Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (30)

Глава 28
Нощ в Хиндерстап

— Да те изгори дано, Мат! — извика Талманес и изтръгна острието на меча си от корема на гърчещия се селянин. Талманес никога не ругаеше. — Два пъти да те изгори и още един път отгоре!

— Мен ли? — сопна се Мат, докато пронизваше с ашандарей втория от двамата си нападатели с яркозелени елеци. — Мен ли? Не съм аз тоя, дето се опитва да те убие, Талманес! Обвинявай тях!

Талманес успя да се метне на коня си.

— Казаха ни да се махаме!

— Да де — отвърна Мат, стисна юздите на Пипс и го задърпа настрани от хана. — А сега се опитват да ни убият. Не може да виниш мен за негостоприемното им поведение!

Из селото се носеше вой, крясъци и ревове. Някои бяха изпълнени с гняв, други — с ужас и болка.

От кръчмата се изсипваха още и още мъже, всички ръмжаха и ревяха, всеки се опитваше да убие когото му падне. Някои налитаха срещу Мат, Талманес и двамата войници от Бандата, но повечето просто нападаха приятелите си. Биеха се с голи ръце, с дивашка страст и само малцина се сещаха да награбят камъни и тояги или летви за оръжия.

Беше нещо повече от обикновен кръчмарски бой. Тези хора се опитваха да се избият! На улицата вече имаше няколко трупа, а доколкото можеше да се види, боят в кръчмата бе не по-малко жесток.

Мат задърпа Пипс към натоварената с храна кола. Сандъчето със златото си стоеше насред улицата — биещите се не обръщаха внимание на парите и на храната.

Талманес, Харнан и Деларн заотстъпваха с него. Няколко побеснели мъже се нахвърлиха върху двамата селяни, които Мат беше пробол, и заблъскаха главите им в пръстта, докато не престанаха да мърдат. След това вдигнаха кръвожадни очи към Мат и хората му. Зверските им физиономии изглеждаха странно нелепо.

— Кръв и кървава пепел — измърмори Мат и се метна на седлото. — На конете!

Харнан и Деларн не чакаха подкана. Метнаха се на седлата и извадиха мечовете си. Селяните налетяха напред, но Мат и Талманес спряха атаката. Мат се опитваше да нанася само нараняващи удари, но селяните бяха опасно силни и бързи и той скоро се усети, че трябва да се бие сериозно, ако не иска да го смъкнат от седлото. Изръмжа и макар с неохота посече двама във вратовете. Пипс изрита и събори, още един с копито в главата. Харнан и Деларн също се включиха в битката.

Селяните не отстъпваха. Продължаваха да се бият настървено. Беше адски зловещо да гледаш обикновени селяци да нападат така! Като че ли не беше останала и трошица човещина у тях. От устата им не излизаха думи, а само пъшкане, съсък и крясъци, лицата им бяха изкривени от бяс и кръвожадност. Междувременно другите селяни — които не нападаха пряко Мат и хората му — започнаха да се събират на глутници и да избиват по-малките групи с голи ръце: млатеха ги, дращеха и хапеха. Отчайваща гледка.

Труп с прекършен врат изхвърча през прозореца на кръчмата и тупна на улицата. От прозореца се подаде Барлдън, с разкривено лице и нечовешки подивели очи. Изкрещя нещо, после видя Мат и — само за миг — сякаш го позна. После погледът му отново се размъти, кметът отново нададе рев, скочи през счупения прозорец и нападна двама свои съселяни, които бяха с гръб към него.

— Тръгвай! — извика Мат и дръпна рязко Пипс назад, понеже няколко селяци се обърнаха към тях.

— Златото! — викна Талманес.

— Да го гори златото! Можем да си спечелим злато, а храната в каруцата не си струва живота ни!

Талманес и войниците обърнаха конете и препуснаха по улицата. Мат срита Пипс да ги догони. Златото наистина не си струваше живота им — при възможност щеше да доведе войската на заранта да си го прибере. И каруцата с храната също. Но първо трябваше да оцелеят.

На ъгъла спря и погледна назад. Селяните бяха изостанали.

— Все пак ти си виновен! — каза задъхано Талманес.

— Мислех, че обичаш битките.

— Обичам някои битки. На бойното поле или хубав кръчмарски бой. Това… това е безумие!

Селяните зад тях се смъкнаха на четири крака и заподскачаха като животни. Талманес потрепери.

Едва виждаха в полумрака. По улицата имаше фенери, но май никой нямаше да ги запали.

— Мат, приближават се — извика Талманес, стиснал меча за бой.

— Това не е заради залога ни — каза Мат, заслушан в крясъците и виковете. Ехтяха от всички посоки. Две вкопчени едно в друго тела изхвърчаха от горния прозорец на близката къща. Жени. Биеха се и се дращеха с нокти, докато падаха, тупнаха тежко в пръстта и не мръднаха повече.

— Хайде — викна Мат и обърна Пипс. — Трябва да намерим Том и жените.

Свърнаха по страничната улица, която трябваше да пресича главната. Мъже и жени се млатеха в канавките. Някакъв дебелак с окървавено лице залитна на улицата и Мат го прегази, макар и с неохота — твърде много хора вилнееха отстрани, за да рискува да заобикаля нещастния глупак. Видя и деца да се бият: хапеха по-големите по краката и ритаха и тъпчеха връстниците си.

— Целият проклет градец се е побъркал — измърмори Мат, докато препускаха към хубавия хан. Щяха да вземат Айез Седай и след това да препуснат, на изток за Том — неговият хан беше най-далече.

На главната улица беше още по-зле. Вече се беше мръкнало съвсем. Всъщност тъмнината тук като че ли бе настъпила твърде бързо. Неестествено бързо. Улицата гъмжеше от гърчещи се фигури, биещи се, врещящи, боричкащи се в сгъстяващия се мрак хора. В тази тъмница някои от биещите се сякаш се сливаха в странни същества: страховити чудовища с десетки размахващи се крайници и крещящи в мрака усти.

