Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

Постскриптум към руското издание

От научна добросъвестност съм запазил в руския текст последния пасаж на горепосочения американски послепис, въпреки че той само може да заблуди руския читател, който не помни или не разбира, или изобщо никога не е чел книгите на „В. Сирин“, излизали в чужбина през двайсетте години. Американския си читател толкова разпалено убеждавам в превъзходството на руския ми език над моя английски, че някой славист наистина може да си помисли: моят превод на „Лолита“ е сто пъти по-хубав от оригинала. А мен сега само ми призлява от стърженето на ръждясалите ми руски струни. Историята по този повод е историята на едно разочарование. Уви, този „дивен руски език“, който ми се струваше, че все ме очаква някъде, цъфти като вярна пролет зад залостена здраво врата, за която от толкова години съм пазил ключа, се оказа несъществуващ и зад тази врата няма нищо освен овъглени пънове и есенна безнадеждна далнина, а ключът в ръката ми прилича по-скоро на шперц.

Утешавам се, първо, с това, че за тромавостта на предлагания превод е виновен не само отвикналият от родното слово преводач, но и духът на езика, на който се прави този превод. През половингодишната работа върху руската „Лолита“ не само се убедих, че съм изгубил много свои лични нещица и невъзстановими езикови навици и съкровища, но стигнах и до някои общи заключения за взаимната преводимост на двата изумителни езика.

Движенията на тялото, гримасите, пейзажите, морните, дървета, ароматите, дъждовете, стапящите се и преливащите се оттенъци на природата, всичко нежно-човешко (колкото и да е чудно!), а също и всичко мъжкарско, грубо, сочно-цинично излиза на руски не по-зле, ако не и по-добре, отколкото на английски; но толкова присъщите на английския изтънчени недомлъвки, поезията на мисълта, мигновената искра между съвсем отвлечените понятия, ройването на едносрични епитети, всичко това, а също и всичко, що се отнася до техниката, модите, спорта, естествените науки и противоестествените страсти — на руски изглежда дървено, многословно и често отвратително в смисъл на стил и ритъм. Този разнобой отразява основната разлика в историческо отношение между зеления руски литературен език и зрелия като разпукнала се смокиня английски: между гениалния, но още недостатъчно образован, а понякога доста лишен от вкус младеж и мастития гений, който съчетава запасите от пъстро знание с пълната свобода на духа. Свободата на духа! Цялото дихание на човечеството се вмества в това съчетание от думи.

Библиографските сведения, посочени в послеслова към американското издание („Пътнам“, 1958), сега могат да бъдат попълнени. Първото издание с изобилни печатни грешки, излязло в две томчета в Париж („Олимпия прес“, 1955), се купуваше доста слабо от американските туристи, докато на него не се натъкна Греъм Грийн, който похвали книгата в един лондонски вестник. Срещу него и „Лолита“ се опълчи в друг лондонски вестник редакционният фейлетонист, някой си Джон Гордън, и тъкмо неговият добродетелен ужас привлече всеобщото внимание към „Лолита“. Що се отнася до съдбата й в Съединените щати, трябва да отбележим, че тя там никога не е била забранявана (както е забранена в някои страни). Първите екземпляри от парижкото издание на „Лолита“, изписани от частни лица, са били задържани и прочетени на американската митница, но неизвестен приятел-читател, на служба в митницата, е признал моята „Лолита“ за легална литература и екземплярите са били разпратени по съответните адреси. Това реши съмненията на предпазливите американски издатели и вече можех да избирам най-подходящия за себе си. Успехът на изданието на „Пътнам“ (1958), както се казва, надмина всички очаквания. Ло най-парадоксален начин обаче първото английско издание от Париж, излязло през 1955 година, внезапно се оказа забранено. Често се питам как ли бих постъпил през дните, когато бяха започнали преговорите с „Олимпия прес“, ако тогава бях научил, че освен печатането на талантливи, макар и волни произведения издателят получава основните си доходи от възлаганите на продажни нищожества подли книжлета досущ като предлаганите из тъмните ъгли снимки на калугерка със санбернар или на моряк е моряк. Както и да е, английските митничари отдавна вече отнемат в суровата и отрезвяваща мъгла на завръщането от отпуските тези порнографски боклуци — и те имат тревистозелени корици като моята „Лолита“. Този път английският министър на вътрешните работи помоли своя френски колега, колкото невеж, толкова и услужлив, да забрани за продажба целия списък издания на „Олимпия“ и за известно време „Лолита“ в Париж сподели съдбата на вулгарните издания на „Олимпия“.

