Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

11

Експонат Номер две — бележник с черна корица от изкуствена кожа, годината (1947) е щампована със златни цифри стъпаловидно в горния ляв ъгъл. Описвам това елегантно изделие на фирмата Бланк Бланктън, Масач, все едно че е пред мен. А всъщност то беше унищожено преда пет години и това, което разглеждам сега (благодарение на любезната Мнемозина[1], която го е запазила), е само мигновено въплъщение, крехко пиле от гнездото на феникса.

Яснотата, с която си спомням своя дневник, се дължи на това, че го писах два пъти. Отначало в бележник голям формат е перфорирани листове, там записвах с молив и много пъти зачерквах и поправях; преписах всичко с известни съкращения съвсем ситно и с най-сатанинския си почерк в черното бележниче.

Трийсети май е обявен официално за Постен ден в Ню Хампшир, но в Каролина например не е така. През 1947 година този ден поради ширещата се зараза от тъй наречената „стомашна инфлуенца“ рамсдейлското кметство затвори училищата и обяви началото на лятната ваканция. Наскоро преди това се бях настанил в къщата на Хейзови и дневничето, с което се каня сега да запозная читателя (както шпионинът предава наизуст съдържанието на глътнатото от него донесение), обхваща по-голямата част от юни. Читателят може да провери бележките ми за характера на времето чрез броевете на местния вестник от 1947 година.

Четвъртък. Много е горещо. От удобния си наблюдателен пункт (прозореца на банята) видях как Долорес събира прането в градината сред ябълковозелената светлина от другата страна на къщата. Излязох навън, уж че се разхождам. Тя беше с карирана риза, син каубойски панталон и гуменки. Всяко нейно движение сред облите слънчеви петна докосваше най-скритите и чувствителни струни на моята долна плът. Малко по-късно тя седна при мен на последното стъпало пред задния вход, взе да събира дребни камъчета от земята около ходилата си — остри, остри камъчета, — с тях и парче от бутилка за мляко, прилично на устни на ръмжащо животно — и да замерва една консервена кутия. „Дзън.“ Втори път не можеш, не можеш — ама че безумно изтезание, — не можеш улучи втори път. „Дзън.“ Чудесна кожа, нежна и с тен, без никакъв недостатък. Сладоледът със сироп предизвиква обрив: твърде изобилното отделяне от мастните жлези, които хранят фоликулите на кожата, води до дразнене, а последното отваря пътя на заразата. Но нимфетките, макар да се тъпчат до отмала с всякакви тлъсти храни, никога нямат пъпчици. Боже, какво изтезание — този атлазен отблясък на слепоочието, който преминава в яркоруса коса! А тази костица, потрепваща отстрани върху напрашения глезен…

„Дъщерята на мистър Мак Ку ли? Джени Мак Ку? Ах — ужасна грозотия! И подлярка. И куца. За малко да умре от детски паралич.“

„Дзън.“ Бляскава щриховка от косъмчета върху ръката под лакътя. Когато стана да внесе прането, проследих отдалеч с обожаващ поглед избелялата отзад синева на навития и панталон. Г-жа Хейз преспокойно израсна от средата на поляната с кодака си като фалшиво дърво на факир и след някакви светлосенчести грижи — тъжен поглед нагоре, доволен поглед надолу — си позволи да снеме седналия на стъпалата смутен Humbert le Bel.

Петък. Видях как тръгна нанякъде с Роуз, тъмнокосата си приятелка. Защо толкова чудовищно ме вълнува детската й — нали е просто детска — походка? Да анализираме. Малко тежко отпуска пръсти. Личи нещо разхайтено в цялото движение на краката й под коленете. Едва забележимо тътрене. Всичко това безкрайно младо, безкрайно разпуснато. Но Хумберт Хумберт е дълбоко потресен и от жаргона на малката, и от резкия й висок глас. Малко по-късно дочух как кряскаше на Роуз през оградата разни грубиянски глупости. Всичко това отекваше в мен в дрънчащ нарастващ ритъм. Пауза. „Аз се прибирам, малката.“

Събота (На това място авторът може нещо да е променил.) Зная, че писането на този дневник е безумие, но ми доставя странно пронизващо удоволствие; и кой ли — освен любеща съпруга — би разшифровал микроскопичния ми почерк? Искам да обясня разридан, че сега моята Л. се пече на откритата веранда, но уви, майка й и някакви други дами непрекъснато витаят около нея. Разбира се, мога да седна там на люлеещия се стол и да се преструвам, че чета. Обаче реших да си остана в стаята поради опасението, че ужасната, лудешка, смехотворна и жалка треска, която ме раздрусва целия, ще избие през опита да придам нещо като безгрижен вид на появата си.

