Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

5

Дните на младостта ми, озърна ли се към тях, ми изглеждат отлитащ от мен вихър повторни късчета като утринна виелица от употребени хартийки пред погледа на пътник от американски експрес покрай задния наблюдателен прозорец на вагона, зад който се премятат. В хигиеничните си сношения с жени бях практичен, присмехулен и бърз. През университетските си години в Лондон и Париж се задоволявах с платени мацета. Заниманията ми с науките бяха прилежни и внимателни, но не твърде плодотворни. В началото мислех да стана психиатър също като мнозина несретници; аз обаче бях особен несретник; обзе ме странна умора (трябваше да ида на доктор — толкова бях отпаднал); затова се захванах да изучавам английската литература, с това се прехранва не един празноглав поет, като се превръща в професор с лула и сако от хубав вълнен плат. Париж от трийсетте години ми бе по мярка. Обсъждах съветските филми с американски литератори. Сядах с уранисти в кафенето „Des Deux Magots“[1]. Печатах лъкатушни етюди в слабо четени списания. Измислях пародии — на Елиът например:

Фройлайн фон Кулп все още се държи

за бялата врата, ще се обърне… Не,

не тръгвам ни след нея, ни след Фреска,

ни след онази чайка…[2]

Един от трудовете ми, озаглавен „Прустовата тема в писмото на Кийтс до Бенджамин Бейли“, предизвика одобрителните усмивки на шест-седем учени, които го прочетоха. Втурнах се да пиша „Кратка история на английската поезия“ за един прочут издател, сетне се залових за съставителство на учебник по френска литература (със сравнителни примери из английската литература) за американските и британските читатели; тази работа ме ангажира през четирийсетте години и последното томче беше почти готово за печат в деня на арестуването ми.

Намерих си занимание: преподавах английски на група парижани от Шестнайсети район. След това две години бях учител в мъжка гимназия. Понякога използувах познанствата си в психиатричните среди и със служители от социалните грижи, за да посещавам с тях различни учреждения като например сиропиталища и училища за малолетни престъпнички, където можех да гледам бледите човешки издънки със слепнали ресници тъй безнаказано, както бива само насън.

А сега искам да изложа следната мисъл. Във възрастовия, граници между девет и четиринайсет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани странници, два или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност — тя не е човешка, а нимфическа (тоест демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.

Читателят ще забележи, че замествам пространствените понятия с временни. Нещо повече: бих искал той да съзре границите от 9 до 14 като видими очертания (огледални плитчини, аленеещи скали) от омагьосания остров, на който се срещат тези мои нимфетки и който е заобиколен от широкия мъглив океан. Пита се: дали в тези възрастови граници всички момиченца са нимфетки? Разбира се, не. Иначе ние, посветените, ние, самотните мореплаватели, ние, нимфолептите, отдавна да сме се побъркали. Обаче и красотата не е критерий, докато вулгарността (или поне това, което се нарича вулгарност в една или друга среда) никак не изключва онези тайнствени черти — онази приказно странна грация, онзи неуловим, капризен, душеубийствен, ласкав чар, който отличава нимфетката от връстничките й, доста повече зависещи от пространствения свят на текущите явления, отколкото от безтегловния остров на омагьосаното време, на който Лолита играе със себеподобните си. В същите възрастови граници броят на истинските нимфетки е доста по-малък от броя на грозните или просто „миловидните“ или дори „хубавките“, но съвсем банални пухкавки, размъкнати, студенокожи, човешки по природата си момиченца с кръгли коремчета, с плитчини, такива, които могат или не могат по-късно да се превърнат, както се казва, в хубави жени (погледнете някоя отвратителна поничка с черни чорапи и бяла шапка как се преобразява в дивна кинозвезда). Ако предложите на нормален човек да намери най-хубавата от групова снимка на ученички или гърлскаути, той невинаги ще улучи нимфетка. Трябва да си творец и смахнат, обсебен от безкрайни скърби, със стъкленичка гореща отрова в корена на тялото и свръхсладострастен огън, вечно пламтящ в чувствителния гръбнак (о, как ни се налага да се свиваме и да се пазим!), за да познаеш веднага по необясними признаци — по котешки лекото очертание на скулите, по тънките копринени крайници и по още други белези, които не мога да изброя от мъка, срам, нежни сълзи — малкия смъртоносен демон сред тълпата обикновени деца: тя, нимфетката, е незнайна сред тях, тя още не усеща баснословната си власт.

