Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (15)

Глава 13
Предложение и заминаване

Гавин стоеше срещу двамата Стражници, вдигнал меча за бой. През процепите на плевника се процеждаше светлина, въздухът искреше от разхвърчали се златни прашинки. Бавно заотстъпва по отъпкания пръстен под. Струйки пот се стичаха по слепоочията му, но хватката му беше здрава. Двамата Стражници настъпиха към него.

Единият беше Слийти, гъвкав дългорък мъж с грубо изсечено лице. В сумрачната светлина на плевника приличаше на недовършена творба, каквато човек може да намери в работилница на скулптор: с тъмни сенки около очите, с белег през брадичката, с чупен и зараснал накриво нос — не му бяха прилагали Цяра. С дълга коса и тъмни бакенбарди.

Хатори много се беше зарадвала, когато Стражникът й най-сетне бе пристигнал в Дорлан. Беше го изгубила при Думайски кладенци, а историята му бе от онези, за които пееха веселчуни и бардове. Беше лежал ранен часове, беше успял някак да се докопа до юздите на коня си и да се покатери на седлото. Вярното животното го беше отнесло до някакво село. Като го видели ранен и в несвяст, селяните се изкусили да го продадат на местна банда разбойници — главатарят им бил обещал безопасност като награда, ако му издадат всеки оцелял от битката. Но кметската дъщеря се застъпила за живота на Слийти: убедила ги, че разбойниците трябва да са Мраколюбци, щом търсят ранени Стражници. Тъй че селяните решили да го скрият, а момичето се грижило за него, докато се вдигне на крака.

Слийти се измъкнал скришом веднага щом се съвзел достатъчно, за да може да тръгне на път. Момичето пък, изглежда, започнало да го обиква. Слуховете сред Младоците намекваха, че Слийти избягал и защото и той самият започнал да се привързва към момичето. А повечето Стражници бяха достатъчно благоразумни, за да си позволят привързване. Слийти тръгнал през нощта, когато момичето и семейството му били заспали, като в замяна на милостта на селяните изловил разбойниците и се погрижил никога повече да не ги тормозят.

Това беше канава за разкази и легенди — поне сред обикновените, простички хора. За Стражник историята на Слийти беше почти банална. Мъже като него привличаха легенди така, както обикновените мъже привличат бълхи. Всъщност Слийти не беше искал да споделя историята си. Излязла беше наяве само благодарение на енергичната кампания от въпроси от страна на Младоците. Той продължаваше да се държи все едно, че оцеляването му изобщо не е нещо, с което си заслужава да се хвали. Беше Стражник. Оцеляване при изключително неблагоприятни шансове, яздене в несвяст мили наред през пресечен терен, избиване на цяла банда крадци, без раните ти все още да са зараснали напълно — това просто бяха нещата, които човек правеше, когато е Стражник.

Гавин уважаваше Стражниците. Дори онези, които беше убил. Особено онези, които беше убил. Нужно беше да си уникален тип мъж, за да покажеш такава преданост, такава бдителност. Такава смиреност. Докато Айез Седай манипулираха света, а чудовища като ал-Тор получаваха славата, мъже като Слийти кротко вършеха работата си на герои, безотказно всеки ден. Без слава или признание. Ако ги запомняха, обикновено беше само във връзка с тяхната Айез Седай. И другите Стражници, разбира се. Човек не забравя своите.

Слийти атакува, мечът се понесе напред в право забиване, нанесено с максимална скорост. „Пепелянката забива с език“, дързък удар, още по-ефективен с това, че Слийти се биеше в тандем със слабия нисък мъж, който тъкмо заобикаляше Гавин отляво. Марлеш беше единственият друг Стражник в Дорлан и неговото пристигане съвсем не беше толкова драматично като на Слийти. Бе дошъл с първоначалната група от единадесет Айез Седай, които се бяха спасили от Думайски кладенци, и беше останал с тях през цялото време. Неговата Айез Седай, красива млада доманка от Зелените, казваше се Ваша, наблюдаваше вяло битката от другата страна на плевника.

Гавин контрира „Пепелянка забива с език“ с „Котка танцува на стената“, като изби удара настрани и със същия замах посече към краката. Не да нарани обаче. Беше защитен ход, целящ да му даде възможност да държи под око и двамата си противници. Марлеш опита „Леопардова ласка“, но Гавин премина в „Сгъване на въздуха“, като внимателно отби удара и зачака за нов от Слийти, който беше по-опасният от двамата. Слийти възстанови стойката си, направи няколко плавни стъпки с оръжието, изпънато встрани, и с гръб към огромните купове сено в задната част на душния плевник.