Неделя. Маранята на жегата е все още с нас; каква благодатна неделя! Този път заех стратегично положение навреме с дебелия неделен вестник и новата си лула в люлеещия се стол на верандата. Уви, тя дойде заедно с майка си. Бяха по черни бански от две части и нови като лулата ми. Моето сладурче, моята гълъбичка се спря за минута до мен — поиска страниците с хумора — и ме облъхна почти като другата, ривиерската, но по-интензивно, с примес на нещо грапаво — това бе зноен полъх, веднага раздвижил мъжката ми сила; но тя вече бе издърпала най-вкусната част от вестника и се отпусна върху черджето до тюленообразното си мамче. Там моята хубавица легна по корем и разкри пред мен, пред несметните ми очи, зейнали в зрящата ми кръв, повдигнатите си плешки, прасковения мъх покрай хлътналия гръбнак, облите издатини на стегнатото в черно тясно задниче и плажното опако на детските си бедърца. Третокласничката мълчаливо се наслаждаваше на зелено-червено-сините серии от рисунки. По-чаровна нимфетка не е сънувал никога зелено-червено-синият Приап. С пресъхнали устни, загледан в нея през разноцветните светлинни слоеве, събрал във фокус целия си копнеж и с бавно полюшване, скрит зад вестника, знаех, че ако се съсредоточа както трябва върху това възприятие, веднага ще достигна най-високата точка на просяшката си наслада. Както хищникът предпочита шаващата жертва пред неподвижната, исках обаче това осакатено тържество да съвпадне с някое от разнообразните движения, които нарядко правеше четящото момиченце — почесваше се по гръбнака и показваше леко притъмнената си подмишница, но дебелата Хейз внезапно развали всичко, като се обърна към мен и поиска огънче, след което завърза празен разговор за шарлатанския роман на някакъв известен пройдоха.

Понеделник. Deleotatio morosa.[2]

„Прекарвам аз мъчителните дни в униние и скръб…“

Ние (майчето Хейз, Долорес и аз) след закуска трябваше да заминем за Очиларското езеро и там да се къпем и да се излежаваме на пясъка; но седефеното утро се изроди в дъждовен следобед и Ло вдигна скандал.

Установено е, че средната възраст на половото съзряване при момичетата в Ню Йорк и Чикаго е тринайсет години и девет месеца; индивидуално тази възраст се колебае между десет (и по-малко) и седемнайсет. Малката Вирджиния още не била навършила четиринайсет, когато я обладал Едгар. Той й давал уроци по алгебра. Представям си. Те прекарали медения месец в Санкт Петербург на западното крайбрежие на Флорида, „Мосю По-по“, както един от учениците на Хумберт Хумберт в парижкия лицей наричаше поета По.

Притежавам всичките черти, които според експертите по сексуалните интереси на децата пораждат съответен отклик у момиченцата: чисто очертана долна челюст, мускулеста китка на ръката, нисък глас, широки рамене. Освен това, както казват, приличам на някакъв или актьор, или гъгньо с китара, обожаван от Ло.

Вторник. Ръми. Никакви езера (само локви). Мамчето замина на покупки. Знаех, че Ло е някъде наблизо. Чрез скрити маневри я спипах в спалнята на майка й. Пред огледалото издърпваше с пръсти клепача си да го отърве от прашинката, която беше влязла в лявото й око. Карирана рокличка. Макар че обожавам този неин опияняващ кестенов аромат, все пак ми се струва, че би трябвало да си мие кожата от време на време. За миг двамата заплавахме в топлата зеленина в огледалото, в което се отразяваше върхът на тополата заедно с нас и небето. Прихванах я малко грубо за раменете, след това гальовно за слепоочията и я обърнах към светлината.

„Ей тук е — каза тя, — усещам я…“

„Швейцарска сеселянка с крайрайчето на езика…“

„Щеше да я лизне, така ли?“

„Имно. Да пробам?“

„Разбира се, опитайте.“

Нежно прокарах трепкащото си жило по въртящата се солена очна ябълка.