И друго: тъй като времето има сериозно значение в този магьосен въпрос, ученият трябва да вземе предвид, че е необходима разлика от няколко години (бих казал, не по-малко от десет, но обикновено трийсет или четирийсет — чак до деветдесет в няколкото известни случаи) между момичето и мъжа, за да може той да бъде омагьосан от нимфетката. Нещата опират до нагласата на очната леща, до разстоянието, което вътрешният поглед преодолява с приятно вълнение, и до известен контраст, който разумът превъзмогва с тръпка на порочна наслада. „Когато бях дете, тя също бе дете“ (все отзвук от същия Едгар) и затова моята Анабела не беше нимфетка за мен: бях неин връстник; със задна дата самият аз бях малко фавънче на същия омагьосан във времето остров, обаче сега, през септември 1952 година, след изтичането на двайсет и девет години, ми се струва, че мога да съзра у нея първоначалния фатален чар. Обичахме се с преждевременна любов, белязана с безумната сила, която толкова често съсипва живота на големите. Бях яко момче и оцелях; отровата обаче остана в раната и ето вече възмъжавах в лоното на нашата цивилизация, която позволява на мъжа да се увлече по шестнайсетгодишна девойка, но не и по дванайсетгодишно момиче.

Нищо чудно тогава, че възрастният ми живот в Европа бе чудовищно двойствен. Външно имах тъй наречените нормални сношения със земнородни жени, чиито гърди са като тикви или като круши, вътрешно обаче изгарях в адската пещ на концентрирана похот, която се възбуждаше у мен от всяка срещната нимфетка, без да мога да я докосна, понеже бях законоуважаващ страхливец. Грамадните човешки самки, които ми бе разрешено да ползувам, бяха само палиатив. Готов съм да повярвам, че усещанията ми от естественото съвкупление са били долу-горе като тези, които изпитват нормалните големи мъже, когато общуват с нормални големи жени в рутинния ритъм, разтърсващ света; но бедата е в това, че тези господа не са имали случай, какъвто имах аз, за да познаят проблясъка на много по-пронизително блаженство. Най-блудкавият от сънищата ми, които завършиха с полюции, бе хиляди пъти по-многоцветен от прелюбодеянията, които най-мъжественият гений или най-талантливият импотент могат да си представят. Живеех в раздвоен свят. Усещах присъствието не на един, а на два пола, от които нито един не беше моят; за анатома и двата бяха женски; за мен обаче, който гледах през особената чувствена призма, „те бяха тъй различни помежду си като мечта и мачта“. Рационализирам сега всичко това, но на двайсет, двайсет и пет години не бях толкова наясно със страданията си. Тялото чудесно знаеше за какво жадува, но разсъдъкът отхвърляше всяка негова молба. Заливаше ме ту страх и срам, ту безумен оптимизъм. Душаха ме обществените възбрани. Психоанализаторите ме примамваха с псевдоосвобождаване от либидоалабализмите. Това, че единствен обект на любовния ми трепет бяха за мен сестрите на Анабела, нейните дружки и кордебалет, понякога ми се струваше предвестие за умопобъркване. Друг път си казвах, че зависи от гледната точка и всъщност няма нищо лошо, ако, до лудост ме вълнуват малолетните момичета. Ще си позволя да напомня на читателя, че в Англия, откак бе приет законът за децата и младите лица, терминът „гърл-чайлд“ (тоест момиче) се определя като „лице от женски пол на възраст над осем и под четиринайсет години“ (след което от четиринайсет до седемнайсет същият закон определя лицето като „млада личност“). От друга страна, в Америка, а именно в Масачузетс, терминът „уейуърд чайлд“ (безпътно дете) се отнася технически до момиче между седем и седемнайсет години, което „общува с порочни и безнравствени лица“. Хю Бротън, дискусионен писател от времето на Джеймс Първи, е доказал, че Рахаб е била блудница на десет години. Всичко това е много интересно и допускам, че вече виждате как се разпенва устата ми пред припадък — обаче не, нищо не се разпенва, просто издухвам разноцветни мехурчета от щастливи мисли в съответната чашка. Ето и други картинки. Ето Вергилий, който (цитирам стар английски поет) „нимфетка в тон един възпява“, макар най-вероятно да е предпочитал перитония на момчето. Ето две от невръстните дъщери на крал Ехнатон и на неговата кралица Нефертити, имали са ги шест такива — нилски, с бръснати глави, голички (нищо освен безброй нанизи мъниста), с меки кафявички коремчета като на кутрета, с издължени абаносови очи, спокойно разположили се върху възглавници и напълно запазени след трите хиляди години. Ето върволичката десетгодишни младоженки, принуждавани да седнат върху фасциния — кол от слонова кост в храмовете на класическото образование. Бракът и съжителството с деца се срещат все още твърде често в някои индийски области. Така осемдесетгодишни старци от Лепчана се женят за осемгодишни момиченца и никой не се вълнува от това. В края на краищата Данте се е влюбил безумно в своята Беатриче, когато тя едва била навършила девет години и била тъй искряща, начервена, сладка, с пурпурна рокля със скъпоценни камъни, това се случило през 1274 година във Флоренция, на частен пир, през веселия месец май. А когато Петрарка се влюбил безумно в своята Лаурина, тя била светлоруса нимфетка на дванайсет години и тичала през вятъра, през прахоляка и цъфтежа, самата тя същинско литнало цветче сред прекрасна равнина, която се вижда от Воклюзките хълми.

