Дан Браун
Изгубеният символ (80)

77

Споменът винаги започваше еднакво.

Падаше… летеше стремглаво надолу към заледената река на дъното на дълбока клисура. Над него безмилостните сиви очи на Питър Соломон го следяха над дулото на собствения му пистолет. Светът горе светкавично се смаляваше и накрая изчезна, когато облакът пръски от водопада по-нагоре по течението го обгърна.

За миг всичко стана бяло като в рая.

После се блъсна в леда.

Студ. Чернота. Болка.

Премяташе се… влачеше го могъща сила, безпощадно го запращаше в скалите, дълбоко в невероятно студената бездна. Дробовете го боляха за въздух, но гръдните му мускули се бяха свили от студа толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.

„Под леда съм“.

Ледената кора при водопада очевидно изтъняваше заради бурната вода и при падането си Андрос я беше пробил. Сега течението го носеше под прозрачния лед. Опита се да го строши отдолу с пръсти, ала нямаше опора. Разкъсващата болка от куршума в рамото му заглъхваше, както и паренето от сачмите, притъпени от парализиращото пулсиране на вцепеняващото му се тяло.

Течението се усилваше и го подмяташе по завоите. Тялото му крещеше за кислород. Ненадейно се оплете в някакви клони и се притисна към паднало във водата дърво. „Мисли!“ Отчаяно се вкопчи в клона, изтегли се към повърхността и откри мястото, където дървото излизаше над леда. Пръстите му намериха тясната ивица вода наоколо и Андрос задърпа ръба, за да разшири дупката — веднъж, втори път… Отворът постепенно се уголемяваше.

Той се хвана здраво за клона, отметна глава назад й доближи устни към малкия отвор. В дробовете му се вля зимен въздух — стори му се топъл. Внезапният прилив на кислород подхрани надеждите му. Андрос запъна крака в дънера и силно натисна с гърба и плещите си нагоре. Пробит от клоните, ледът около падналото дърво вече се бе разпукал и докато могъщите му крака се оттласкваха от ствола, главата и раменете му пробиха ледената покривка и изскочиха в зимната нощ. Въздухът нахлу в гърдите му. Все още почти изцяло под водата, той отчаяно се загърчи нагоре, натискаше с крака и дърпаше с ръце и накрая се измъкна навън и останал без дъх, се просна върху голия лед.

Смъкна от главата си подгизналата ски маска и я прибра в джоба си. Погледна нагоре по течението за Питър Соломон. После безшумно замаскира дупката в леда с един малък клон. До сутринта отворът отново щеше да замръзне.

Докато навлизаше сред дърветата, заваля сняг. Нямаше представа колко е вървял, но по едно време гората свърши и видя шосе. Виеше му се свят и замръзваше. Снегът се сипеше по-обилно и от далечината се приближаваха автомобилни фарове. Андрос бясно заразмахва ръце и до него спря самотен пикап с върмонтски номера. Отвътре изскочи старец с червена карирана риза.

Андрос със залитане се насочи към него, притискаше с ръце окървавените си гърди.

— Един ловец… ме рани! Моля ви… закарайте ме в болница!

Старецът без колебание му помогна да се качи на предната дясна седалка и усили отоплението.

— Къде е най-близката болница?

Андрос нямаше представа, но посочи на юг.

— На следващия изход. — „Няма да ходим в никаква болница“.

На другия ден обявиха стареца от Върмонт за изчезнал, ала никой не знаеше къде може да е изчезнал в заслепяващата снежна виелица. Нито пък някой го свърза с другата новина, която заемаше първите страници на вестниците на следващото утро — шокиращото убийство на Изабел Соломон.

Когато се събуди, лежеше в запусната спалня в евтин мотел, затворен за зимата. Спомняше си как разби вратата и бинтова раните си с парчета от чаршафи, след което се сгуши на паянтовото легло под камара мухлясали одеяла. Умираше от глад.