Мат пришпори Пипс. Нищо не можеше да направи, освен да препусне право през врящото гъмжило.

— Светлина! — ревеше Талманес зад него, докато препускаха в бесен галоп към хана. — Светлина!

Мат стисна зъби и се наведе над врата на Пипс, докато препускаше през кошмара. Ревове разкъсваха мрака, тела се търкаляха по улицата. Той потрепери от ужас и изруга. Самата нощ сякаш се мъчеше да ги задуши, да стегне гърлата им в смъртна хватка и да бълва черни изчадия.

Тъмните фигури скачаха да се докопат до краката му и да го смъкнат от седлото.

Конят на Деларн изведнъж се закова на място, вдигна се в паника на задните си крака и хвърли войника от седлото.

Мат дръпна юздите на Пипс и се извърна, чул крясъка му — бе някак по-ясен, по-човешки от воя около тях.

— Мат! — изрева Талманес, докато профучаваше напред покрай него. — Продължавай! Не можем да спрем!

„Не — помисли Мат и се отърси от паниката. — Няма да оставя човек в това.“ Пое дълбоко дъх, заряза Талманес и извъртя Пипс към черното кълбо тела, където беше паднал Деларн. Стоновете, крясъците и съсъкът сякаш се стовариха върху него.

Мат изрева и скочи от седлото — не можеше да се вреже с коня в тълпата, без да рискува да стъпче човека, когото искаше да спаси. Мразеше да се бие на тъмно, ужасно го мразеше това. Налетя върху черните фигури, чиито лица изобщо не можеше да види, освен блесналите тук-там зъби и обезумелите очи, отразили последната гаснеща светлина. Напомниха му за миг друга една нощ, в която избиваше Твари на Сянката в тъмното. Само че тези, с които се биеше сега, нямаха изяществото на мърдраали. Липсваше им дори взаимодействието на тролоци.

За миг му се стори, че се бие със сенки — сенки, хвърляни от пращящи пламъци, безредни и несвързани, но още по-опасни с това, че не можеше да ги предвиди. Едва се отърва да не му строшат черепа в една безсмислена атака. През деня тези атаки щяха да са смехотворни, но от тези озверели мъже и жени, които не ги интересуваше къде и по кого удрят, бяха доста объркващи. По едно време се усети, че се бие просто за да остане жив — въртеше ашандарея в широка дъга и повече отбиваше ударите, отколкото убиваше. Щом нещо се задвижеше в тъмното, удряше. Как, в името на Светлината, щеше да намери Деларн в тая бъркотия?

Близо до него една от сенките се раздвижи и Мат мигновено разпозна фехтовална форма. „Плъх гризе зърното“! Селянин нямаше да го знае това. Добър боец беше тоя Деларн!

Завъртя се към сянката, като посече други две през гърдите и те паднаха с пъшкане и болезнен вой. Деларн се строполи под купчина други тела и Мат изрева, прескочи някакъв труп и посече с оръжието в широк замах. Сенките отстъпиха, една падна. Той приклекна, дръпна Деларн и чу тиха ругатня. Жив беше.

— Хайде — изпъшка Мат и го задърпа към Пипс, който стоеше на място и пръхтеше в тъмното. За щастие полуделите селяни май не посягаха на животни. Мат избута залитащия Деларн към коня, след което се обърна и се счепка с тълпата — знаеше си, че ще скочат след тях. Блъскаше и отбиваше, мъчеше се да се отскубне достатъчно, за да може да се качи на седлото. Погледна рисковано през рамо и видя, че Деларн е успял да се покатери върху Пипс — но седеше отпуснал немощно ръце и глава. Колко беше пострадал? Май едва можеше да се задържи на гърба на коня. Кръв и кървава пепел!

Отново се обърна към нападателите и развъртя копието, мъчеше се да ги изтласка назад. Но раните не ги интересуваха, нито убийствените му замахвания. Просто продължаваха да настъпват! Обкръжаваха го. Идваха от всички страни. Кървава пепел!

Нещо блесна в нощта, отразило последен лъч далечна светлина. Тъмната фигура зад Мат се строполи на земята. Нов блясък и една от тези пред него също падна. Изведнъж покрай него профуча ездач на бял кон, още един нож блесна във въздуха и събори трети селянин.

— Том! — извика Мат.

— Мятай се на коня! — викна му Том в отговор. — Свършват ми ножовете!

Мат размаха копието, свали още двама селяни, след което се втурна и скочи на седлото. Том щеше да прикрие отстъплението му. Чу няколко болезнени вика зад гърба си. Миг след това покрай него изтрополиха още коне. Връхлетяха право в тъмната мешавица.

— Мат, глупак такъв! — изрева Талманес. — Бягай!

Мат се ухили, обърна Пипс и задържа с ръка Деларн, който едва не се смъкна на земята. Беше жив, защото се бореше немощно да се задържи, но Мат напипа топло мокро петно под кръста му. Хвана го по-здраво и подкара Пипс с колене. Самият той не го знаеше как става това, но проклетите спомени го знаеха, тъй че Пипс се подчини.

Том ги подмина в галоп и Мат смуши Пипс след него, като крепеше Деларн с едната ръка и стискаше копието в другата. Талманес и Харлан подкараха от двете му страни към хана в края на улицата.

— Дръж се, Деларн — зашепна Мат. — Дръж се. Айез Седай са ей там, напред. Ще те закърпят.

Деларн прошепна нещо и Мат се наведе напред.

— Какво каза?

— … Ще хвърлим заровете, както и да падат… — прошепна Деларн. — На танца ни с Джак на Сенките…

— Страхотно — измърмори Мат. Откъм хана блеснаха светлини. Може би все пак имаше едно място в това прокълнато село, където мозъците на хората да не са се обърнали наопаки.

