Дан Браун
Изгубеният символ (19)

16

Докато се връщаше към Ротондата, шефът на охраната на Капитолия Трент Андерсън фучеше от ярост заради провала на хората си. Един от полицаите току-що беше намерил превръзка и войнишко яке в ниша при източния портик.

„Оня проклетник се е изнизал!“

Андерсън вече беше пратил групи да прегледат видеозаписите от външните камери, но докато откриеха нещо, онзи отдавна щеше да е избягал.

В Ротондата положението бе овладяно по начина, по който можеше да се очаква. И четирите входа бяха затворени с възможно най-невинния метод за сдържане на тълпи, с който разполагаха — кадифено въже, извиняващ се охранител и надпис „ЗАЛАТА ВРЕМЕННО Е ЗАТВОРЕНА ЗА ПОЧИСТВАНЕ“. Десетината свидетели бяха в източния край на помещението и полицаи събираха джиесемите и фотоапаратите им — на Андерсън най-малко му трябваше някой от тези хора да прати направена с мобилен телефон снимка в Си Ен Ен.

Един от задържаните свидетели, висок тъмнокос мъж със спортно сако от туид, се опитваше да се откъсне от групата, за да разговаря с началника на охраната, и водеше разгорещена дискусия с полицаите.

— Ще поговоря с него след малко — извика Андерсън на хората си. — Засега, моля, задръжте всички в главното фоайе, докато приключим тук.

После насочи вниманието си към ръката в центъра на залата. „Боже мой“. През петнайсетгодишната си служба в охраната на Капитолия беше виждал някои наистина странни неща. Ала нищо подобно на това.

„Дано криминалистите пристигнат бързо и разкарат това нещо от сградата ми“.

Андерсън се приближи и видя, че окървавената ръка е набучена на шиш върху дървена стойка, за да стои изправена. „Дърво и плът — помисли си. — Невидими за детекторите“. От метал беше само големият златен пръстен. Реши, че бижуто или е било проверено с ръчен детектор, или заподозреният просто го е смъкнал от мъртвия пръст и го е представил за свое.

Началникът на охраната приклекна до ръката. Наглед бе на шейсетинагодишен мъж. Пръстенът беше с някакъв декоративен печат с двуглава птица и числото 33. Не му бе познат. Вниманието му обаче привлякоха миниатюрните татуировки на върховете на палеца и показалеца.

„Изродщина“.

— Господин началник? — Един от охранителите припряно се приближи и му подаде телефон. — Търсят ви. Току-що прехвърлиха обаждането от централата.

Андерсън го изгледа така, сякаш е полудял, и изсумтя:

— В момента имам работа.

Човекът беше пребледнял. Затисна джиесема с длан и прошепна:

— От ЦРУ.

Андерсън ахна. „В ЦРУ вече са научили?!“

— Обаждат се от тяхната Служба за сигурност.

Шефът на охраната се вцепени. „Мамка му!“ Смутено погледна телефона в ръката на подчинения си.

В огромния вашингтонски океан от разузнавателни институции Службата за сигурност на ЦРУ представляваше нещо като Бермудски триъгълник — тайнствена и коварна зона, от която по възможност се пазеха всички, запознати със съществуването й. СЗС привидно беше създадена временно с една-единствена странна цел — да шпионира самото ЦРУ. Подобно на могъщ вътрешен отдел, СЗС следеше всички служители на Управлението за незаконни дейности: например злоупотреба със средства, продажба на тайни, кражба на секретни технологии и прилагане на забранени методи за мъчение.

„Архишпионинът сред шпионите в Америка“.

СЗС разполагаше с картбланш по всички въпроси, засягащи националната сигурност, и имаше дълги и могъщи ръце. Андерсън си нямаше представа защо се интересуват от инцидента в Капитолия, нито как са научили толкова скоро. Но пък се говореше, че СЗС има очи навсякъде. Спокойно можеше и да получават директен сигнал от неговите видеокамери. Този случай по никакъв начин не би трябвало да влиза в задълженията на Службата, но пък моментът на обаждането бе прекалено голямо съвпадение, за да се отнася за нещо друго освен за отрязаната ръка.