Докуцука до банята и видя в мивката купчина окървавени сачми. Смътно му се мержелееше, че ги е извадил от гърдите си. Вдигна очи към мръсното огледало и неохотно разви кървавите превръзки. Твърдите мускули на гърдите и корема му не бяха позволили на сачмите да проникнат дълбоко и все пак доскоро съвършеното му тяло сега беше осеяно с рани. Единственият куршум, изстрелян от Питър Соломон, бе излязъл от рамото му и бе оставил само кървава дупка.

По-лошото обаче беше, че не бе успял да получи онова, за което бе дошъл толкова отдалеч. „Пирамидата“. Стомахът му изкурка и Андрос изкуцука навън до пикапа на стареца с надеждата, че може да намери нещо за ядене. Дебела снежна пелена покриваше автомобила и той се зачуди колко време е спал в изоставения мотел. „Слава Богу, че се събудих“. Не откри храна на предната седалка, но в жабката имаше болкоуспокояващи за артрит. Глътна цяла шепа и ги проми със сняг.

„Трябва да ям“.

Колата, която след няколко часа потегли иззад стария мотел, по нищо не приличаше на пристигналия два дни по-рано пикап. Предната решетка липсваше, както и тасовете на гумите, лепенките и всички лайстни. Нямаше ги върмонтските номера, заменени с тези на старата камионетка, паркирана до контейнера за смет, в който Андрос изхвърли всички окървавени чаршафи, сачми и други следи от пребиваването си в мотела.

Нямаше намерение да се откаже от пирамидата, но за момента тя щеше да почака. Трябваше да се скрие, да се излекува — и на първо място, да се нахрани. Спря на едно крайпътно ресторантче и се натъпка с яйца, бекон, пържени картофи по селски и три чаши портокалов сок. Когато свърши, поръча още храна за из път. В пикапа пусна старото радио. Не беше гледал телевизия, нито бе чел вестници от премеждието си и когато накрая чу новините по една местна станция, репортажът го изуми.

— Следователите от ФБР продължават да издирват въоръжения нападател, който преди два дни уби Изабел Соломон в имението й в Потомак. Смята се, че при падането си убиецът е пробил ледената покривка на реката и е бил отнесен в морето.

Андрос се вцепени. „Убил съм Изабел Соломон?“ Продължи да кара в смаяно мълчание и да слуша репортажа.

Беше време да се махне много надалеч от това място.

От апартамента в Горен Уестсайд се разкриваше шеметна гледка към Сентръл Парк. Андрос го избра заради морето от зеленина пред прозорците — напомняше му за изгубения изглед към Адриатика. Макар да знаеше, че би трябвало да е щастлив, задето е оцелял, не беше. Празнотата не го напускаше и можеше да мисли единствено за неуспешния си опит да открадне пирамидата на Питър Соломон.

Дълго бе проучвал легендата за Масонската пирамида и въпреки че явно нямаше единодушно мнение дали тя наистина съществува, всички бяха съгласни, че обещава на притежателя си огромна мъдрост и сила. „Масонската пирамида е реална — казваше си Андрос. — Вътрешната ми информация е безспорна“.

Съдбата беше поставила пирамидата в неговия обсег и той знаеше, че да пренебрегне този факт е все едно да не осребри печеливш билет от лотарията. „Освен масоните аз съм единственият жив човек, който знае, че пирамидата наистина съществува… а също и кой я съхранява“.

Изтекоха месеци и въпреки че тялото му оздравя, Андрос вече не приличаше на онзи наперен тип от Гърция. Спря тренировките, престана да се възхищава на голото си тяло в огледалото. Струваше му се, че то започва да проявява признаци на стареене. Някога съвършената му кожа сега цялата беше осеяна с белези и това само още повече го потискаше. Все още взимаше болкоуспокояващите, които му бяха помогнали по време на възстановяването му, и имаше чувството, че постепенно се плъзга обратно към онзи начин на живот, завършил с хвърлянето му в затвора „Соганлък“. Не му пукаше. „Тялото иска от каквото има нужда“.