Но не. Тези взривове светлина му бяха познати. Огнени кълба. Бляскаха от прозорците на горния етаж.

— Е — подхвърли Талманес вляво от него, — Айез Седай май все още са живи. Това поне е нещо.

Пред хана се бяха струпали хора, биеха се в тъмното, фигурите им се открояваха от изригващия блясък в прозорците.

— Да заобиколим отзад — викна Том и препусна наляво.

Мат, Талманес, Том и Харнан го последваха плътно. Мат благослови наум късмета си, че не налетяха на някоя дупка или бразда в меката пръст зад хана. Конете лесно можеха да се препънат.

Зад хана беше тихо и Мат дръпна юздите. Том скочи от коня си с ловкост, неприсъща за оплакванията му от старостта, и застана до ъгъла да наблюдава дали няма да ги нападнат.

— Харнан! — извика Мат и посочи с копието към конюшнята. — Изведи конете на жените и ги приготви. Оседлай ги, ако можеш, ако не — не. Ако е рекла Светлината, няма да се наложи да яздим повече от миля. Само колкото да се измъкнем от селото и това безумие.

Харнан отдаде чест в тъмното, скочи от коня и се завтече към конюшнята, а Мат попита Деларн:

— Държиш ли се?

Деларн кимна вяло.

— Да, Мат. Но съм прободен в корема. Ще…

— Ще доведем Айез Седай. След мъничко. Можеш да се държиш на седлото, нали?

Деларн кимна отново. Мат се поколеба — виждаше го, че е съвсем слаб, — после се смъкна на земята, стиснал ашандарей.

— Мат — промълви Деларн от седлото.

— Да?

— Благодаря ти. Че се върна за мен.

— А бе как така ще те оставя? — отвърна Мат и потръпна. — Да загинеш на бойното поле е едно, но там, в тъмното… Не, никога. Талманес! Я намери някаква светлина.

— Действам по въпроса — отвърна кайриенецът откъм задната врата на хана. Чу се чаткане на огниво и смътен пламък освети задния двор. Талманес бързо затвори капака на фенера и остана само светла резка.

Том дотича при тях и каза:

— Никой няма. Не са ни усетили.

Мат кимна. На светлината на фенера видя, че Деларн е много зле. Не беше само раната в корема. Лицето му беше раздрано, едното му око бе подуто и затворено.

Мат извади кърпата си, притисна я до раната в корема и стисна ръката на Деларн.

— Дръж се здраво и натискай и кърпата. Как получи тая рана? Те нямаха оръжия.

— Един успя да ми измъкне меча — изпъшка Деларн.

Талманес — беше отворил задната врата — махна на Мат. Пътят навътре бе чист.

— Ей сега ще се върнем.

Стиснал здраво ашандарей, Мат изтича при Талманес и Том и тримата нахлуха в хана.

Вратата водеше към кухните. Мат огледа полутъмното помещение. На тънката резка светлина от фенера видяха две кухненски ратайчета, едва десетгодишни. Лежаха мъртви, с извити вратове. Мат извърна очи, стегна се и запристъпва навътре. Светлина! Деца още, а вече мъртви от това безумие.

Запромъкваха се бавно напред. В коридора намериха готвача: пъшкаше и млатеше някого по главата — гостилничаря навярно, облечен в бяла престилка. Горкият вече бе мъртъв. Дебелият готвач се обърна към Мат и Талманес в мига, в който влязоха, с убийствен бяс в очите. Мат го фрасна по главата, преди да е успял да се развика и да дойдат още луди.

— Отпред се бият — каза Талманес.

— Трябва да има и задно стълбище — отбеляза Том. — За слугините.

Минаха по два къси коридора и стигнаха до тясно паянтово стълбище, водещо нагоре в тъмното. Мат си пое дълбоко дъх и се заизкачва, стиснал ашандарей. Ханът имаше само два етажа и блясъците бяха идвали от втория, точно над входа.

Стигнаха горния кат, отвориха вратата и ги лъхна лютивата миризма на горяла плът. Мат надникна през открехнатата врата. Коридорът беше боядисан в бяло. Подът беше застлан с тъмнокафява пътека. Мат даде знак на Талманес и Том и — стиснали оръжията си — тримата нахлуха в коридора.

Към тях изфуча огнено кълбо. Мат изруга, хвърли се назад и се блъсна в Талманес. Том залегна с ловкостта на веселчун, а Мат и Талманес едва не се изтърколиха надолу по стъпалата.

— Кръв и пепел! — ревна Мат. — Какво правиш ма?

Последва мълчание.

— Каутон? — чу се след миг гласът на Джолайн.

— Че кой друг, по дяволите! — викна той.

— Не знам! Толкова бързо се появихте, с оръжия. Смъртта ли си търсите?

— Опитваме се да ви спасим! — ревна й Мат.

— Случайно да изглежда, че трябва да ни спасяват?

— Ами заклещени сте тук, нали?

Пак последва мълчание.

— О, в името на Светлината! — извика най-сетне Джолайн. — Ще дойдете ли тук все пак?

— Няма да хвърлиш още една огнена топка по мен, нали? — измърмори Мат и пристъпи в коридора, докато Том се изправяше.

Трите Айез Седай стояха до широкото стълбище в другия край на коридора. Теслин и Едесина продължаваха да мятат огнени кълба по невидимите селяни долу. Косите им бяха мокри, а роклите раздърпани, сякаш ги бяха навлекли припряно. Джолайн беше загърната само с широка роба. Хубавото й лице беше спокойно, тъмната й коса — мокра и увиснала пред дясното рамо. Робата беше леко разтворена и загатваше за онова, което се криеше вътре. Талманес тихо подсвирна.

— Тя не е жена, Талманес — прошепна му Мат предупредително. — Тя е Айез Седай. Не мисли за нея като за жена.

— Опитвам се, Мат. Но е трудно. Да ме изгори дано.

