Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

9

С удоволствие си мислех, че ще се запозная с приятелките на Лолита, но те, общо взето, не оправдаха очакванията ми. Ще спомена Оупъл Хикс, Линда Хол, Ейвис Чапман, Ева Розън и Мона Дал (всички тези фамилни имена, с изключение на едно, са само подобни на истинските). Оупъл, свенливо, размъкнато, пъпчиво очилато създание душа даваше за Доли, която само я хокаше. С Линда Хол, най-добрата тенисистка в училището, Доли играеше на корта не по-малко от два пъти седмично: подозирам, че Линда беше истинска нимфетка, но, кой знае защо, не се вясваше у нас (може би не й разрешаваха); запомнил съм я само като припламваме на самородно слънце сред правоъгълното покрито игрище. От останалите нито една не можеше да претендира за нимфетство освен Ева Розън. Ейвис представляваше тлъсто, набито момиче с космати крака; Мона, макар да блестеше с някак грубата си чувствена красота (при което бе само с година по-голяма от моята застаряваща любовница), явно отдавна бе скъсала с нимфетството, ако някога е имала нещо общо с него. От друга страна, Ева Розън, „изселница“ от Франция, беше пример как едно момиченце, без да притежава изключителна хубост, може понякога да разкрие пред проницателния наблюдател основните елементи на — нимфетския чар — идеално тъпичка, едва развила се фигурка, странно забавен поглед, високи скули. Лъскавата й медна коса напомняше ако не по тон, поне по копринения си гланц косата на Лолита. Чертите на нежното й млечнобяло лице с розови устни и белезникави ресници бяха лишени от лисичата изостреност, присъща на големия извънрасов клан на червенокосите; виждам я винаги в черно или в тъмновишнево — с много елегантен чер пуловер например и с черни обувки на високи токове; ноктите си мажеше с яркочервен лак и (за голямо отвращение на Лолита) обичаше да говори френски: интонацията на Ева все още си оставаше дивно чиста, но за училищните и спортните термини използуваше разговорния американски и тогава към говора й се примесваше лек бруклински акцент, което ме забавляваше у тази малка парижанка, която посещаваше новоанглийско училище с псевдобритански претенции. За съжаление Лолита, която отначало казваше с уважение, че „чичото на това френско момиче е милионер“, бързо скъса от някакви престижни съображения приятелството си с Ева и не ми остави време да се насладя — о, съвсем скромно — на ароматните й появи в нашата гостоприемна къща. Милият читател знае какво значение съм придавал винаги на цялото малко ято момиченца пажове, на нимфетките с утешителните награди около моята Лолита. По едно време се вглеждах в Мона Дал, която често ни навестяваше особено през последния семестър, когато Лолита и тя се бяха увлекли толкова много по сценичното изкуство. Понякога се питах какви ли тайни е съобщила на Мона възмутително ненадеждната Долорес Хейз; защото на мен Лоличка издрънка — когато веднъж изпълни моята спешна и добре платена молба — съвсем нечувани подробности за романа на Мона с някакъв моряк на атлантическия курорт. Интересно, че Лолита си беше избрала за близка дружка изящната, студена, опитна, малко разблудна Мона, която чух веднъж да казва (Лолита се кълнеше, че съвсем неправилно съм разбрал) най-безгрижно в антрето (Лолита току-що бе отбелязала за своя пуловер, че бил от „девствена“ вълна): „Това е единственото девствено, което имаш, миличка.“ Гласът на Мона бе куриозно дрезгав; тя къдреше при добър фризьор матовочерната си коса и носеше големи обици; имаше кехлибаренокафяви, малко изпъкнали очи и сочни устни. Лолита ми е разправяла, че учителките упреквали Мона, задето се кичи с толкова много труфила с фалшиви камъни. Ръцете й трепереха. Тегнеше й умствен коефициент от сто и петдесет точки. Ще спомена и грамадната шоколадовокафява бенка от рождение върху съвсем женския й гръб; бях го огледал вечерта, когато Лолита и тя се бяха пременили със съвсем отворени рокли в пастелни тонове за бала в Бътлъровото училище.

Избързвам малко, но паметта ми неволно пробягва по цялата клавиатура, щом си помисля за онази учебна година в Бърдсли. В отговор на въпроса ми с какви момчета дружи Лолита — мадмоазел Дал прояви изящна, уклончивост. Разговорът стана през деня, когато Лолита се запъти на тенис в онзи твърде „престижен“ спортен клуб, в който членуваше и Линда, а сетне ми се обади по телефона, че може би ще закъснее цял час и не ще ли мога, много ме моли, да забавлявам Мона, когато тя дойде да репетират двете сцена от „Укротяване на опърничавата“. И ето че красивата Мона, като задействува всичките си модулации, всичките чарове на държането си и на гласа си, загледана в очите ми с някаква (дали не грешах?) искрица от кристална ирония, ми отговори така: „Право казано, сър, Доли изобщо не помисля за тези зелени хлапаци. Право казано, с нея сме съпернички. И тя; и аз сме безумно влюбени в пресвещения Ригър“ (разпространена шега — вече споменавах за този навъсен грамаден мъжага с конска челюст; за малко да ми вземе здравето с впечатленията си от пътуването в Швейцария, с което ме тормози на някакъв чай за родителите, не си спомням точно кога).

„А как мина балът?“ — „Ах, шеметно!“ — „Моля?“ — „Чуден бал беше. Направо страхотен.“ — „Доли танцува ли много?“ — „О, не чак толкова страшно много — бързо й омръзна.“ А какво мисли Мона (морната Мона) за самата Лолита? „В какъв смисъл, сър?“ Смята ли, че Доли процъфтява в училище? „Ами да, тя е момиче един път.“ А цялостното й поведение? „Печено момиче е.“ Да, но все пак… „Знае си работата.“И като направи това заключение, Мона въздъхна отривисто, взе от масичката случайно попадналата там книга, напълно промени израза на лицето си, престорено начумери вежди и рече: „Разкажете ми за Балзак, сър. Наистина ли е толкова чудесен?“ Премести се толкова близо до моето кресло, че през козметичната мътилка на парфюма и през кремовете долетя възрастният, безинтересен мирис на нейната кожа. Неочаквано ме порази странната мисъл; ами ако Лолита се е заела със сводничество? Ако е така, избрала е неподходяща кандидатка за своя заместничка. Като избягвах хладнокръвния поглед на Мона, приказвах към минута за френската литература. Най-сетне се появи Доли — и ни изгледа с примижали димни очи. Оставих дружките насаме. При завоя на стълбището имаше витражно прозорче, което никога не се отваряше и бе оплетено в паяжина; едно от квадратчетата му, беше с рубинено стъкло и тази кървяща рана сред останалите безцветни клетки, а също несиметричното й разположение (ход с коня бе осем — це шест) винаги подмолно ме безпокоеше.