Гавин премина в „Котка на горещ пясък“, щом Марлеш опита „Колибри целува медена роза“. Колибрито не беше подходящата форма за такава атака — рядко се оказваше полезно срещу противник в защита, но на Марлеш явно му беше омръзнало да го парират. Ставаше нетърпелив. Гавин можеше да се възползва от това. И щеше.

Слийти настъпваше отново. Докато Стражниците се приближаваха в тандем, Гавин прибра меча си в гард и веднага премина в „Ябълкови цветчета във вятъра“. Мечът му посече три пъти и изтласка ококорения Марлеш назад. Той изруга, хвърли се напред, но Гавин плавно премина в „Сипеща се роса от клона“. Запристъпва напред в поредица от шест резки удара, по три към всеки противник, като събори Марлеш по гръб — той беше избързал с влизането в схватка, — два пъти отби меча на Слийти встрани и завърши с острие, опряно в шията му.

Двамата Стражници го гледаха изумено. Същите изражения бяха имали последния път, когато ги беше надвил, както и преди това. Слийти носеше меч със знака на чаплата и беше почти легендарен в Бялата кула със силата и ловкостта си. Разправяха, че надвивал два от седем пъти дори Лан Мандрагоран, докато той още партнирал в упражнения с други Стражници. Марлеш не беше толкова прочут като приятеля си, но все пак бе напълно способен и обучен Стражник, нелек противник.

Но Гавин беше спечелил. Отново. Нещата изглеждаха толкова прости, когато тренираше. Светът се свиваше, изстискан като плодове за сока им, в нещо по-малко и по-лесно за виждане отблизо. Единственото, което Гавин изобщо искаше, бе да защитава Елейн. Да брани Андор. И може би да се научи да е малко повече като Галад.

Защо не можеше животът да е толкова прост като двубоя с мечове? Противниците ясни и подредени пред теб. Цената ясна: оцеляване. Когато се биеха, мъжете се свързваха. Ставате братя, докато разменяте удари.

Гавин отдръпна меча, отстъпи и го прибра в ножницата. Подаде ръка на Марлеш, той я прие, изправи се и поклати глава.

— Забележителен си, Гавин Траканд. Като същество от светлина, цвят и сянка, когато се движиш. Чувствам се като бебе с пръчка в ръка, когато се изправя срещу теб.

Слийти нищо не каза, докато прибираше меча си, но кимна почтително на Гавин — точно както беше направил последните два пъти, когато се дуелираха. Не беше човек на многото думи. Гавин уважаваше това.

В ъгъла на плевника имаше бъчва с вода и тримата тръгнаха към нея. Корбет, един от Младоците, припряно гребна с черпак и го подаде на Гавин. Гавин го подаде на Слийти, който кимна отново и отпи, а Марлеш взе чаша от прашния перваз и си гребна сам.

— Казвам ти, Траканд — продължи нисичкият мъж, — ще трябва да ти намерим оръжие с чапли. Никой не трябва да застава срещу теб, без да знае в какво се въвлича!

— Не съм майстор на меча — отвърна кротко Гавин, взе черпака от кривоносия Слийти и отпи.

— Ти уби Хамар, нали? — попита Марлеш.

Гавин се поколеба. Простотата, която изпитваше, докато се биеше, вече рухваше.

— Да.

— Е, тогава си майстор — каза Марлеш. — Трябваше да вземеш меча му, когато падна.

— Не беше почтително — отвърна Гавин. — Освен това нямах време да прибирам плячка.

Марлеш се засмя, все едно това беше шега, макар че Гавин го каза сериозно. Слийти ги гледаше с любопитство.

Шумоленето на поли издаде приближаващата се Ваша. Зелената имаше дълга черна коса и изумителни зелени очи, които понякога приличаха почти на котешки.

— Наигра ли се вече, Марлеш? — попита тя с лек домански акцент.

Марлеш се изсмя.

— Би трябвало да се радваш, че ме виждаш да си играя, Ваша. Май си спомням, че „играта“ ми ти е спасявала един-два пъти вратлето на бойното поле.

