Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 220 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

18

Катрин Соломон облече бялата си престилка и започна обичайния си ритуал, както при всяко свое идване в лабораторията — нейните „визитации“, както ги наричаше брат й.

Като нервен родител, наглеждащ спящо бебе, тя надникна в машинното отделение. Водородната горивна клетка работеше равномерно. Всички допълнителни резервоари лежаха стабилно върху стойката си.

Катрин продължи по коридора към залата за съхранение на информация. Както винаги, двете холографски устройства спокойно бръмчаха в отсека с контролирана температура. „Всичките ми проучвания“, помисли си тя, загледана през осемсантиметровото противоударно стъкло. За разлика от големите си колкото хладилник предшественици, холографските запаметяващи устройства повече приличаха на лъскави стереоуредби, поставени върху стълбовидни пиедестали.

Двата холографски диска в лабораторията бяха синхронизирани и абсолютно еднакви. Те служеха за подсигуряване и пазеха идентични копия на работата й. Повечето правила за съхраняване на информация препоръчваха допълнителна подсигуряваща система на друго място в случай на земетресение, пожар или кражба, но Катрин и Питър се бяха разбрали, че запазването на тайната е от първостепенна важност. Щом тази информация напуснеше сградата, за да бъде съхранена във външен сървър, вече не можеха да са сигурни, че ще остане конфиденциална.

Останала доволна, че всичко е наред, тя тръгна обратно по коридора. Докато завиваше зад ъгъла обаче, забеляза нещо неочаквано в отсрещния край на лабораторията. „Какво е това, за бога?“ От цялото оборудване се отразяваше приглушено сияние. Катрин припряно отиде да погледне и с изненада установи, че иззад плексигласовата стена на контролната зала прониква светлина.

„Дошъл е“. Тя се втурна нататък, стигна до вратата на залата и рязко я отвори.

— Питър!

Пълната жена, която седеше на терминала, подскочи.

— Господи, Катрин! Уплаши ме!

Триш Дън, единственият друг човек, когото братът и сестрата допускаха тук, беше метасистемен анализатор и рядко работеше през уикенда. Двайсет и шест годишната червенокоса специалистка по моделиране на данни беше подписала декларация за неразгласяване на информация, достойна за КГБ. Тази вечер явно работеше на плазмената стена, грамаден плосък екран, който приличаше на монитор от центъра за контрол на полетите на НАСА.

— Извинявай — каза Триш. — Не знаех, че вече си дошла. Опитвах се да приключа, преди с брат ти да се появите.

— Разговаряла ли си с него? Закъснява и не отговаря на телефона си.

Младата жена поклати глава.

— Басирам се, че още се чуди как се работи с оня нов айфон, дето му го подари.

Катрин оцени чувството й за хумор; самото присъствие на Триш й даде една идея.

— Всъщност се радвам, че си тук. Навярно ще можеш да ми помогнеш за нещо, ако не възразяваш.

— Каквото и да е, сигурна съм, че е по-интересно от футбола.

Катрин дълбоко си пое дъх, за да успокои мислите си.

— Не знам точно как да го обясня, но днес чух една необикновена история…

 

 

Триш Дън не знаеше каква история е чула Катрин Соломон, ала очевидно страшно я беше разстроила. Обикновено спокойните сиви очи на шефката й изглеждаха разтревожени и от влизането си в помещението три пъти бе отмятала кичури коса зад ушите си — нервен „признак“, както му казваше Триш. „Блестяща изследователка. Слаба покерджийка“.

— Тази история ми звучи като измислица… като стара легенда. — Катрин замълча за миг и за пореден път пъхна кичур коса зад ушите си.

— И все пак?

По-възрастната жена въздъхна.

— И все пак днес научих от сигурен източник, че легендата е истина.

— Добре… — „Накъде клони всъщност?“

— Ще разкажа всичко на брат ми, но ми се струва, че преди това ти можеш да ми помогнеш да хвърля известна светлина върху случая. Бих искала да знам дали тази легенда е била потвърждавана някъде другаде в миналото.