— Господин началник? — Охранителят му подаваше телефона като горещ картоф. — Трябва да отговорите веднага. Обажда се… — Той млъкна и безмълвно произнесе двете срички: — СА-ТО.

Андерсън го изгледа с присвити очи. „Сигурно се майтапиш. — Усети, че дланите му се изпотяват. — Сато лично да се занимава с това?!“

Повелителката на Службата за сигурност, директор Иноуе Сато, беше легенда в разузнавателните среди. Родена зад оградата на създаден след Пърл Харбър концентрационен лагер за японци в Мансанар, щата Калифорния, тя така и не бе забравила ужасите на войната и рисковете от недостатъчно развитото военно разузнаване. Издигнала се до един от най-секретните и могъщи постове в американската разузнавателна система, Сато се беше доказала като безкомпромисна патриотка и страховит враг за всеки, който се изправи насреща й. Рядко я виждаха, ала всички се бояха от нея — директорката на СЗС пореше дълбоките води на ЦРУ като морско чудовище, изплуващо само за да погълне плячката си.

Андерсън само веднъж се беше срещал лице в лице с нея и споменът за студените й черни очи му стигаше, за да се радва, че ще води разговора по телефона.

Взе джиесема и го вдигна към ухото си.

— Директор Сато — колкото може по-дружелюбно каза шефът на капитолийската охрана. — Тук началник Андерсън. С какво мога…

— Във вашата сграда се намира един човек, с когото трябва да разговарям незабавно. — Гласът на директорката на СЗС не можеше да се сбърка с никой друг — като едър пясък, стържещ по черна дъска. След операция от рак на гърлото Сато имаше изключително дразнеща интонация, която вървеше в комплект с отвратителен белег на шията. — Искам веднага да го откриете.

„Това ли е всичко? Иска да й потърся някого, така ли?“ Андерсън изведнъж се обнадежди, че моментът на обаждането може би все пак е чисто съвпадение.

— Кого търсите?

— Казва се Робърт Лангдън. Смятам, че в момента се намира във вашата сграда.

„Лангдън ли?“ Името му звучеше смътно познато, ала не можеше да си спомни откъде. Зачуди се дали Сато знае за ръката.

— Точно сега съм в Ротондата, но тук има някакви туристи… изчакайте. — Той отпусна джиесема и извика към групата: — Ей, хора, някой от вас да се казва Лангдън?

След кратко мълчание откъм туристите се чу дълбок глас:

— Да, аз съм Робърт Лангдън.

„Сато знае всичко“. Андерсън проточи шия в опит да види кой се е обадил.

От групата се отдели същият мъж, който преди малко се бе опитвал да се добере до него. Изглеждаше измъчен… и някак си познат.

Началникът вдигна телефона до ухото си.

— Да, господин Лангдън е тук.

— Свържете ме с него — дрезгаво нареди Сато.

Андерсън въздъхна. „По-добре той, отколкото аз“.

— Момент. — И махна на мъжа да дойде при него.

Когато Лангдън се приближи, Андерсън изведнъж разбра защо името му звучи познато. „Съвсем наскоро четох една статия за него. Какво прави тук, по дяволите?“

Въпреки високия ръст и атлетичното телосложение на Лангдън шефът на охраната на Капитолия не видя студената жилавост, каквато очакваше от човек, прочут с това, че е оцелял след взрив във Ватикана и преследване в Париж. „Тоя приятел е избягал от френската полиция… по мокасини?“ По-скоро приличаше на човек, когото би могъл да види да чете Достоевски край камината в кампуса на някой престижен университет.