Тя изсумтя и вдигна вежда. Гавин рядко беше виждал Айез Седай и Стражник с такива непринудени отношения като тези двамата.

— Хайде — каза тя, врътна се и закрачи към отворените врати на плевника. — Искам да видя какво толкова задържа Наренвин и другите вътре. Намирисва на взимане на решения.

Марлеш сви рамене и подхвърли чашата на Корбет.

— Каквото и да решават, надявам се да означава движение. Омръзна ми да кисна в този град. Като нищо ще взема да избягам и ще тръгна с Калайджиите.

Гавин кимна. Няколко недели бяха изтекли, откакто за последен път беше посмял да изпрати Младоците в набег. Патрулите на Брин се приближаваха все по-близо до града, а това означаваше все по-малко конни излази в околността.

— Като малко дете си понякога — подметна Ваша от вратата.

Марлеш само сви рамене, махна за довиждане на Гавин и Слийти и се изниза подир нея.

Гавин поклати глава, гребна отново с черпака и отпи.

— Тези двамата ми напомнят за брат и сестра понякога.

Слийти се усмихна.

Гавин остави черпака, кимна на Корбет и тръгна да излиза. Искаше да провери готова ли е вечерята за Младоците и да се увери, че се разпределя правилно.

Но Слийти посегна и го хвана за ръката. Гавин спря и го погледна изненадано.

— Хатори си има само един Стражник — каза мъжът с тихия си хриплив глас.

Гавин кимна.

— Не е чак нещо нечувано за Зелена.

— Не е защото не е отворена да има повече — каза Слийти. — Преди години, когато ме обвърза, каза, че би взела още един само ако аз го оценя като достоен. Помоли ме да търся. Не отделя много време за такива неща. Твърде заета е с други проблеми.

„Ами хубаво“ — помисли си Гавин, зачуден защо му казва това.

Слийти го погледна в очите.

— Беше преди повече от десет години. Вече намерих достоен. Ще те обвърже още този час, стига да го пожелаеш.

Гавин примига от изненада. Дългокракият мъж отново се беше загърнал в сменящото цветовете си наметало, облечен в убито кафяво и зелено отдолу. Някои недоволстваха, че заради дългата си коса и бакенбардите Слийти изглеждал по-немарлив, отколкото се полагало за Стражник. Но „немарлив“ беше неподходящо определение за този мъж. Груб може би, но естествен. Като недодялан камък или чворест — но все пак здрав — дъб.

— Поласкан съм, Слийти — отвърна Гавин. — Но аз дойдох да уча в Бялата кула заради андорските традиции, а не за да ставам Стражник. Мястото ми е до сестра ми. — „А ако някоя ще ме обвърже, това ще е Егвийн.“

— Ти дойде по тези причини — каза Слийти, — но тези причини са минало. Сражавал си се в наша война, убивал си Стражници и си защитавал Кулата. Ти си един от нас. Мястото ти е при нас.

Гавин се поколеба.

— Ти търсиш — каза Слийти. — Като ястреб, озърташ се насам и натам, мъчиш се да решиш да кацнеш ли, или да се спуснеш в лов. Рано или късно ще се умориш от летене. Присъедини се към нас и стани един от нас. Ще видиш, че Хатори е добра Айез Седай. По-благоразумна от повечето, по-малко склонна към препирни и глупости от много Айез Седай.

— Не мога, Слийти — отвърна Гавин. — Андор…

— Хатори не е смятана за влиятелна от Бялата кула — каза Слийти. — Другите рядко ги интересува какво прави. Ако има теб, ще се чувства свързана с каузата на Андор. Би могъл да притежаваш и двете неща, Гавин Траканд. Помисли над това.

Гавин отново се поколеба, след което кимна.

— Добре. Ще помисля.

Слийти пусна ръката му.

— Това е толкова, колкото може да поиска един мъж.

Гавин понечи да си тръгне, но спря, огледа прашния плевник, махна на Корбет и му даде знак с ръка. „Излез и пази“ — означаваше знакът. Младокът кимна нетърпеливо — беше един от най-младите и все търсеше да направи нещо, с което да се докаже. Щеше да пази вратите и да предупреди, ако някой се приближи.

Слийти погледна с любопитство как Корбет заема позиция с ръка на меча, а Гавин пристъпи към него и заговори съвсем тихо:

— А ти какво мислиш за случилото се в Кулата, Слийти?

