Дан Браун
Изгубеният символ (64)

61

Тази нощ не завързваха очите на Уорън Белами за пръв път. Като всички свои братя, и той беше носил своите ритуални „наочници“ по време на издигането си в горните ешелони на масонството. Това обаче се случваше сред верни приятели. Сега бе различно. Тези мъже с груби ръце го завързаха, поставиха чувал на главата му и в момента го водеха между библиотечните стелажи.

Агентите бяха заплашили Белами с физическа разправа, настояваха да им издаде местонахождението на Робърт Лангдън. Той знаеше, че старческото му тяло няма да понесе насилието, и затова побърза да излъже.

— Лангдън изобщо не слезе тук с мен! — задъхано произнесе той. — Казах му да се качи на балкона и да се скрие зад статуята на Мойсей, обаче не знам къде е сега! — Тази версия очевидно им се стори убедителна, защото двама от агентите се втурнаха към читалнята. С него останаха другите двама.

Утешаваше го единствено това, че Лангдън и Катрин ще отнесат пирамидата на сигурно място. С професора скоро щеше да се свърже човек, който можеше да им осигури убежище. „Довери му се“. Онзи, на когото се беше обадил Белами, знаеше много за Масонската пирамида и нейната тайна — местонахождението на вито стълбище, водещо към подземното скривалище на могъща древна мъдрост, погребана много отдавна. Архитектът на Капитолия най-после успя да го открие, докато бягаха от читалнята, и знаеше, че краткият му есемес ще бъде разбран напълно.

Сега, докато крачеше в абсолютен мрак, Белами си представи каменната пирамида и златния пирамидион в чантата на Лангдън. „Минаха много години, откакто тези две части не са били на едно и също място“.

Никога нямаше да забрави онази мъчителна нощ. „Първата от много такива за Питър“. Поканиха архитекта в имението в Потомак на осемнайсетия рожден ден на Закари. Макар и опърничаво дете, Закари беше потомък на Соломон и семейната традиция повеляваше на този ден да получи наследството си. Белами бе сред най-близките приятели на Питър и негов верен масонски брат, затова щеше да присъства като свидетел. Ала Питър не го беше поканил да присъства само на прехвърлянето на парите. Тази вечер залозите бяха много по-големи.

Според уговорката архитектът пристигна рано и изчака в кабинета на Питър. В разкошната стара стая миришеше на кожа, огън и истински чай. Когато приятелят му доведе сина си, Уорън седеше. Мършавият осемнайсетгодишен младеж го видя и се намръщи.

— Вие какво правите тук?

— Ще свидетелствам — отвърна архитектът. — Честит рожден ден, Закари.

Момчето измърмори нещо и се извърна.

— Седни, Зак — каза Питър.

Закари седна на единствения стол пред огромното дървено бюро на баща си. Соломон заключи вратата. Белами се настани отстрани.

— Знаеш ли защо си тук? — сериозно попита Питър сина си.

— Мисля, че да.

Соломон въздъхна тежко.

— Ние с теб отдавна не се разбираме, Зак. Положих всички усилия да бъда добър баща и да те подготвя за този момент.

Момчето мълчеше.

— Както знаеш, при навършването на пълнолетие всеки от рода Соломон получава своето наследство, дял от фамилното богатство, който трябва да бъде семе… семе, което ти ще подхранваш, отглеждаш и използваш в полза на човечеството.

Питър отиде при стенния сейф, отключи го и извади голяма черна папка.

— Синко, тук е всичко, което ти трябва, за да прехвърлиш наследството си на свое име. — Той го остави върху бюрото. — Целта е да използваш тези пари, за да водиш творчески живот, отдаден на филантропия.

Закари посегна към папката.

— Благодаря.

— Почакай. — Баща му постави длан върху нея. — Трябва да ти обясня още нещо.

Младежът го стрелна с презрителен поглед и отново се отпусна на стола си.

— Все още не знаеш всичко за наследството на Соломон. — Питър гледаше Закари право в очите. — Ти си моят първороден син и това означава, че имаш право на избор.

Видимо заинтригуван, тийнейджърът се понадигна на стола.

— Този избор може да даде насока на твоето бъдеще и затова те съветвам внимателно да го обмислиш.

— Какъв избор?

