Дан Браун
Изгубеният символ (25)

22

Катрин Соломон — крачеше нервно в библиотеката — дръпна ръкава на лабораторната си престилка и си погледна часовника. Не беше свикнала да чака, но в момента имаше чувството, че целият свят е замрял. Чакаше резултатите от търсачката на Триш, чакаше вест от брат си, чакаше отново да й позвъни мъжът, на когото се дължеше тревожната й напрегнатост.

„Ще ми се да не ми беше казал“, помисли си тя. Иначе изключително внимаваше с новите запознанства, но макар че днес се бяха срещнали за пръв път, този човек спечели доверието й за броени минути. „Изцяло“.

Обади се в дома й следобед, докато Катрин се наслаждаваше на обичайното си неделно удоволствие да прегледа излезлите през седмицата научни списания.

— Госпожа Соломон? — произнесе един необикновено изискан глас. — Аз съм доктор Кристофър Авадон. Надявах се, че ще можем да поговорим за малко. Отнася се за брат ви.

— Извинете, кой се обажда? — „И откъде имате номера на джиесема ми?“

— Доктор Кристофър Авадон.

Не бе чувала това име.

Мъжът се прокашля, като че ли се чувстваше неловко.

— Извинявам се, госпожо Соломон. Бях останал с впечатлението, че брат ви ви е казвал за мен. Аз съм лекуващият му лекар. Мобилният ви телефон е записан като номер за връзка при спешен случай.

Сърцето на Катрин за миг спря да бие. „Номер за връзка при спешен случай ли?“

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не… надявам се — отвърна мъжът. — Сутринта брат ви пропусна часа си при мен и не мога да се свържа с него на никой от номерата му. Никога не пропуска час, без да предупреди, и просто съм малко разтревожен. Колебаех се дали да ви се обадя, но…

— Не, не, няма нищо, оценявам загрижеността ви. — Катрин все още се опитваше да си спомни дали е чувала името на лекаря. — С брат ми не сме се чували от вчера сутринта, но сигурно просто е забравил да си включи джиесема. — Неотдавна му беше подарила нов айфон и той така и не бе намерил време да се научи да го използва. — Казвате, че сте лекуващият му лекар, така ли? — „Нима Питър крие от мен, че е болен?“

Отсреща последва продължително мълчание.

— Ужасно съжалявам, явно съм допуснал много сериозна професионална грешка, като ви се обадих. Брат ви ми каза, че знаете за идванията му при мен, но сега виждам, че не е така.

„Брат ми е излъгал лекуващия си лекар?“ Безпокойството й се усилваше още повече.

— Болен ли е?

— Съжалявам, госпожо Соломон, конфиденциалността на отношенията между лекар и пациент не ми позволява да говоря за състоянието на брат ви, пък и вече ви казах прекалено много, като признах, че е мой пациент. Сега ще затворя, но ако се чуете с него днес, моля, предайте му да ми се обади, за да се уверя, че е добре.

— Чакайте! — спря го Катрин. — Кажете ми какво му е, моля ви!

Доктор Авадон въздъхна. Явно се ядосваше на грешката си.

— Виждам, че сте разстроена, госпожо Соломон, и не ви обвинявам. Сигурен съм, че брат ви е добре. Все пак беше в кабинета ми вчера.

— Вчера ли? И е трябвало пак да дойде днес? Явно е нещо спешно.

Лекарят отново въздъхна.

— Хайде да не бързаме толкова…

— Идвам при вас веднага. — Тя вече вървеше към вратата. — Къде е кабинетът ви?

Мълчание.

— Доктор Кристофър Авадон, нали? Мога да открия адреса ви и сама, но е по-просто да ми го дадете вие. Така или иначе ще дойда.

Лекарят се замисли.

— Ако се срещна с вас, госпожо Соломон, ще ми направите ли услугата да не казвате нищо на брат си, докато не получа възможност да му обясня грешката си?

— Разбира се.

— Благодаря. Кабинетът ми е в Калорама Хайтс. — И й продиктува адреса.