Грубоватият мъж се намръщи, после отстъпи назад и опря гръб на стената до прозореца, при което небрежно хвърли поглед навън, за да се увери, че никой не подслушва от другата страна.

— Лошо е — заговори най-сетне приглушено. — Стражник не би трябвало да се бие със Стражник. Айез Седай не би трябвало да се бият с Айез Седай. Изобщо не биваше да се случва. Нито сега, нито никога.

— Но се случи — каза Гавин.

Слийти кимна.

— И сега имаме две различни групи Айез Седай — продължи Гавин. — С две различни армии, и едната обсажда другата.

— Просто дръж главата си ниско наведена — каза Слийти. — В Кулата има горещи нрави, но има и разумни глави също така. Те ще направят каквото трябва.

— А то е?

— Да сложат край на това — каза Слийти. — С убийства, ако се наложи, по други начини, ако е възможно. Нищо не оправдава това разделение. Нищо.

Гавин кимна.

Слийти поклати глава.

— Моята Айез Седай… никак не й хареса усещането за нещата в Кулата. Искаше да се махне. Тя е мъдра… мъдра и прозорлива. Но е без влияние също така, тъй че другите не я слушат. Айез Седай. Понякога изглежда все едно, че всичките ги интересува единствено коя държи най-голямата сопа.

Човек рядко чуваше приказки за рангове и влияние при Айез Седай. Те нямаха рангове както военните, но всички инстинктивно знаеха коя командва. Как ставаше това? Слийти като че ли имаше някаква идея, но не пожела да говори повече за това, тъй че засега трябваше да остане загадка.

— Та Хатори се махна — продължи тихо Слийти. — Отиде на тази мисия при ал-Тор, без изобщо да е наясно с дълбочината на проблема. Просто не искаше да остане в Кулата. Мъдра жена. — Въздъхна, изправи се и отпусна ръка на рамото на Гавин. — Хамар беше добър мъж.

— Да — промълви Гавин и стомахът му се сви.

— Но той щеше да те убие — каза Слийти. — Да те убие чисто и бързо. Той беше нападащият, не ти. Разбра защо направи това, което направи. Никой не взе добри решения в онзи ден. Не можеха да се вземат добри решения.

— Аз… — Гавин само кимна. — Благодаря ти.

Слийти отдръпна ръката си и закрачи към входа. Но се спря и го погледна през рамо.

— Някои казват, че Хатори е трябвало да се върне за мен — заговори той. — Онези твои Младоци, мислят си, че тя ме е изоставила при Думайски кладенци. Но тя не ме изостави. Знаеше, че съм жив. Знаеше, че съм ранен. Но също така знаеше, че ще изпълня дълга си, докато тя изпълнява своя. Тя трябваше да донесе вестта на Зелените за случилото се при Думайски кладенци, за това какво повеляваха всъщност заповедите на Амирлин, свързани с ал-Тор. А аз трябваше да оцелея. Всеки от нас изпълни дълга си. Но след като съобщението бе изпратено, ако не беше почувствала, че идвам, щеше да дойде да ме вземе. Независимо от всичко. И двамата го знаем.

И излезе, а Гавин остана да мисли над странните му думи. Но пък със Слийти често беше странно да се говори. Колкото и ловък да беше в боравенето с меча, в думите хич го нямаше.

Гавин поклати глава и махна на Корбет, че го освобождава от поста. Никога нямаше да се съгласи да стане Стражник на Хатори. За миг предложението му се беше сторило съблазнително, но само като начин да избяга от проблемите си. Знаеше, че няма да е щастлив като неин Стражник, нито като Стражник на която и да било — освен на Егвийн.

Беше обещал на Егвийн всичко. Всичко, стига да не уязвява Андор и Елейн. Светлина, беше й обещал да не убие ал-Тор. Най-малкото не и преди да е доказал категорично, че Дракона е убил майка му. Защо не можеше Егвийн да разбере, че мъжът, с когото бе отраснала, се бе превърнал в чудовище, извратен от Единствената сила? Ал-Тор трябваше да бъде премахнат. За доброто на всички.