Баща му дълбоко си пое дъх.

— Избор… между богатство и мъдрост.

На лицето на Закари се изписа объркване.

— Между богатство и мъдрост ли? Не разбирам.

Соломон се изправи, отново отиде при сейфа и извади тежка каменна пирамида — върху едната й стена бяха изсечени масонски символи. Постави я върху бюрото до папката.

— Тази пирамида е създадена много отдавна и от поколения е поверена на нашия род.

— Пирамида ли? — Момчето не изглеждаше особено въодушевено.

— Сине, тази пирамида е карта… карта, която разкрива местонахождението на едно от най-големите изгубени съкровища на човечеството. Предназначението на картата е някой ден то да бъде преоткрито. — В гласа му прозвуча гордост. — И тази вечер, съгласно традицията, аз мога да ти я предложа… при определени условия.

Закари подозрително се втренчи в пирамидата.

— Какво е това съкровище?

Белами виждаше, че Питър се е надявал синът му да зададе друг въпрос. Въпреки това запази спокойствие.

— Трудно ми е да ти го обясня без сериозна подготовка. Но по същество… това съкровище… е нещо, което ние наричаме Древните тайни.

Закари се засмя. Явно си мислеше, че баща му се шегува.

Архитектът забеляза тъгата в очите на стария си приятел.

— Много ми е трудно да ти го опиша, Зак. По традиция, когато един потомък на рода Соломон навърши осемнайсет, му предстоят години обучение…

— Вече ти казах! — прекъсна го синът му. — Няма да следвам!

— Нямам предвид следване — все още спокойно и тихо отвърна Питър. — Говоря за масонското братство. Говоря за посвещаване в древните загадки на науката за човека. Ако възнамеряваш да се влееш в нашите редове, ще получиш обучението, което е нужно, за да вникнеш в значението на тазвечерното си решение.

Закари извъртя очи към тавана.

— Спести ми поредната си масонска лекция. Знам, че съм първият от рода Соломон, който не иска да влезе в братството. И какво от това? Не ти ли е ясно? Не ми се участва в маскаради с шайка старци!

Баща му дълго мълча и Белами забеляза фините старчески бръчици, които започваха да се очертават около все още младежките му очи.

— Да, ясно ми е — накрая въздъхна Питър. — Сега времената са други. Разбирам, че масонството сигурно ти се струва странно, може би дори досадно. Но искам да знаеш, че тази врата винаги ще бъде отворена за теб, в случай че промениш решението си.

— Да бе, на куково лято — измърмори Зак.

— Стига! — Соломон скочи от стола си. — Знам, че животът ти не беше лек, Закари, но аз не съм единственият ти пример за подражание. Там те очакват добри хора, които ще те приемат в масонското паство и ще ти покажат истинския ти потенциал.

Младежът се захили и се обърна към архитекта.

— Затова ли сте тук и вие, господин Белами? За да можете по масонски да се съюзите срещу мен?

Без да отговори, Белами почтително погледна Питър Соломон, за да напомни на Закари кой командва в тази стая.

Момчето отново се обърна към баща си.

— Зак — продължи Питър, — така няма да стигнем доникъде… затова ще ти кажа следното. Независимо дали разбираш предложената ти отговорност, аз съм длъжен да ти дам шанс. — Той посочи пирамидата. — Да пазиш тази пирамида е изключителна привилегия. Съветвам те няколко дни да обмислиш тази възможност, преди да вземеш решение.

— Каква възможност? Да дундуркам някакъв си камък ли?

— На този свят има големи загадки, Зак — въздъхна Соломон. — Тайни, които надхвърлят и най-невероятните ти фантазии. И пирамидата крие тези тайни. Нещо повече, ще дойде време, навярно по време на твоя живот, когато тази пирамида най-после ще бъде разчетена и нейните тайни ще се разкрият. И тогава ще настъпи велико преображение на човека… и ти можеш да играеш роля в него. Искам много внимателно да си помислиш. Богатството е нещо обикновено, но мъдростта не е. — Той махна с ръка към папката, после към пирамидата. — Моля те, запомни: богатство без мъдрост често води до трагичен край.

Закари изгледа баща си, като че ли се е побъркал.

— Както кажеш, татко, обаче няма да заменя наследството си за това нещо. — Момчето кимна към каменната пирамида.