„Страхотно — каза тя, като запримигва, — излезе.“ „Сега другото око.“

„Ама че глупости — прихна тя, — там изобщо…:“

Но в този миг забеляза събраните ми приближаващи се устни и сговорчиво рече: „Окей.“

Наведен над топлото й, обърнато нагоре рижаво-розово лице, Хумберт притисна устни до трепкащия й клепач. Тя се ухили, бръсна ме с роклята си и бързо излезе от стаята. Сърцето ми сякаш биеше едновременно навред. Никога през живота — дори когато галех онова момиченце на Ривиерата, — никога…

Нощта. Никога не съм изживявал такива терзания. Бих искал да опиша лицето, движенията й — а не мога, защото, озове ли се тя наблизо, страстта ме заслепява. По дяволите — не съм свикнал с компанията на нимфетки! Затворя ли очи, виждам само застинала част от нейния образ, рекламен диапозитив, проблясък на прелестна гладка кожа отвътре върху бедрото, когато тя, седнала и вдигнала високо коляно под карираната поличка, завързва обувките си. „Долорес Хейз, не монтре ла вуа жамб“[3] (така говори майка й, като си мисли, че знае френски).

Тъй като съм à mes heures[4] поет, посветих мадригал на черните като сажди ресници около бледосивите съвсем безизразни очи и на петте асиметрични лунички върху чипото й носле, на белезникавия мъх върху кафявите й крайници; но го скъсах и не мога сега да си го припомня. Само с най-банални изрази (завръщаме се към дневника) бих успял да опиша чертите на моята Ло: бих казал например, че косата й е тъмноруса, а устните й са червени като облизано стъклено бонбонче, при което долната е омайно подпухнала — ах, защо не съм пишеща дама, пред която тя да позира гола при гола светлина. Но нали съм само Хумберт Хумберт, върлинест, кокалест, с космати гърди, с гъсти черни вежди и чудноват акцент и о цяла помийна яма, пълна с гниещи чудовища зад паравана на бавната момчешка усмивка. Пък и тя не прилича особено на крехко момиченце от дамски роман. Побърква ме двойствеността на моята нимфетка — може би на всяка нимфетка: тази смесица у Лолита от нежни мечтателни детинщини и някаква поразителна вулгарност, присъща на чипоносите миловидни картинки из списанията и напомняща мътнорозовите малолетни камериерки при нас в Европа (те миришат на лайка и пот), както и съвсем младите уличници, обличани като деца в провинциалните публични домове. Но като допълнение — като допълнение долавям неописуема, непорочна нежност, която прониква през мускуса и мерзостта, през вонята и смъртта. Боже мой, боже мой… И друго, най-чудното — тя, тази Лолита, моята Лолита, толкова обсеби старинната мечта на автора, че над всичко и въпреки всичко съществува само — Лолита.

Сряда. „Кажете на мама да ни закара (нас!) на Очиларското езеро утре.“ Ето дословно фразата, която изрече моята дванайсетгодишна изгора със страстен шепот, когато се натъкна на мен в антрето — аз излизах, тя нахлу вкъщи. Отразеното следобедно слънце трепкаше като ослепителен бял елмаз, обкован в безброй дъгоцветни игли върху паркирания автомобил. Листакът на бухналите брястове хвърляше меко преливащи сенки върху дъсчената стена на къщата. Двете тополи шаваха и се поклащаха. Нечий детски глас викаше: „Нанси! Нанси!“ В къщата Лолита сложи любимата си плоча — „Малката Кармен“, която винаги съм наричал „Джобната Кармен“, при което тя изфучаваше с престорено презрение към престореното ми остроумие.

Четвъртък. Снощи седяхме на откритата веранда — Хейзица, Лолита и аз. Топлият здрач се сгъстяваше, преминаваше в пълна нощна отмала. Дъртата буначка току-що подробно ми бе разказала филма, който с Ло били гледали преди половин година. Един съвсем изпаднал боксьор се запознава с добър свещеник (който през яката си младост бил боксьор и още можел с юмрук да повали някой грешник). Седяхме на възглавници върху пода; Ло беше между мадам и мен (сама се намести — моето зверче). На свой ред се впуснах досадно да преразказвам арктическите си приключения. Музата на измислицата ми подаде пушка и гръмнах по бяла мечка, която седна и изохка. В същото време остро усещах близостта на Ло и докато говорех и жестикулирах в милосърдната тъмнина, използувах тези невидими жестове, за да докосна ту ръката, ту рамото й, ту куклата балерина от вълна и тюл, която тя въртеше насам-натам и все я слагаше върху коленете ми; накрая, когато напълно уплетох моята пламтяща от жар душичка с мрежа от безплътни милувки, се реших да я погаля по крака, по касисовите косъмчета върху пищяла, смеех се на шегите си, треперех, стаявах своя трепет и на два пъти с бързи устни усетих топлината на близките й къдрици, като току се блъсвах в нея със смешните си апарте, в мигновени скобки и погалвах играчката й. Тя също все се наместваше, така че в края на краищата майка й се тросна да не се върти и внезапно запрати куклата й в мрака, а аз все прихвах и се обръщах към Хейзица през крака на Ло, докато ръката ми пъплеше нагоре по слабичкото гръбче на нимфетката и напипваше кожата през плата на момчешката риза.