Стискаше и отпускаше юмруци, докато крачеше по улиците, и съжаляваше, че не може да разпростре мира и спокойствието на боя с меч и над всичко останало в живота си. Въздухът бе наситен с острата миризма на крави и тор. Щеше да се радва да се върне в истински град. Отдалечеността на Дорлан го правеше добро място за криене, но Гавин съжаляваше, че Елайда не бе избрала някое не толкова миризливо място, което да приюти Младоците. Дрехите му сякаш щяха да носят вонята на добитък до края на дните му — стига бунтовническата армия да не ги разкриеше и да не ги избиеше през следващите няколко недели.

Двуетажната къща на кмета бе в самия център. Ядрото на Младоците беше устроило лагера си в малкото поле зад нея. Преди там бяха расли къпини, но много горещото лято и последвалата го люта зима ги бяха убили. Една от многото жертви, които щяха да доведат до още по-сурова зима тази година.

Полето не беше най-доброто място за лагер — мъжете непрекъснато недоволстваха, че трябва да вадят бодли от кожата си, — но беше близо до центъра и в същото време донякъде скътано. Някоя и друга драскотина си струваше удобството.

За да стигне до полето, Гавин трябваше да прекоси отъпкания селски площад и да мине покрай вадата пред къщата на кмета. Кимна на няколко жени, които перяха там. Айез Седай ги бяха наели да се грижат за прането на Сестрите и офицерите на Гавин. Заплащането беше мизерно за толкова много работа, но Гавин даваше на жените по малко отгоре, колкото можеше да си позволи от собствения си джоб, жест, който му беше спечелил присмеха на Наренвин Седай, но благодарности от селските жени. Майка му винаги го беше учила, че работниците са гръбнакът на едно кралство. Прекършиш ли ги, скоро ще откриеш, че всъщност изобщо не можеш да се движиш. Хората тук можеше и да не са поданици на сестра му, но той нямаше да позволи на войската си да се възползва от тях.

Кепенците на кметската къща бяха затворени. Марлеш се беше облегнал лениво на стената, а дребничката му Айез Седай стоеше с ръце на кръста и се въсеше на вратата. Явно й бяха отказали да я пуснат. Защо? Ваша нямаше кой знае какъв ранг сред Айез Седай, но и не беше толкова ниско като Хатори. Щом на Ваша отказваха достъп… хм, значи вътре наистина се обсъждаше нещо важно. Това възбуди любопитството му.

Хората му щяха да пренебрегнат тази подробност — Раджар щеше да каже, че е най-добре съвещанията на Айез Седай да си останат тяхна работа, понеже иначе нещата ще се объркват още повече. Но пък една от причините, поради които от Гавин нямаше да се получи добър Стражник, беше, че е недоверчив към Айез Седай. Майка му им беше вярвала и виж докъде я докара това. А и как Бялата кула се беше отнесла с Елейн и Егвийн… добре, можеше да поддържа Айез Седай, но определено не можеше да им се довери.

Заобиколи сградата и се зае с напълно законния преглед на охраната. Повечето Айез Седай в селото нямаха Стражници — или бяха Червени, или ги бяха оставили. Няколко бяха твърде стари, за да загубят Стражниците си от старост и така и да не си изберат нови. Две нещастни жени бяха загубили Стражниците си при Думайски кладенци. Гавин и останалите правеха всичко възможно да не издават, че забелязват червените кръгове около очите им и не чуват сподавения плач, който долиташе понякога от стаите им.

Айез Седай, разбира се, твърдяха, че не се нуждаят от охраната и защитата на Младоците. Вероятно бяха прави. Но Гавин беше видял мъртви Айез Седай при Думайски кладенци. Не бяха непобедими.

При задния вход Хал Моир отдаде чест и го пусна да влезе, за да продължи прегледа си. Гавин се качи по късото право стълбище в горния коридор. Там освободи Берден, тъмнокожия тайренски Младок, който беше на пост, и му нареди да иде да провери храната и разпределението й.

Пред вратата на стаята на Наренвин Седай се поколеба. Ако искаше да чуе какво става вътре, очевидният начин бе да подслуша. Берден беше единственият страж на горния етаж, а нямаше никакви Стражници, които да пазят срещу нежелани уши. Но да подслушва? Не му се налагаше да подслушва. Той беше командирът на Младоците и Айез Седай добре се възползваха от бойците му. Дължаха му информация. Ето защо Гавин решително почука на вратата.

Отговори му мълчание. После вратата съвсем леко се открехна и се видя малка част от смръщеното лице на Коварла. Светлокосата Червена беше начело на Сестрите тук, преди да я свалят, и все още бе една от най-важните жени в Дорлан.

