Дан Браун
Изгубеният символ (38)

35

Лангдън никога не беше слизал по толкова стръмни и нестабилни стъпала като на дървеното стълбище, което водеше до подсутерена на Капитолия. Дишаше учестено, дробовете му се свиваха. Въздухът тук долу бе студен и влажен и Робърт не можеше да не си спомни една подобна ситуация отпреди няколко години, когато се беше спуснал във ватиканския некропол. „Градът на мъртвите“.

Андерсън водеше и осветяваше пътя с фенерче. Сато плътно следваше Лангдън и малките й длани от време на време се опираха в гърба му. „Движа се колкото мога по-бързо“. Той дълбоко си пое дъх и се опита да не обръща внимание на стените, които го притискаха от двете страни. Едва имаше достатъчно място за раменете му и чантата му се триеше в стената.

— Може би ще е по-добре да си оставите багажа — посъветва го директорката на СЗС.

— Няма проблем. — Ученият не възнамеряваше да изпуска чантата си от поглед. Представи си пакетчето на Питър и отново се зачуди каква връзка би могло да има то с подсутерена на Капитолия.

— Само още няколко стъпала — съобщи Андерсън. — Почти стигнахме.

Бяха извън обсега на самотната електрическа крушка, която осветяваше стълбището. Когато слезе от последното дъсчено стъпало, Лангдън усети, че подът под краката му е пръстен. „Пътешествие до центъра на Земята“.

Началникът на охраната освети подсутерена с фенера. Намираха се в коридор, разположен перпендикулярно на стълбището. Андерсън насочи лъча наляво, после надясно и Лангдън видя, че тунелът е дълъг само петнайсетина метра. От двете му страни имаше малки дървени врати, сбутани толкова нагъсто, че помещенията не можеше да са широки повече от три метра.

„Складове“ ООД се срещат с „Катакомбите на Домитила“^[1], помисли Робърт, докато шефът на капитолийската охрана проучваше скицата. Малък хикс показваше местонахождението на SBB13. Ученият не можеше да не забележи, че планът е идентичен с мавзолей, съдържащ четиринайсет гробници, разположени в два реда, едната от които е извадена, за да бъде заменена с тясното дървено стълбище. „Общо тринайсет“.

Предполагаше, че любителите на конспиративни теории, свързани с числото 13, биха изпаднали във възторг, ако научат, че под вашингтонския Капитолий са скрити точно тринайсет складови помещения. На някои им се струваше подозрително, че на Големия печат на Съединените щати има тринайсет звезди, тринайсет стрели и тринайсет райета, че пирамидата е от тринайсет реда блокове и в надписа „annuit coeptis“ има тринайсет букви, както и в „е pluribus unum“, и така нататък.

— Тук наистина изглежда запуснато — отбеляза Андерсън и насочи фенера към помещението точно пред тях. Тежката дървена врата зееше. Лъчът освети тясна каменна камера, широка три и дълга девет метра — тунел, който не водеше наникъде. Вътре имаше само два стари сандъка и смачкана опаковъчна хартия.

Началникът на охраната вдигна фенера към монтираната на вратата медна плочка. Беше зеленясала, но старите букви все още се четяха:

— SBB четири — каза той високо.

— Къде е SBB тринайсет? — попита Сато. Поради студения въздух под земята от устата й се вдигнаха бледи валма пара.

Андерсън завъртя лъча към южния край на коридора.

— Ето там.

Лангдън се вторачи към дъното на тесния тунел и потрепери. Въпреки студа по тялото му избиваше пот.

Закрачиха покрай върволицата стаи. Всичките изглеждаха еднакви, с открехнати врати, очевидно отдавна доставени. Стигнаха до края на коридора и Андерсън се обърна надясно и вдигна фенера, за да надникне в SBB13. Ала му попречи тежка дървена врата.

За разлика от другите, вратата на SBB13 беше затворена.

