Дан Браун
Изгубеният символ (62)

59

Робърт Лангдън се чувстваше като труп.

Лежеше по гръб със скръстени на гърдите ръце, затворен в пълен мрак. Въпреки че Катрин беше изпъната в същата поза до главата му, не можеше да я види. Стискаше клепачи, за да не зърне дори за миг ужасната обстановка, в която се намираше.

Пространството около него бе съвсем тясно.

Адски тясно.

Преди шейсет секунди, докато двойните врати на читалнята се сгромолясваха, двамата с Катрин последваха Белами в осмоъгълния шкаф, спуснаха се по стръмно стълбище и се озоваха на едно абсолютно неочаквано място.

Лангдън веднага се сети къде са. „Сърцето на библиотечното хранилище“. С многобройните си конвейерни ленти, движещи се в различни посоки, помещението приличаше на зала за получаване на багаж в малко летище. Тъй като Конгресната библиотека се помещаваше в три отделни сгради, поръчаните в читалнята книги често трябваше да се пренасят на големи разстояния чрез конвейерна система по мрежа от подземни тунели.

Белами бързо тръгна към една стоманена врата в отсрещния край на помещението, пъхна електронната си карта в слота на таблото, натисна няколко клавиша и отвори. Вътре цареше мрак, но в следващия момент се включиха няколко сензорни лампи.

Щом хвърли поглед вътре, Лангдън разбра, че е застанал пред нещо, което виждат малцина. „Стелажите на Конгресната библиотека. — Планът на архитекта го окуражи. — Какво по-подходящо скривалище от един гигантски лабиринт?“

Само че Белами не ги заведе сред стелажите. Подпря вратата с някакъв дебел том и се обърна към тях.

— Надявах се, че ще мога да ти обясня още много неща, но нямаме време. — Подаде му електронната си карта. — Ще ти потрябва.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Робърт.

По-възрастният мъж поклати глава.

— Няма да се измъкнете, ако не се разделим. Най-важното е пирамидата и пирамидионът да останат в сигурни ръце.

Лангдън не виждаше друг изход освен стълбището, по което бяха слезли от читалнята.

— А ти къде отиваш?

— Ще ги примамя навътре между стелажите, за да отвлека вниманието им от вас — обясни Белами. — Повече с нищо не мога да ви помогна да избягате.

Преди професорът да успее да попита къде всъщност да отидат, архитектът смъкна голям сандък с книги от един от конвейерите и каза:

— Легнете върху лентата. Дръжте си ръцете притиснати към тялото.

Лангдън го зяпна. „Не говориш сериозно!“ Конвейерната лента изминаваше кратко разстояние и изчезваше в черна дупка в стената. Отворът изглеждаше достатъчно голям, за да позволи преминаването на сандък с книги, ала не и нещо по-обемно. Робърт тъжно погледна към стелажите.

— Забрави — рече Белами. — Там е невъзможно да се скриеш заради сензорните лампи.

— Топлинен отпечатък! — разнесе се отгоре нечий глас. — Флангови, в обход!

Това очевидно беше достатъчно за Катрин. Тя се покатери върху конвейерната лента, легна с глава само на сантиметри от отвора в стената и скръсти ръце на гърдите си като мумия в саркофаг.

Лангдън стоеше неподвижно на мястото си.

— Робърт — настоя Белами, — ако не искаш да го направиш заради мен, направи го заради Питър.

Гласовете горе се приближаваха.

Професорът пристъпи към конвейера като насън. Метна чантата си отгоре и се изпъна върху лентата с глава до краката на Катрин. Твърдата гума под гърба му студенееше. Той се вторачи в тавана и се почувства като пациент в болница, готвещ се за изследване с ядрено-магнитен томограф.

— Не си изключвай телефона — каза архитектът. — Скоро ще ти се обади един човек… и ще ти предложи помощ. Довери му се.

„Ще ми се обади ли?“ Белами напразно се беше опитвал да се свърже с някого и в крайна сметка му остави съобщение. Преди броени минути, докато се спускаха по витото стълбище, опита още веднъж и успя, набързо размени няколко думи и затвори.

— Продължете с конвейера до края — заръча им афроамериканецът. — И скочете от него, преди да ви е върнал обратно. Използвайте моята карта, за да излезете.

— Откъде да излезем? — попита Лангдън.

Но Белами вече дърпаше някакви лостове. Всички конвейерни ленти в помещението се съживиха едновременно. Робърт усети, че се понася, таванът над него се раздвижи.

„Бог да ми е на помощ“.

Докато се приближаваше към отвора в стената, той погледна назад и видя Уорън Белами тичешком да минава през вратата, водеща към стелажите, и да я затваря след себе си. Миг по-късно потъна в мрак, погълнат от библиотеката… точно когато една яркочервена лазерна точица затанцува надолу по стълбището.