— Внимавай, че ще го направи тя — измърмори Мат и дръпна леко шапката си над очите. — Всъщност за малко щеше да го направи одеве.

Талманес въздъхна и тримата тръгнаха към жените. Двамата Стражници на Джолайн стояха с извадени оръжия зад прага на къпалнята. В ъгъла бяха вързани десетина слуги и две млади момичета — сигурно прислужвали в къпането. Роклята на Джолайн явно беше накъсана на ивици за връзки. Мат изхъмка одобрително: коприната вършеше по-добра работа от пухкавите кърпи. На стълбището, точно под Айез Седай, зърна куп трупове, свалени от мечове, а не от огън.

Джолайн го изгледа — поглед, който намекваше, че неясно защо смята точно него виновен за всичко това. Скръсти ръце и прибра горницата на робата си. Мат така и не разбра дали беше заради зяпналия Талманес, или чисто съвпадение.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Цялото село се е побъркало.

— Не можем — заяви Джолайн. — Не можем да оставим тези слуги на тълпата. Освен това трябва да намерим господин Тобрад и да се уверим, че е в безопасност.

— Господин Тобрад е ханджията, нали? — Ново кълбо огън профуча надолу по стълбището.

— Да.

— Е, ние го намерихме. Мозъкът му краси стените долу. Виж, казах ти, тук всички са се побъркали. Ония слуги, вързаните, се опитаха да ви убият, нали?

Джолайн се поколеба.

— Да.

— Да вървим — каза Мат. — Нищо не можем да направим за тях.

— Но ако изчакаме до разсъмване…

— И какво? Да изгорите на пепел всеки, който се опита да се качи по тия стъпала ли? С тая суматоха тук само привличате още и още хора. Ще трябва да ги избиете всички, за да ги спрете.

Джолайн мълчеше.

— Виж — продължи Мат. — Долу имам ранена Червена ръка и смятам да го измъкна жив. Нищо добро не можете да направите за тези хора тук. Подозирам, че Стражниците ти е трябвало да избият ония на стълбището, преди да се почувствате достатъчно застрашени, за да използвате Силата. Виждате колко са настървени.

— Добре — отвърна Джолайн. — Ще дойдем, но ще вземем двете момичета. Блерик и Фен ще ги носят.

Мат въздъхна. Би предпочел ръцете на Стражниците да са свободни, за да помогнат при нужда с мечовете. Но си замълча. Кимна на Талманес и Том и зачака нетърпеливо, докато Стражниците вдигнат двете вързани слугинчета и ги метнат на раменете си. След това цялата група заслиза по слугинското стълбище, с Талманес начело и Мат в тила. Чуха крясъци зад себе си, колкото гневни, толкова и радостни, след като селяните долу при стълбището разбраха, че отгоре вече не пада огън. Последва трополене и викове, след тях тръшкане на врати и Мат потрепери, щом си представи другите слуги — вързаните в къпалнята, — нападнати от озверялата тълпа.

Изскочи след другите в задния двор на хана и видя Деларн на земята до Пипс. Харнан беше на колене до него. Брадатият войник вдигна очи притеснено.

— Мат! Падна от седлото. Аз…

Едесина притича и коленичи до Деларн. Затвори очи и Мат усети как медальонът на гърдите му изстина. Потръпна при мисълта как Единствената сила изтича от нея и влиза в Деларн. Беше почти толкова зле, колкото да умреш, кръв и пепел! Стисна медальона под ризата си.

Деларн се вцепени, но след това изохка и очите му се отвориха.

— Готово — каза Едесина и се изправи. — Ще е слаб от Цяра, но успях навреме.

Харнан беше успял да оседлае конете. Светлината да го благослови. Свестен боец.

— Сякаш самата тъмнина ги е опиянила — рече Том, докато Мат помагаше на Деларн да се качи на седлото. — Сякаш самата Светлина ги е изоставила в ръцете на Сянката…

— Нищо не можем да направим — измърмори Мат и се намести зад Деларн: той беше много слаб, за да язди сам след Цяра, и погледна накриво двете слугинчета, които Стражниците бяха метнали отпред на конете си. Бореха се да се измъкнат от връзките, а в очите им блестеше омраза.

— Тръгваме — каза Мат и смуши Пипс.

Групата потегли зад него.

— Казах аз, че трябваше да си тръгнем — подхвърли Талманес и погледна назад през рамо. — Ама не: ти трябваше да останеш за още едно хвърляне.

Мат не се обърна назад.

— Не беше по моя вина, Талманес. Как можех да знам, че след залез полудяват?

— Тъй ли? Че те всички полудяват, когато седнеш да играеш зарове след залез.

Мат завъртя очи. Хич не му беше до шегички.

 

 

Мат седеше на един камък на тъмния склон и гледаше към Хиндерстап. Селото беше тъмно. Невъзможно бе да се разбере какво става там, но все пак той гледаше. Как можеше да заспи човек след всичко, което ги бе сполетяло?

Е, войниците спяха. Не можеше да вини Деларн. Цярът на Айез Седай можеше да изцеди човек. Самият Мат бе изпитал веднъж ледения му мраз и нямаше намерение да го повтаря. Талманес и Харнан не можеха да се оправдаят с Цяра, но пък те бяха войници, а войниците се научават да спят, когато могат. Пък и нощната преживелица изобщо не беше ги притеснила толкова, колкото Мат. О, притеснили се бяха доста в самия й разгар, но за тях това вече бе само поредната отминала битка. Поредната преживяна битка. За която якият Харнан ръсеше шеги и се усмихваше, докато лягаха.

Не и Мат обаче. За него в цялата тази преживелица имаше нещо ужасно нередно. Дали вечерният час не беше, за да я предотврати по някакъв начин? Дали неговото оставане бе причинило толкова много смърт? Кръв и кървава пепел. Едно нормално място ли не беше останало на този свят?

