Дан Браун
Изгубеният символ (98)

96

Малах стоеше в коридора и оглеждаше кървавата сцена. Домът му приличаше на бойно поле.

Робърт Лангдън лежеше в безсъзнание в краката му.

Катрин Соломон беше вързана и със запушена уста на пода в трапезарията.

Трупът на охранителката бе проснат наблизо, след като се бе свлякъл от стола, върху който го беше нагласил. За да спаси собствения си живот, тази жена бе изпълнила каквото й бе заповядал: с опрян в гърлото нож, тя отговори на неговия джиесем и повтори лъжата, която подмами Лангдън и Катрин да дотичат тук. „Тя нямаше партньорка и Питър Соломон определено не е добре“. Веднага щом охранителката изпълни задачата си, Малах безшумно я удуши.

За да допълни илюзията, че не си е вкъщи, той позвъни на Белами с хендсфрито в една от колите си. „В момента пътувам — каза на архитекта и който друг го слушаше. — Питър е в багажника“. Всъщност се движеше само от гаража до предния двор, където беше паркирал безразборно няколко от многобройните си автомобили с включени фарове и работещи двигатели.

Измамата сработи идеално.

Почти.

Единственият проблем беше окървавеният труп с щръкналата от шията му отвертка. Малах го претърси и не можа да не се ухили, когато откри свръхмодерна радиостанция и джиесем с емблемата на ЦРУ. „Явно даже те са наясно с моята сила“. Извади батериите и разби двете устройства с тежък бронзов стопер за врата.

Знаеше, че трябва да действа бързо, особено щом в играта участваше ЦРУ. Върна се при Лангдън. Професорът лежеше в несвяст и щеше да остане в това състояние още известно време. Погледът му боязливо се насочи към каменната пирамида на пода до отворената чанта на Лангдън. Дъхът му секна и сърцето му се разтуптя.

„Чаках години…“

Ръцете му леко трепереха. Докато бавно прокарваше пръсти по надписа, съдържащото се в текста обещание го изпълни със страхопочитание. Преди да изпадне в транс обаче, Малах върна пирамидата в чантата при пирамидиона и дръпна ципа.

„Скоро ще сглобя пирамидата… на много по-сигурно място“.

Преметна кожената чанта на едното си рамо и се опита да нагласи Лангдън на другото, но загорялото тяло на професора тежеше доста повече, отколкото очакваше. В крайна сметка се задоволи да го хване под мишниците и да го повлече по пода. „Там, където ще се озове, няма да му хареса“, помисли си.

Телевизорът в кухнята гърмеше. Това беше част от измамата и още не го бе изключил. В момента телевизионен проповедник четеше „Отче наш“ заедно с паството си. Малах се зачуди дали някой от хипнотизираните му зрители има представа откъде всъщност произлиза тази молитва.

— … както на небето, тъй и на земята… — напевно произнасяха богомолците.

„Да — помисли си той. — Както горе, тъй и долу“.

— … и не въведи нас в изкушение…

„Помогни ни да овладеем слабостта на нашата плът“.

— … избави ни от лукавия… — молеха се те.

Малах се усмихна. „Виж, това може да се окаже трудно. Мракът расте“. Въпреки това трябваше да им отдаде дължимото. Поне се опитваха. Хората, които разговаряха с невидими сили и молеха за помощ, бяха изчезващ вид в този модерен свят.

Докато влачеше Лангдън в дневната, паството завърши с „Амин!“

„Амон — поправи ги той. — Египет е люлката на вашата религия“. Бог Амон беше прототип на Зевс… Юпитер… и всяко модерно лице на Бога. До ден-днешен всички религии на земята използваха варианти на неговото име: Амин! Ом!

Телевизионният проповедник цитираше стихове от Библията, в които се описваше йерархия на ангели, демони и духове, управляващи небето и ада.

— Защитете душата си от зли сили! — предупреждаваше той. — Извисете сърцата си в молитва! Бог и неговите ангели ще ви чуят!

„Има право. Но ще ги чуят и демоните“.

Малах отдавна беше научил, че правилното практикуване на Изкуството може да отвори портал към царството на духовете. Подобно на самото човечество, съществуващите там невидими сили имаха много форми, добри и зли. Онези на Светлината лекуваха, закриляха и се стремяха да въведат ред във вселената. Онези на Мрака действаха в обратната посока — носеха разруха и хаос.

Ако призовеше невидимите сили правилно, човек можеше да ги убеди да изпълняват желанията му на земята… и това сякаш му даваше свръхестествени способности. В замяна тези сили искаха приношения. Онези на Светлината — молитви и възхвали… онези на Мрака — проливане на кръв.

