Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 219 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

109.

Модифицираният хеликоптер UH–60 се носеше ниско над покривите на Калорама Хайтс към място с координати, получени от поддържащата група. Агент Симкинс пръв забеляза черния джип кадилак „Ескалейд“, паркиран небрежно на моравата пред едно от именията. Порталът беше затворен и в къщата цареше мрак и тишина.

Сато даде знак за кацане.

Вертолетът тежко се приземи на предната морава сред още няколко коли… една от които седан на сигнално-охранителна фирма с буркан на покрива.

Симкинс и хората му изскочиха навън, извадиха оръжията си и тичешком се изкачиха по стълбището. Входната врата бе заключена. Симкинс сви шепи и надзърна през един прозорец. Във фоайето бе тъмно, но той различи на пода блед човешки силует.

— Мамка му — прошепна агентът. — Хартман е.

Един от хората му вдигна стол от верандата и го запрати през френския прозорец. Звънът на разбитото стъкло едва се чу от грохота на хеликоптера зад тях. След секунди всички бяха вътре. Симкинс се втурна към фоайето и приклекна до Хартман, за да му провери пулса. Нищо. Навсякъде имаше кръв. После видя отвертката в гърлото му.

„Господи!“ Изправи се и даде знак на хората си да започнат пълно претърсване.

Агентите се разгърнаха на първия етаж, пронизваха мрака на разкошния дом с лазерните си мерници. Не намериха нищо в дневната и кабинета, но за своя огромна изненада в трапезарията откриха удушената служителка от сигнално-охранителната фирма. Симкинс бързо губеше надежда, че Робърт Лангдън и Катрин Соломон са живи. Жестокият убиец явно беше заложил капан и щом бе успял да се справи с агент от ЦРУ и въоръжена охранителна, един професор и един учен най-вероятно не бяха имали никакъв шанс.

Щом приключиха на първия етаж, Симкинс прати двама агенти да проверят горе. Междувременно в кухнята се натъкна на стълбище към сутерена и се спусна по него. Долу включи осветлението и се озова в просторно безупречно чисто помещение, което сякаш изобщо не се използваше. Котли, голи циментови стени, няколко сандъка. „Тук няма абсолютно нищо“. Качи се обратно в кухнята тъкмо когато хората му слизаха от втория етаж. Всички клатеха глави.

В къщата нямаше никого.

Нямаше и други трупове.

Той се обади на Сато по радиостанцията, за да докладва, че теренът е чист, и да й съобщи заварената от тях мрачна картина.

Когато стигна във фоайето, директорката на СЗС вече се качваше по стълбището на предната веранда. Зад нея се виждаше Уорън Белами — седеше замаян и самотен в хеликоптера с титановото куфарче на Сато в краката си. Чрез криптирани сателитни връзки лаптопът осигуряваше достъп до компютърната система на ЦРУ от всяка точка на планетата. По-рано същата нощ Сато го беше използвала, за да разкрие на архитекта някаква информация, която го бе поразила до такава степен, че оттогава им оказваше пълно съдействие. Симкинс нямаше представа какво е видял възрастният афроамериканец, но явно го беше потресло.

Сато влезе във фоайето, спря за миг над трупа на Хартман, после вдигна очи и ги впери в Симкинс.

— Нито следа от Лангдън и Катрин, така ли? А Питър Соломон?

Агентът поклати глава.

— Ако още са живи, сигурно ги е взел със себе си.

— Има ли компютър в къщата?

— Да, госпожо директор. В кабинета.

— Заведи ме там.

Той я поведе към дневната. Навсякъде по дебелия килим бяха пръснати стъкла от разбития френски прозорец. Минаха покрай камина, голяма картина и няколко книжни лавици и стигнаха до вратата на кабинета. В облицованата с дървена ламперия стая имаше старинно писалище с голям компютърен монитор. Сато заобиколи зад писалището, погледна екрана, намръщи се и процеди:

— По дяволите!

Симкинс отиде при нея и проследи погледа й. Екранът беше черен.

— Какво има?

Директорката посочи откачената докинг станция на бюрото.

— Той използва лаптоп. Взел го е.

Агентът не я разбра.

— Обектът разполага с информация, която искате да видите, така ли?

— Не — мрачно отвърна Сато. — Разполага с информация, която не искам да види никой.

 

 

В тайното подземие Катрин Соломон чу грохота на хеликоптерните перки, последван от разбито стъкло и тежки обувки на горния етаж. Опита се да вика за помощ, но парцалът в устата не й позволяваше. Не можеше да издаде нито звук. Колкото повече се напрягаше, толкова по-бързо течеше кръвта от ръката й.

Задъха се и малко й се зави свят.

Знаеше, че трябва да се успокои. „Използвай ума си, Катрин“. Събра цялата си воля и изпадна в медитативно състояние.

Умът на Робърт Лангдън блуждаеше в космическата празнота. Надничаше в безкрайната бездна и търсеше отправни точки. Не намираше нищо.

Пълен мрак. Пълна тишина. Пълен покой.

Нямаше дори притегляне, за да му подскаже накъде е горе.

Тялото му не съществуваше.

„Това трябва да е смъртта“.

Времето сякаш се разтягаше и свиваше, като че ли нямаше значение на това място. Беше изгубил представа колко отдавна е тук.

„Десет секунди? Десет минути? Десет дни?“

Изведнъж обаче, като огнени експлозии в далечни галактики, започнаха да се появяват спомени, носеха се насреща му като ударни вълни в безкрайно небитие.

Робърт Лангдън внезапно започна да си спомня. Образите го разкъсваха… живи и плашещи. Гледаше нагоре към лице, покрито с татуировки. Две мощни ръце повдигнаха главата му и я блъснаха в пода.

Изригна болка… и после мрак.

Сива светлина.

Пулсиране.

Откъслечни спомени. Влачеха го надолу, надолу, надолу. Похитителят му напяваше нещо.

„Verbum significatium… Verbum omnificum… Verbum perdo…“