— Мат, момко — продума Том, беше се доближил до него с познатото леко накуцване. В битката си беше счупил и ръката, но Едесина го бе Изцерила. — Трябва да поспиш.

Луната вече бе изгряла — макар и скрита зад облаците — и беше достатъчно светло, за да се види загрижеността на лицето му.

Бяха спрели в малка падина над пътя. Предлагаше добра гледка към селото и — по-важното — беше с изглед към пътя, по който се бяха измъкнали. Намираше се на стръмен склон и единственият достъп бе отдолу. Само един човек можеше да държи под око всеки, който се опиташе да се промъкне към бивака им.

Айез Седай си бяха постлали в падината, но Мат не смяташе, че наистина спят. Стражниците на Джолайн се бяха сетили да вземат походни постели, просто за всеки случай. Стражниците си бяха такива. Хората на Мат разполагаха само с наметалата си, но това не им попречи да заспят. Талманес дори похъркваше. Въпреки пролетния хлад Мат беше забранил паленето на огън. Не беше толкова студено, че да не могат да минат без огън, а и той щеше да даде знак на всеки, който тръгнеше да ги търси.

— Нищо ми няма, Том — отвърна Мат и му направи място на камъка. — Ти трябва да поспиш.

Том поклати глава.

— Едно от хубавите неща на остаряването е, че тялото ти като че ли вече няма толкова нужда от сън. Умирането не отнема толкова енергия, колкото растенето, предполагам.

— Хайде не почвай пак с това. Трябва ли да ти напомням как ми измъкна мършавия задник от оня ужас там долу? Какво се притесняваше преди? Дали си ми трябвал? Ако не беше с мен днес, ако не беше дошъл да ме потърсиш, щях да съм умрял в това село. Деларн също.

Том се ухили и очите му светнаха на лунната светлина.

— Добре, Мат. Няма повече, обещавам.

Мат кимна. Седяха си на камъка, загледани към селището.

— Няма да ме остави на мира, Том — отрони най-сетне Мат.

— Кое?

— Всичко това — каза Мат уморено. — Проклетият Тъмен и изчадията му. Гонят ме от онази нощ в Две реки и нищо не ги спря.

— Смяташ ли, че това беше той?

— Кой друг може да е? Кротки селски хорица, а се превърнаха в освирепели луди. Това си е работа на Тъмния и ти го знаеш.

Том помълча, после въздъхна:

— Да. Май е точно така.

— И продължават да ме гонят — каза Мат сърдито. — Оня проклет голам ме дебне, знам го, но де да беше само това. Мърдраали и Мраколюбци, чудовища и призраци. Дебнат ме и ме гонят. Налитам от една беля на друга, едва-едва успявам да оцелея, откакто почна това. Все си мисля, че трябва да си намеря една дупчица, да се свра там и да си хвърлям заровете и да си пия, но това няма да го спре. Нищо няма да го спре.

— Ти си тавирен, момко.

— Не съм го искал. Да ме изгори дано, ще ми се всички те да притесняваха само Ранд. На него си му харесва. — Тръсна глава, за да прогони образа, който се оформи пред очите му: Ранд спи, Мин се е сгушила до него.

— Наистина ли го мислиш това? — попита Том.

Мат се поколеба.

— Ще ми се — призна накрая. — Така щеше да е по-лесно.

— Лъжите не правят нещата по-лесни в дългосрочен план. Освен ако не са насочени към точно определена личност — обикновено жена — и в точния, подходящ момент. Когато ги казваш на себе си, само си създаваш повече неприятности.

— Донесох неприятност на ония хора. В селото. — Мат се озърна към другия край на бивака, където двамата Стражници пазеха вързаните все още слугинчета. Те продължаваха да се борят. Светлина! Откъде намираха сила? Беше нечовешко.

— Не смятам, че беше ти, Мат — рече Том замислено. — О, не споря, че бедата те гони — самият Тъмен като че ли те гони наистина. Но Хиндерстап… хм, докато пеех в онази гостилница, подочух това-онова. Не го взех на сериозно. Но сега като си помисля, май хората там очакваха това. Или нещо подобно.

— Но как? Ако това се е случвало преди, всички щяха да са мъртви.

— Не знам — промълви Том умислено. После сякаш се сети нещо и бръкна под наметалото си. — О, забравих. Може би все пак има връзка между теб и случилото се. Взех това от един мъж, беше се напил порядъчно. — Извади сгънат лист и го подаде на Мат.

Мат се намръщи, взе листа и го разгъна. Примижа на смътната лунна светлина, наведе се и изпъшка, щом видя какво има на него — много точна рисунка на собственото му лице, с шапката на главата. Нарисуван беше чак и медальонът с лисичата глава на врата му. Кръв и пепел.

Успя да сдържи яда си.

— Красив тип. Хубав нос, прави зъби, страхотна шапка.

Том изсумтя.

— Видях едни да показват лист на кмета — каза Мат, като сгъна рисунката. — Не видях какво имаше на него, но се обзалагам, че е било същото като това. Какво ти каза мъжът, от когото го взе?

— Някаква другоземка в едно село на север оттук ги раздавала и предлагала награда на всеки, който те е виждал. Мъжът взел листа от приятел, тъй че не можа да ми я опише, нито да ми каже името на селото. Или приятелят му го е оставил в неведение, за да прибере сам наградата, или просто беше прекалено пиян, за да помни.

Мат напъха листа в джоба си. Предутринната светлина започна да се усилва. Беше седял буден цялата нощ, но не се чувстваше уморен. Просто… изцеден.

— Връщам се — каза той.

— В Хиндерстап?

Мат кимна и стана.

— Веднага щом се развидели. Трябва да…

Прекъсна го тиха ругатня и той се завъртя мигновено, стиснал ашандарей. За едно мигване на окото в ръцете на Том се появиха два ножа. Изругалият се оказа Фен, салдейският Стражник на Джолайн. Стоеше прав, с ръка на меча, и се оглеждаше. Блерик бе застанал до Айез Седай с изваден меч и готов за бой.