Но хайде да бъдем благоприличия и културни. Хумберт Хумберт усърдно се мъчеше да бъде свестен човек. Бога ми, мъчеше се. Крайно предпазливо се отнасяше към обикновените деца, към тяхната невинност, открита за обидите, и в никакъв случай не би посегнал върху нея, ако би съществувала дори най-слабата опасност за скандал. Но как се разиграваше сърцето на клетника, щом сред невинната детска тълпа забележеше детето демон, „enfant charmante et fourbe“[3] — унесен поглед, ярки устни, десет години каторга, ако покажеш, че гледаш. Тъй вървеше животът. Хумберт бе напълно способен да има сношения с Ева, но Лилит бе неговата мечта. Стадият на напълването в ранното развитие на гърдите (на възраст между 7 и 10 години) настъпва сред останалите соматични промени, които съпровождат наближаването на половата зрелост. А следващият признак, известен нам, е първата поява (на 11-12 години) на пигментирани косъмчета. Чашката ми е пълна догоре с мехурчета.

Корабокрушение. Коралов остров. Насаме с премръзналата дъщеричка на потънал пътник. Душко, но това е само игра! Какви вълшебни приключения си представях понякога, седнал на твърдата пейка в градския парк и престорено унесен в мержелеещата се книга. Около кроткия ерудит свободно лудееха нимфетки, все едно че той беше обичайната статуя в парка или част от светлосянката под старо дърво. Веднъж съвършена красавица с шотландска поличка стовари до мен тежковъоръжения си крак, потопи в мен голите си ръце, за да стегне ремъчето на ролковата си кънка — и аз се разтворих сред слънчевите петна, като книгата ми послужи за смокинов лист, а нейните руси къдри падаха върху издрасканото й коляно и дървесната сянка, която споделях с нея, пулсираше и се топеше върху прасеца й, блеснал толкова близко до хамелеонската ми буза. Друг път червенокоса ученичка се овеси над мен във вагона на метрото и оранжевият пух под мишницата й бе откровението, останало в кръвта ми за дълги седмици. Бих могъл да преразкажа доста едностранни миниатюрни романи от този род. Завършекът на някои от тях имаше вкуса на адска билка. Например понякога от нощния балкон съзирах в осветения прозорец отсреща разсъбличаща се нимфетка пред услужливото огледало. Тази обособеност, тази отдалеченост придаваха на видението невероятно пикантен чар, който, караше мен, балконния зрител, да препускам главоломно към самотното си утоляване. Но сатанински внезапно нежният разголен орнамент, вече приел от мен даровете на преклонението, се превръщаше в осветен от лампата отвратително гол лакът на мъж по долни дрехи, зачел се в книга пред отворения прозорец в горещата, влажна, безнадеждна, лятна нощ.

Скачане на въже. Скачане на един крак върху разчертания тротоар. Незабравимата старица в черно, седнала до мен на парковата пейка, на пейката за изтезания от моята наслада (нимфетката се мъчеше под мен да напипа търколилото се стъклено топче), която попита — безочлива вещица — дали не ме боли коремът. Ах, оставете ме в моя разцъфнал парк, в моята обгърната в мъх градина. Нека играят те вечно около мен, без никога да порастват.

Бележки

[1] „Двете маймунки“ (фр.). — Б.а.

[2] Стиховете в романа са в превод на Янко Димов.

[3] Дете чаровно и коварно (мним цитат) (фр.). — Б.а.