Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 96 гласа)

23

Изскочих навън. Отсрещната страна на стръмната ни уличка представляваше необичайно зрелище. Върху полегатата морава на мис Визави се бе изкатерил голям, черен, лъскав пакард, рязко свърнал натам през тротоара (на който се хълмеше изпуснат кариран шал), и бе спрял там, блеснал на слънцето, с разперени като крило врати, а колелата му бяха потънали дълбоко в чима. Вдясно от автомобила върху ниско окосената морава на склона лежеше старец с бели мустаци, облечен твърде прилично (сив двуреден костюм, папийонка на бели точки), проснат по гръб, събрал крака като восъчна фигура с големината на обикновен мъртвец. Трябва да изразя сепването, взрива, светкавицата от внезапни впечатления с върволица от думи; вещественото им натрупване върху страницата разваля самото пламване, острото единство на картината: хълмчето на големия шал, колата, старика мумия, масажистката на бабичката, разтърчала се с колосан шумол, хванала в ръка полупразна чаша, наново към верандата, където, подпряна на възглавници, пленена, грохнала, мис Визави сигурно надаваше викове, впрочем недостатъчно силни, за да заглушат равномерното джавкане на вехтошаровия сетер, който преминаваше от една група хора до друга — ту отиваше при съседите, струпали се вече на тротоара до карираното нещо, ту обратно при колата (която най-сетне бе настигнал), ту при групата, събрала се на моравата и състояща се от Лесли Томсън, двамина полицаи и един господин с рогови очила. Тук трябва да обясня, че бързата поява на пътната полиция (две минути след нещастието) се дължеше на това, че полицаите тъкмо слагали съобщения за глоби по колите, незаконно паркирани в пресечката близо до нас; че очилатият тип се оказа Фредерик Биел млади, водачът на пакарда; че неговият седемдесет и девет годишен баща, комуто масажистката току-що бе носила чашата вода върху окосената ливада, където, така да се каже, той се бе проснал като покосен банкер, не бе в несвяст, а удобно и методично се оборавяше от леката сърдечна спазма или от възможността за такава; и накрая, че големият кариран шал на тротоара, където жена ми толкова често недоволно ми бе сочила кривите зелени пукнатини, скриваше обезобразения труп на Шарлота Хумберт, прегазена (а след това влачена няколко метра) от автомобила на Биелови в мига, когато тичала през улицата да пусне трите писма в пощенската кутия на ъгъла до парцела на мис Визави. Тези три писма вдигна и ми ги подаде едно миловидно момиченце с мръсна розова рокличка и аз ги накъсах в джоба на панталона си.

Трима доктори и двойката Фарлоу пристигнаха наскоро след това на местопроизшествието и почнаха да се разпореждат. Вдовецът, мъж надарен с изключително самообладание, не ридаеше и не се тръшкаше. Наистина като че се олюляваше леко; отваряше обаче уста само за да съобщи сведенията и да даде обясненията, които бяха безспорно необходими във връзка с припознаването, с огледа и с откарването на покойната, чието теме представляваше каша от кости, мозък, бронзова коса и кръв. Слънцето още беше ослепително, когато приятелите, добрият Джон и разплаканата Джоан положиха вдовеца в постелята на Доли; самите те, за да бъдат наблизо, се настаниха да пренощуват в спалнята на Хумбертови — не зная дали така добродетелно са прекарали нощта, както го изисква тържествеността на случая.

Не виждам причина да се спирам — в този твърде специален труд — върху предпогребалните формалности, които изискваха внимание от мен, и върху самото погребение, не по-малко скромно от състоялата се малко преди това сватба; но все пак заслужава да отбележа няколко епизода, които се отнасят до тези четири-пет дни.

През първата нощ от живота си на вдовец бях толкова пиян, че спах дълбоко като детето, което бе спало в това легло. На другата сутрин най-напред изследвах накъсаните писма в джоба си. Те се бяха разбъркали здравата и не можеха да се разделят на три завършени текста. Смятам, че думите „помъчи се да го намериш, тъй като не мога да купувам…“ бяха от писмото до Ло. Някои откъслеци май издаваха намерението на Шарлота да избяга с Ло в. Паркингтън или дори обратно в Писки, за да не може ястребът да грабне скъпоценното й агънце. Другите късчета, станали на парцали (не съм знаел, че имам толкова яки нокти), явно изразяваха молба момичето да бъде прието не в пансиона „Света Алгебра“, а в друго училище, също затворен тип, в което, казваха, възпитателните похвати били толкова строги, скучни и сухи (макар в каталога да се споменаваше крокет под тополите), че в тукашното училище го наричаха Изправително заведение за благородни девици. Третото послание явно бе предназначено за мен. Разчетох такива парченца от фрази като „може би след едногодишна раздяла ние с теб…“, „о, мой любими, о, мой…“, „или може би ще умра…“ Но общо взето, разчетеното от мен не беше твърде съдържателно: различните откъслеци от тези набързо нахвърляни послания бяха разбъркани в дланите ми също както основните им части в главата на клетата Шарлота.