— Никой не бива да ни прекъсва — изсъска тя през процепа на открехнатата врата. — Войниците ти имат заповеди да не пускат никого, дори други Сестри.

— Тези правила не се отнасят за мен — заяви Гавин и я погледна в очите. — Хората ми са в сериозна опасност. Като не ми позволявате да участвам в обсъждането, настоявам поне да мога да слушам.

Безизразното лице на Коварла сякаш издаде раздразнение.

— Нахалството ти май расте от ден на ден, дете. Май трябва да бъдеш свален и да бъде издигнат по-подходящ капитан на момченцата ти.

Гавин стисна зъби.

— Мислиш ли, че няма да те отстранят, ако го поиска Сестра? — попита с надменна усмивка Коварла. — Може да са жалко подобие на войска, но си знаят мястото. Жалко, че същото не може да се каже за командира им. Връщай се при хората си, Гавин Траканд.

И му затръшна вратата.

Засърбя го насила да нахлуе в стаята. Но това щеше да му донесе удовлетворение само за два дъха — колкото щеше да им трябва на Айез Седай, за да го вържат с Единствената сила. Как щеше да се отрази това на бойния дух на Младоците? Да видят своя командир, храбрия Гавин Траканд, изхвърлен от сградата с уста, затъкната с Въздух! Преглътна безсилието си, слезе по стълбите, влезе в кухнята, подпря се на стената и се загледа към стъпалата към горния етаж. След като беше освободил Берден, или той трябваше да застане на пост, или да прати да доведат смяна. Но първо искаше да помисли малко. Ако съвещанието им се проточеше много дълго, щеше да намери заместник.

Айез Седай. Благоразумните хора стояха далече от тях, когато бе възможно, и им се подчиняваха най-усърдно, когато стоенето далече от тях бе невъзможно. Гавин имаше проблем и с едното, и с другото. Родословието му пречеше да стои далече, гордостта му пречеше да им се подчинява. Беше подкрепил Елайда в бунта не защото я харесваше — винаги беше студена през годините, докато действаше като съветничка на майка му. Не, беше я подкрепил, защото не му харесваше отношението на Сюан към сестра му и Егвийн.

Но дали Елайда се държеше с момичетата по-добре? Дали която и да било щеше да се държи по-добре? Гавин беше взел решението си в момент на страст. Не беше хладнокръвно премислен акт на преданост, както допускаха хората му.

На какво беше предан тогава?

След няколко минути чу горе стъпки и тихи гласове. Айез Седай бяха приключили тайното си съвещание. Коварла заслиза по стълбището, като говореше нещо на Сестрите зад нея.

— … не мога да повярвам, че бунтовничките са издигнали своя Амирлин.

Наренвин — слаба и със скулесто лице — слизаше след нея и кимаше. След това — изумително — зад тях се появи Катерин Алрудин. Гавин се изправи и зяпна стъписан. Катерин беше напуснала лагера преди няколко недели, в деня след пристигането на Наренвин. Червената с катраненочерната коса не беше от първоначалната група, на която бе заповядано да замине в Дорлан, и бе използвала това като повод да се върне в Бялата кула.

Кога се беше върнала в Дорлан? Как се беше върнала? Щяха да са му докладвали, ако я бяха видели. А нямаше начин постовете да са пропуснали идването й.

Тя изгледа Гавин, докато трите Айез Седай минаваха през кухнята, и се усмихна лукаво. Беше забелязала изумлението му.

— Да — каза Катерин, като се обърна към Коварла. — Представи си го — Амирлин без трон, на който да седне! Те са група глупави момиченца, които си правят детско куклено позорище с куклички, облечени като по-старшите от тях. Разбира се, че ще си изберат някоя дивачка да свърши работата, и само Посветена при това. Що за жалко решение!

— Но поне е пленена — вметна Наренвин и спря на прага, докато Коварла излизаше.

Катерин се изсмя злорадо.

— Пленена и я карат да вие половината ден. Точно сега не бих искала да съм на мястото на момиченцето ал-Вийр. Разбира се, напълно си го е заслужила, щом е позволила да поставят шала на Амирлин на раменете й.

Трите излязоха през кухнята и гласовете им заглъхнаха. Гавин гледаше невярващо след тях. Олюля се и се подпря на стената. Не можеше да бъде! Егвийн… Не можеше да е чул добре!