— Какво има? — сопна се Мат.

— Пленничките — отвърна Фен.

Мат зяпна, чак сега забелязал, че двете момичета ги няма. Втурна се натам с ругатни. Хъркането на Талманес секна и той се надигна, стреснат от шума.

Връзките от ивиците коприна, направени от роклята на Джолайн, лежаха разхвърляни по земята, но момичетата ги нямаше.

— Какво стана? — попита Мат.

— Аз… — Тъмнокосият Стражник изглеждаше объркан. — Представа нямам. Тук бяха само допреди миг!

— Задрямал ли беше? — попита ядосано Мат.

— Фен? Никога — каза спокойно Джолайн, надигнала се от постелята си. Още беше облечена с онази роба.

— Момче — рече Том. — Двамата с теб видяхме момичетата няма и преди минута.

Талманес изруга и събуди двамата Червени ръце. Деларн изглеждаше много по-добре, умората след Цяра почти не го притесни, докато се изправяше. Стражниците предложиха да претърсят, но Мат просто посочи към селото и каза:

— Отговорите са там. Том, ти с мен. Талманес, пази жените.

— Едва ли имаме нужда от „пазене“, Матрим — възрази Джолайн.

— Добре де! — сопна се той. — Том, ти с мен. Джолайн, ти пази войниците. Тъй или иначе, оставате тук. Точно сега не мога да се грижа за всички ви.

Не им даде възможност да спорят повече. След минута с Том бяха на конете и слизаха по пътеката към Хиндерстап.

— Момко, какво очакваш да откриеш? — попита Том.

— Не знам — отвърна Мат. — Ако знаех, нямаше да бързам толкова да видя.

— Така си е — измърмори Том.

Мат забеляза странностите почти моментално. Онези кози по пасището на запад… Не можеше да е сигурен в утринния полумрак, но като че ли имаше някой при тях. И всички тези светлини, които примигваха в селото? През цялата нощ не беше имало и една! Подкара Пипс по-бързо.

Отне им почти час, докато стигнат — Мат не беше искал да рискува със спиране на бивак твърде близо, въпреки че не беше склонен и да се лута в тъмното чак до войската. Беше съвсем светло, макар и все още много рано, когато отново влязоха в двора на хана. Двама мъже с бозави палта поправяха задната врата, която явно беше изкъртена, след като Мат и останалите бяха напуснали. Вдигнаха глави към тях, щом влязоха, и единият притеснен смъкна капата си. Никой от двамата не направи заплашително движение.

Мат дръпна юздите на Пипс. Единият мъж прошепна нещо на другия и той изтича вътре. След малко на прага се показа плешив мъж с бяла престилка и Мат пребледня.

— Ханджията! Да те изгори дано, видях те умрял!

— Тичай да доведеш кмета, синко — рече ханджията на единия от ратаите. — Бързо!

— Какво става тук бе? — попита ядосано Мат. — Някакво смахнато представление ли беше всичко това? Ти…

От вратата на хана се показа глава и надникна над рамото на ханджията. Дебело лице, къдрава руса коса. Готвачът. Същият, когото Мат беше изкормил и му беше прерязал гърлото.

— Ти! — викна той и го посочи. — Тебе те убих!

— Хайде, успокой се, синко — рече ханджията. — Влезте вътре, ще пийнете чай и…

— Никъде няма да ходя с теб. Ти си призрак!

Веселчунът се почеса по брадичката.

— Може би трябва да изслушаме човека, Мат.

— Призраци и духове — измърмори Мат и обърна Пипс. — Хайде.

Подкара Пипс и заобиколи към предния вход на хана. Няколко работници носеха бурета с бяла боя. Да оправят опърленото от огъня на Айез Седай сигурно.

Том спря до Мат.

— Никога не съм виждал такова нещо, Мат. Защо духове трябва да боядисват стени и да поправят врати?

Мат поклати глава и смуши Пипс към мястото, където се бе върнал, за да спаси Деларн. Том го настигна и щом Мат спря, попита:

— Какво има?

Мат посочи. По земята и по няколко камъка край улицата имаше петна кръв.

— Тук намушкаха Деларн.

— Аха.

Около тях минаваха мъже и извръщаха очи настрана. Заобикаляха ги отдалече.

„Кръв и кървава пепел — помисли Мат. — Пак се оставих да ни обкръжат. Ами ако ни нападнат? Проклет глупак!“

— И какво? — продължи Том. — Какво искаш да кажеш?

— Къде е останалата кръв, Том? — изръмжа Мат. — Поне десет души избих тук и видях, че пуснаха кръв. Ти свали трима с ножовете си. Къде е кръвта?

— Изчезва — отвърна му нечий глас.

Мат рязко обърна Пипс и видя едрия кмет с косматите ръце. Стоеше почти до тях. Трябваше да е бил наблизо — нямаше начин ратаят да го е довел толкова бързо. Но пък както ставаха работите в това село, кой можеше да каже със сигурност? Барлдън беше със същите дрехи, с няколко нови съдрани места по тях.

— Кръвта изчезва — продължи той уморено. — Никой от нас не я е виждал. Просто се събуждаме и я няма.

Мат замълча и се огледа. От къщите надничаха жени с деца на ръце. Мъже тръгваха за нивите, понесли гребла и мотики. Ако не беше напрежението около двамата с Том, човек така и нямаше да разбере, че в селото е станало нещо сбъркано.

— Няма да ви посегнем — каза кметът и сведе очи. — Няма защо да се притеснявате толкова. Поне докато не залезе слънцето. Ще ви обясня, ако искате. Или елате вкъщи и ме изслушайте, или си вървете. Всъщност ми е все едно, стига да спрете да ни притеснявате. Работа ни чака. Повече от обикновено, благодарение на вас.

