нощното цвете на Лейлвин, взе писалищната дъска и нахвърли няколко бележки на изпънатия отгоре лист. — Това чудо съм го разбила на списък от съставки. Дело, което само по себе си е удивително, нали? Не се оплаквай от топлината, когато ти поднасят слънцето в шепи.

— Не ми изглежда възможно — измърмори Мат по-скоро на себе си. — Това число цената ли е?

— Не съм писар — отвърна Алудра. — Сметките са приблизителни. Изчисленията съм направила доколкото мога, но останалото ще трябва да се пресметне от по-знаещи. Прероденият Дракон може да си позволи такива разходи.

Лейлвин гледаше Мат с любопитство. Някои неща се бяха променили и с нея, заради Тюон. Но не по начина, който бе очаквал.

Споменаването на Ранд завихри цветове пред очите му и Мат потисна въздишката си, докато ги разсее. Ранд сигурно можеше да се справи с тия разходи, но Мат определено не можеше. Че то като ги погледнеш, трябваше да играе на зарове със самата кралица на Андор, за да намери толкова пари!

Но това беше проблем на Ранд. Да го изгори дано, дано да одобреше това, което му подготвяше Мат.

— Това май не включва работната сила — отбеляза Мат, като огледа отново страниците. — Колко леяри на камбани ще ти трябват за този проект?

— Всички, които можеш да намериш — отвърна Алудра. — Не ми ли обеща това? Всички от Андор до Тийр.

— Май да. — Всъщност не беше очаквал да го приеме буквално. — А медта и калаят? Тях не си ги пресметнала.

— Ще ми трябва всичко.

— Всичко… В какъв смисъл всичко?

— Всичко — повтори тя простичко и спокойно. — Всяка бучка мед и калай, която може да се изкрънка от тази страна на Гръбнака на света. — Изхъмка. — Е, това май е прекалено амбициозно.

— Адски прекалено — измърмори Мат.

— Прав си. Добре, да допуснем, че Дракона владее Кемлин, Кайриен, Иллиан и Тийр. Ако ми осигури всяка мина и склад за мед и калай в тези четири града, предполагам, че ще стигне.

— Всеки склад — повтори Мат унило.

— Да.

— В четирите най-големи градове на света.

— Да.

— И „предполагаш“, че това ще стигне.

— Мисля, че точно това казах, Матрим Каутон.

— Страхотно. Ще видя какво мога да направя. Няма ли да искаш Тъмния да дойде да ти лъсне обувките, като си почнала? Може би ще можем да изровим Артур Ястребовото крило и да го накараме да ти потанцува.

При споменаването на Артур Ястребовото крило Лейлвин го изгледа с гняв. След малко Алудра довърши бележките си, обърна се и също го изгледа. Заговори спокойно, съвсем леко враждебно:

— Моите дракони ще са голяма сила за един пълководец. Твърдиш, че това, което искам, е прекомерно. Не е. То е просто необходимо. — Замълча и го погледна накриво. — Няма да лъжа, че не очаквах тази пренебрежителност от вас, господин Каутон. Безнадеждността е любимата ви приятелка, нали?

— Не си права — измърмори Мат и отново погледна скиците. — Смътна позната само. Дал съм ти клетвата си.

Бейл изсумтя. Дали просто му стана весело, или беше насмешка, не можеше да се разбере, без да се види лицето му. Мат не го погледна. Алудра го гледаше съсредоточено. Очите им за миг се срещнаха и Мат си даде сметка, че може би е твърде рязък с нея. Може би се чувстваше неловко покрай нея. Малко. Бяха започнали да се сближават преди Тюон. И това в очите на Алудра не беше ли болка?

— Съжалявам, Алудра. Не биваше да говоря така.

Тя сви рамене. Мат си пое дъх.

— Виж, знам, че… хм, странно как Тюон…

Тя махна с ръка, за да го прекъсне.

— Няма нищо. Имам си драконите. Ти ми даде шанс да ги създам. Други неща вече са без значение. Желая ти щастие.

— Ами… — Мат се почеса по брадичката и въздъхна. По-добре просто да го подмине. — Както и да е, надявам се да мога да направя това. Но наистина искаш много ресурси.

— Леярите и материалите ми трябват — рече тя. — Направих каквото мога тук без ресурси. Все още ми трябват няколко недели за проба — ще трябва да направим един дракон за проверка. Тъй че имаш време да събереш всичко това. Но няма да е лесно, а ти все още отказваш да ми кажеш кога ще трябват драконите.

