Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 219 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

37

Малах беше виждал някои наистина зловещи места, но едва ли някое можеше да съперничи на чуждия свят в Модул 3. „Спиртосаният модул. Все едно луд учен е завладял някой хипермаркет и е натъпкал всички пътеки и стелажи с всевъзможни стъкленици“. Осветеното като фотолаборатория огромно помещение бе окъпано в червеникаво сияние, което се излъчваше изпод лавиците, процеждаше се нагоре и осветяваше пълните със спирт съдове. От болничната миризма на стабилизиращите химикали му призляваше.

— В този модул има над двайсет хиляди образци — обясняваше дебеличкото момиче. — Риби, гризачи, бозайници, влечуги.

— Само мъртви, надявам се? — с престорено нервен глас попита Малах.

Момичето се засмя.

— Да, да. Всички са съвсем мъртви. Признавам, и аз не смеех да припаря тук почти половин година след като постъпих на работа.

Напълно я разбираше. Накъдето и да погледнеше, виждаше стъкленици с мъртви форми на живот — саламандри, медузи, плъхове, бръмбари, птици и други неща, които не познаваше. И като че ли тази колекция не беше достатъчно страшна, червеното осветление, което предпазваше фоточувствителните образци от продължително излагане на светлина, оставяше у посетителя впечатлението, че се намира в гигантски аквариум, в който безжизнените същества някак си се събират, за да го наблюдават от сенките.

— Това е коелакант. — Придружителката му посочи голям плексигласов контейнер с най-грозната риба, която Малах беше виждал. — Смятало се, че са изчезнали заедно с динозаврите, но този е хванат край Африка преди няколко години и е дарен на Смитсъновия музей.

„Късметлии“, помисли си той. Почти не я слушаше и оглеждаше стените за охранителни камери. Видя само една, насочена към входната врата — нищо чудно, като се имаше предвид, че вероятно можеше да се влезе само през нея.

— А ето и това, което искахте да видите… — Триш Дън го поведе към грамадния резервоар, който беше привлякъл вниманието му през прозореца. — Най-дългият ни екземпляр. — Тя с театрален жест посочи противното същество като водеща на телевизионна игра, показваща нов автомобил. — Архитевтис.

Резервоарът на сепията приличаше на няколко стъклени телефонни кабини, сложени настрани и запоени една за друга. В продълговатия прозрачен плексигласов ковчег „плуваше“ отвратително бледо аморфно тяло. Малах погледна издутата му, напомняща на чувал глава и големите му колкото бейзболни топки очи и отбеляза:

— В сравнение с него вашият коелакант е истински красавец.

— Почакайте да го видите осветен.

Триш избута назад продълговатия капак на резервоара и отвътре ги лъхнаха спиртни пари. Тя бръкна вътре, натисна електрическия ключ точно над линията на течността и включи монтираните в основата на контейнера флуоресцентни лампи. Архитевтисът засия в цялата си прелест — колосална глава, прикрепена към хлъзгава маса от разлагащи се пипала и остри като бръснач смукала.

Жената обясняваше, че архитевтисът можел, да победи спермацетов кит в битка.

Малах чуваше само празен брътвеж.

Моментът настъпваше.

 

 

Триш Дън винаги се чувстваше малко неспокойна в Модул 3, ала тръпките, които я побиха сега, бяха по-различни.

Интуитивни. Първични.

Опита се да не им обръща внимание, но положението ставаше по-лошо — нещо дълбоко в нея я глождеше. Въпреки че не можеше да открие източника на тревогата си, инстинктът й ясно й подсказваше, че е време да се махне оттук.

— Та така, това е сепията — заключи тя и бръкна в резервоара, за да изключи лампите. — Може би е по-добре вече да тръгваме за лабораторията на…

Една широка длан запуши устата й и дръпна главата й назад. В същия миг могъща ръка се уви около тялото й и я прикова към твърди като скала гърди. За стотна от секундата Триш се вцепени от смайване.

После дойде ужасът.

Мъжът се пресегна към гърдите й, хвана електронната й карта и рязко я дръпна надолу. Ремъкът опари врата й, преди да се скъса. Картата падна на пода в краката им. Тя започна да се съпротивлява, опита се да се извърти и да се отскубне, но не можеше да се мери по ръст и сила с него. Помъчи се да изкрещи, ала дланта здраво затискаше устата й. Той се наведе, доближи устни до ухото й и прошепна:

— Когато сваля ръка от устата ти, няма да викаш, ясно ли е?