— Господин Лангдън? — Той го пресрещна по средата на пътя. — Аз съм началник Андерсън. Ръководя охраната на комплекса. Търсят ви по телефона.

— Мен ли? — Мъжът го погледна тревожно и неуверено със сините си очи.

Андерсън му протегна джиесема.

— От Службата за сигурност на ЦРУ.

— Никога не съм чувал за нея.

Началникът се усмихна злокобно.

— Е, те пък са чували за вас.

Лангдън вдигна телефона до ухото си.

— Да?

— Робърт Лангдън? — рязко прозвуча гласът на директор Сато по миниатюрния говорител, достатъчно високо, та Андерсън да го чуе.

— Да?

Шефът на охраната се приближи, за да слуша какво казва Сато.

— Аз съм директор Иноуе Сато, господин Лангдън. В момента се опитвам да овладея кризисна ситуация и смятам, че вие имате информация, която може да ми помогне.

На лицето на Лангдън се изписа обнадеждено изражение.

— С Питър Соломон ли е свързано? Знаете ли къде е?

„Питър Соломон ли?“ Андерсън се почувства в пълно неведение.

— В момента аз задавам въпросите, професор Лангдън — отсече Сато.

— Питър Соломон е в много голяма беда — възкликна Робърт. — Някакъв побъркан току-що…

— Извинете — отряза го директорката.

Андерсън потръпна. „Грешен ход. — Само цивилен можеше да допусне грешката да прекъсне въпросите на висш служител на ЦРУ. — Лангдън не трябваше ли да е по-интелигентен?“

— Слушайте ме внимателно — продължи Сато. — Докато ние с вас разговаряме, страната е пред криза. Съобщиха ми, че вие имате информация, която може да ми помогне да я предотвратя. Ще ви попитам пак. Каква информация имате?

Лангдън се смути.

— Нямам представа за какво говорите. Единствената ми грижа е да открия Питър й…

— Значи нямате представа, така ли? — не му повярва Сато.

Андерсън видя, че Лангдън се наежва.

— Не, господин директор. Нямам абсолютно никаква представа, по дяволите!

Шефът на охраната отново потрепери. „Лошо. Лошо. Лошо“. Робърт Лангдън току-що беше допуснал грешка, която щеше да му струва скъпо. Дрезгавият глас на Сато явно го бе подвел да смята, че директорът на СЗС е мъж…

Невероятно — в този момент Андерсън разбра, че вече е късно. За негово удивление директор Сато току-що се беше появила в отсрещния край на Ротондата и бързо се приближаваше зад Лангдън. „Сато е в сградата! — Началникът затаи дъх и се приготви за сблъсък. — Лангдън изобщо не подозира“.

Директорката се приближаваше, притиснала телефон до ухото си. Черните й очи бяха впити в гърба на събеседника й като два лазера.

 

 

Лангдън гневно стискаше джиесема на началника на охраната и се ядосваше все повече.

— Съжалявам, господин директор, но не мога да чета мислите ви — отсече ученият. — Какво искате от мен?

— Какво искам от вас ли? — Стържещият глас изпращя от телефона, дрезгав и кух като на умиращ с болно гърло.

В същия момент Лангдън усети потупване по рамото, обърна се и погледът му беше притеглен надолу… право към лицето на дребна японка. Жената имаше яростно изражение, покрита с петна кожа, оредяваща коса, пожълтели от тютюн зъби и смущаващ бял белег напряко през гърлото. Държеше във възлестата си ръка джиесем и когато устните й се раздвижиха, Робърт чу същия дрезгав глас като по телефона.

— Какво искам от вас ли? — повтори директорката, затвори хладнокръвно джиесема си и го изгледа свирепо. — Първо, престанете да ме наричате „господин“.

Лангдън я зяпаше невярващо.

— Госпожо… извинявам се… връзката беше лоша и…

— Нищо й нямаше на връзката, професор Лангдън. И освен това изобщо не понасям тъпи приказки.