Междувременно се намери лондонски издател, който пожела да я отпечата. Работата съвпадна с обсъждането на новия закон за цензурата (1958—1959), при което „Лолита“ изпълняваше ролята на аргумент и за либералите, и за консерваторите. Парламентът изписа от Америка известен брой екземпляри и членовете му се запознаха с книгата. Законът беше приет и „Лолита“ излезе в Лондон, в издателството „Уайдънфелд и Никълсън“ през 1959 година. В същото време „Галимар“ в Париж подготви изданието й на френски език — и злополучното първо издание на „Олимпия прес“ делово и възмутено си изтупа дрехата и се появи отново по павилиончетата.

Оттогава „Лолита“ бе преведена на много езици: имаше отделни издания в арабските страни, Аржентина, Бразилия, Германия, Гърция, Дания, Израел, Индия, Китай, Мексико, Норвегия, Турция, Уругвай, Финландия, Франция, Холандия, Швеция и Япония. Току-що беше разрешена продажбата й в Австралия, но още е забранена в Испания и в Южноафриканската република. Не се е появявала и в пуританските страни оттатък желязната завеса. От всичките тези преводи отговарям за точността и пълнотата само на френския, който лично проверих преди отпечатването. Представям си какво са направили с горката ми творба египтяните и китайците, още по-ясно си представям какво би й сторила, ако аз бях допуснал, някоя „дама емигрантка“, наскоро научила английски, или някой американец, който „овладява“ руски език в университета. А въпросът, за кого всъщност се превежда „Долита“, е от сферата на метафизиката и хумора. Мъчен мога да си представя режим, независимо либерален или тоталитарен, в благоприличното ми отечество, при който цензурата да пусне „Лолита“. Впрочем не зная кого сега особено почитат в Русия — чини ми се, Гемингуея[1], съвременния заместник на Майн Рид, и нищожните Фокнър и Сартр, тези галеничета на западната буржоазия. Емигрантите руси пък се захласват по съветските романи, увличат се по картонените тихи донски казаци върху картонени опашати подставки или по лиричния доктор с долнопробно-мистичните напъни, с еснафските изрази и чаровницата а̀ ла Чарска, който донесе на съветското правителство толкова много стабилна чуждестранна валута.

С издаването на „Лолита“ на руски преследвам съвсем проста цел: искам най-хубавата ми английска книга — или казано още по-скромно, една от най-хубавите ми английски книги — да бъде правилно преведена на родния ми език. Това е просто прищявка на библиофил, нищо повече. Като писател вече твърде много съм свикнал, че вече близо половин век на изток от съзнанието ми се чернее сляпо петно — ни най-малко не си въобразявам съветски издания на „Лолита“! Като преводач не съм ще славен, безразличен съм към поправките на специалистите и се гордея само, че с желязна ръка възпрях демоните, които ме подтикваха към пропуски и допълнения. Като читател умея да се размножавам безкрайно и лесно мога да изпълня огромната отзивчива зала със свои двойници, представители, статисти и с такива наемни господа, които без секунда колебание излизат на сцената от различните редове, щом само вълшебникът предложи на публиката да се убеди, че няма измама. Но какво да кажа за другите, за нормалните читатели? В магичния ми кристал се преливат дъги, косо се отразяват очилата ми, личи миниатюрна илюминация — но той ми показва съвсем малко хора: неколцина стари приятели, група емигранти (те, общо взето, предпочитат Лесков), гастролиращ поет от съветската страна, гримьор на пътуваща трупа, трима полски или сръбски делегати в кафене е много огледала, а вече съвсем в дъното — началото на неясно движение, признаци на ентусиазъм, приближаващи се фигури на младежи, които размахват ръце… но просто ме предупреждавали да се дръпна — щели да снимат пристигането на някакъв президент в Москва.

 

Владимир Набоков

7 ноември 1965 година

Палермо

Бележки

[1] Преводачът умишлено е оставил руското произношение на името Хемингуей, при това във винителна падежна форма. — Б. NomaD.

Край
Читателите на „Лолита“ са прочели и: