Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (43)

Глава 41
Извор на Сила

— Е, вържете ми кърпа на лицето и ме наречете айилец — каза един от войниците на Брин, коленичил до генерала на носа на лодката. — Наистина има проход.

Бяха им потрябвали тринайсет лодки, за да поберат всички, и бяха доплували дотук тихо и лесно — след като Сюан най-сетне приключи с огледа на лодките и реши, че са годни за плаване по вода. Е, почти годни.

На всяка имаше фенер със затворени капаци. Гавин едва можеше да различи другите лодки, плъзгащи се по лъскавата като абанос вода, и войниците, които гребяха почти безшумно покрай каменния бряг на югоизточната страна на Тар Валон. Блясъците в небето го разсейваха и той непрекъснато се улавяше, че неволно поглежда нагоре, към влечугоподобните зверове, осветявани за миг от бели мълнии или яркочервени пламъци.

Самата Бяла кула като че ли гореше. Светлините огряваха страховития й профил в небето — бяло и червено, очертано от пламъците. Валма дим се къдреха нагоре към катранените облаци, огньове изригваха от много прозорци на Кулата, а блясъците в основата й издаваха, че околните здания и дървета също горят.

Войниците прибраха греблата и лодката на Гавин изящно се плъзна под арката на древен каменен зид.

Гавин вдигна фенера, открехна капака за ивица светлина и успя да различи онова, което беше видял войникът на Брин.

Тар Валон беше обрамчен от каменни валове, построени от огиери, част от първоначалния план на града. Предпазваха острова от ерозия. Като повечето огиерски строежи, валовете бяха красиви. Тук камъкът деликатно се подаваше на дъга от острова, на пет-шест стъпки над водата, и оформяше издатина, наподобяваща белия гребен на разбиваща се вълна. На приглушената светлина на фенера камъните изглеждаха толкова деликатни, че беше трудно да се разбере къде свършва зидът и къде започва реката.

Една от тези каменни вълни прикриваше цепнатина, почти невидима дори от толкова близо. Войниците на Брин тъкмо вкарваха лодката му в тесния зев, затворен от двете страни и отгоре от камък. Лодката на Сюан влезе втора и Гавин даде знак с ръка на гребците си да я последват. Зевът се превърна в тесен тунел и Гавин отвори фенера си още малко, след като Брин и Сюан отпред направиха същото. Покритите с мъх камъни от двете страни бяха почти черни.

— Вероятно е направен за работници — каза Брин отпред и тихият му глас отекна във влажния тунел. — Да излизат оттук и да поддържат зидовете.

— Не ме интересува защо е направен — каза Сюан. — Просто се радвам, че го има. И съм огорчена, че не знаех за него преди. Една от силите на Тар Валон винаги е била това, че мостовете го правят непристъпен. Можеш да следиш кой влиза и кой излиза.

Брин изсумтя съвсем тихо, но звукът отекна в тунела.

— Никога не можеш да следиш всичко в толкова голям град, Сюан. Мостовете в известен смисъл ти дават лъжливо чувство за контрол. Разбира се, за нашественическа армия този град е непристъпен… но в такова място, като дюшек с много здрав калъф, все пак винаги ще се намерят десетина дупчици, за да изпълзят бълхите.

Сюан не каза нищо. Гавин си пое дъх. Поне вече правеше нещо, за да помогне на Егвийн. Беше отнело много повече време, отколкото му се искаше. Светлината дано да дадеше да не е закъснял!

Тунелът потрепери от далечен взрив. Гавин погледна назад през рамо към другите десет лодки и настръхналите войници в тях. Плъзгаха се право към бойна зона, където и двете страни бяха по-силни от тях, нито една от двете нямаше причина да ги харесва и, и двете владееха Единствената сила. Нужна беше истинска храброст, за да дръзне човек да погледне тези опасности в очите.

— Тук — каза Брин и светлината очерта силуета му. Вдясно се очерта каменна издатина — площадка със стълбище нагоре. Самият тунел продължаваше нататък.

Брин стъпи на издатината и привърза лодката за един каменен кнехт. Войниците му го последваха, всички с малки кафяви вързопи в ръце. Какво ли имаше в тях? Гавин не беше видял да ги товарят. Щом слезе на площадката, последният войник бутна лодката напред и подаде буксирното въже на войника на носа на лодката на Сюан. И така колоната продължи напред — връзваха всяка лодка за тази пред нея.

Щом дойде редът му, Гавин скочи на каменната издатина, затича нагоре по стълбището и излезе в тясна задънена уличка, сигурно отдавна забравена от всички освен от просяците, които я използваха за подслон. Няколко войници тъкмо връзваха неколцина дрипльовци в дъното на уличката. Гавин се намръщи, но си замълча. Просяците продаваха тайни на всеки, готов да ги чуе, а вестта за сто промъкнали се в града войници сигурно щеше да им донесе добра пара.

Брин и Сюан надничаха от уличката. Гавин се приближи до тях, с ръка на меча.

Улицата пред тях беше пуста. Хората несъмнено се криеха в домовете си и се молеха набегът по-скоро да свърши.

Войниците се събраха в уличката. Брин тихо се разпореди едно отделение да остане да пази лодките, а останалите развързаха кафявите вързопи, извадиха сгънати бели табарди и ги нахлузиха върху броните си. Всеки табард беше с пламъка на Тар Валон на гърдите.

Сюан стоеше с ръце на кръста и гледаше възмутено.

— Откъде ги намерихте?

— Накарах жените във външния лагер да ги направят — отвърна Брин. — Винаги е добре да имаш няколко мостри от униформата на врага.

— Не е редно — възкликна Сюан. — Служенето в Стражата на кулата е свят дълг. Стражите…

— Стражите са твои противници, Сюан — прекъсна я твърдо Брин. — Засега поне. Ти вече не си Амирлин.