Една вечер отиде в Гринич Вилидж, за да си купи дрога от човек, на чиято ръка имаше татуирана дълга мълния. Андрос го попита за нея и мъжът му каза, че татуировката скрива продълговат белег, който получил при автомобилна катастрофа.

— Видът на белега ежедневно ми напомняше за катастрофата и затова си татуирах върху него символа на личната сила — обясни му дилърът. — Така си върнах властта над себе си.

Същата вечер, яко надрусан с новата доза, Андрос с олюляване влезе в местното студио за татуировки, съблече си ризата и заяви:

— Искам да скрия тия белези. — „Искам да си върна властта над себе си“.

— Да ги скриеш ли? — Татуировчикът разгледа гърдите му. — С какво?

— С татуировки.

— Да де… искам да кажа, с какви татуировки?

Андрос сви рамене. Просто искаше да скрие грозните следи от миналото си.

— Не знам. Ти избери.

Татуировчикът поклати глава и му подаде брошура за свещената древна традиция на татуирането.

— Ела пак, когато си готов.

Андрос установи, че в Нюйоркската обществена библиотека има петдесет и три книги за татуирането, и след няколко седмици вече беше прочел всичките. Преоткрил страстта си към четенето, той започна да носи в апартамента си цели раници с книги и жадно ги поглъщаше до прозореца с изглед към Сентръл Парк.

Книгите за татуировките му открехнаха вратата към един странен свят, за чието съществуване не подозираше — свят на символи, мистика, митология и магически изкуства. Колкото повече четеше, толкова повече осъзнаваше колко е бил сляп. Имаше специални бележници за идеите и скиците си, за странните си сънища. Когато не можеше да открие нещо в библиотеката, плащаше на търговци на редки книги да му издирват едни от най-езотеричните текстове на земята.

De praestigiis daemonum… Lemegeton… Ars Almadel… Grimorium verum… Ars notoria… и така нататък, и така нататък. Четеше всичко и все повече се убеждаваше, че светът все още може да му предложи много съкровища. „Съществуват тайни, които надхвърлят възможностите на човешкия разум“.

После откри съчиненията на Алистър Кроули, прозорлив мистик от началото на XX век, когото Църквата смятала за „най-злия човек на всички времена“. „Великите умове винаги всяват страх у по-низшите“. Андрос научи за силата на ритуала и заклинанието. Научи, че ако са правилно изречени, свещените думи играят ролята на ключове, отварящи врати към други светове. „Извън нашата, съществува тъмна вселена… от която мога да черпя сила“. И въпреки че копнееше да овладее тази сила, Андрос знаеше, че преди това трябва да изпълни определени задачи.

„Превърни се в нещо свято — пишеше Кроули. — Направи се свещен“.

Древният обред на жертвоприношението някога бил всеобщ закон. От евреите, които горили дарове в Храма, и майте, които обезглавявали хора на върха на пирамидите в Чичен Ица, до Иисус Христос, който жертвал тялото си на кръста, древните разбирали, че Бог иска от тях жертвоприношения. Тъкмо това бил първият ритуал, чрез който хората си осигурявали благоразположението на боговете и се „правели свещени“.

Латинската дума за жертвоприношение, „sacrificium“, произлизаше от „sacrum“, „свещен“, и „facio“, „правя“.

Въпреки че този обред беше изоставен много отдавна, силата му си оставаше. Неколцина съвременни мистици, сред които и Алистър Кроули, бяха практикували Изкуството, за да го усъвършенстват с времето и постепенно да се преобразят в нещо повече. Андрос копнееше да се преобрази като тях. Ала знаеше, че за тази цел трябва да прекоси един опасен мост.

„Само кръвта разделя светлината от мрака“.

Една нощ през отворения прозорец в банята му влетя гарван. Известно време птицата пляска с криле из апартамента, после престана, явно примирена, че не може да избяга. Андрос се беше научил да разпознава поличбите. „Тласкат ме нататък“.