След двайсет минути Катрин Соломон вече шофираше по великолепните улици на Калорама. Беше позвънила на всичките телефонни номера на брат си, ала безрезултатно. Не че се безпокоеше прекалено за него, но все пак новината, че тайно ходи на лекар… я притесняваше.

Най-после намери адреса и смутено се вторачи в сградата. „Нима това е лекарски кабинет?“

Разкошното имение пред нея беше с ограда от ковано желязо, електронни камери и тучни морави. Когато намали, за да провери адреса отново, една от камерите се завъртя към нея и порталът се отвори. Катрин колебливо зави по алеята и спря до лимузина, паркирана пред шестместен гараж.

„Що за лекар е този човек?“

Щом слезе от колата, предната врата на къщата се отвори и на площадката се появи елегантна фигура. Доктор Авадон беше красив, изключително висок и по-млад, отколкото бе очаквала. И въпреки това имаше изтънчеността и лустрото на по-възрастен мъж. Носеше безупречен тъмен костюм с вратовръзка, гъстата му руса коса беше идеално сресана.

— Госпожо Соломон, аз съм доктор Кристофър Авадон — представи се той с глас, напомнящ на въздушен шепот. Когато се ръкуваха, Катрин усети гладкостта на добре поддържаната му кожа.

— Катрин Соломон — отговори тя, като се опитваше да не зяпа лицето му. Изглеждаше необикновено гладко и бронзово. „Гримирал ли се е?“

Безпокойството й нарасна, когато докторът я въведе в красиво мебелиран вестибюл. Някъде тихо свиреше класическа музика, ухаеше на тамян.

— Прекрасно е — каза тя. — Макар че очаквах повече да прилича на… кабинет.

— Имам щастието да работя в дома си. — Мъжът я въведе в дневната. В камината пращеше огън. — Настанете се удобно. Тъкмо запарвам чай. Ще го донеса и тогава ще поговорим. — И излезе.

Катрин Соломон не седна. Женската интуиция е мощен инстинкт и тя й се доверяваше. От това място, кой знае защо, я побиваха тръпки. Не забеляза нищо, което да й напомня за лекарски кабинет. По стените на украсеното с антики помещение висяха произведения на класическото изкуство, главно картини на странни митологични теми. Спря пред голямо маслено платно, изобразяващо трите грации — голите им тела бяха изпълнени в ярки цветове.

— Това е оригинал на Майкъл Паркс. — Доктор Авадон ненадейно се появи до нея с поднос вдигащ пара чай. — Мислех да седнем при камината. — Поведе я натам и й предложи място. — Няма причина да сте нервна.

— Не съм нервна — прекалено бързо отрече Катрин.

Той й се усмихна окуражително.

— Всъщност работата ми изисква да познавам кога хората са нервни.

— Моля?

— Аз съм практикуващ психиатър, госпожо Соломон. Това е професията ми. Брат ви идва при мен почти от година. Аз съм неговият терапевт.

Катрин го зяпна. „Брат ми ходи на психотерапия?“

— Пациентите често предпочитат да мълчат за терапията си — продължи доктор Авадон. — Вярно, допуснах грешката да ви позвъня, но в своя защита трябва да кажа, че брат ви ме подведе.

— Нямах… нямах представа.

— Извинявам се, ако ви притеснявам — стеснително рече той. — Забелязах, че когато пристигнахте, огледахте лицето ми. Да, гримирам се. — Докторът засрамено докосна бузата си. — Имам дерматологично заболяване, което предпочитам да крия. Обикновено ме гримира жена ми, но когато я няма, се налага да разчитам на собствената си непохватност.

Катрин кимна, бе прекалено смутена, за да отговори.

— А тази разкошна коса… — Той посегна към буйната си руса грива. — Перука. Кожната болест засегна и фоликулите на скалпа ми и цялата ми коса отиде на кино. — Авадон сви рамене. — Боя се, че суетата е най-големият ми грях.

— А моят очевидно е липсата на възпитание.