Но знаех, че е безнадеждно. Прилошаваше ми от желание, дрехите ме стягаха, дори се зарадвах, когато спокойният глас на майка й заяви в тишината: „А сега ние смятаме, че е време Ло да си ляга.“ — „А аз смятам, че сте свинчовци“ — каза Ло. „Чудесно, значи утре никаква екскурзия“ — рече Хейзица. „Ние живеем в свободна страна“ — заяви Ло. След това сърдитата Ло с тъй нареченото „бронксово ура“ (нисък звук на накипяло отвращение) си тръгна, а аз по инерция си останах на верандата при Хейзица, която пушеше десетата си цигара тази вечер и се оплакваше от Ло.

Как например Ло си проявила злобата още на годинка, като хвърляла играчките си през мрежата на креватчето, за да ги вдига клетата майка на това гадно дете! Сега, на дванайсет години, направо е бич божи според думите на Хейзица. Единствената мечта на Ло била да подскача на джазова музика или да марширува на спортните шествия, като подмята колене и жонглира с пръчка. Бележките й били слаби, но все пак по-лесно се приспособила към училищния бит на новото място, отколкото в Писки (Писки бил родният им град в средната част на Съединените щати; къщата в Рамсдейл по-рано принадлежала на покойната й свекърва; преместили се в Рамсдейл преди около две години). „Защо Ло не се е чувствувала добре в първото училище?“ — „Ах — каза вдовицата, — питате ли ме. И аз, горката, съм минала през същото нещо като дете: тези ужасни момчета, които ти извиват ръката, нарочно те връхлитат с камара книги, скубят те за косата, щипят те по гърдите, мъчат се да ти вдигнат полата. Разбира се, капризите сподирят всяко нормално развитие, но Ло минава всякакви граници. Вечно е начумерена и все хитрува. Държи се дръзко и предизвикателно. Тези дни Виола, нейна съученичка италианка, се оплака, че Лолита я убола с писалката. Знаете ли какво ми се иска — рече Хейзица. — Ако вие, monsieur, случайно останете тук и наесен, ще ви помоля да й помагате за уроците — струва ми се, че знаете буквално всичко — география, математика, френски.“ — „Всичко, всичко“ — отвърна monsieur. „Аха — подхвана Хейзица, — значи ще останете?“ Бях готов да възкликна, че съм готов да остана навеки, ако ми се усмихне надеждата поне нарядко да милвам обещаната ученичка. Само че нямах доверие в Хейзица. Затова измрънках нещо, протегнах се и като не исках повече да поощрявам приказките й (le mot juste[5]), скоро се прибрах в стаята си. Но вдовичката явно не смяташе деня за приключен. Бях се излегнал на студеното си ложе, притиснал с шепа в лицето си ароматната сянка на Лолита, когато чух как немирната ми хазайка се промъква до вратата и шепне: „Само искам да попитам, прочетохте ли вече „Поглед и въздишка“?“ (илюстрованото списание, което ми беше дала тези дни). От стаята на дъщерята се чу крясък: списанието беше у Ло. По дяволите — същинска градска библиотека.

Петък. Интересно какво ли би казал напереният директор на университетското издателство, където излиза моят учебник, ако в него бях цитирал израза на Ронсар за „малката алена пролука“ или стиха на Реми Белло: „хълмчето малко с лекия мъх, с алена нежна черта по средата“ и тъй нататък. Май отново ще изпадна в нервно разстройство, ако остана в тази къща под постоянния натиск на непоносимото изкушение, до моята душичка — моята и на Едгар душичка, — „моя живот, годеницата моя“. Дали майката природа вече я е посветила в тайната на Менархията? Чувството подуване. „Проклятието“, както се изразяват ирландките. Преносно казано, „да паднеш от покрива“ или „баба ми е на гости“. „Госпожа Матката (цитирам списанието за момиченца) започва да гради дебела мека преградка, тя ще й потрябва, ако в нея легне детенце.“ Мъничък луд в тапицираната с плъст стая за буйни.

Впрочем ако някога наистина извърша убийство — отбележете това „ако“, — би ми подействувал подтик, доста по-силен от този, който възникна във връзка о Валерия. Непременно си отбележете, че тогава действувах доста неорганизирано. Когато решите — ако решите — да ме сложите на електрическия стол, имайте предвид, моля, че само пристъп на лудост би ме изпълнил с примитивната енергия, без която не можеш да се превърнеш в звяр (може цялото това място да е променено в сравнение с дневника). Понякога насън правя опит за убийство. Знаете ли какво се случва? Например държа пистолет. Прицелвам се в спокойния враг, той проявява безучастен интерес към моите действия. О, да, аз усърдно натискам спусъка, но куршумите един след друг се отърколват от глуповатата цев. В тези мои сънища имам само едно желание — да скрия провала си от врага, който обаче полека-лека започва да се ядосва.