Но Айез Седай не можеха да лъжат. Чувал беше слухове, че бунтовничките си имали свой Съвет и Амирлин… но Егвийн? Беше нелепо! Та тя беше само Посветена!

Но коя щеше да е по-подходяща за възможен провал? Може би никоя от Сестрите не бе пожелала да сложи въжето на врата си, като приеме титлата. По-млада жена като Егвийн щеше да е идеалната марионетка.

Стегна се и бързо излезе от кухнята след Айез Седай. Ваша стоеше зяпнала, облещила очи към Катерин. Явно не само той се беше стъписал от внезапното завръщане на Червената.

Гавин спипа за рамото Тандо, един от стражите на Младоците пред сградата.

— Видя ли я да влиза в сградата?

Младият андорец поклати глава.

— Не, милорд. Един от мъжете вътре каза, че я видял да се среща с другите Айез Седай — слязла от тавана, както изглежда. Но никой от стражите не знае как е влязла!

Гавин го пусна и затича след Катерин. Догони трите Айез Седай по средата на площада. И трите извърнаха лишените си от възраст лица към него, намръщени и присвили устни. Погледът на Коварла беше особено строг, но на Гавин вече му беше все едно дали ще му отнемат Младоците, или ще го вържат и ще го вдигнат във въздуха. Унижението беше без значение. Само едно беше важно.

— Вярно ли е? — попита той настойчиво. След това наведе раболепно глава и заговори почтително: — Моля ви, Катерин Седай. Вярно ли е това, което чух да казвате за бунтовничките и тяхната Амирлин?

Тя го измери с поглед.

— Може би ще е добре да предадете тази новина на войниците си. Да, бунтовничката Амирлин е пленена.

— А името й? — попита Гавин.

— Егвийн ал-Вийр — отвърна Катерин. — Нека веднъж поне слуховете да разнесат една истина. — Кимна му пренебрежително и отново тръгна с другите две. — Възползвайте се добре от това, което ви научих. Амирлин настоява набезите да се подновят, а тези сплитове би трябвало да ви осигурят безпрецедентна подвижност. Не се изненадвайте обаче, ако бунтовничките ви изпреварят. Те знаят, че държим тяхната така наречена Амирлин, и вероятно са предположили, че също разполагаме с новите сплитове. Много скоро Пътуването ще се владее от всички. Използвайте острието, което ви е дадено, преди да се е затъпило.

Гавин гледаше стъписано след тях. Пътуването? Това беше от легендите. Така ли снабдяваше войската си Гарет Брин?

Но не това всъщност го бе стъписало. Сюан Санче беше усмирена и нарочена за екзекуция, а тя просто беше свалена Амирлин. Какво щяха да направят с една самопровъзгласила се Амирлин, водачка на бунтовническа фракция?

„Карат я да вие половината ден…“

Егвийн я изтезаваха. Щеше да бъде усмирена! Вероятно вече го бяха направили. След това щяха да я екзекутират. Гавин гледаше след трите отдалечаващи се Айез Седай. После бавно се обърна, странно спокоен, отпуснал ръка на меча.

Егвийн беше в беда. Той примига, застанал сам насред площада. Някъде мучаха говеда, вадата бълбукаше до него.

Егвийн щяха да я екзекутират.

„На кого си предан, Гавин Траканд?“

Тръгна с някак странно уверени стъпки. На Младоците не можеше да разчита за акция срещу Бялата кула. Не можеше да ги използва за спасителна операция. Но едва ли щеше да може да я проведе сам. Значи му оставаше само една възможност.

След десет минути вече беше в палатката си и грижливо стягаше багажа си. Трябваше да остави повечето си неща. Имаше далечни наблюдателни постове и той вече ги бе обикалял за внезапни прегледи. Това щеше да е добро извинение за напускането на лагера.

Не можеше да събуди подозрения. Коварла беше права. Младоците го следваха. Уважаваха го. Но не бяха негови — бяха на Бялата кула и щяха да се обърнат срещу него толкова бързо, колкото той се беше обърнал срещу Хамар, ако такава се окажеше волята на Амирлин. Ако някой от тях доловеше и намек за това, което замисляше, нямаше да може да се отдалечи и на сто разтега.

