Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 219 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

21

„Апотеозът на Вашингтон“ — фреската, покриваща тавана на Ротондата на площ 433 квадратни метра — е нарисувана през 1865 г. от Константино Брумиди.

Известен като „капитолийския Микеланджело“, този художник оставял клеймото си върху вашингтонската Ротонда по същия начин, по който и Микеланджело — върху Сикстинската капела, стенописвайки най-високата част на залата, тавана. Също като Микеланджело, Брумиди сътворява едни от най-красивите си произведения във Ватикана. Той обаче емигрира в Америка през 1852-ра и заменя най-големия Божи храм с едно ново светилище, вашингтонския Капитолий, който днес се гордее с примерите за неговия талант — от стенописите в техниката trompe l’oeil в Коридорите на Брумиди до фриза на тавана на вицепрезидентския кабинет. И все пак повечето историци смятат тъкмо гигантското изображение на тавана на Ротондата за най-големия шедьовър на Брумиди.

Робърт Лангдън вдигна поглед към грамадната фреска. Обикновено се забавляваше със сепването на студентите, когато се сблъскваха с тази странна образност, но в момента просто се чувстваше впримчен в кошмар, който все още му предстоеше да разбере.

Директор Сато стоеше до него с ръце на кръста и намръщено зяпаше тавана. Лангдън усещаше, че тя реагира по същия начин, по който и мнозина други, спрели, за да се загледат за пръв път в картината, намираща се в сърцето на тяхната страна.

„Пълен смут“.

„И не си единствената“, помисли си Лангдън. Колкото повече хората се взираха в „Апотеоза на Вашингтон“, толкова по-странен им изглеждаше.

— В центъра е Джордж Вашингтон — поясни ученият и посочи средата на купола, който се издигаше на близо петдесет и пет метра над тях. — Както виждате, той носи бели одежди и придружаван от тринайсет девици, се издига на облак над смъртните. Това е неговият апотеоз… преобразяването му в бог.

Сато и Андерсън мълчаха.

— Наоколо има странни, анахронични фигури: древни богове, даряващи знания на нашите предци — продължи Лангдън. — Минерва вдъхновява великите изобретатели на нашата страна за технически открития — Бен Франклин, Робърт Фултън, Самюъл Морз. — Той ги посочи един по един. — А ей там е Вулкан, който ни помага да създадем парен двигател. До тях Нептун ни учи да прокараме трансатлантически кабел. Следва Церера, богинята на зърното, от чието име произлиза английската дума за житни растения, „cereal“. Тя седи в комбайна на Маккопмик, селскостопанското откритие, превърнало родината ни в световен лидер в производството на храни. Фреската съвсем открито изобразява как нашите предци получават мъдрост от боговете. — Робърт погледна Сато. — Знанието е сила, а правилното знание позволява на човек да върши чудеса, почти божествени дела.

Директорката на СЗС също откъсна очи от тавана, впери ги в него и разтри врата си.

— Прокарването на телефонен кабел е много далеч от божествеността.

— За съвременния човек може би — отвърна Лангдън. — Но ако знаеше, че човечеството вече притежава способността да води презокеански разговори, да лети със скоростта на звука и да пътува до луната, Джордж Вашингтон щеше да реши, че сме станали богове, способни да вършат чудеса. — Той замълча за миг. — Футуристът Артър Кларк казва, че „всяка достатъчно развита технология е неразличима от магия“.

Сато сви устни, очевидно потънала в размисъл. Хвърли поглед към отрязаната ръка и проследи посоката на изпънатия показалец.

— Казали са ви: „Питър ще посочи пътя“, професор Лангдън. Нали така?

— Да, госпожо, но…

Директорката се обърна към Андерсън.

— Началник, има ли начин да се доближим до фреската, за да я разгледаме по-внимателно?

Шефът на охраната на Капитолия кимна утвърдително и каза:

— От вътрешната страна на купола има коридор.

Лангдън погледна нагоре към миниатюрния парапет, който се виждаше точно под стенописа, и се напрегна.

— Няма нужда да се качваме там. — Вече го беше правил, като гост на един сенатор и неговата съпруга, и едва не бе припаднал от шеметната височина и опасната пътека.

— Няма нужда ли? — попита Сато. — Професор Лангдън, имаме си работа с човек, който смята, че в тази зала има портал, способен да го превърне в бог. Фреската на тавана символизира преобразяването на човек в бог, а пък отрязаната ръка сочи право към нея. Като че ли всичко настойчиво ни води нагоре.

— Малцина го знаят, обаче в купола има една шестоъгълна касета, която наистина се отваря като портал — обади се Андерсън. — През нея може да се надникне надолу и…

— Чакайте малко — прекъсна го Лангдън. — Вие пропускате главното. Онзи човек търси символичен портал — вход, който не съществува. Когато каза: „Питър ще посочи пътя“, той говореше метафорично. Сочещият жест с изпънати показалец и палец е широко разпространен символ на Древните тайни и се среща в древното изкуство по целия свят. Можем да го открием в три от най-прочутите шедьоври на Леонардо да Винчи, „Тайната вечеря“, „Поклонението на влъхвите“ и „Свети Йоан Кръстител“. Това е символ на мистичната човешка връзка с Бог. — „Както горе, тъй и долу“. Странният избор на думи вече започваше да му се струва по-смислен.

— Никога не съм го виждала — заяви Сато.