Днес по обед старата ехидна изкриво хвърли кос, майчински присмехулен поглед на Ло (току-що шеговито бях описал чаровните мустачки като четчица, които почти бях решил да си пусна) и каза: „По-добре недейте, че иначе на някого съвсем ще му се завърти главата.“ Ло веднага блъсна чинията с варената риба, за малко при това да обърне чашата с мляко, и изхвърча от трапезарията. „Няма ли да ви бъде много скучно — обади се наново Хейзица — да дойдете утре с нас на езерото, стига Ло да се извини за държането си?“

След известно време чух от стаята си тряскане на врати и други звуци, извиращи от някакви тръпнещи недра, където съперниците се караха като бесни.

Тя не се извини. Екскурзията няма да се състои. А можеше да бъде забавно.

Събота. Ето вече няколко дни оставям вратата открехната, когато работя; едва днес уловката ми сполучи. С много гримаси, като шляпаше и тътреше пантофи (за да скрие смущението си, че ме е навестила неканена), Ло влезе и като се повъртя насам-натам, заразглежда криволиците, с които бях нашарил листа. О, не — това не беше вдъхновена есеистична пауза между два параграфа; това беше отвратителният тайнопис (който тя не можеше да разбере) на фаталното ми желание. Русите й къдри се сведоха над бюрото, до което бях седнал, и Хумберт Хъхрещия я прегърна с едната си ръка — жалко подражание на кръвно родство. Както бе хванала листа и продължи да го изучава с леко късогледите си очи, моята наивна малка гостенка бавно полуприседна на коляното ми. Омайният й профил, полуотворените устни, топлата коса бяха на няколко сантиметра от щръкналия ми резец и през грубия плат на момчешката риза чувствувах горещината на тялото и. Изведнъж ми стана ясно, че мога да я целуна по шията или по крайчето на устните съвсем безнаказано — разбрах, че тя ще ми позволи и дори ще притвори очи по всички правила на Холивуд. Просто като двойна порция сметанов сладолед с топъл шоколадов сос. Не мога да обясня на учения си читател (веждите му сигурно са се вдигнали толкова нагоре, че вече са стигнали до тила през цялото плешиво теме) по какъв начин разбрах това; може би с животински нюх долових съвсем леката промяна в дишането й, защото сега тя не толкова разглеждаше моите драскулки — о моя прозрачна нимфетка! — колкото очакваше с кротко любопитство да се случи именно това, което до смърт желаеше обаятелният квартирант. Дете на нашето време, лакомо за киносписания, с вкус към заснетите в едър план морни, забавени кадри, тя сигурно не би намерила нищо странно, че големият й приятел, снажен красавец… късно! Цялата къща внезапно избоботи с гласа на бъбривата Луиза, тя докладваше на госпожа Хейз, завърнала се току-що, за някакво умряло животинче, намерено от нея и Томсън (съседския шофьор) в мазето — и, разбира се, моята Лолита нямаше как да пропусне такъв интересен случай.

Неделя. Тя е изменчива, тя е капризна, тя е притеснителна, изпълнена с тръпчивата грация на палаво хлапе. Неудържимо е привлекателна от глава до пети (давам цяла Нова Англия за перото на популярна романистка!) — като се почне от готовата панделка и фибите в косата и се свърши с малкия белег долу на стройния, й глезен (ритнало я момче от Писки с ролкова кънка), точно над равнището на бялото късо вълнено чорапче. Току-що тръгна с майка си за Хамилтънови — май щели да празнуват рождения ден на нейна приятелка. Памучна карирана рокля с бухнала пола. Гърдичките са май вече добре оформени. Къде бързаш, моя прелест!