Сюан го изгледа накриво, но си замълча. Брин погледна войниците си и кимна одобрително.

— Това никого няма да подлъже отблизо, но отдалече ще свърши работа. На улицата и в строй. Бързате към Кулата, все едно се притичате на помощ в битката. Сюан, едно-две кълба светлина ще помогнат на маскировката — ако тези, които ни видят, видят и Айез Седай, ще е по-вероятно да предположат това, което искаме.

Тя изсумтя, но изпълни молбата му и две кълба светлина се зареяха във въздуха до главата й. Цялата група се изсипа на улицата и се строи. Гавин, Сюан и Брин застанаха в челото — Гавин и генералът малко пред Сюан, все едно са Стражници.

Общо взето измамата беше много добра. На пръв поглед и самият Гавин щеше да се хване. Какво по-естествено от това да видиш рота от Стражата, тръгнала в марш към мястото на щурма и водена от Айез Седай и нейните Стражници? Определено беше по-добре, отколкото да придвижиш сто души през града крадешком.

Около Кулата цареше истински кошмар. Димът, отразил червения блясък на пламъците, я обгръщаше в злокобна пурпурна мъгла. В стената на величественото здание зееха дупки. От някои от тях проблясваха огньове. Във въздуха властваха ракен, спускаха се и кръжаха около Кулата като чайки над мъртъв кит. Писъци и викове ехтяха отвсякъде, гъстият дим лютеше на очите.

Войниците на Брин забавиха крачка. Като че ли имаше два центъра на сражение. В подножието на Кулата проблясваха мълнии. Дворът беше осеян с тела на мъртви и ранени. А високо горе, към средата на Кулата, от няколко пробойни изригваха огнени топки и мълнии и летяха към нападателите. Останалите части на Кулата изглеждаха пусти и затихнали, но и там несъмнено по коридорите се водеше бой.

Спряха пред железните порти. Те зееха отворени, нямаше никаква охрана. Изглеждаха зловещо.

— Сега какво? — прошепна Гавин.

— Сега намираме Егвийн — отвърна Сюан. — Първо претърсваме подземните етажи. Тя беше заключена там някъде, значи там е първото място, където трябва да потърсим.

 

 

Дъжд каменни парчета се посипа от тавана и затропа по масата, щом Бялата кула се разтърси от поредния взрив. Серин изруга, забърса парчетата с лакът, приглади разгънатия пергамент и затисна краищата му с няколко от тях.

Около нея цареше пълен хаос. Намираха се в наземния етаж, в предната зала за събирания — голяма и квадратна, разположена на границата на източното крило и същинската Кула. Бойци от Стражата бяха издърпали масите настрани, за да отворят място. Айез Седай загрижено надничаха през прозорците и поглеждаха към небето. Стражници крачеха нервно като зверове в клетка. Какво можеха да направят срещу летящите зверове? Най-доброто място за тях беше тук, да пазят центъра на бойните операции. Такъв, какъвто беше.

Серин току-що бе дошла.

Към нея закрачи Сестра в зелено, Морадри, дългокрака тъмнокожа майенка. След нея стъпваха двама красиви Стражници, и двамата също майенци. Според клюката й бяха братя, дошли в Бялата кула, за да защитават сестра си, макар Морадри да не говореше нищо по въпроса.

— Колко? — попита строго Серин.

— На наземния етаж има поне четирийсет и седем Сестри — докладва Морадри. — Това е най-точното преброяване, което можах да получа, защото се бият на малки групи. Казах им, че организираме официален команден център тук. Повечето, изглежда, смятат, че идеята е добра, въпреки че бяха твърде изтощени, стъписани и замаяни, за да отвърнат с нещо повече от кимване.

— Отбележи местоположението им на картата — каза Серин и посочи пергамента. — Намери ли Елайда?

Морадри поклати глава.

— Пепел — измърмори Серин, щом Кулата се разтърси отново. — А други Зелени?

— Не намерих много — каза Морадри и хвърли поглед през рамо. Явно гореше от нетърпение да се върне в боя.

— Жалко — каза Серин. — А уж сте Бойната Аджа. Добре, в такъв случай остава на мен да организирам боя.

Морадри сви рамене.

— Щом казваш. — Отново се озърна през рамо.

Серин почука настоятелно по картата.

— Отбележи местоположението им, Морадри. После можеш да се върнеш в боя, но точно сега това, което знаеш, е по-важно.

Зелената сестра въздъхна и бързо започна да отмята на картата, а Серин вдигна глава и с радост забеляза влезлия капитан Чубайн. Изглеждаше младолик за своите четирийсет и няколко зими, без едно бяло косъмче в косата. Някои мъже бяха склонни да говорят пренебрежително за способностите му, може би заради прекалено хубавото му лице. Серин беше чувала за унижението, претърпяно от тези мъже от меча му заради оскърбленията им.

— А, добре. Най-после нещо да е наред. Капитане, елате, ако обичате.

Той закуцука към масата — щадеше левия си крак. Белият му табард, провиснал върху плетената ризница, беше обгорял. Лицето му бе зацапано със сажди.

— Серин Седай. — Мъжът се поклони.

— Ранен сте.

— Драскотина, Айез Седай, в битка като тази.

— Погрижете се за себе си! — заповяда тя. — Ще е нелепо капитанът на гвардията да рискува да умре заради „драскотина“. Ако заради нея залитнете и за миг, рискуваме да ви загубим.

Мъжът пристъпи към нея и заговори тихо:

— Серин Седай, гвардията е почти безполезна в тази битка. След като сеанчанците използват тези… чудовищни жени, просто не можем да се доближим до тях, преди да ни разкъсат на парчета или да ни изгорят на пепел.