Изглеждаше точно като останалите — яки панти, желязна брава и позеленяла медна плочка. Гравираните върху нея седем знака бяха същите като върху дланта на Питър.

„Заключена е“, помисли Лангдън.

— Отворете — без колебание нареди Сато.

Началникът на охраната като че ли нямаше особено голямо желание да се подчини, но протегна ръка, стисна тежката желязна дръжка и я натисна. Тя не поддаде. Андерсън насочи лъча на фенера натам и освети старата брава и ключалката.

— Опитайте с универсалния ключ — каза директорката на СЗС.

Андерсън извади ключа, с който беше отключил входната врата на горния етаж, но той изобщо не влизаше в отвора.

— Греша ли, или охраната на Капитолия би трябвало да има достъп до всяко кътче в сградата за спешни случаи? — саркастично попита японката.

Шефът на охраната въздъхна и я погледна.

— Хората ми търсят резервен ключ, госпожо, но…

— Простреляйте ключалката — нареди тя.

Пулсът на Лангдън рязко се ускори.

Андерсън се прокашля.

— Чакам да ми съобщят за резервния ключ, госпожо директор. Не ми се ще да разбивам…

— Повече ли ви се ще да ви хвърлят в затвора за възпрепятстване на следствие, водено от ЦРУ?

Началникът не вярваше на ушите си. После неохотно й подаде фенера и откопча кобура си.

— Чакайте! — обади се Лангдън. Не можеше повече да стои безучастно. — Помислете. Питър е дал дясната си ръка, за да не разкрие онова, което се намира зад тази врата. Сигурни ли сте, че трябва да го направим? По този начин ние всъщност изпълняваме заповедите на един терорист.

— Искате ли да спасите Питър Соломон? — попита Сато.

— Разбира се, но…

— Тогава ви съветвам да правите точно каквото казва неговият похитител.

— Да отключа древен портал ли? Да не смятате, че това тук е портал?

Директорката на СЗС насочи лъча на фенера в лицето му.

— Професор Лангдън, нямам си и представа какво е това, по дяволите. Независимо дали е склад, или таен вход на древна пирамида, възнамерявам да го отворя. Ясна ли съм?

Примижалият от светлината Робърт кимна.

Сато спусна лъча и го премести към старата ключалка.

— Господин началник? Действайте.

Андерсън съвсем бавно извади пистолета си и го погледна неуверено.

— Уф, за бога! — Японката бързо грабна оръжието от ръката му и му връчи фенера. — Осветете ключалката, по дяволите. — Боравеше с пистолета с опитна увереност и без да губи време, свали предпазителя, зареди и се прицели.

— Чакайте! — извика Лангдън, ала вече беше късно.

В сумрака отекнаха три изстрела.

Тъпанчетата на учения сякаш избухнаха. „Да не се е побъркала?“ Гърмежите в тесния коридор бяха оглушителни.

Андерсън също изглеждаше потресен. Ръката му леко трепереше, докато осветяваше надупчената от куршуми врата.

Заключващият механизъм беше разбит, а дървото около бравата — превърнато на трески. Самата врата се бе открехнала.

Сато протегна пистолета, опря дулото в ръба на вратата и я побутна. Тя се отвори изцяло и разкри мрака вътре.

Лангдън се втренчи, но не видя нищо в тъмнината. „Каква е тази миризма, за бога?“ Отвътре се носеше необичайно зловоние.

Андерсън застана на прага, насочи лъча към голия пръстен под и бавно го плъзна по дължината на помещението. Тази стая не се различаваше от другите — дълъг тесен тунел. Стените бяха от грапав камък и й придаваха вид на древна затворническа килия. „Но тази смрад…“

— Тук няма нищо — заяви началникът на охраната, докато придвижваше лъча към дъното на помещението. Когато стигна до края на пода, вдигна фенера, за да освети отсрещната стена, и ахна:

— Господи!…

Всички отскочиха назад.

Лангдън смаяно зяпна дъното на тунела.

За негов ужас, оттам също го зяпаше нещо.