Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 220 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

2

Онзи, който се наричаше Малах, опря върха на иглата в бръснатата си глава и въздъхна от удоволствие, когато острието потъна в плътта му и после отново излезе навън. Тихото жужене на електрическия уред беше наркотично… както и убождането на иглата, проникнала дълбоко в дермиса му, за да изхвърли вътре товара си от боя.

„Аз съм шедьовър“.

Татуировката никога не бе имала естетическа цел. Целта беше промяна. От нарезите по лицата на нубийските жреци от 2000 г. пр.Хр. и татуираните поклонници на култа на Кибела в Древния Рим до рисунките „моко“ на съвременните маори, хората се бяха татуирали, за да принесат телата си в частична жертва, като изтърпят физическата болка и се променят.

Въпреки зловещото предупреждение в Левит 19:28, което забраняваше правенето на „резки по снагата“ и чертането на „букви“, татуировките се бяха превърнали в инициационен ритуал, практикуван от милиони хора в съвременната епоха — от нормални тийнейджъри и закоравели наркомани до обикновени домакини.

Актът на татуирането на кожата представляваше декларация за власт, съобщение до света: „Аз владея собствената си плът“. Опияняващото усещане за самоконтрол, което идваше от физическото преобразяване, пристрастяваше милиони към различни начини за промяна на плътта… козметична хирургия, пиърсинг, културизъм и стероиди… даже булимия и промяна на пола. „Човешкият дух се стреми към господство над телесната си обвивка“.

Камбанката на големия часовник удари един път и Малах вдигна поглед. 18:30. Той остави инструментите, наметна копринено кимоно на голото си тяло и закрачи по коридора. В огромното жилище силно миришеше на боите за татуировка и на дим от восъчните свещи, които използваше, за да стерилизира иглите. По пътя си високият над метър и деветдесет млад мъж мина покрай безценни италиански антики — гравюра на Пиранези, стол на Савонарола, сребърна газена лампа на Бугарини.

Мимоходом погледна през френския прозорец и се възхити на класическия градски пейзаж в далечината. Осветеният купол на Капитолия излъчваше величествена тържественост на тъмния фон на зимното небе.

„Ето къде е скрит — помисли си той. — Той е заровен някъде там“.

Малцина знаеха за съществуването му… и още по-малко хора подозираха за страховитата му сила и находчивия начин, по който е скрит. До ден-днешен това си оставаше най-голямата неизречена тайна в страната. Онези малцина, които все пак знаеха истината, я пазеха под було от символи, легенди и алегории.

„А сега отвориха портата си пред мен“ — каза си Малах.

Преди три седмици, с таен ритуал, на който присъстваха най-влиятелните мъже в Америка, го посветиха в трийсет и третата степен, най-висшия ешелон на най-старото все още съществуващо братство в света. Въпреки новото му положение братята не му казаха нищо. Нямаше и да го направят, знаеше го. Нещата не ставаха така. Имаше кръгове в кръговете… братства в братствата. Даже да чакаше години, можеше никога да не заслужи пълното им доверие.

За щастие, не се нуждаеше от тяхното доверие, за да се сдобие с най-голямата им тайна.

„Посвещаването ми изпълни целта си“.

Вдъхновен от предстоящото, той тръгна към спалнята си. Тонколони из целия му дом излъчваха мрачните звуци на рядък запис на кастрат, който пееше „Lux aeterna“ от Реквиема на Верди — спомен за един предишен живот. Малах натисна бутона на дистанционното управление, за да превключи на гръмовното „Dies irae“. После, на фона на грохота на тимпаните и паралелните квинти, енергично се заизкачва по мраморното стълбище. Кимоното му се развяваше, докато жилестите му крака взимаха по две стъпала наведнъж.

Празният му стомах възрази на тичането с куркане. Вече от два дни постеше и пиеше само вода, подготвяше тялото си според древния обичай. „Гладът ти ще бъде уталожен до изгрев-слънце — напомни си той. — Както и болката ти“.

Тържествено влезе в светая светих на спалнята си и заключи вратата. Докато се приближаваше към гардероба, спря, усетил притегателната сила на огромното огледало с позлатена рамка. Неспособен да устои, Малах се обърна и застана пред отражението си. После бавно, сякаш разопаковаше безценен подарък, разтвори кимоното и разкри голата си фигура. Гледката го изпълни с благоговение.

„Аз съм шедьовър“.

Снажното му тяло беше гладко избръснато. Той спусна поглед първо към стъпалата си, върху които бяха татуирани ястребови люспи и нокти. Мускулестите му крака бяха татуирани като орнаментирани колони, левият със спирални, а десният — с вертикални канелюри. „Воаз и Яхин“[1]. Слабините и коремът му образуваха украсен свод, над който могъщата му гръд носеше образа на двуглав феникс… видимото око в профила на всяка от главите се представляваше съответно от лявото и дясното му зърно. Раменете, шията, лицето и бръснатата му глава бяха изцяло покрити със сложна плетеница от древни символи и знаци.

„Аз съм художествена творба… еволюираща икона“.

Преди осемнайсет часа един смъртен го видя гол и уплашено извика:

— Божичко, ти си демон!

— Щом ме приемаш за такъв — отвърна Малах; разбираше, подобно на древните, че ангелите и демоните са едно и също, взаимозаменяеми архетипи, въпрос единствено на полярност: ангелът-хранител, който побеждава врага ти в битка, се възприема от същия този враг като демон-унищожител.

Наведе глава да огледа черепа си. Точно в средата лъщеше кръгче светла, нетатуирана плът. Това грижливо пазено платно беше единствената му останала непокътната кожа. Свещеното място търпеливо чакаше… и тази вечер щеше да бъде запълнено. Знаеше, че макар все още да не разполага с онова, което е нужно, за да завърши шедьовъра си, този миг бързо наближава.

Въодушевен от отражението си, вече усещаше, че силата му расте. Загърна кимоното, изправи се до прозореца и отново впери очи в ширналия се пред него мистичен град. „Той е заровен някъде там“.

Отново се съсредоточи върху предстоящата задача, настани се пред тоалетката и внимателно нанесе коректор върху лицето, скалпа и шията си, докато татуировките не изчезнаха. После облече специалните дрехи и си сложи други неща, които педантично беше приготвил за тази вечер. Когато приключи, пак се погледна в огледалото. Остана доволен. Прокара меката си длан по гладкия си скалп и се усмихна.

„Той е някъде там. И тази нощ един човек ще ми помогне да го открия“.

Докато излизаше от дома си, Малах се подготвяше за събитието, което скоро щеше да разтърси Капитолия. Не се беше спрял пред нищо, за да подреди всички части от мозайката за този момент.

И сега последната му пионка най-после влизаше в играта.

Бележки

[1] Стълбовете пред Соломоновия храм — Царства 3, 7:21. — Б.пр.