— Не мога да ти кажа неща, които не зная, Алудра — отвърна Мат и погледна на север. Усети странно придърпване, все едно някой бе закачил рибарска въдица във вътрешностите му и леко — но настойчиво — я дърпаше. „Ранд, ти ли си това, да те изгори дано?“ Завихриха се цветове. — Скоро, Алудра — усети се, че казва. — Времето е малко. Скоро.

Тя помълча, сякаш доловила нещо в гласа му.

— Добре. Ако е така, значи исканията ми не са прекалени, нали? Ако светът тръгва на война, ковачниците скоро ще са нужни за върхове на стрели и подкови. По-добре сега да ги вкараме в работа за моите дракони. Уверявам те, че всеки, който направим, ще струва колкото хиляда меча в битка.

Мат въздъхна, изправи се и докосна шапката си с пръст.

— Добре. Разбрахме се. Стига Ранд да не ме опече жив в мига, в който му предложа това, ще видя какво мога да направя.

— Би било разумно да проявиш уважение към госпожа Алудра — провлече Лейлвин и го изгледа накриво. — А не да си толкова пренебрежителен към нея.

— Ама бях искрен! Да ме изгори дано, жено! Не можеш ли да усетиш кога човек е искрен?

Тя отново го изгледа все едно се мъчеше да реши дали точно в тази фраза няма някаква подигравка. Мат завъртя очи. Жени!

— Госпожа Алудра е гениална — каза строго Лейлвин. — Не разбираш какъв дар ти предлага. Че то, ако Империята имаше тези оръжия…

— Ти гледай да не ги дадеш на нея, Лейлвин. Не искам да се събудя някоя сутрин и да разбера, че си избягала с плановете в опит да си върнеш титлата!

Тя като че ли се обиди, че допуска такова нещо, макар да си беше съвсем логично. Сеанчанците имаха странно чувство за хумор — Тюон нито веднъж не се беше опитала да избяга от него, макар да имаше много възможности.

Разбира се, Тюон почти от самото начало бе подозирала, че ще се омъжи за него. Имаше Прорицанието на онази дамане. Да го изгори дано, нямаше да поглежда пак на юг. Никога!

— Корабът ми вече се тласка от други ветрове, Матрим Каутон — каза простичко Лейлвин, обърна му гръб и погледна Бейл.

— Но не искаш да ни помогнеш да бием сеанчанците — възрази Мат. — Ти като че ли…

— В много дълбока вода заплува точно сега, младежо — прекъсна го Бейл с кротък глас. — Дълбока, да, пълна с риба лъв. Май е време да спреш да пляскаш толкова силно.

Мат затвори уста.

— О, добре.

Тия двамата не трябваше ли да се отнасят към него с повече уважение? Не беше ли там сеанчански принц или нещо такова? Но пък трябваше да се сети, че това няма да му помогне с Лейлвин и с брадатия моряк.

Все едно, наистина беше искрен. Думите на Алудра бяха логични, колкото и налудничаво да звучаха. Наистина трябваше да посветят много леярни за работата. Неделите, които щеше да похаби, докато стигне в Кемлин, сега го заглождиха още повече. Тия недели трябваше да отидат за правенето на дракони! Разумният човек се научава, че няма смисъл да се тормози за дългия път — но Мат не беше много разумен напоследък.

— Добре — повтори той и отново погледна Алудра. — Макар че — по съвсем различни причини — бих искал да взема тези планове и да ги пазя при мен.

— Съвсем различни причини ли? — попита мрачно Лейлвин, сякаш търсеше в думите му нова обида.

— Да. И причините са, че не искам да са тук, когато Алудра чукне едно от тия нощни цветя неправилно и вземе, че се изгърми на половината път до Тарвинската клисура!

Алудра се засмя, макар че Лейлвин отново изглеждаше обидена. Трудно беше човек да не обиди сеанчанци. Тях и проклетите айилци. Странно колко противоположни можеше да са в много отношения, и в същото време еднакви в много други.

— Можеш да вземеш плановете, Мат — каза Алудра. — Стига да ги държиш в онзи сандък със златото ти. Знам, че си го пазиш по-добре от всичко на света.

— Сърдечно ти благодаря — измърмори той и се наведе да събере листовете, без да обръща внимание на прикритата обида. Дали просто не го бяха изработили? Проклета жена. — Между другото, за малко да забравя. Знаеш ли нещо за арбалетите, Алудра?

— За арбалетите ли?

— Да — каза Мат, докато навиваше хартиите. — Предполагам, че трябва да има начин да се направи така, че да се зареждат по-бързо. Знаеш, като онези нови коленчати лостове, само с пружина или нещо такова. Може би лост, който да може да се завърта, без първо да се налага да се сваля оръжието.

— Това едва ли е в моята област, Мат.