— Изобщо в миналото ли?

Катрин кимна.

— Където и да е по света, на какъвто и да е език, по което и да е време.

„Странна молба, но определено изпълнима“ — помисли Триш. Преди десет години това нямаше да е възможно. Днес обаче, при наличието на интернет и с дигитализирането на големите библиотеки и музеи по света, целта на Катрин можеше да се изпълни с помощта на сравнително проста търсачка, снабдена с модули за превод, и с няколко точно подбрани ключови думи.

— Няма проблем — отвърна Триш. В много от научните книги в лабораторията имаше откъси на древни езици и Катрин често я молеше да пише специализирани модули за оптично разпознаване на текст и превод. Триш вероятно беше единствената метасистемна специалистка на света, създала модули за превод от древнофризийски, маекски и акадски.

Модулите щяха да помогнат, но номерът със създаването на ефективна търсеща машина се състоеше в избора на точните ключови думи. „Уникални, само че не прекалено ограничаващи“.

Катрин явно изпреварваше Триш с една крачка и вече нахвърляше подходящи ключови думи върху лист хартия. Беше написала десетина, когато спря, замисли се за миг и надраска още няколко.

— Добре — въздъхна накрая тя и й подаде листа.

Триш го прегледа и се ококори. „Що за щура легенда?!“

— Нима искаш да търся всички тия ключови изрази? — Една от думите дори не й беше позната. „Това изобщо на английски ли е?“ — Наистина ли смяташ, че ще ги открием всички на едно място? Дословно?

— Да опитаме.

По-младата жена щеше да каже „невъзможно“, само че тази дума беше забранена в лабораторията. Катрин я смяташе за опасна психическа нагласа в област, която често преобразуваше измамните предубеждения в доказани истини. Триш Дън сериозно се съмняваше, че тяхното търсене ще попадне в тази категория.

— След колко време ще имаме резултати? — попита шефката й.

— Трябват ми няколко минути, за да напиша търсачката и да я стартирам. После още петнайсетина, докато машината се изчерпа.

— Толкова бързо?

Триш кимна. На традиционните търсачки често им трябваше цял ден, за да обиколят виртуалната вселена, да открият нови документи, да смелят съдържанието им и да го прибавят към база данните си. Само че тя нямаше да напише такава търсачка.

— Ще напиша програма, наречена „делегатор“ — поясни метасистемната анализаторка. — Не е съвсем законна, обаче е бърза. По същество програмата нарежда на чужди търсачки да вършат нашата работа. Повечето бази данни имат вградена търсеща функция — библиотеки, музеи, университети, държавни институции. Затова ще напиша програма, която ще издири техните търсачки, ще им прехвърли твоите ключови думи и ще ги накара да ги търсят. Така ще използваме капацитета на хиляди търсещи машини, работещи едновременно.

Това явно впечатли Катрин.

— Паралелна обработка.

„Вид метасистема“.

— Ще те повикам, ако открия нещо.

— Благодаря. — Катрин я потупа по гърба и тръгна към вратата. — Ще съм в библиотеката.

Триш се зае да пише програмата. Кодирането на търсеща машина бе интелектуална задача далеч под нейното ниво, ала това не я интересуваше. Щеше да направи всичко за Катрин Соломон. Все още понякога не можеше да повярва на късмета, който я беше довел тук.

„Измина дълъг път, малката“.

Преди малко повече от година беше напуснала работа като метасистемен анализатор в една високотехнологична компания. През свободното си време приемаше поръчки като програмистка и създаде свой блог, „Бъдещи приложения в компютърния метасистемен анализ“, макар да се съмняваше, че някой го чете. Ала една вечер телефонът й иззвъня.

— Триш Дън? — учтиво попита женски глас.

— Да, кой се обажда?

— Казвам се Катрин Соломон.

Триш едва не припадна. „Катрин Соломон?!“

— Съвсем наскоро прочетох книгата ви „Ноетичната наука: модерният път към древната мъдрост“ и писах за нея в блога си!