— Значи трябва да промените тактиката си, капитане — каза твърдо Серин. — Хората ви да използват лъкове. Да не рискуват пряк сблъсък с вражеските преливащи. Стрелба от разстояние. Стрелите могат да обърнат битката на наша страна. Надвишаваме многократно по численост войниците им.

— Да, Айез Седай.

— Както би казала някоя Бяла, логиката е проста — заяви тя. — Капитане, най-важната ни задача е да оформим център на операциите. Айез Седай и войниците засега се борят стихийно и поединично. Трябва да устоим заедно.

Това, за което не спомена, бе огромното й смущение. През вековете Айез Седай бяха наставлявали крале и влияли във войни, но сега, когато беше нападната собствената им светая светих, се бяха оказали ужасно неспособни да се защитят. „Егвийн беше права — помисли Серин. — Не само в предсказването на това нападение, а и в укорите си, че сме разделени.“ Не й бяха нужни донесенията на Морадри или съгледвачите, за да се досети, че всички Аджи се бият поотделно.

— Капитане — каза Серин. — Морадри Седай отбелязва на картата гнезда на съпротива. Попитайте я коя Аджа е представена във всяка група. Тя има чудесна памет и лесно ще ви каже подробностите. Пратете от мое име хора до всяка група Жълти и Кафяви. Кажете им да докладват тук, в тази зала. Освен това пратете бегачи до другите групи и им кажете, че ще изпратим по една Кафява или Жълта сестра при тях за Изцеряване. Ще има и цяла група Сестри, които ще осигуряват Цяра. Всеки ранен да се явява тук незабавно.

Той отдаде чест.

— О! И някой да иде да погледне главните пробиви горе — добави тя. — Трябва да знаем къде е най-дълбокото проникване.

— Айез Седай… Отвън е опасно. Летящите твари хвърлят огън по всичко, което се движи.

— Значи прати хора, които могат да се прикриват добре — изръмжа тя.

— Това е катастрофа! — извика гневен глас.

Серин се обърна и видя на прага четири Червени сестри. Ноташа беше с бяла рокля, окървавена на лявото рамо, но и да беше нейна кръвта, бяха я Изцерили. Дългата черна коса на Катерин беше разчорлена и прашна от падащата мазилка. Другите две бяха с раздрани рокли и зацапани с пепел лица.

— Как смеят да удрят тук! — продължи Катерин, докато вървеше през залата. Войниците се заотдръпваха на пътя й, а няколко не толкова влиятелни Сестри, които се бяха събрали по заповед на Серин, набързо си намериха работа по ъглите. Отекнаха далечни гърмежи — като на представление на Илюминатори.

— Смеят, защото имат средствата и желанието, явно — отвърна Серин, отърсила се от раздразнението и успяла да върне спокойствието си. Трудно. — Засега ударът им се оказва забележително успешен.

— Добре, аз поемам командването тук — изръмжа Катерин. — Трябва да прочистим Кулата и да ги премахнем до крак!

— Ти няма да поемеш командването — заяви твърдо Серин. Непоносима жена! Спокойствие. Трябваше да запази спокойствие. — И няма да минаваме в настъпление.

— А ще посмееш ли да ме спреш? — изръмжа Катерин и изгарящото сияние на сайдар лумна около нея. — Кафява?

Серин повдигна вежда.

— Откога Наставницата на новачките надвишава по ранг Заседателка на Съвета, Катерин?

— Аз…

— Егвийн ал-Вийр предсказа това — продължи с гримаса Серин. — Ето защо можем да допуснем, че другите неща, които тя каза за сеанчанците, също са верни. Сеанчанците отвличат жени, които могат да преливат, и ги използват като оръжия. Не са довели пехота. Бездруго е невъзможно да я придвижат през вражеска територия. Което означава, че това е набег с цел да отвлекат колкото може повече Сестри.

— Тази битка обаче се проточи твърде дълго за набег, може би защото оказахме толкова слаба съпротива, че те усещат, че не е нужно да бързат — продължи тя. — Тъй или иначе, трябва да оформим единен фронт и да удържим. Щом битката тръгне по-зле за тях, ще се оттеглят. Изобщо не сме в положение да „прочистваме Кулата“ и да ги прогонваме.

Катерин се поколеба. Отвън се чу нов гръм.

— Откъде идват тези? — попита ядосано Серин. — Не направиха ли достатъчно дупки?

— Не беше насочено към кулата, Серин Седай! — извика един от войниците откъм вратата към градината.

„Прав е — осъзна Серин. — Кулата не се разтърси. Предишния път също.“

— По какво стрелят тогава? По хората долу?

— Не, Айез Седай! — отвърна гвардеецът. — Мисля, че взривът беше хвърлен от самата Кула, от един от горните етажи. Срещу летящите същества.

— Добре, значи поне още някой се бие — каза Серин. — Откъде го изстреляха?

— Не видях — отвърна войникът, загледан нагоре. — Светлина, ето пак! И пак! — От дима горе се отрази червено и жълто и окъпа градината в светлина. Улучен ракен изкрещя от болка.

— Серин Седай! — извика капитан Чубайн откъм група ранени войници: Серин не ги беше видяла да влизат, докато бе говорила с Катерин. — Тези мъже са от горните етажи. Изглежда, има втори център на отбрана и се справя доста добре. Сеанчанците прекъсват атаката си долу, за да се съсредоточат там.

— Къде точно? — попита нетърпеливо Серин.

— На двайсет и втория, Айез Седай. Североизточният сектор.

— Какво? — възкликна Катерин. — Квартирите на Кафявата Аджа?