— Нищо подобно — разоръжаващо се усмихна събеседникът й. — Да започваме, какво ще кажете? Чаша чай?

Седнаха пред камината и Авадон наля чай.

— Брат ви ме научи да поднасям чай по време на сеансите ни. Каза, че всички в рода ви обичали чай.

— Семейна традиция — потвърди Катрин. — Чист, моля.

Няколко минути пиха чай и водиха общ разговор, ала Катрин нямаше търпение да научи истината за брат си.

— Защо идва при вас Питър? — „И защо не ми е казал?“ Естествено, той беше преживял прекалено много трагедии — съвсем млад бе изгубил баща си, после, само за пет години, погреба единствения си син, а след това майка им… Но въпреки това се държеше.

Доктор Авадон отпи глътка чай.

— Брат ви дойде при мен, защото ми има доверие. Връзката между нас двамата е по-силна, отколкото между обикновен пациент и лекар. — Той посочи един поставен в рамка документ до камината. На Катрин й заприлича на диплома, но после забеляза двуглавия феникс.

— Значи сте масон? — „И то от най-високата степен“.

— С Питър сме братя, така да се каже.

— Трябва да сте направили нещо важно, за да ви посветят в трийсет и третата степен.

— Всъщност не. Имам наследствени пари и давам много за масонска благотворителност.

Сега разбираше защо брат й има доверие на този млад лекар. „Масон с голямо наследство, което инвестира във филантропия и древна митология?“ Отначало изобщо не бе подозирала, че между доктор Авадон и брат й има толкова много общо.

— Когато ви попитах защо брат ми е дошъл при вас, нямах предвид защо ви е избрал — поясни Катрин. — А защо е потърсил услугите на психиатър.

Лекарят се усмихна.

— Да, знам. Опитвах се учтиво да избегна въпроса ви. Не би трябвало да обсъждаме тази тема. — Той замълча за миг. — Трябва да подчертая обаче, че съм озадачен, че брат ви е премълчал за нашите разговори, като се има предвид, че пряко се отнасят за вашите проучвания.

— За моите проучвания ли? — Това разкритие я свари напълно неподготвена. „Брат ми говори за моите проучвания?!“

— Неотдавна брат ви се обърна към мен и поиска професионалното ми мнение за психологическото въздействие на откритията, които правите във вашата лаборатория.

Катрин замалко да се задави с чая.

— Нима? Това ме… изненадва — едва успя да смотолеви тя. „Какви ги върши Питър? Разказал е на психиатъра си за моята работа?“ Бяха се уговорили да не обсъждат работата й с никого. Нещо повече, запазването й в тайна беше негова идея.

— Сигурно знаете, госпожо Соломон, че брат ви е дълбоко загрижен какво ще се случи, когато проучванията бъдат публикувани. Той вижда в тях потенциал за значителна философска промяна в света… и дойде тук, за да разискваме възможните последици… от психологическа гледна точка.

— Разбирам. — Чашата леко трепереше в ръцете й.

— Дискутираме изключително важни въпроси: какво ще се случи с човека, ако най-после бъдат разкрити големите тайни на живота? Какво ще се случи, ако нещата, които приемаме на вяра… изведнъж категорично се докажат? Или ако бъдат опровергани като митове? Би могло да се твърди, че някои въпроси е по-добре да останат без отговор.

Катрин не вярваше на ушите си, ала успя да овладее чувствата си.

— Надявам се, не възразявате, доктор Авадон, но предпочитам да не разговарям за работата си. Не възнамерявам скоро да публикувам нищо. Засега откритията ми ще останат заключени на сигурно място в лабораторията.

— Интересно. — Събеседникът й се отпусна назад, за миг потънал в размисъл. — Както и да е, помолих брат ви да дойде отново днес, защото вчера преживя слаб срив. В такива случаи предпочитам пациентите…

— Срив ли? — Сърцето на Катрин се разтуптя. — Нервен срив ли имате предвид? — Не можеше да си представи Питър да получи нервен срив от каквото и да било.

Авадон любезно вдигна ръка.