Затвори дисагите, метна ги на рамо, излезе от палатката си и тръгна към коневръза. Махна на Раджар, който показваше на отделение войници някои по-сложни техники на боравенето с меча, и той дотича при него и погледна намръщено дисагите.

— Отивам да прегледам четвърти външен пост — каза Гавин.

Раджар погледна към небето. Вече се смрачаваше.

— Толкова късно?

— Последния път ги проверих на зазоряване — отвърна Гавин. Странно, но сърцето му изобщо не се беше разтуптяло. Биеше спокойно и равно. — Преди това беше следобед. Но най-опасното време за изненада е вечер, когато все още е достатъчно светло за атака, но е и достатъчно късно и хората са уморени и с пълни стомаси от вечерята.

Раджар кимна и закрачи до него.

— Ще ти дам ескорт.

— Няма нужда — отвърна Гавин. — Последния път ни видяха от половин миля. Едно отделение вдига твърде много прах. Искам да видя колко наблюдателни са, когато е само един ездач.

Раджар отново се намръщи.

— В безопасност ще съм — увери го Гавин с принудена усмивка. — Раджар, знаеш, че няма страшно. Какво? Страх те е да не ме хванат разбойници ли?

Раджар се отпусна и се изсмя.

— Теб ли? По-скоро Слийти ще хванат. Е, добре. Но не забравяй обаче да ми съобщиш, като се върнеш. Иначе няма да спя половината нощ от тревога.

„Съжалявам, че ще лиша от съня ти, приятелю“ — помисли си Гавин, докато кимаше. Раджар затича обратно да продължи упражненията, а Гавин стигна до конете, прати едно селско момче, хванало се за ратай в конюшнята, да донесе седлото и почна да маха букаите на Претендент.

— Приличаш на човек, който е взел решение — каза внезапно нечий тих глас.

Гавин рязко се обърна и ръката му посегна към меча. Една от близките сенки се движеше. Вгледа се внимателно и успя да различи смътната фигура на мъж с крив нос. Проклети да са тези Стражнически наметала!

Гавин се опита да подходи небрежно, както беше направил с Раджар.

— Щастлив, че имам нещо за вършене, по-скоро — отвърна и обърна гръб на Слийти, щом конярчето се приближи. Хвърли му един медник, взе седлото и го освободи.

Слийти продължаваше да го гледа от сянката на един дебел бор. Знаеше. Лъжата с внезапната проверка можеше да заблуди всеки друг, но Гавин усещаше, че при него няма да мине. Светлина! Нима трябваше да убие още един човек, когото уважаваше? „Да те изгори, Елайда! Да те изгори, Сюан Санче, и цялата ви Кула. Престанете да използвате хората. Престанете да ме използвате!“

— Кога да кажа на хората ти, че няма да се върнеш? — попита Слийти.

Гавин нагласи седлото на гърба на Претендент, стегна здраво подпръга и зачака коня да издиша. Погледна намръщено над гърба му.

— Не се каниш да ме спреш?

Слийти се изсмя късо.

— Три пъти се бих с теб днес и не спечелих нито веднъж, макар да имах добър помощник. Имаш вид на човек, който ще убие, ако потрябва, а не съм толкова зажаднял за смърт, колкото може да допускат някои.

— Можеш да се биеш с мен — каза Гавин, приключи със седлото, намести дисагите и ги завърза. Претендент изпръхтя — не обичаше да носи допълнителен товар. — Знам, че ще приемеш смъртта, ако смяташ, че е нужно. Ако ме нападнеш, дори да те убия, ще се вдигне шум. Няма да мога изобщо да обясня защо съм убил Стражник. Можеш да ме спреш.

— Вярно — каза Слийти.

— Тогава защо ме оставяш да тръгна? — попита Гавин, докато обръщаше коня и хващаше юздите. Срещна скритите в сянка очи и му се стори, че долавя много смътен намек за усмивка на устните под тях.

— Може би просто харесвам да видя мъже, които не са безразлични — отвърна Слийти. — Може би се надявам да намериш начин да помогнеш това да свърши. Може би съм уморен и с наранен дух от толкова много поражения. Дано намериш каквото търсиш, млади Траканд.

И с шумолене на наметалото Слийти се отдръпна и се стопи в здрача на спускащата се нощ.

Гавин се метна на седлото. Имаше само едно място, където можеше да потърси помощ за спасяването на Егвийн.

Смуши коня и остави Дорлан зад гърба си.