Не. Такива бяха преди. Сега, с разместването на коридорите на Кулата, този район на Кулата беше…

— Квартирите на новачките? — промълви Серин. Изглеждаше още по-нелепо. — Как… — Замълча и очите й се разшириха. — Егвийн!

 

 

Всяка безлика сеанчанка, която Егвийн поразяваше, във вътрешния й взор приличаше на Рена. Стоеше до пробитата в стената на Бялата кула дупка и вятърът теглеше роклята й, дърпаше косата й и виеше в съзвучие с яростта й.

Яростта й не беше необуздана. Беше хладна и чиста. Кулата гореше. Тя беше Предрекла това, беше го Сънувала, но реалността се оказваше по-лоша, отколкото се беше страхувала. Ако Елайда се бе подготвила за събитието, щетите щяха да са по-малки. Но нямаше смисъл да се съжалява за пропуснатите възможности.

Вместо това тя насочваше своя гняв — гнева на справедливостта, яростта на Амирлин. Поразяваше то’ракен след то’ракен във въздуха. Бяха много по-неповратливи от по-малките си братовчеди. Беше свалила вече поне дузина и действията й бяха привлекли вниманието на другите. Атаката долу спираше и целият набег се насочваше срещу Егвийн. Новачките се биеха с връхлитащите по стълбищата сеанчанци и ги отблъскваха. То’ракен кръжаха във въздуха, спускаха се към Кулата и ездачите им се опитваха да я поразят с щитове или огнени взривове. Между тях прелитаха по-малки ракен, стрелците с арбалети на гърбовете им сипеха по нея метални стрели.

Но тя беше извор на Сила, извлечена дълбоко през набраздената палка в дланите й, прелята през групата новачки и Посветени, скрити в стаята зад нея, свързани в Кръга й. Егвийн се беше сляла с огньовете, които горяха в Кулата, които бяха окървавили небето с пламъците си и бяха изрисували небесата с пушеците си. Все едно вече не беше от плът, а от чиста Сила, и отпращаше своя гняв срещу онези, които бяха дръзнали да донесат война на самата Кула. Взривове и мълнии се сипеха от небето и облаците горе кипяха. Огън изригваше от дланите й.

Навярно трябваше да се бои, че нарушава Трите клетви. Но не се боеше. Тази битка трябваше да се води и тя не жадуваше да сее смърт — макар че яростта й срещу сул-дам навярно се доближаваше до това. Войниците и дамане бяха неизбежните жертви.

Бялата кула, святото обиталище на Айез Седай, беше нападната. Всички бяха в опасност, опасност по-голяма от смъртта. Сребристите нашийници бяха много по-лоши и от смъртта. Егвийн защитаваше и себе си, и всяка жена в Кулата.

Щеше да принуди сеанчанците да отстъпят.

Щит след щит връхлитаха, за да я откъснат от Извора, но бяха като ръце на деца, опитващи се да запушат ревящ водопад. С толкова много сила не можеше да бъде спряна освен от пълен Кръг, а сеанчанците не използваха Кръгове. Ай-дам не го позволяваше. Нападателите усукваха сплитове, за да я поразят, но всеки път Егвийн ги изпреварваше — или отклоняваше огнените кълба с взривове въздух, или сваляше то’ракен, понесли жените, които се опитваха да я убият.

Някои от зверовете бяха отлетели далече, понесли пленнички на гърбовете си. Егвийн беше свалила онези, които можеше, но твърде много бяха то’ракен в този набег. Някои щяха да избягат. Щеше да има пленени Сестри.

Тя сътвори две огнени кълба и взриви с тях поредния звяр в небето. Да, някои щяха да избягат. Но щяха да платят скъпо. Това беше другата й цел. Щеше да се погрижи никога повече да не помислят да нападат Кулата.

Този набег щеше да им струва скъпо.

 

 

— Брин! Над тебе!

Гарет скочи встрани и се хвърли по корем на плочите. Нещо огромно профуча точно над него, последва оглушителен грохот. Той се надигна на колене и видя как горящият ракен се натресе в земята, където беше стоял допреди миг. Ездачът му — вече мъртъв от огнения взрив, поразил носещия го звяр — се превъртя във въздуха като парцалена кукла, шлемът му се изхлузи и задрънча по камъните в тъмното.

Брин изпъшка, стана и извади ножа от колана си — при падането беше изтървал меча. Огледа се за опасност. А те бяха безброй. Ракен връхлитаха отгоре — големи и по-малки, — макар че повечето се бяха съсредоточили в Кулата горе. Вътрешната морава пред Кулата беше осеяна с парчета камък и тела, сгърчени в ужасни пози. Мъжете на Брин се биеха с отряд сеанчански войници, нашествениците с насекомоподобните брони се бяха изсипали преди няколко мига от Кулата. Дали бягаха от нещо, или просто търсеха бой? Бяха поне трийсетима.

При съотношение двама срещу един хората на Брин трябваше да се оправят лесно. За жалост някои от ракен горе пускаха камъни и хвърляха огнени топки по тях. А сеанчанците се биеха добре. Даже много добре.

Брин се огледа за меча си. Гавин — тъкмо той го беше предупредил преди малко — стоеше над оръжието му й се дуелираше с двама сеанчанци едновременно. Нямаше ли ум това момче? Силата на Гавин беше в удара отгоре. Трябваше да има партньор. Трябваше да…

Гавин прати и двамата сеанчанци на онзи свят с едно плавно движение. „Лотосът затваря цвета си“ ли беше това? Брин никога не го беше виждал приложен толкова ефикасно срещу двама наведнъж. Без да спира замаха, Гавин хлъзна оръжието си в ножницата, изрита във въздуха падналия меч на Брин и ловко го хвана за дръжката. Бързо влезе в гард и се огледа. Мъжете на Брин удържаха атаката. Гавин му кимна и му махна с меча да дойде при него.