Понеделник. Дъждовна сутрин. „Ces matins gris si doux…“[6]

Нося бяла пижама с лилава шарка на гърба. Приличам на един от онези издути бисерни паяци, каквито виждаш из старите градини. Застанал е в центъра на лъскавата си паяжина и подръпва ту една, ту друга нишка. А моята мрежа се шири из целия дом, аз съм седнал във фотьойла си като хитър магьосник и се ослушвам. Къде ли е Ло? В стаята си ли? Подръпвам леко коприненото крайче. Не, излязла е; чувам пукотевицата на въртящата се ролка тоалетна хартия; хвърленото от мен слухово влакънце не проследява крачки откъм банята отново до нейната стая. Дали още не си мие зъбите (единственото хигиенично действие, което Лолита наистина извършва усърдно). Не. Вратата на банята току-що тропна; значи трябва да шаря по-нататък из къщата за дивната си плячка. Я да спусна копринена нишка към долния етаж. По този път се убеждавам, че я няма в кухнята, че например не хлопва шумно вратата на хладилника, не фучи срещу омразната си майка (която, предполагам, за трети път от сутринта се наслаждава на чуруликащ, сдържано весел разговор по телефона). Няма как, трябва по-нататък да напипваме и да се надяваме. Прониквам като лъч в гостната и установявам, че радиото мълчи (а майчето все още говори с мисис Чатфийлд или мисис Хамилтън съвсем ниско, усмихва се, поруменява, закрива слушалката със свободната си ръка, отрича и намеква, че не отхвърля напълно забавните слухове за квартиранта, ах, моля ви, нашепва тъй задушевно, както никога не постъпва тя, тази хладнокръвна дама, в обикновен разговор). Значи моята нимфетка просто я няма вкъщи! Отлетяла е! Пъстроцветната плетеница се превръща просто в сива прашна паяжина, къщата е пуста, къщата е мъртва. Изведнъж — през полуотворената врата нежният кикот на Лолита: „Не казвайте на мама, че изядох целия ви бекон“. Но когато изскачам на площадката, вече я няма. Лолита, къде си? Подносът с утринното ми кафе, грижовно приготвен от хазайката и очакващ да го внеса от прага вътре, ме гледа с беззъба усмивка. Лолита! Лолита!

Вторник. Отново заоблачаване попречи на екскурзията до — недостижимото — езеро. Дали по се намесва Съдбата? Вчера мерих пред огледалото нов чифт бански.

Сряда. Днес Хейзица, в тайор, на нисък ток, заяви, че отива в града да купи подаръци за близката на своя приятелка, и ми предложи да съм идел с нея, защото толкова чудесно съм разбирал от платове и парфюми. „Ще избелете най-съблазнителния за вас“ — измърка тя. Как да се измъкне Хумберт, като е собственик на парфюмерийна фирма? Пипна ме натясно — между входа на къщата и автомобила. „Побързайте!“ — подвикна тя, когато прекалено внимателно взех да сгъвам едрото си тяло, за да се намъкна в колата (и все още отчаяно се мъчех да измисля как да се отърва). Вече бе запалила двигателя и с прилични за дама слова взе да проклина камиона, който даваше назад и извиваше, а преди това бе докарал ново кресло на колелца за безделната бабичка отсреща; внезапно обаче от прозореца на гостната се чу рязкото гласче на моята Лолита: „Ей, вие! Къде? Идвам и аз! Почакайте ме!“ — „Не й обръщайте внимание!“, изписка Хейзица (при което случайно изключи двигателя). Междувременно за яд на моята прекрасна автомедонка Ло вече дърпаше ръчката на вратата, за да седне при мен. „Ло!“ — възкликна Хейзица (и ме погледна с надеждата, че ще изхвърля грубиянката). „Ло-колело“ — каза Ло (не за пръв път) и се килна назад, както се килнах и аз, защото автомобилът се юрна напред. „Недопустимо е — каза Хейзица, като бясно премина на втора скорост — толкова грубо да се държи малко момиче. И да е толкова натрапчиво. Чудесно знае, че е излишно. И при това трябва да се окъпе.“

Ставите на пръстите ми вдясно се допираха до синия каубойски панталон на момичето. То беше босо, ноктите на краката му бяха със следи от вишнев лак и напряко на единия, на палеца, имаше ивичка лейкопласт. Боже мой, какво ли не бих дал още тук, веднага, да долепя устни до тези тънкокости, дългопръсти, маймунски крака! Ръката й внезапно се плъзна в моята и без знанието на нашата дуеня из целия път до магазина държах и галих, и мачках тази гореща лапичка. Ноздрите на марленообразната ни шофьорка лъщяха, изгубили или изгорили порцията пудра, и тя, без да спира, водеше изящен монолог по повод на градското движение, усмихваше се в профил, издуваше устни в профил, в профил мигаше с начернени ресници, аз пък се молех — уви, безуспешно — пътуването никога да не свърши.

Няма какво друго да съобщя освен това, че, първо, на връщане голямата Хейзица заповяда на малката да седне отзад и второ, че реши да остави избрания от мен парфюм за собствените си изящни уши.

