Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

21

Навикът ми да мълча, когато съм ядосан, или поточно студената и сякаш люспеста страна на ядосаното ми мълчание вдъхваше невероятен страх на Валерия. „Не зная какво мислиш, когато си такъв, и това ме побърква“ — се оплакваше тя. Мъчех се да наказвам Шарлота с мълчание — но тя, сякаш нямаше нищо, продължаваше да чурулика или хващаше мълчаливеца за брадичката. Поразителна жена! Като мърморех, че все пак се налага да пиша научен труд, се намъквах в бившата си стая; Шарлота пък все по-жизнерадостно разкрасяваше нашата обител, гугукаше по телефона, пишеше писма. От прозореца през гланцирания отблясък на тополовите листа я видях как минава през улицата и с доволен вид пуска в кутията писмото си до сестрата на мис Фалън.

Седмицата влажно, навъсено време, последвала току-що описаното посещение на мълчаливите пясъци край Очиларското езеро, беше от най-мрачните през живота ми. След това проблеснаха два-три неясни лъча надежда — преди слънцето да грейне с пълна сила.

Прецених, че мозъкът ми е наред, че работи великолепно и че трябва да го използувам. Макар че не смеех да се бъркам в плановете на жена си за Лолита (която от ден на ден ставаше все по-топла и по-мургава под ясното небе на безнадеждната далечина); все пак можех да намеря някакъв основен начин за утвърждаването на общия си авторитет, който по-късно щях да използувам при конкретен случай. Една вечер Шарлота сама ми даде повод.

„Имам изненада за теб — каза тя, загледана нежно в мен над лъжицата със супа. — Наесен заминаваме с теб за Англия.“

Преглътнах, без да бързам, своята лъжица супа, избърсах устни с розова книжна салфетка (О, прохладното, тънко платно на салфетките в моята „Мирана“!) и казах:

„Аз също имам изненада за теб, моя мила. Ние с теб няма да заминем за Англия.“

„Защо? Какво се е случило?“ — попита тя, като наблюдаваше — с по-голямо учудване, отколкото бях очаквал — ръцете ми (неволно сгъвах, късах, мачках и отново късах съвсем невинната „салфетка“). Впрочем усмивката ми я успокои малко.

„Много просто — казах аз. — Дори в най-хармоничния брак като например нашия не всички решения взема съпругата. Има въпроси, за чието решаване съществува съпругът. Представям си вълнуващото удоволствие, което като на нормална американка ще ти достави прекосяването на океана с трансатлантическия параход, нали с него пътува и лейди Бамбум, братовчедка на английския крал, Били Бамбум, краля на замразеното месо, или някоя холивудска уличница. Никак не се съмнявам, че бихме представлявали чудесна реклама за туристическата фирма: ти с откровено преклонение и аз със сдържано завистливо възхищение гледаме в Лондон дворцовата стража, тези малинови гвардейци, бобровите месоядци или как им викаха. От своя страна имам алергия към Европа, включително към добрата стара Англия. Както ти е добре известно, нищо не ме свързва със Стария твърде прогнил свят. Никакви цветни реклами из твоите списания не могат да променят това…“

„Любими мой — каза Шарлота, — аз наистина…“

„Чакай. Това е дреболия, подробност; всъщност имам предвид нещо повече. Когато поиска да прекарвам цели дни на езерото, вместо да се занимавам с работата си, на драго сърце те последвах и заради теб се превърнах в представител на младежта с бронзов тен, вместо да си остана литературовед… И например педагог. Когато ме водиш на бридж у толкова милите Фарлоу, кротко се тътря след теб. Не, чакай, моля те. Когато декорираш дома си, не преча на твоите приумици. Когато решаваш — о, когато решаваш разните въпроси, може да съм против, абсолютно против или, да речем, отчасти, обаче си мълча. Игнорирам отделните случаи, но не мога да игнорирам общия принцип. Обичам да ме командуваш, но всяка игра си има правила. Не, не се сърдя. Изобщо не се сърдя. Недей така. Но аз представлявам половината от семейното огнище и имам право на малък, но свой ясен глас.“

Междувременно тя премина откъм моята страна на масата и като падна на колене, бавно, но настойчиво заразтърсва глава и вкопчи добре гледани нокти в панталона ми. Каза, че през ум не й е минавало подобно нещо. Каза, че съм нейното божество и властелин. Каза, че Луиза вече си е отишла и можем да се отдадем на любов. Каза, че трябва да й простя, иначе ще умре.