Питър сключи длани пред себе си.

— Ако решиш да поемеш отговорността, аз ще пазя парите ти и пирамидата, докато успешно завършиш масонското си обучение. Това ще отнеме години, но ще придобиеш зрелостта, която ти е необходима, за да получиш и парите, и пирамидата. Богатство и мъдрост. Могъщо съчетание.

Закари скочи.

— Господи, татко! Няма да се откажеш, нали? Не виждаш ли, че не ми пука за масоните, каменните ви пирамиди и древните ви тайни? — Вдигна черната папка и я размаха пред лицето на баща си. — Ей това е моето наследство! Същото наследство, каквото са получавали предците ни! Не мога да повярвам, че се опитваш да ми го отнемеш с някакви неубедителни приказки за древни карти на съкровища! — Младежът пъхна папката под мишница и мина покрай Белами, за да излезе през терасата.

— Чакай, Закари! — Питър се втурна подире му. — Каквото и да правиш, не казвай нито дума за пирамидата, която видя! — Гласът му секна. — На никого! Никога!

Ала Закари не му обърна внимание и изчезна в нощта.

Питър Соломон се върна при бюрото си и тежко се отпусна на кожения стол. От сивите му очи бликаше мъка. След дълго мълчание той погледна Белами и тъжно се усмихна.

— Добре мина, няма що.

Архитектът въздъхна, споделяше болката на приятеля си.

— Не искам да бъркам в раната, Питър… но… имаш ли му доверие?

Соломон мрачно зарея поглед в празното пространство.

— Искам да кажа… че няма да се изпусне пред някого за пирамидата? — прибави Белами.

Лицето на Питър остана безизразно.

— Не знам какво да ти отговоря, Уорън. Вече дори не съм сигурен дали го познавам.

Архитектът се изправи и бавно се заразхожда пред голямото бюро.

— Питър, ти изпълни семейния си дълг, но като се има предвид случилото се преди малко, смятам, че трябва да вземем предпазни мерки. Трябва да ти върна пирамидиона, за да му потърсиш нов дом. За него трябва да се грижи някой друг.

— Защо? — попита Соломон.

— Ако Закари разкаже на някого за пирамидата… и спомене, че тази вечер съм присъствал тук…

— Той не знае нищо за пирамидиона и е прекалено незрял, за да проумее, че пирамидата има каквото и да било значение. Няма нужда да му търсим нов дом. Ще оставя пирамидата в сейфа си. А ти ще оставиш пирамидиона там, където го пазиш. Както е било винаги.

След шест години, на Бъдни вечер, докато семейството все още лекуваше раните си от смъртта на Закари, в имението се бе появил огромният мъж, който твърдеше, че е убил момчето в затвора. Беше дошъл за пирамидата, ала отне само живота на Изабел Соломон.

След няколко дни Питър повика Белами в кабинета си, заключи вратата, извади пирамидата от сейфа и я остави на бюрото помежду им.

— Трябваше да те послушам.

Архитектът знаеше, че приятелят му се разкъсва от угризения.

— Това нямаше да промени нищо.

Соломон уморено си пое дъх.

— Донесе ли пирамидиона?

Белами извади пакетчето от джоба си. Кафявата хартия беше завързана с връв и запечатана с восък с пръстена на Соломон. Остави го на бюрото. Знаеше, че тази вечер двете половини на Масонската пирамида са по-близо една до друга, отколкото би трябвало.

— Намери някой друг да се грижи за пирамидиона. Не ми казвай кой е.

Соломон кимна.

— И знам къде можеш да скриеш пирамидата — продължи архитектът и му обясни за подсутерена на Капитолия. — Във Вашингтон няма по-сигурно място.

Идеята веднага допадна на приятеля му, защото му се струваше символично подходящо да скрие пирамидата в символичното сърце на страната. „Типично в негов стил — помисли си тогава афроамериканецът. — Идеалист дори по време на криза“.

И днес, десет години по-късно, докато го водеха между стелажите в Библиотеката на Конгреса, той разбираше, че сегашната криза съвсем не е свършила. Знаеше и кого е избрал Соломон за пазител на пирамидиона… и се молеше Робърт Лангдън да е способен да изпълни задачата си.