Из осветения от пламъците двор танцуваха сенки и кънтеше метал в метал. Брин взе меча си, а Гавин извади своя от ножницата и посочи с острието.

— Виж там горе!

Брин вдигна очи и примижа. При една от дупките на горните етажи кипеше бой.

Той бързо извади далекогледа си и го фокусира; Гавин щеше да го предупреди, ако се появи опасност.

— В името на Светлината… — прошепна Брин.

В процепа стоеше самотна фигура, облечена в бяло. Беше много далече, за да се различи лицето й дори през далекогледа. Но която и да беше, нанасяше сериозни щети на сеанчанците. Беше вдигнала високо ръце и огънят бляскаше между дланите й, изгарящите кълба излитаха в постоянен поток и помитаха ракен от небето.

Брин обходи Кулата за други следи от съпротива. Горе, на ръба на плоския покрив, ставаше нещо. Беше толкова далече, че едва можеше да го различи. Ракен се спускаха надолу и… Какво? После излитаха и сякаш дърпаха нещо след себе си.

„Пленнички — осъзна Брин и го полазиха ледени тръпки. — Водят пленени Айез Седай на покрива, връзват ги с въжета, а след това ракен теглят въжетата и ги отнасят във въздуха.“ Светлина! Видя за миг една пленничка по-ясно. Като че ли бяха нахлузили торба на главата й.

— Трябва да влезем в Кулата — извика Гавин. — Тази битка тук е само за отвличане на вниманието.

— Съгласен.

Брин свали далекогледа и погледна към другата страна на двора, където Сюан бе казала, че ще изчака, докато мъжете се бият. Време беше да я прибере и да…

Нямаше я. Стъписването му прерасна в ужас. Къде се беше дянала? Ако тая проклета жена се беше оставила да я убият…

Но не. Усети я вътре в Кулата. Не беше пострадала. Тази връзка бе нещо толкова удивително… но все още не беше привикнал с нея. Нали би трябвало да е усетил, че е тръгнала нанякъде! Огледа бойната линия. Сеанчанците се сражаваха добре, но вече явно отстъпваха. Строят им се накъсваше и се пръскаха. Брин изрева на войниците си да останат на място.

— Първо и второ отделение, бързо съберете ранените. Отнесете ги до стената. Тези, които не могат да се държат на крака, ще трябва да изчакат Айез Седай да ги Изцерят.

Войниците се подчиниха. Лошо ранените щяха да бъдат изоставени във вражески ръце, но бяха предупредени за това, преди да се включат в мисията. Спасяването на Амирлин надделяваше над всички други грижи.

Някои щяха да издъхнат от раните си, докато чакаха. Нищо не можеше да се направи за това. Надяваше се, че повечето ще бъдат Изцерени от Айез Седай в Кулата. Изцеряването щеше да бъде последвано от затвор, но друг избор нямаше. Отрядът трябваше да се придвижва бързо и нямаше време да носят ранените.

— Трето и четвърто отделение — продължи той забързано и спря. От Кулата излезе позната фигура в синьо, повела зад себе си момиче в бяло. Разбира се, самата Сюан сега изглеждаше съвсем малко по-възрастна от момичето. Понякога му ставаше трудно да я свърже с намръщената неприветлива жена, която бе срещнал преди години.

Брин въздъхна облекчено и тръгна към Сюан.

— Коя е тази? — попита намръщено. — Къде ходи?

Тя цъкна с език, каза на новачката да изчака, след което го дръпна настрани и заговори тихо:

— Войниците ти бяха заети и реших, че моментът е добър да посъбера малко информация. И бих отбелязала, че ще се наложи да поработим над поведението ти, Гарет Брин. Това не е подходящият начин един Стражник да говори на своята Айез Седай.

— Ще помисля за това, когато ти престанеш да вършиш неща все едно, че нямаш капка ум в главата. Ами ако се беше натъкнала на сеанчанци?

— Значи щях да съм в опасност — тросна се тя, с ръце на кръста. — Нямаше да ми е за първи път. Не можех да рискувам да ме види друга Айез Седай с теб и войниците ти. Такава проста маскировка няма да излъже Сестра.

— А ако те познаеха? Сюан, та те се опитаха да те екзекутират!

— Самата Моарейн не би ме познала с това лице — изсумтя тя. — Жените в Кулата ще видят просто една млада Айез Седай, която им изглежда смътно позната. Освен това не срещнах нито една. Само това дете. — Новачката, момиче с къса бухнала черна коса, зяпаше с ужас битката в небето. — Хашала, ела насам — извика й Сюан.

Новачката притича.

— Кажи му онова, което разказа на мен — заповяда Сюан.

— Да, Айез Седай — отвърна новачката и приклекна в реверанс. Войниците на Брин оформиха почетна гвардия около Сюан, а Гавин пристъпи до него. Очите на младежа непрекъснато пробягваха към страховитото небе.

— Амирлин, Егвийн ал-Вийр — заговори с разтреперан глас момичето. — Бяха я пуснали от килията и й разрешиха да се върне в жилищата на новачките. Аз бях долу в кухните, когато започна нападението, и не знам какво се е случило с нея. Но вероятно е горе, някъде на двайсет и първия или двайсет и втория етаж. Там сега са жилищата на новачките. — Момичето се намръщи. — В Кулата напоследък е истински хаос. Нищо не е както трябва.

Сюан се спогледа с Брин.

— На Егвийн са й давали вилняк в големи дози. Едва ли може да прелива.

— Трябва да я намерим! — възкликна Гавин.

— Явно. — Брин се почеса по брадичката. — Нали затова дойдохме. Значи тръгваме нагоре вместо надолу към килиите, нали?