„Тогава гледай спортните канали“, помисли Робърт. Винаги му ставаше смешно, когато видеше някой професионален спортист да сочи към небето след тъчдаун или хоумрън в знак на благодарност към Бог. Чудеше се колко от тях знаят, че продължават предхристиянска традиция, изразяваща признателност към мистичната сила горе, която за един кратък миг ги е преобразила в богове, способни на чудотворни дела.

— Ако това ще ви помогне, ръката на Питър не е първата такава в тази Ротонда — каза Лангдън.

Японката го зяпна така, като че ли се е побъркал.

— Моля?

Той посочи блекберито в ръката й.

— Потърсете в Гугъл „Джордж Вашингтон Зевс“.

Сато се поколеба, ала започна да пише. Андерсън се приближи до нея и напрегнато се вторачи над рамото й.

— Някога в Ротондата се извисявала голяма статуя на Джордж Вашингтон… изобразен като бог — осведоми ги Лангдън. — Седял в абсолютно същата поза като Зевс в Пантеона, с разголена гръд. В лявата си ръка държал меч, а дясната била вдигната с изпънати палец и показалец.

Директорката на СЗС очевидно намери някакво изображение в интернет, защото Андерсън изумено зяпна екрана на блекберито.

— Чакайте, това Джордж Вашингтон ли е?

— Да — потвърди Робърт. — Изобразен като Зевс.

— Вижте му ръката. — Шефът на охраната продължаваше да наднича над рамото на Сато. — Дясната му ръка е в същото положение като на господин Соломон.

„Нали ви казах, ръката на Питър не е първата такава в Ротондата“, помисли Лангдън. Когато за пръв път показали в Ротондата статуята на голия Джордж Вашингтон, изваяна от Хорейшо Гриноу, мнозина се шегували, че Вашингтон сигурно се пресяга към небето в отчаян опит да намери някакви дрехи. Когато обаче американските религиозни идеали се променили, шеговитата критика прераснала в спорове и статуята била захвърлена в някаква барака в Източната градина. В момента тя се намираше в Националния музей за американска история на Смитсъновия институт. Посетителите там нямаха основание да подозират, че тя е една от последните връзки с времето, когато бащата на тази страна е господствал над вашингтонския Капитолий като бог… като Зевс над Пантеона.

Директорката на СЗС набра някакъв номер на блекберито си, явно решила, че е подходящ момент да провери подчинените си.

— Нещо ново? — Изслуша търпеливо отговора. — Разбирам… — Погледна Лангдън, после отрязаната ръка. — Сигурни Ли сте?… Добре, благодаря. — Затвори и отново се обърна към професора. — Моите хора са направили някои проучвания и потвърждават съществуването на вашата така наречена Ръка на тайните и всичко останало, което казахте: знаците на петте пръста — звездата, слънцето, ключа, короната и фенера, — както и факта, че тази ръка е древна покана за получаване на тайни знания.

— Много се радвам — отвърна Робърт.

— Няма защо — отсече директорката. — Изглежда, че се намираме в задънена улица, докато не ми кажете всичко, което още криете от мен.

— Моля?!

— Върнахме се в изходна позиция, професор Лангдън. Не ми казахте нищо, което да не мога да науча от собствените ми хора. И затова ще ви попитам още веднъж. Защо тази вечер са ви довели тук? Какво ви прави толкова изключителен? Каква е информацията, която е известна единствено на вас?

— Вече минахме през всичко това — тросна се той. — Нямам представа защо онзи тип си мисли, че изобщо знам нещо!

Почти се изкушаваше да я попита откъде е научила за присъствието му в Капитолия, ала бяха минали и през това. „Безсмислено е“.

— Ако се досещах за следващата стъпка, щях да ви кажа — въздъхна Лангдън. — Обаче не се досещам. Ръката на тайните по традиция се дава от учител на ученик. И скоро след това се получават инструкции… упътване към храм, името на учителя, който ще те учи — каквото и да е! Само че този тип ни е оставил само пет татуировки! Едва ли… — Той внезапно млъкна.

Сато се втренчи в него.

— Какво има?

Очите на Робърт отново се стрелнаха към ръката. „Пет татуировки“. Вече разбираше, че последните му думи може да не са съвсем верни.

— Професор Лангдън? — не го оставяше Сато.

Той направи няколко крачки към отвратителната ръка на пода. „Питър ще посочи пътя“.

— По-рано ми хрумна, че този тип може да е оставил нещо, стиснато в дланта на Питър — карта, писмо или някакво упътване.

— Няма нищо — намеси се Андерсън. — Както виждате, трите пръста не са свити докрай.

— Прав сте — съгласи се Робърт. — Но си помислих, че… — Той приклекна и се опита да погледне изпод пръстите скритата част от дланта. — Може да не е написано на хартия.

— Татуировка ли? — попита шефът на охраната.

Лангдън кимна.

— Виждате ли нещо? — обнадежди се Сато.

Ученият се наведе още по-ниско, за да надникне под свободно свитите пръсти.

— От този ъгъл е невъзможно. Не мога да…

— Уф! — Японката тръгна към него. — Просто я отворете тая проклета длан!

Андерсън се изпречи на пътя й.

— Госпожо! Трябва да изчакаме криминалистите, преди да докосваме…

— Трябват ми отговори — заяви тя, подмина го, клекна и избута Лангдън настрани.

Робърт се изправи. Пред изумения му поглед Сато извади от джоба си химикалка и внимателно я пъхна под трите свити пръста. После ги разтвори един по един, така че да се види цялата длан.

Директорката на СЗС вдигна очи към Робърт и по лицето й плъзна бледо подобие на усмивка.

— Пак се оказахте прав, професор Лангдън.