„Колкото е по-голямо жертвоприношението, толкова по-голяма сила придава то“. Малах бе започнал с кръвта на дребни животни. С времето обаче жертвите му ставаха все по-кървави. „Тази нощ ще направя последната крачка“.

— Пазете се! — извика проповедникът и предупреди паството за настъпващия Апокалипсис. — Скоро ще започне последната битка за душите на хората!

„Наистина — помисли Малах. — И аз ще бъда нейният най-велик воин“.

Естествено, битката се водеше много отдавна. Онези, които усъвършенствали Изкуството в Древен Египет, се превърнали във великите адепти в историята, еволюирали над масите, за да станат истински последователи на Светлината. Вървели като богове по земята. Издигнали разкошни храмове, в които идвали новопосветени от всички краища на света, за да споделят мъдростта им. Създали раса на златни хора. За съвсем кратко човечеството сякаш щяло да се възвиси и да се отърси от земните си окови.

„Златната ера на Древните тайни“.

Ала бидейки от плът, човек бил податлив на греховете високомерие, омраза, нетърпение и алчност. С времето се появили хора, които покварили Изкуството, изопачили го и насочвали силата му за лична изгода. Започнали да използват тази изопачена версия, за да призовават тъмни сили. Възникнало ново изкуство — по-силно, непосредствено и с опияняващо въздействие.

„Такова е моето Изкуство.

Такова е моето Велико дело“.

Просветените адепти и техните езотерични братства били свидетели на надигащото се зло и видели, че човек не използва новооткритото си знание за доброто на своя вид. И затова скрили своята мъдрост, за да я предпазят от очите на недостойните. Така тя се изгубила за историята.

С това настъпил Първородният грях на човека.

И се възцарил дълъг мрак.

До ден-днешен знатните потомци на адептите продължаваха да се борят, слепешком търсеха Светлината, опитваха се да възвърнат изгубената сила от своето минало, да отблъскват мрака на разстояние. Те бяха свещеници в църквите, храмовете и светилищата на всички религии по света. Времето беше изличило спомените… беше ги откъснало от тяхното минало. Вече не познаваха Извора, от който някога е текла могъщата им мъдрост. Когато ги питаха за божествените тайни на предците им, новите пазители на вярата гръмогласно се отричаха от тях и ги заклеймяваха като ерес.

„Наистина ли са забравили?“, зачуди се Малах.

Ехото на древното изкуство все още отекваше по всяко кътче на света, от мистичните кабалисти в юдаизма до езотериците в ислямския суфизъм. Следи оставаха и в християнските тайнства, в техните богоизяждащи ритуали на светото причастие, в йерархията на светци, ангели и демони, в песнопенията и заклинанията, в астрологическите основи на църковния календар, в свещеническите одежди и обещанието за вечен живот. За да прогонят злите духове, свещениците и досега разклащаха кадилници с тамян, биеха свещени камбани и поръсваха със светена вода. Християните все още практикуваха свръхестествения екзорсизъм — древен ритуал на тяхната вяра, който изискваше способност не само за прогонване на демони, но и за тяхното призоваване.

„И все пак те не виждат своето минало“.

Мистичното минало на Църквата беше най-очевидно в нейния епицентър. Във Ватикана, в центъра на площад „Свети Петър“, се издигаше огромният египетски обелиск. Изсечен хиляда и триста години преди Иисус да поеме първия си дъх, там този божествен монолит нямаше никакво значение, нямаше никаква връзка с модерното християнство. И все пак се намираше там. В сърцето на Христовата църква. Каменен фар, крещящ да бъде чут. Спомен за онези неколцина мъдреци, които знаели откъде е започнало всичко. Родена от лоното на Древните тайни, тази Църква все още пазеше своите ритуали и символи.

„Един символ над всичко“.

Един изключителен християнски образ украсяваше нейните олтари, одежди, храмове и Свещено писание — принесено в жертва безценно човешко същество. Християнството повече от всяка друга вяра разбираше преобразяващата сила на жертвоприношението. В чест на жертвата, направена от Иисус, неговите последователи и досега правеха своите скромни жестове на саможертва… пост, въздържание, десятък.

„Всички тези жертви са безсилни, естествено. Без кръв… няма истинско жертвоприношение“.

Силите на мрака отдавна бяха прегърнали кръвната жертва и така бяха станали толкова могъщи, че силите на доброто сега се бореха да ги овладеят. Скоро Светлината напълно щеше да бъде погълната и последователите на мрака свободно щяха да властват над човешките умове.