— Дошли сте, за да я спасите? — възкликна момичето.

Брин я изгледа. Не можеше да я остави да изтича и да предупреди Айез Седай.

— Искам да дойда с вас — заговори момичето пламенно. — Аз съм вярна на Амирлин. Истинската Амирлин. Повечето сме с нея.

Брин повдигна вежда и погледна Сюан.

— Да дойде — каза тя. — Бездруго това е по-лесното решение. — И дръпна новачката настрани да й зададе още няколко въпроса.

Приближи се един от капитаните, Вестас, и докладва:

— Милорд. Ранените са прибрани. Загубихме дванайсет души. Други петнайсет са ранени, но могат да вървят и тръгнаха към лодките. Шестима са много тежко ранени, за да идат с тях. — Замълча за миг. — Трима няма да издържат повече от час, милорд.

Брин стисна зъби.

— Тръгваме.

— Усещам болката, Брин — каза Сюан и се обърна към него. — Какво има?

— Нямаме време. Амирлин…

— Може да почака още малко. Какво има?

— Трима мъже. Трябва да оставя трима от хората си да умрат.

— Не и ако ги Изцеря. Заведи ме при тях.

Брин се огледа. Няколко ракена бяха накацали по двора на Кулата — смътни тъмни очертания, огрени от оранжевия блясък на пламъците. Бягащите сеанчанци се събираха при тях.

„Наземните им сили — помисли той. — Наистина се оттеглят. Набегът приключва.“

А това означаваше, че времето им изтича. Веднага щом сеанчанците си отидеха, Бялата кула щеше да започне да се организира. Трябваше бързо да стигнат до Егвийн! Светлината дано да дадеше да не са я пленили.

Но щом Сюан настояваше да Изцери войниците му… Дано само тези три живота да не струваха живота на Амирлин.

Вестас беше оставил тримата под едно голямо дърво. Брин взе едно отделение, като остави на Гавин да организира останалите, и тръгна със Сюан към ранените. Тя коленичи до първия. Умението й в Цяра не беше особено добро — беше го предупредила за това. Но може би щеше да успее да ги оправи достатъчно, за да оцелеят, докато ги намерят и ги приберат в Кулата.

Сюан работеше бързо и Брин си помисли, че не е била много справедлива към себе си. Май се справяше доста прилично с Цяра. Все пак отнемаше време. Той се заозърта с нарастваща тревога. Макар по горните етажи все още да отекваха гърмежи, по-долните и приземните бяха затихнали. Единствените звуци наблизо бяха стоновете на ранените и пращенето на пламъците.

„Светлина“ — помисли Брин, докато очите му обхождаха отломките в подножието на Кулата. Покривът на източното крило и част от стената зад него бяха сравнени със земята и пожарът бушуваше вътре в сградата. Дворът беше разровен и засипан с отломки. Гъст лютив дим бе натежал във въздуха. Щяха ли огиерите да пожелаят да се върнат, за да пресъградят това величествено здание? Щеше ли Кулата отново да е същата някой ден, или тази вечер един уж вечен монумент беше рухнал? Горд ли беше той от това, че е бил свидетел, или наскърбен?

В тъмното покрай дървото пробяга сянка.

Брин се задвижи, без да мисли. Три неща се смесиха в него: годините боравене с меча, дълго трупаните рефлекси на бойното поле и усилените сетива от новата връзка. Всичко се съчета в едно движение. Мечът му изсвистя от ножницата за едно изтупване на сърцето, след това изпълни „Последен удар на Черната пика“ и посече тъмната фигура право в шията.

Всичко стана без шум. Стъписана, Сюан вдигна очи от мъжа, когото Цереше. Мечът на Брин се изпъна точно над рамото й и прониза в гърлото сеанчански войник с чисто черна броня. Мъжът изпусна зловещо назъбения си къс меч, намазан с гъста течност, потрепери и посегна към меча на Брин, но не успя да го изтръгне. Пръстите му за миг забърсаха китката на Брин.

После мъжът залитна назад, свлече се на земята, сгърчи се и въпреки бликналата от гърлото му кръв прошепна съвсем ясно:

— Марат… дамане…

— Светлината да ме изгори! — изпъшка Сюан и притисна ръка до сърцето си. — Какво стана?

— Не е облечен като другите — каза Брин и поклати глава. — Бронята е различна. Сигурно е професионален убиец.

Убийци. Винаги бяха едни и същи, независимо от културата. Брин прибра меча си. За първи път бе прибягнал до „Последен удар на Черната пика“ в двубой. Беше проста форма с едно-единствено предназначение: бързина. Вадиш меча и удряш във врата с едно плавно движение. Не улучиш ли, обикновено загиваш.

— Ти ми спаси живота — промълви Сюан и го погледна в очите. Лицето й беше в сянка. — В името на всички среднощни морета, проклетото момиче беше право!

— Кое момиче? — попита Брин, докато оглеждаше в тъмното за още убийци. Атаката на този бе дошла толкова бързо, че хората му изобщо не бяха реагирали. Ако Брин нямаше бързината от връзката на Стражника…

— Мин — отвърна уморено Сюан. Церовете явно бяха изцедили силите й. — Каза, че трябва да стоя близо до теб. — Замълча. — Ако не беше дошъл тази нощ, щях да умра.

— Е, все пак съм твой Стражник — отвърна Брин. — Подозирам, че ще ти спасявам живота още много пъти. Уф, защо изведнъж стана толкова топло?

— Да — отрони Сюан и стана. — Но това е друго. Мин каза, че ще умра и… Не, чакай. Мин не каза точно това. Каза, че ако не стоя близо до теб, ще умрем и двамата.

— Какво… — Брин се обърна към нея.