Мат погледна Том и той сви рамене и каза:

— Никога не вреди да изслуша човек.

— Не знам. — Мат погледна накриво Барлдън. — Нещо не ми се слушат такива истории.

— Значи си тръгваме?

Мат бавно поклати глава.

— Не. Да ме изгори дано, златото ми още е у тях. Хайде да видим какво има да ни каже господин кметът.

 

 

— Започна преди няколко месеца — рече кметът, беше застанал до прозореца. Бяха в спретнатата — макар и скромна — дневна в къщата му. Завесите и килимът бяха в мек светлозелен цвят, почти като листа на маргаритка, дървената ламперия бе светлокафява. Жената на кмета им донесе чай от сушени диви ягоди. Мат отказа и за всеки случай остана прав, опрял гръб на стената близо до вратата към улицата. Копието му бе подпряно до него.

Жената на Барлдън беше ниска, с кафява коса и леко пълничка, с добродушно майчинско излъчване. Върна се от кухнята с купичка мед за чая и се поколеба, щом видя подпрелия се на стената Мат. Изгледа накриво копието, после сложи купичката на масата и излезе.

— Какво се случи? — попита Мат и погледна Том, който също бе отказал да седне. Старият веселчун стоеше скръстил ръце до вратата за кухнята. Кимна на Мат. Жената не подслушваше.

— Не сме сигурни дали беше нещо, което ние направихме, или просто някое жестоко проклятие от Тъмния — заговори кметът. — Беше обикновен ден, в началото на тази година, точно преди празника на Абрам. Нищо особено нямаше, доколкото помня. Времето вече се бе развалило, макар че снегът още не бе дошъл. Много от нас излязоха на другата сутрин да си вършат обичайната работа, без да го вземат много на сериозно.

— Странностите бяха дребни, виждате ли. Строшена врата тук, съдрано на нечии дрехи, за което човекът нямаше спомен. — Той въздъхна. — И кошмарите. Всички ги имахме — кошмари за смърт и убийства. И повечето хора не помнеха как са си легнали предната вечер. Можеха да си спомнят как са се събудили в топлите си легла, но много малко помнеха как са си легнали. Тези, които помнеха, всъщност бяха заспали по-рано, преди залез-слънце. За останалите предната вечер беше като в мъгла.

Мъжът замълча. Мат се озърна към Том, но той не реагира. Присвитите му сини очи издаваха, че се старае да запамети разказа. „Дано го запомни добре, ако ще ме вкарва в балади. И да гледа и шапката ми да включи. Проклетата ми хубава шапка.“

— Нея вечер бях на пасищата — продължи кметът. — Помагах на стария Гаркен с поправянето на една ограда. А след това… нищо. Мъгла. На другата сутрин се събудих в леглото, до жена ми. И двамата бяхме уморени, все едно не сме спали добре. — Замълча, след това добави с по-тих глас: — И… кошмарите. Смътни са и избледняват. Но помня един много ярък образ. Старият Гаркен, мъртъв в краката ми. Убит като от побеснял звяр.

Барлдън стоеше до прозореца на източната стена, срещу Мат, и гледаше навън.

— Но на другия ден отидох да видя Гаркен и той си беше жив и здрав. Дооправихме оградата. Чак като се върнах в градчето, чух приказките. Общите кошмари, губещите се часове точно след залез-слънце. Събрахме се, обсъдихме го, а после се случи отново. Слънцето залезе, а когато станах, пак се събудих в леглото си, уморен и главата ми пълна с кошмари. — Потръпна, отиде до масата и си наля чай.

— Не знаем какво става нощем — рече кметът, докато разбъркваше лъжичката мед.

— Не знаете ли? — Мат свъси вежди. — Мога скапано да ви разкажа какво се случи снощи. Вие…

— Ние не знаем какво се случва — прекъсна го рязко кметът. — И не държим да знаем.

— Но…

— Не ни трябва да знаем, чужденецо — заяви кметът. — Искаме да си живеем живота добре, колкото можем. Много от нас се прибират рано, лягат си преди залез-слънце. Така няма дупки в спомените ни. Лягаме си в леглото, будим се в същото легло. Има кошмари, може би по някоя щета в къщата, но нищо, което да не може да се поправи. Други предпочитат да идат в кръчма и да пият до залез-слънце. Има благина в това, предполагам. Пиеш колкото искаш и не се налага да се притесняваш, че няма да можеш да се прибереш у дома. Винаги се събуждаш жив и здрав в леглото си.

— Не можете да го избегнете напълно — заговори кротко Том. — Не можете да се преструвате, че всичко си е същото.

— Не го и правим. — Барлдън отпи от чая. — Имаме си правила. Правилата, които вие пренебрегнахте. Никакви огньове, запалени след залез-слънце — не можем да си позволим да пламне някой пожар през нощта и да няма кой да го изгаси. И забраняваме на външни хора да се задържат след залез-слънце. Този урок го научихме бързо. Първите хора, които останаха тук след стъмване, бяха роднини на Самри бъчваря. На другата сутрин намерихме кръв по стените на дома му. Но сестра му и семейството й си спяха живи и здрави в леглата, които им беше дал. — Кметът помълча. — Сега и те имат същите кошмари.

— Ами просто се махнете — каза Мат. — Напуснете го това проклето място и идете някъде другаде!

— Опитвахме. Винаги се събуждаме пак тук, колкото и далече да сме стигнали. Някои посегнаха на живота си. Погребахме ги. На другата сутрин се събудиха в леглата си.

— Кръв и кървава пепел — измърмори Мат. Полазиха го тръпки.

— Вие оцеляхте — заговори кметът и отново разбърка чая. — Предполагах, че не сте, след като видях петната кръв. Любопитно ни беше къде ще се събудите. Повечето стаи в хановете са заети постоянно от пътници, които вече са част от селото ни, за добро или лошо. Не можем да избираме къде ще се събуди някой. Просто се случва. Някое празно легло получава нов обитател — и после той се буди там всяка сутрин. Все едно, когато чух да си говорите какво сте видели, разбрах, че трябва да сте избягали. Помнехте нощта прекалено ярко. Всеки, който… се присъедини към нас, има кошмарите. Смятайте, че сте извадили късмет. Съветвам ви да си тръгнете и да забравите Хиндерстап.