— Да, знам — любезно отвърна жената. — Тъкмо затова се обаждам.

„Естествено. — Триш се почувства тъпо. — Значи даже гениалните учени търсят отзиви за себе си в Гугъл“.

— Вашият блог ме заинтригува — продължи Катрин. — Не подозирах, че метасистемното моделиране е стигнало толкова далече.

— Да, госпожо — едва успя да произнесе Триш, поразена от обаждането на толкова известна личност. — Информационните модели са мълниеносно развиваща се технология с изключително приложение.

Поговориха няколко минути за работата на Триш в областта на метасистемите и обсъдиха опита й в анализа, моделирането и прогнозирането на потока от огромни инфо полета.

— Вашата книга очевидно далеч надхвърля познанията ми — призна Триш, — но разбрах достатъчно, за да видя връзката с моята работа върху метасистемите.

— В блога ви се казва, че според вас метасистемното моделиране може да преобрази ноетичната наука, нали така?

— Абсолютно. Убедена съм, че метасистемите могат да превърнат ноетиката в истинска наука.

— В истинска наука ли? — Гласът на Катрин прозвуча малко по-твърдо. — За разлика от…

„Мамка му, оплесках я“.

— Хм, исках да кажа, че ноетиката е по-… езотерична.

Катрин се засмя.

— Спокойно, шегувам се. Непрекъснато чувам такива неща.

„Не се изненадвам“, помисли Триш. Дори Институтът за ноетични науки в Калифорния характеризираше тази област със загадъчен и неясен език и я дефинираше като изучаване на „прекия и непосредствен достъп на човечеството до познания, надхвърлящи възможностите на нашите нормални сетива и силата на разума“.

Думата „ноетика“, научи Триш, произлизаше от старогръцката дума „ноос“, която най-общо означаваше „вътрешно знание“ или „интуитивен разум“.

— Интересува ме вашата работа върху метасистемите и евентуалната й връзка с проекта, с който се занимавам в момента — продължи Катрин. — Бихте ли се съгласили да се срещнем? Много ми се иска да се възползвам от вашите познания.

„Катрин Соломон иска да се възползва от моите познания?“ Все едно Мария Шарапова да иска съвети за тенис.

На другия ден пред дома й спря бяло волво и от него слезе привлекателна стройна жена с бели джинси. Триш моментално беше обзета от комплекс за малоценност. „Страхотно — изпъшка тя. — Умна, богата и слаба — и трябва да вярвам, че Бог е добър?“ Ала непретенциозността на Катрин скоро я успокои.

Двете седнаха на огромната задна веранда, от която се разкриваше гледка към внушителния имот на Триш.

— Къщата ти е страхотна — каза Катрин.

— Благодаря. Извадих късмет в колежа и лицензирах един мой софтуер.

— Нещо метасистемно ли?

— Предшественик на метасистемите. След единайсети септември властите засичаха и обработваха огромни инфо полета — имейли на граждани, мобилни телефони, факсове, текстове, уебсайтове — и търсеха ключови думи, свързани с терористични организации. Затова написах софтуер, който им позволяваше да анализират инфополето по друг начин… като извличат от него още един вид информация. — Тя се усмихна. — По същество моят софтуер им позволяваше да измерват температурата на Америка.

— Моля?

Триш се засмя.

— Да, звучи шантаво, знам. Искам да кажа, че програмата измерваше емоционалното състояние на страната. Представляваше нещо като барометър на космическия разум, ако щеш. — И обясни, че с помощта на инфополе, генерирано от комуникациите в страната, може да се определи настроението на нацията въз основа на „честотата на поява“ на определени ключови думи и емоционални индикатори. В по-щастливи времена се използва „по-щастлив“ език и обратно. Например, в случай на терористичен атентат, властите можеха да използват инфо полета, за да измерят промяната в психиката на Америка и по-добре да информират президента за емоционалното въздействие на това събитие.