— Шшт! — прекъсна го Сюан и хвана главата му в дланите си. Кожата му настръхна. Силата ли прилагаше върху него? Какво ставаше? Познато му беше това рязко пронизване, като лед в жилите! Тя го Цереше! Но защо? Не беше ранен.

Сюан отдръпна ръцете си от лицето му и леко залитна, останала съвсем без сили. Той я прихвана, но тя поклати глава и се изправи.

— Ето — промълви, хвана дясната му ръка и я изви така, че да се види китката. От кожата му стърчеше малка черна игла. Сюан я изтръгна и Брин мигновено усети мраз, който нямаше нищо общо с Церенето.

— Отрова ли е? — Погледна мъртвия убиец. — Значи когато посегна към ръката ми, не беше просто смъртен спазъм.

— Вероятно е парализираща — измърмори ядосано Сюан, захвърли игличката настрани и я изпепели заедно с отровата.

Брин прокара ръка през косата си. Беше мокра от пот.

— Ти… Изцери ли ме?

Сюан кимна.

— Оказа се изненадващо лесно. Имаше съвсем малко в кръвта ти. Все пак щеше да те убие. Ще трябва да благодариш на Мин, като я видиш следващия път, Брин. Тя току-що спаси живота и на двама ни.

— Но аз нямаше да бъда отровен, ако не бях дошъл!

— Не се опитвай да прилагаш логика към видение или Прорицание като това — отвърна му Сюан с гримаса. — Ти си жив. Аз съм жива. И точка. Достатъчно добре ли си, за да продължим?

— Има ли значение? Няма да те оставя да тръгнеш без мен.

— Да вървим тогава — каза Сюан. — Тези твои трима войници ще преживеят нощта. Направих каквото можах за тях.

 

 

Останала съвсем без сили, Егвийн седеше на купчина отломки и гледаше през дупката в стената горящите долу пламъци. Около тях се движеха фигури и един по един пламъците угасваха. Тази, която ръководеше съпротивата, бе достатъчно съобразителна да се сети, че огньовете може да са също толкова опасни, колкото сеанчанците. Но няколко Сестри със сплитове Въздух и Вода можеха бързо да ги изгасят и да опазят Кулата. Каквото бе останало от нея.

Отпусна се бавно на гръб върху каменните късове от разбитата стена, притвори очи и свежият вятър задуха полъхна в лицето й. Сеанчанците си бяха отишли, последният то’ракен се беше стопил в нощта. Този миг, мигът, в който го видя как отлита, беше мигът, в който осъзна колко е натоварила и себе си, и горките новачки, през които беше извличала. Беше ги освободила с изрична заповед да идат да поспят. Другите жени, които бе успяла да събере, се грижеха за ранените или гасяха пожарите по горните нива.

Искаше й се да помогне. Част от нея го искаше. Частица. Но, Светлина, колко бе уморена! Не можеше да прелее и струйка повече, дори с помощта на ша-ангреала. Стигнала бе до предела на силите си. Но вече бе толкова изтощена, че нямаше да може да прегърне Извора, дори да се опиташе.

Беше се борила. Сражавала се беше възхитително и неумолимо — въздаващата съд и ярост Амирлин, Зелена Аджа до мозъка на костите. И все пак Кулата бе опожарена. И все пак повече то’ракен се бяха спасили от свалените. Броят на пострадалите сред тези, които бе събрала при себе си, беше донякъде окуражителен. Само три новачки и една Айез Седай мъртви, а в същото време бяха събрали десет дамане и бяха убили десетки войници. Но на другите етажи? Бялата кула не беше надвила в тази битка.

Бялата кула беше разбита, вече физически, както и духовно. Трябваше им силна водачка, за да я пресъградят. Следващите няколко дни щяха да са критични. При мисълта колко работа й предстои се почувства още по-изтощена.

Беше защитила толкова много. Беше оказала съпротива и се беше борила. Но въпреки това този ден щеше да се запомни с едно от най-големите бедствия в историята на Айез Седай.

„Не бива да мисля за това — каза си. — Трябва да се съсредоточа върху най-неотложните неща по възстановяването.“

След малко щеше да стане. Щеше да поведе новачките и Айез Седай по горните нива, за да разчистят и да огледат щетите. Щеше да е силна и дейна. Всички бяха на ръба на отчаянието и тя трябваше да им вдъхва кураж.

Но можеше да отдели няколко минути. Мъничко само да си отдъхне…

Някой май я вдигна от пода. Тя отвори уморено очи и — колкото й да беше изтръпнал умът й — с изумление видя, че я носи Гавин Траканд. Челото му беше зацапано със съсирена кръв, но лицето му бе изопнато в решимост.

— Намерих те, Егвийн — промълви той и я погледна в очите. — Ще те защитя.

„О — помисли тя и отново затвори очи. — Добре. Колко приятен сън.“ — И се усмихна.

Чакай. Не. Нещо не беше наред. Не трябваше да напуска Кулата. Егвийн понечи да възрази, но от устата й излезе само глухо мърморене.

— Рибешка карантия! — чу сърдития глас на Сюан. — Какво са й направили?

— Ранена ли е? — Друг глас. Гарет Брин.

„Не — помисли Егвийн и изтръпна цялата. — Не, трябва да ме пуснете. Не мога да си тръгна. Не и сега…“

— Просто са я оставили там, Сюан — каза Гавин. Колко хубаво беше, че чува гласа му! — Беззащитна в коридора! Всеки можеше да я намери. Ами ако я бяха намерили сеанчанците?

„Аз ги унищожих — помисли тя и се усмихна. Мислите й се изплъзваха. — Бях изпепеляващ воин, бях герой, призован от Рога. Няма да посмеят да се изправят отново срещу мен.“ Унасяше се, но люшкането от стъпките на Гавин надолу по стълбището я държеше будна. Почти.