— Имаме Айез Седай с нас — каза Том. — Те сигурно могат да ви помогнат някак. Можем да кажем на Бялата кула да пратят…

— Не — прекъсна го рязко Барлдън. — Животът ни не е чак толкова лош, след като вече знаем как да се справим с положението. Не искаме да привличаме вниманието на Айез Седай. Щяхме за малко да изгоним групата ви още отначало. Правим го понякога, щом усетим, че пътниците няма да се подчинят на правилата ни. Но вие водехте Айез Седай. Те задават въпроси, стават любопитни. Притеснихме се, че ако ви изгоним направо, ще станат подозрителни и ще влязат насила.

— Принуждаването на хората да напуснат до залез-слънце ги прави още по-подозрителни — намеси се Мат. — А да накараш проклетите слуги в банята да ги убият също не е добър начин да пазиш тайната.

Кметът го погледна унило.

— Някои искаха… е, да ви задържим тук. Помислиха, че ако Айез Седай бъдат вързани тук, ще намерят изход за всички ни. Не всички сме съгласни. Все едно, това е наш проблем. Моля ви, просто… просто си вървете.

— Добре. — Мат взе копието си. — Но първо ми кажи тия откъде идват? — И извади от джоба си рисунката.

Барлдън я погледна бегло.

— Раздават ги в околните села. Някой те търси. Както казах на Ледрон снощи, не се занимавам с продажба на гости. Нямах намерение да те отвличам и да рискувам да те задържа тук през нощта само заради някаква си награда.

— Кой ме търси?

— На двайсетина левги оттук, на североизток, има едно градче, Трустеър. Според мълвата, ако ти трябват малко пари, можеш да отнесеш вест за мъж, който прилича на тази рисунка, или на другия. Иди в Трустеър, в хана „Размаханият юмрук“, и ще намериш тоя, дето те търси.

— Друга рисунка ли? — попита Мат намръщено.

— Да. Едър тип, с брада. Бележка отдолу гласи, че имал златни очи.

Мат се обърна към Том, който само вдигна рунтавите си вежди.

— Кръв и кървава пепел — измърмори Мат и дръпна периферията на шапката си. Кой търсеше него и Перин и какво искаха от тях? — Е, ние ще тръгваме.

Погледна Барлдън. Горкият човек. Това важеше за цялото село, впрочем. Но какво можеше Мат да направи по въпроса? Има битки, които човек може да спечели, и други, които трябва просто да остави за някой друг.

— Златото ти е в каруцата — каза кметът. — Нищо не взехме от печалбите ти. Храната също е там. — Погледна Мат в очите. — Държим си на думата тук. Други неща са извън контрола ни, особено за ония, дето не се вслушват в правилата ни. Но няма да ограбим човек само защото е чужденец.

— Много мило от ваша страна — измърмори Мат, докато отваряше вратата. — Е, лек ден тогава, пък като се стъмни, гледайте да не убиете някой наистина. Том, идваш ли?

Веселчунът тръгна към него, накуцваше от старата си рана. Барлдън стоеше насред стаята, забил поглед в чашата чай. Май съжаляваше, че в нея няма нещо по-силно.

Излязоха и Том попита:

— Значи тръгваме по дирите на тоя, дето разпространява рисунките ти?

— Вярно като Светлината. Точно това ще направим — отвърна Мат, докато връзваше ашандарей за седлото на Пипс. — Бездруго е на пътя за Четирима крале. Ще водя коня ти, ако можеш да караш каруцата.

Том кимна. Оглеждаше замислено къщата на кмета.

— Какво? — попита Мат.

— Нищо, момко. Просто… тъжна история. Нещо му е сбъркано на света. Тук има възел в Шарката. Градчето се разплита всяка нощ, а след това светът се опитва да го намести всяка сутрин, за да оправи отново нещата.

— Ами, по-внимателни трябва да са.

Селяните бяха докарали пълната с храна каруца. Конете бяха хубави, жълто-кафяви на цвят.

— По-внимателни ли? — рече Том. — Как? Кметът е прав, те наистина се опитаха да ни предупредят.

Мат изсумтя и отвори капака на сандъчето да види златото си. Беше си там, точно както го бе уверил кметът.

— Не знам. Може да сложат предупредителна табела или нещо такова. Здрасти. Добре дошли в Хиндерстап. Ако останете след залез-слънце, през нощта ще ви убием и ще ви изядем на закуска. Опитайте баничките с кайма на Мартна Бейли. Винаги пресни!

Том не се изкиска.

— Не е смешно, момко. Твърде много трагедия има в това градче за такава вятърничавост.

— Странно — отрони Мат, докато отброяваше толкова злато, колкото смяташе, че ще е добра цена за храната и каруцата. После, след малко размисъл, добави още няколко сребърни корони. Остави монетите на купчинка на прага на кметската къща и затвори сандъчето. — Колкото по-трагични стават нещата, толкова повече ме напушва смях.

— Наистина ли ще я вземем тази каруца?

— Храната ни трябва — отвърна Мат и натика сандъчето по-навътре. Няколко големи пити сирене и шест овчи бута лежаха до буретата с ейл. Храната миришеше вкусно и стомахът му изръмжа. — Спечелих си я честно.

Погледна селяните по улицата. Когато ги бе видял предния ден, си беше помислил, че мудният им вървеж е заради мързеливия нрав на планинците. Вече знаеше, че причината е съвсем друга.

— И изобщо не се чувствам гузен, че им взимам каруцата и конете. Съмнявам се, че тия хорица ще пътуват много в бъдеще…