— Невероятно! Значи ти изследваш цялото население… като единен организъм.

— Точно така. Като метасистема. Като едно цяло, дефинирано от сбора от неговите части. Човешкото тяло например се състои от милиони отделни клетки, всяка с различни особености и предназначение, но функционира като едно цяло.

Катрин ентусиазирано закима.

— Като ято птици или риби, който се движат като едно. Ние го наричаме „конвергенция“ или „сдвояване“.

Триш усещаше, че прочутата й гостенка започва да вижда потенциала на метасистемното програмиране за собствената си област, ноетиката.

— Моят софтуер целеше да помогне на държавните институции по-добре да анализират и адекватно да реагират на широкомащабни кризи, например пандемии, национални трагедии, тероризъм, такива неща — поясни младата жена и замълча за миг. — Естествено, винаги съществува възможност да го използват и за други цели… например да направят „снимка“ на националната психическа нагласа и да прогнозират резултата от националните избори или посоката, в която ще тръгне фондовата борса при отварянето й.

— Изглежда много могъщо средство.

Триш посочи голямата си къща.

— И властите смятат така.

Сивите очи на Катрин се спряха върху нейните.

— Триш, може ли да те попитам за моралната дилема, която поставя работата ти?

— Какво имаш предвид?

— Ти си създала софтуер, с който лесно може да се злоупотреби. Онзи, който го притежава, има достъп до деликатна информация, която не е на разположение на всеки. Никакви колебания ли не изпитваше, докато го разработваше?

— Категорично не. — Триш даже не мигна. — Моят софтуер не се различава от… да речем, авиосимулатор. Някои потребители ще изберат мисии за оказване на помощ на изостанали страни. Други ще блъскат пътнически самолети в небостъргачи. Знанието е средство и като всички средства, резултатът от него е в ръцете на потребителя.

Катрин се отпусна назад на стола си. Беше впечатлена.

— Тогава ще ти задам един хипотетичен въпрос.

Триш изведнъж усети, че разговорът им току-що се е превърнал в интервю за постъпване на работа.

По-възрастната жена се наведе, вдигна една песъчинка от верандата и протегна ръка, за да я покаже на събеседничката си.

— Струва ми се, че работата ти върху метасистемите по същество ти позволява да изчислиш тежестта на цял плаж… като претегляш песъчинка по песъчинка.

— Да, общо взето е вярно.

— Както знаеш, тази песъчинка има маса. Много малка маса, но има.

Триш кимна.

— И понеже тази песъчинка има маса, следователно има привличане. То също е прекалено слабо, за да се усети, но го има.

— Така е.

— Ако вземем трилиони такива песъчинки и ги оставим да се привличат помежду си, за да образуват… да речем, луната, тяхното общо привличане ще е достатъчно, за да местят цели океани и да насочват приливите и отливите насам-натам по нашата планета.

Триш нямаше представа накъде води всичко това, но чутото й допадаше.

— Да вземем един хипотетичен пример. — Катрин хвърли песъчинката. — Да допуснем, че мисълта… всяка мъничка идея, която се появява в ума… всъщност има маса. Да допуснем, че мисълта е реално съществуващо нещо и масата й може да се измери. Тя ще е съвсем малка, разбира се, но въпреки това ще я има. Какво ще означава това?

— Чисто хипотетично ли? Ами, очевидно… ако има маса, мисълта има и притегляне и може да привлича нещата към себе си.

Катрин се усмихна.

— Бива си те. А сега направи една крачка нататък. Какво ще се случи, ако много хора започнат да се фокусират върху една и съща мисъл? Всички проявления на тази еднаква мисъл ще започнат да се сливат в едно и общата маса на мисълта ще започне да расте. И следователно ще се усилва и притеглянето й.

— Ясно.

— Което означава… че ако достатъчно голям брой хора започнат да си мислят едно и също нещо, силата на привличане на тази мисъл ще стане осезаема… и реална. — Катрин й намигна. — И въздействието й върху нашия физически свят ще може да се измери.