— Моля ви, виждам, че ви разстроих. Съжалявам. Като се имат предвид тези неприятни обстоятелства, може би смятате, че ви дължа обяснение.

— Независимо дали ми дължите обяснение, брат ми е последният, който остана от нашето семейство. Никой не го познава по-добре от мен, тъй че, ако ми разкажете какво се е случило, вероятно ще мога да ви помогна. И двамата искаме едно и също — доброто на Питър.

Доктор Авадон дълго мълча, после бавно закима, сякаш Катрин е изтъкнала убедителен аргумент.

— Госпожо Соломон, ако реша да споделя с вас тази информация, ще го направя единствено защото смятам, че вашата проницателност ще ми е от полза и така ще мога да помогна на брат ви.

— Разбира се.

Той се наведе напред и опря лакти върху коленете си.

— Госпожо Соломон, още откакто брат ви започна да идва при мен, усетих, че води вътрешна борба с угризенията си. Никога не съм го притискал по този въпрос, защото причината за посещенията му е друга. И все пак вчера, по няколко причини, най-после го попитах за това. — Авадон я погледна право в очите. — Брат ви си разтвори душата, емоционално и ненадейно. Разказа ми неща, които не очаквах да чуя… включително всичко, което се е случило в нощта на смъртта на майка ви.

„Бъдни вечер — почти преди десет години. Умря в ръцете ми“.

— Каза ми, че майка ви била убита при опит за грабеж в дома ви. Някакъв мъж търсел нещо, което смятал, че брат ви крие.

— Така е.

Авадон я наблюдаваше изпитателно.

— Брат ви каза, че е застрелял този мъж.

— Да.

Лекарят си поглади брадичката.

— Спомняте ли си какво е търсил убиецът?

Десет години Катрин напразно се беше опитвала да изличи този спомен.

— Да, той искаше нещо съвсем конкретно. Което не ни говореше нищо.

— Е, на брат ви му е говорело.

— Моля?! — подскочи Катрин.

— Поне според онова, което Питър ми разказа вчера, той знаел точно какво търси убиецът. Но не желаел да му го даде, затова се престорил, че не разбира.

— Това е нелепо. Питър не може да е знаел какво търси онзи. Искането му не ни говореше нищо!

— Интересно. — Доктор Авадон замълча и си записа нещо. — Както споменах обаче, Питър ми каза, че знаел. Брат ви смята, че ако му е бил дал каквото е искал, днес майка ви вероятно е щяла да е жива. Тогавашното му решение е причина за всичките му угризения.

Катрин поклати глава.

— Това е безумно…

Лекарят се отпусна на стола си. Изглеждаше загрижен.

— Госпожо Соломон, вашата информация ми беше много полезна. Както се опасявах, брат ви, изглежда, донякъде е изгубил връзка с реалността. Трябва да призная, че се боях тъкмо от това. Точно по тази причина го помолих днес да дойде отново. Тези делузионни моменти не са еднократни, когато са свързани с травмиращи спомени.

Катрин отново поклати глава.

— Питър изобщо няма делузионни моменти, доктор Авадон.

— Бих се съгласил с вас, само че…

— Само че какво?

— Само че разказът му за нападението беше само началото… една съвсем мъничка част от дългата и невероятна история, която ми разправи.

Тя се наведе напред.

— Какво ви е казал Питър?

Авадон се усмихна тъжно.

— Ще ви попитам нещо, госпожо Соломон. Брат ви някога разговарял ли е с вас за онова, което според него било скрито тук във Вашингтон… или за ролята, която смята, че играе в закрилата на някаква огромна съкровищница… на изгубена древна мъдрост?

Катрин зяпна.

— Какви ги говорите, за бога?

Доктор Авадон тежко въздъхна.

— Това, което ще ви кажа сега, вероятно ще ви смае, Катрин. — Замълча и пак я погледна право в очите. — Но ще ми помогнете невероятно много, ако ми разкажете абсолютно всичко, което знаете по въпроса. — Посочи чашата й. — Още чай?