Триш енергично закима. Дробовете й се пръскаха. „Не мога да дишам!“

Онзи махна дланта си и тя дълбоко си пое дъх.

— Пуснете ме! — каза задъхано. — Какво искате?!

— Кажи ми ПИН кода си — заповяда мъжът.

Метасистемната анализаторка се обърка окончателно.

„Катрин! Помощ! Кой е този човек?“

— От охраната ще ви видят! — каза Триш, макар отлично да знаеше, че са извън обсега на камерите. „Пък и никой не ги гледа“.

— ПИН кодът ти — повтори мъжът. — Който съответства на електронната ти карта.

Леден страх запари под лъжичката й и тя рязко се завъртя, откопчи едната си ръка и замахна към очите на нападателя си. Пръстите й улучиха плът и одраха бузата му. Под тях останаха четири тъмни следи. В следващия миг тя разбра, че това не е кръв. Мъжът носеше грим и тя просто го беше изтрила — а отдолу бяха скрити тъмни татуировки.

„Какво е това чудовище?“

Той я завъртя и сякаш със свръхчовешка сила я вдигна над отворения резервоар на сепията. Лицето й увисна над спирта, парите изгориха ноздрите й.

— ПИН кодът ти — потрети онзи.

Очите й горяха, виждаше бледата плът на сепията под лицето си.

— Казвай. — Той натисна лицето й още по-надолу. — ПИН кодът!

Гърлото й вече също гореше.

— Нула-осем-нула-четири! — изломоти тя. Едва дишаше. — Пуснете ме! Нула-осем-нула-четири!

— Ако лъжеш… — Мъжът я доближи до течността още повече, косата й се потопи в спирта.

— Не лъжа! — закашля се тя. — Четвърти август! Това е рожденият ми ден!

— Благодаря, Триш.

Могъщите му длани стиснаха главата й още по-здраво и със смазваща сила я запратиха напред и надолу. Лицето й потъна в резервоара, пареща болка прониза очите й. Онзи я натисна още по-надълбоко и цялата й глава се скри под повърхността. Триш усети, че лицето й се допира до месестата глава на сепията.

Събра всичките си сили и рязко се изви назад, за да се измъкне. Ала яките ръце не поддаваха.

„Трябва да дишам!“

Напрягаше се да не отваря очи и уста. Дробовете й пламтяха, докато се бореше с неустоимото желание да си поеме дъх. „Не! Недей!“ Но накрая инстинктът надделя.

Устата й се отвори и дробовете й се разгънаха, за да поемат кислорода, за който копнееше тялото й. Вместо него в гърлото й нахлу спирт. Когато стигна до дробовете, Триш изпита болка, каквато изобщо не си беше представяла, че е възможна. Това продължи няколко секунди. После светът помръкна.

 

 

Малах стоеше до резервоара и докато си поемаше дъх, оглеждаше резултата от действията си.

Безжизнената му жертва лежеше просната върху ръба на контейнера с лице, все още потопено в спирта. Видът й му напомни за единствената друга жена, която беше убил през живота си.

Изабел Соломон.

„Много отдавна. В един друг живот“.

Отново сведе очи към бездиханното тяло. Хвана го за дебелите бедра, повдигна го и го прехвърли в резервоара. Триш Дън потъна с главата надолу. Вълните постепенно се успокоиха и тя остана да виси над огромната сепия. После дрехите й натежаха, тя започна да потъва и тялото й се отпусна върху морското чудовище.

Малах избърса ръце и нагласи плексигласовия капак на мястото му.

„В Спиртосания модул има нов експонат“.

Вдигна картата на Триш от пода и я пъхна в джоба си. „Нула-осем-нула-четири“.

Когато го беше посрещнала във фоайето, Малах видя в нея само излишна пречка. После разбра, че електронната й карта и паролата й са неговата застраховка. Ако залата за съхранение на информация наистина се окажеше толкова добре защитена, колкото бе намекнал Питър, вероятно щеше да има известни затруднения да убеди Катрин да му я отключи. „А сега си имам собствен ключ“. Нямаше да се наложи да губи време, за да подчини Катрин на волята си.

Когато се изправи, зърна отражението си. Гримът му беше размазан. Нямаше значение. Докато Катрин подредеше всички парченца от мозайката, вече щеше да е късно.