Четвъртък. Плащаме с буря и градушка за тропическото начало на месеца. В един от томовете на Юношеската енциклопедия намерих карта на Съединените щати и листче прозрачна хартия със започнати от детска ръка очертания на тази карта; на обратната страна срещу незавършените очертания на Флорида открих мимеографско[7] копие на списъка на класа от Рамсдейлското училище. Вече зная наизуст това лирично произведение.

Байрън, Маргарет

Бийл, Джек

Бийл, Мери

Бък, Даниъл

Грац, Розалин

Грийн, Лусинда

Гудейл, Доналд

Дънкан, Уолтър

Ейнджъл, Грейс

Камъл, Алис

Кармин, Роуз

Кауан, Джон

Кауан, Марион

Кларк, Гордън

Мак Кристъл, Вивиан

Мак Ку-, Вирджиния

Мак Фатум, Обри

Миранда, Виола

Мираида, Ентъни

Найт, Кенет

Остин, Флойд

Розато, Емил

Скот, Доналд

Смит, Хейзъл

Талбът, Едгар

Талбът, Едуин

Уейн, Лъл

Уилямс, Ралф

Уиндмюлер, Луиза

Фантазиа, Стела

Флепшмън, Мойзи

Фокс, Джордж

Фолтър, Тед

Хамилтън, Роуз

Хауъл, Мабел

Хейз, Долорес

Чатфийлд, Филис

Шеридан, Агнес

Шлейнкър, Лена

Шърва, Олег

Поема, истинска поема! Толкова бе странно и сладко да намеря тази „Хейз, Долорес“ (нея!) в живата беседка от имена сред почетния караул от рози, застанала като приказна царкиня между придворните си дами! Искам да анализирам възторжения гъдел, който изпитах по гръбнака си при вида на това име сред останалите. Какво ме вълнува — до сълзи (горещи, опалови, гъсти сълзи, каквито проливат поетите и любовниците), — какво именно? Дали нежната анонимност под черната дантелена мантилия („Долорес“)? Или непривичното разместване на имената, което някак напомняше чифт дълги черни ръкавици или домино? Или винаги има наслада в дантелената тайна, в рукналия воал, през който очите, познати само на теб, избраника, се усмихват мимоходом единствено на теб? Освен това мога толкова ясно да си представя останалата част от този колоритен клас около моята димнорозова, долорозова гълъбичка. Виждам Грейс Ейнджъл и узрелите й пъпчици; Джини Мак Ку и изоставащия й крак; Кларк, изтощен от онанизъм; Дънкан, зловонния шут; Агнес с изгризалите й нокти; Виола с изровеното й лице и твърд бюст; миловидната Розалин; тъмнокосата Роуз; очарователната Стела, която се оставя да я пипат чужди мъже; Уилямс, заядливеца и крадеца; Флейшмън, когото съжалявам като всеки отритнат. И ето я сред тях, изгубена в тълпата, загризала молива, омразна на наставничките, поглъщана от очите на всички момчета, насочени към шията и косата й, моята Лолита.

Петък. Мечтая за някоя ужасяваща катастрофа. За земетресение. За грандиозен взрив. Майка й грозно, но мигновено и завинаги е премахната заедно с всички останали на много мили околовръст. Лолита приплаква в прегръдките ми. Освободен, я обладавам сред развалините. Учудването й. Моите обяснения. Нагледните примери, съпровождани от животински звуци. Какви празни, глупашки измишльотини! Да не беше Хумберт страхливец, да беше й се насладил по най-долен начин (като се възползува от посещенията й — например вчера, когато тя отново бе при мен и ми показа своите рисунки, образци на училищното изкуство). Хумберт Смели би й предложил рушвет без всякакъв риск. А някой по-обикновен човек — и по-практичен — спокойно би се задоволил с продажните сурогати, но нали трябва да зная къде да ги потърся, а аз не зная. Въпреки мъжествената си външност съм ужасно плах. Романтичната ми душа се раздрусва от ужасни лепкави тръпки само при мисълта, че може да си навлече някоя мръсна ужасна история. Идват ми наум циничните морски чудовища, които крещяха „Mais allez-y, allez-y!“[8], Анабела, която подскача на един крак, за да си обуе гащичките, и аз, обзет от прималяващ бяс в усилията си да я закрия.