Този малък инцидент доста ме ободри. Спокойно й отговорих, че работата не е в прошката, а в промяната на държането й; реших да укрепя спечеленото предимство и занапред да прекарвам много време в сурово и навъсено отчуждение, като работя по книгата или се преструвам, че работя.

Диванът легло в някогашната ми стая отдавна бе превърнат просто в легло, каквото си остана впрочем завинаги в душата ми, и Шарлота ме предупреди в началото на нашето съжителство, че стаята постепенно ще бъде превърната в истински писателски кабинет. Два-три дни след „британския инцидент“ седях в новото и много удобно кресло с голям том върху коленете, когато на вратата почука с пръстенчето си Шарлота и доплува вътре. Колко не приличаха движенията й на движенията на моята Лолита, когато понякога надникваше при мен в милите си омърляни сини панталони, като внасяше от страната на нимфетките аромата на плодни градини; бе нескопосна и приказна, и неясно порочна; с разкопчани долни копчета на момчешката риза. Но нека ви кажа нещо. У малката лудетина Хейз и у важната голяма Хейз плахо течеше все същото (и на вкус, и на слух) жизнено ручейче. Един прочут френски лекар бе казал някога на баща ми, че дори най-слабото куркане в стомаха на близки роднини има един и същи музикален тон.

И така, Шарлота доплува. Тя усещаше, че между нас нещо не е наред. Предишната вечер, както и по предишната, се престорих на заспал още щом си легнахме, и станах, преди да се беше събудила. Тя мило попита дали не ми пречи.

„В тази минута — не“ — отвърнах аз, като прелиствах отворения на буква „Е“ том от енциклопедията за момичета и разглеждах картинката в долния край на страницата.

Тя се доближи до малкото писалище — имитация на махагон с едно чекмедже. Положи ръка върху него. Наистина писалището никак не беше хубаво, но нищо не бе й виновно.

„Отдавна исках да те попитам — каза тя (делово, без всякаква закачливост), — защо заключваш чекмеджето? Искаш ли това писалище да си остане в кабинета? Някак е ужасно отвратително.“

„Остави го на мира“ — процедих аз. Тъкмо бях с гърлскаутите в Калгари.

„Къде е ключът?“

„Скрит е.“

„Ах, Хуми…“

„Заключил съм в него любовни писма.“

Тя ме погледна като ранена газела, този поглед толкова ме вбесяваше; след това, без да е наясно дали се шегувам и без да знае какво да каже по-нататък, постоя, докато тихо прелистих няколко страници (Канада, Кино, Конфитюр, Костенурка), загледана по-скоро в прозоречното стъкло, отколкото през него, като барабанеше с острите си карминени, бадемовидни нокти.

Две минути по-късно (на Кроул и Къпане) се приближи до креслото ми и стовари тежката си снага в шотландски вълнен плат върху ръчката, като ме облъхна с мириса на точно този парфюм, който използуваше първата ми жена. „Дали ваше сиятелство не би желало да прекара есента ей тук?“ — попита, като посочи с кутре сладникавия есенен пейзаж от един източен щат. „Защо?“ (натъртено и бавно). Тя вдигна рамене. (Вероятно Харолд е обичал да ползува отпуск по това време. Ловен сезон. Циганско лято. Условен рефлекс от нейна страна.)

„Струва ми се, че зная къде е — каза тя, като все още сочеше картинката. — Помня, там има хотел с романтичното име „Подслон за омагьосани ловци“. Кухнята е божествена. И никой на никого не пречи.“

Тя потърка буза в слепоочието ми. Бях отучил Валя от това на бърза ръка.

„Не искаш ли нещо по-специално за обед, миди мой. По-късно ще наминат Джон и Джоан.“

Издадох неопределен звук. Тя ме целуна по долната устна и каза весело, че ще направи торта (от времето, когато още бях квартирант, се бе запазила легендата, че съм във възторг от нейните торти), сетне ме остави да безделнича.

Положих внимателно отворената книга върху напуснатото от нея място (книгата понечи да направи вълнообразно движение, но моливът спря затварянето на страниците), проверих дали ключът си е на мястото, а именно, под старата, но скъпа самобръсначка, която употребявах, преди тя да ми купи друга, по-евтина и по-хубава. Питаше се: добре ли е скрит ключът под тази самобръсначка в кадифения калъф? От своя страна калъфът се намираше в сандъка, в който държах книжата си. Дали няма по-сигурно място? Чудно колко е мъчно да скриеш нещо — особено когато жена ти вечно ти мести нещата.