— Ха! — чу смътно гласа на Сюан. — Какво е това? Светлина, Егвийн! Откъде си взела това? Това е най-мощното в Кулата!

— Какво е то, Сюан? — попита гласът на Брин.

— Нашият изход — отвърна Сюан отдалече. Егвийн усети нещо. Преливане. Мощно преливане. — Попита как ще се измъкнем при толкова оживената дейност на двора? Е, с това нещо съм достатъчно силна за Пътуването. Да доведем войниците при лодките и да прескочим в лагера.

„Не! — помисли Егвийн, докато се бореше да надвие умората. — Аз печеля, не го ли разбирате? Ако сега предложа водачество, докато се разчистват развалините, със сигурност ще ме приемат за Амирлин! Трябва да остана. Трябва да…“

Гавин я понесе през портала. Коридорите на Бялата кула изчезнаха.

 

 

Серин най-сетне си позволи да седне. Залата за събирания, превърнала се в нейния команден център, вече беше и зала за Церене на ранените. Жълти и Кафяви сестри се движеха между редиците войници, слуги и други Сестри, като първо се спираха при най-тежко пострадалите. Броят на мъртвите бе ужасяващ, сред тях — и над двайсет Айез Седай досега. Но сеанчанците се бяха оттеглили, както беше предсказала. Слава на Светлината за това.

Самата Серин седеше на ниско столче в северозападния ъгъл на помещението, под красиво платно с Тийр напролет, и приемаше постъпващите донесения. Ранените стенеха и в залата миришеше на лечебен мехлем, използван за по-леките рани, които не изискваха незабавен Цяр. Миришеше също на пушек. Тази миризма беше повсеместна. Войниците се точеха един подир друг и й подаваха доклади за щети и жертви. Не искаше да чете повече, но беше по-добре, отколкото да слуша стоновете. Къде, в името на Светлината, беше Елайда?

Никой не беше зървал Амирлин по време на битката, но пък голяма част от горната Кула бе откъсната от по-долните сектори. Серин се надяваше Амирлин и Съветът да се съберат скоро, за да осигурят силно командване в кризата.

Прие поредния доклад и повдигна учудено вежди, щом го зачете. Само три загинали новачки в групата на Егвийн? От над шейсет? И само една Сестра от около четиридесетте, които бе събрала? Десет преливащи сеанчанки пленени, над трийсет ракена взривени във въздуха? Светлина! В сравнение с това усилията на Серин изглеждаха съвсем любителски. И това бе жената, която Елайда държеше затворена и упорито настояваше, че е само една новачка?

— Серин Седай?

— Хм? — попита тя разсеяно.

— Мисля, че трябва да чуете разказа на тази Посветена.

Серин вдигна очи, осъзнала, че гласът е на капитан Чубайн. Ръката му бе на рамото на млада Посветена от Арафел, със сини очи и закръглено лице. Как й беше името? Мейр, да. Горкото дете изглеждаше съсипано. Лицето й беше цялото в драскотини и някои щяха да заберат. Роклята й на Посветена беше разпрана на ръкава и рамото.

— Чедо? — попита Серин и погледна разтревоженото лице на капитана. Какво не беше наред?

— Серин Седай — прошепна плахо момичето, приклекна за реверанс и изохка от болка. — Аз…

— Казвай, дете — настоя Серин. — Нямаме време за губене тази нощ.

Мейр наведе очи.

— За Амирлин, Серин Седай. Елайда Седай. Аз й прислужвах тази нощ, правех й преписи. И…

— И какво? — подкани я Серин. Сърцето й изстина.

Момичето се разплака.

— Цялата стена се срути навътре, Серин Седай. Отломките ме затрупаха. Мисля, че ме взеха за умряла. Нищо не можех да направя! Съжалявам!

„Светлината да не дава дано! — помисли Серин. — Не е възможно да казва това, което си мисля. Нали?“

 

 

Елайда се събуди от много странно усещане. Защо се движеше леглото й? Вълнуваше се, полюшваше се. Толкова ритмично. И този вятър! Да не би Карля, слугинята, да беше оставила прозореца отворен? Трябваше да прати да я набият за тази нехайност. Беше я предупредила. Беше…

Това не беше леглото й! Отвори очи и осъзна, че гледа към тъмен пейзаж, на стотици стъпки долу. Беше вързана на гърба на някакъв странен звяр. Не можеше да се движи. Защо не можеше да се движи? Посегна за Извора, но изпита внезапна рязка болка, все едно бяха ударили с хиляда пръчки всяка педя по тялото й.

Посегна и замаяна опипа нашийника на врата си. В седлото до нея имаше някаква тъмна фигура. Никаква светлина не огряваше лицето на жената, но Елайда някак я усещаше. Много смътно си спомни, че беше висяла във въздуха вързана за въже, изпадаше в несвяст и се съвземаше отново. Кога я бяха издърпали? Какво ставаше?

От тъмното й зашепна глас:

— Ще ти простя тази малка грешка. Твърде дълго си била марат-дамане и лошите навици трябва да се очакват. Но няма повече да посягаш към Извора без мое разрешение. Разбираш ли?

— Пусни ме! — изрева Елайда.

Болката се върна десетократно и Елайда повърна от силата й. Повърнатото падна по хълбока на летящия звяр и закапа надолу към земята.

— Хайде, хайде — продължи търпеливо жената, все едно увещаваше съвсем малко дете. — Трябва да се учиш. Името ти е Суфа. И Суфа ще бъде добро дамане. О, да. Много, много добро дамане.

Елайда изкрещя отново и този път не спря, когато болката дойде пак. Продължи да крещи в равнодушната нощ.