Същия ден, но по-късно, доста по-късно. Светнах лампата — исках да запиша съня си. Произходът му с ясен. По обед Хейзица благоволи да заяви, че тъй като метеоролозите обещавали слънчево време в края на седмицата, щели сме да идем на езерото в неделя след черква. В леглото преди заспиване се разпалвах в мечти и обмислях окончателния план как най-добре да използувам предстоящата екскурзия. Напълно си давах сметка, че мамчето Хейз мрази гълъбичката ми заради увлечението й по мен. Канех се така да прекарам деня край езерото, че да доставя удоволствие и на майчето. Реших, че ще разговарям само с майката, що в благоприятна минута ще кажа, че съм оставил часовника или черните си очила ей там, в горичката — и веднага ще потъна в гъсталака с моята нимфетка. На това място реалността се замъгли и походът за очилата на Очиларското езеро се превърна в кротка малка оргия със странно опитната, весела и сговорчива Лолита, която се държеше така, както моят разум знаеше, че по никакъв начин не би могла да се държи. На съмване глътнах приспивателно хапче и ме споходи сън, не толкова продължение, колкото пародия на моята мечта. Видях многозначително ясно езерото, което никога досега не бях съзирал: то беше стегнато от изумруден лед, на него ескимос с изровено от сипаница лице напразно се мъчеше да пробие дупка с кирката си, макар че по чакълестите брегове цъфтяха вносни олеандри и мимози. Не се съмнявам, че доктор Бианка Шварцман би ме възнаградила с торба австрийски шилинги, ако прибавех този либидосън към нейното либидодосие. За съжаление продължението беше съвсем еклектично. Хейзица и Хейзичка яздеха коне около езерото, аз също яздех, усърдно се подрусвах разкрачен, макар че между краката ми имаше само пружиниращ въздух — малък пропуск поради разсеяност на режисьора на съня.

Събота. Сърцето ми още блъска в гърдите. Още се гърча и тихо вия от спомена за изживяното неудобство.

Изглед в гръб. Ивичка златиста кожа между бяла фланелка и бели гащички. Наведена през прозореца, тя машинално къса листа от тополата, стигаща дотук, и е потънала в увлекателен разговор с момчето, което разнася пощата (май Кенет Найт), а то е застанало долу, току-що е запратило сгънатия „Рамсдейл Джърнъл“ и той звучно, точно пресметнато е шляпнал върху стъпалото на входа. Започнах да се примъквам, към нея в стъпка „сакат комар“, както се изразяват пантомимиците. Крайниците ми бяха изпъкнали повърхности, между които — а не с които — припълзявах полека, ползувайки се от някакво неутрално средство за придвижване: смазаният паяк Хумберт. Прахосах кой знае колко време, за да стигна до нея. Виждах я сякаш през умаляващия край на бинокъл и се приближавах към стегнатото й задниче като паралитик с изметнати крайници, подтикван от ужасно напрежение на волята. Най-сетне се озовах точно зад нея; тогава ми хрумна злополучна мисъл: да се престоря на мним палавник — да я дръпна за яката, може би, — за да скрия истинската си игра, а тя изписка: „Я стига!“ (което беше твърде грубо), и мрачно ухилен, Хумберт Кротки отстъпи, а лошото момиче, продължи да вряка, наведено към улицата.

Но чуйте сега какво стана подир това. След закуската се бях излегнал в ниския градински фотьойл и се мъчех да чета. Изведнъж две бързи дланички се лепнаха върху очите ми: бе се промъкнала изотзад, сякаш в балетна сцена повтаряше сутрешните ми маневри. Пръстите й в усилието да ми препречат слънцето просветваха карминени и тя трескаво се кикотеше и се дърпаше насам и натам, докато мятах ръце ту встрани, ту назад, без при това да нарушавам легналото си положение. Спусках ръка по бързите й, сякаш смеещи се крака, книгата ми се изпързаля като шейна, а мисис Хейз, която бе в градината, се приближи и снизходително продума: „Просто я плеснете по-силно, ако ви пречи да мислите. Колко обичам тази градина — продължи тя без удивителна, — ами слънцето — и това ако не е рай (удивителната също липсва.“ И с въздишка на престорено блаженство нескопосната дама се отпусна на тревата и се загледа в небето, подпряна на разперените си зад гърба ръце, изведнъж стара топка за тенис й прескочи и от къщата се дочу леко надменният глас на Лолита: „Pardonnez maman. Не целех тебе.“ Разбира се, не, моя гореща, свилена прелест!

Бележки

[1] Богиня на паметта в древногръцката митология, майка на деветте музи. — Б.пр.

[2] Скръб (лат.). — Б.пр.

[3] Не си показвай краката (фр.). — Б.пр.

[4] На своето време (фр.). — Б.а.

[5] Точната дума (фр.). —Б.а.

[6] Тези сиви, толкова меки утрини (фр.). — Б.а.

[7] Копие, извадено с мимеограф, апарат, който прави отпечатъци от восъчни листове. — Б.пр.

[8] Продължавайте, продължавайте! (фр.) — Б.а.