Хванал гарвана с една ръка, той застана пред импровизирания олтар в кухнята, вдигна нож и произнесе запомненото наизуст заклинание.

— Камиах, Еомиае, Емиал, Макбал, Емои, Зазеан… чрез най-светите имена на ангелите от Книгата Асамаиан те призовавам да ми помогнеш в това дело в името на единствения истинен Бог.

Внимателно преряза голямата вена на дясното крило на изпадналата в паника птица. Потече кръв. Докато наблюдаваше стичането на червената течност в металната чаша, която беше поставил отдолу, той усети във въздуха неочакван студ. Въпреки това продължи:

— Всемогъщи Адонаи, Аратрон, Ашаи, Елохим, Елохи, Елион, Ашер Ехейе, Шадаи… бъди моя помощ, тъй че тази кръв да има силата и действието за всичко, което пожелая, и за всичко, което поискам.

Онази нощ сънува птици… гигантски феникс, издигащ се от лумнали пламъци. На другата сутрин се събуди пълен с енергия, каквато не беше усещал от детството си. Излезе да тича в парка, по-бързо и по-дълго, отколкото предполагаше, че е възможно. Когато повече не можеше, спря и започна да прави лицеви опори и клекове. Безброй. И имаше още енергия.

През нощта отново сънува феникса.

 

 

В Сентръл Парк пак беше настъпила есен и животните бързаха да търсят храна за зимата. Андрос презираше студа, но пък сега неговите грижливо скрити капани бяха пълни с живи плъхове и катерици. Носеше ги вкъщи в раницата си и изпълняваше все по-сложни ритуали.

„Емануал, Масиах, Йод, Хе, Вауд… моля да бъда намерен за достоен“.

Кървавите ритуали подхранваха жизнеността му. С всеки изминал ден се чувстваше все по-млад. Продължаваше да чете денонощно — древни мистични текстове, епични средновековни поеми, ранните философи — и колкото повече научаваше за истинската природа на нещата, толкова повече осъзнаваше, че е изгубена всякаква надежда за човечеството. „Те са слепи… безцелно блуждаят в свят, който никога не ще разберат“.

Андрос все още беше човек, ала усещаше, че еволюира в нещо друго. Нещо по-голямо. „Нещо свещено“. Якото му тяло бе излязло от летаргията, по-могъщо отвсякога. Накрая прозря истинското му предназначение. „Тялото ми е само съсъд за моето най-ценно съкровище… ума ми“.

Знаеше, че още не е реализирал истинския си потенциал, и все повече се задълбочаваше. „Какво е предопределението ми?“ Във всички древни текстове се говореше за добро и зло… и за необходимостта човек да избере помежду им. „Аз отдавна съм избрал — знаеше той, ала не изпитваше угризения. — Какво е злото, ако не природен закон?“ Мракът следваше светлината. Хаосът следваше реда. Ентропията лежеше в основата на всичко. Всичко се разпадаше. Съвършено организираните кристали постепенно се превръщаха в отделни прашинки.

„Има творци… има и разрушители“.

Едва когато прочете „Изгубеният рай“ на Джон Милтън, Андрос видя предопределението си да се материализира пред него. Прочете за великия паднал ангел… демона воин, сражавал се срещу светлината… храбрия… ангела, наречен Молох.

„Молох ходел по земята като бог“. Преведено на древния език, по-късно научи Андрос, името на ангела беше Малах.

„Тъй ще се казвам и аз“.

Подобно на всички велики преображения, неговото започваше с жертвоприношение… но не на плъхове, нито на птици. Не, това преображение изискваше истинска жертва.

„Има само една достойна жертва“.

Изведнъж изпита усещане за яснота, различно от всичко друго, което бе преживявал. Виждаше цялата си съдба. Цели три дни я скицира върху огромен лист хартия. Когато свърши, имаше план на онова, в което щеше да се превърне.

Закачи плана на стената и го погледна така, сякаш е огледало.

„Аз съм шедьовър“.

На другия ден занесе скицата в студиото за татуировки.

Беше готов.