— Знам. Но ти си умна за такива неща и може би…

— Ще трябва да намериш някой друг — каза Алудра и се обърна, за да вземе друго полудовършено нощно цвете. — Много съм заета.

Мат бръкна под шапката си и се почеса по главата.

— Това…

— Мат! — извика един познат глас. — Мат, трябва да дойдеш с мен! — Олвер притича в бивака на Алудра. Бейл вдигна предупредително ръка, но Олвер, разбира се, се шмугна право под нея.

Мат се изправи.

— Какво има?

— Някой е дошъл — каза Олвер, лицето му бе червено от възбуда.

Голяма гледка беше това лице. Ушите прекалено големи, носът сплескан, устата твърде широка. На дете на неговите години грозотата изглеждаше мило. Нямаше да има толкова късмет, като пораснеше. Може би мъжете в лагера бяха прави да го учат на оръжия. С такова лице по-добре да знае да се защитава.

— Чакай, задръж малко — каза Мат, докато пъхаше плановете на Алудра в колана си. — Някой е дошъл ли? Кой? Защо ще ме търси?

— Талманес ме прати да те доведа — каза Олвер. — Смята, че е важна клечка. Каза да ти предам, че имала листове с твои рисунки и че имала „характерно лице“, каквото и да значи това. Че…

Олвер продължи, но Мат престана да го слуша. Кимна на Алудра и другите и изтича през платнищата и под дърветата. Олвер пъхтеше след него.

На входа на лагера, възседнала късокрака бяла кобила, чакаше пълничка жена с добродушна бабешка физиономия, кафява рокля и сиви кичури в косата. Самата коса бе прибрана на кок. Обкръжаваше я група войници, а Талманес и Мандевин стояха точно пред нея като два каменни стълба, преграждащи вход към пристанище.

Жената имаше лице на Айез Седай, а до коня й стоеше Стражник. Макар да бе на години и косата му да бе побеляла, излъчваше присъщото за Стражниците усещане за опасност. Оглеждаше войниците на Бандата с упорити очи, скръстил ръце на гърдите си.

Айез Седай се усмихна и подхвърли превзето:

— Ах, колко мило! Станал си точен след последната ни раздяла, Матрим Каутон.

— Верин — каза Мат, задъхан от тичането. Погледна Талманес, който държеше лист хартия, от напечатаните с лицето на Мат. — Открила си, че някой разпространява рисунки с лицето ми в Трустеър?

Тя се засмя.

— Би могло да се каже.

Той се взря мълчаливо в тъмните айезседайски очи.

— Кръв и кървава пепел — измърмори. — Ти си била, нали? Ти си ме търсила!

— От доста време, бих добавила — подхвърли Верин небрежно. — И по-скоро против волята си.

Мат затвори очи. Толкова със сложния план за набега. Да го изгори дано. А беше хубав план.

— Как разбра, че съм тук?

— Някакъв търговец дойде при мен преди час и обясни, че тъкмо имал приятна среща с тебе и че си му платил щедро за скица на Трустеър. Реших да спестя на бедното градче нападение от твоите… приятели и просто да дойда сама при теб.

— Преди час? — Мат се намръщи. — Но Трустеър все пак е на половин ден път оттук!

— Така е. — Верин се усмихна.

— Да ме изгори дано. Пътувала си, нали?

Тя се усмихна още по-широко.

— Допускам, че се опитваш да стигнеш до Андор с тази войска, Матрим Каутон, нали?

— Зависи. Можеш ли да ни пренесеш там?

— Много бързо — отвърна Верин. — До вечерта хората ти може да са в Кемлин.

Светлина! Двайсет дни заличени от похода му? Може би все пак щеше да вкара скоро в производство драконите на Алудра! Мат се поколеба и погледна накриво Верин. Винаги имаше някаква цена, щом е замесена Айез Седай.

— Какво искаш? — попита я направо.

— Честно? — отвърна тя с лека въздишка. — Това, което искам, Матрим Каутон, е да се откъсна от твоята паяжина на тавирен! Знаеш ли колко дълго ме принуди да чакам в тези планини?

— Принудил съм те?

— Да. Хайде, много неща имаме да обсъдим.

Плесна с юздите и подкара коня си в лагера, а Талманес и Мандевин неохотно отстъпиха встрани да я пуснат.

— Май набегът се отменя — рече Талманес. Не изглеждаше разочарован.

Мандевин се почеса по превръзката на окото.

— Значи ли това, че мога да се върна при бедната си стара леля?

— Нямаш бедна стара леля — изръмжа Мат. — Хайде, елате да чуем какво има да ни каже Верин.

— Чудесно — каза Мандевин. — Но следващия път аз ще съм Стражникът, нали, Мат?

Мат само въздъхна и забърза след Верин.