През този ден Джон трябваше да се срещне с клиент, а Джоан — да нахрани кучетата, така че временно бях лишен от компанията на моите приятели. Добрите хорица се страхуваха да не посегна на живота си, ако ме оставят без надзор, и понеже не намериха други познати да ги сменят (мис Визави се разболя, семейство Мак Ку тъкмо си строеше нова къща в другия край на града, Чатфийлдови наскоро бяха повикани в един северен щат във връзка с нещастието, сполетяло техен собствен роднина) и при мене изпратиха Луиза и Лесли под предлог да ми помогнат в сортирането и подреждането на множество осиротели вещи.

В минута на възхитително вдъхновение показах на милите и лековерни Фарлоу (с които очаквах появата на Лесли за платената му среща с Луиза) любителска снимчица, която бях намерил сред имуществото на Шарлота. Застанала на една морена, тя се усмихваше през развятата си коса. Снимката беше от април 1934 година, от незабравимата пролет! Когато пристигнах през онази пролет в Америка, прекарах няколко месеца в Писки. Запознахме се и си позволихме непредпазлива връзка. Аз, уви, бях женен, тя беше годеница на Хейз… След завръщането ми в Европа си пишехме чрез наш общ приятел, сега покойник; Джоан пошепна, че до нея стигнали някакви слухове — погледа още снимката и все така загледана в нея, я предаде на Джон, а Джон извади лулата от устата си и също се взря в чаровната, лекомислена Шарлота Бекер, сетне ми върна снимката. След това заминаха за няколко часа. В мазето Луиза с гугукащ смях мъмреше нещо своя кавалер.

Тъкмо Фарлоу заминаха, довтаса свещеникът с набола тъмна четина — и се помъчих да скъся до минимум интервюто, по възможност без да го оскърбя или да събудя подозрението му. Да, имам намерение да посветя, целия си живот на благополучието на детето. Впрочем ето кръстчето, което Шарлота Бекер ми бе подарила през младите ни години. Имам братовчедка в Ню Йорк, почтена стара мома. Двамата с нея ще намерим хубаво частно училище за Доли. О, Хитрецо Хумберт!

За Лесли и Луиза, които по моя преценка (излязла вярна) трябваше да доложат за това на Джон и Джоан, великолепно разиграх необикновено шумен междуградски монолог по телефона, като симулирах разговор с Шърли Холмс, началничката на лагера „Ку“. Когато Джон и Джоан се завърнаха, без усилие ги метнах, като нарочно развълнувано и несвързано измърморих, че уж Лолита е заминала с междинната група на петдневна екскурзия и затова не е възможно да се свържа с нея.

„Боже мой — възкликна Джоан, — какво ще правим сега?“

Джон каза, че много лесно — веднага ще уреди тамошната полиция да намери екскурзиантите, това ще им отнеме по-малко от час; впрочем той самият чудесно познава онзи край, затова.

„Чуйте — продължи той, — защо веднага да не отскоча дотам с колата, а вие междувременно спите с Джоан“ (всъщност не добави последната фраза, но Джоан толкова разпалено подкрепи предложението, че това се подразбираше).

Разиграх истерия. Взех да заклинам Джон да не предприема нищо. Казах, че не бих понесъл сега постоянното присъствие на момиченцето, което ще плаче и ще се вкопчва в мен — то е толкова впечатлително, подобни стресове могат да се отразят на бъдещето му, психиатрите познават такива случаи… Настъпи внезапно мълчание.

„Добре, вие решавате — изрече най-сетне Джон доста сухо. — Но все пак аз бях приятел и съветник на Шарлота. И изобщо бих искал да зная какво се каните всъщност да правите с детето.“

„Джон! — възкликна Джоан. — Тя е негова дъщеря, а не дъщеря на Харолд Хейз. Не ти ли е ясно? Горкият Хумберт — той е истинският баща на Доли.“

„Разбирам — каза Джон, като се обърна към мен. — Извинете ме, моля. Разбирам. Виж ти. Не можах да се сетя веднага… Това, разбира се, опростява работата. Постъпете както ви говори сърцето.“

Смазаният от мъка баща обясни, че ще отиде да прибере крехката си дъщеричка веднага след погребението, а сетне ще се помъчи да я разсее в съвсем друга обстановка — може би ще замине с нея за Ню Мексико или за Калифорния, — стига само да не се самоубие, разбира се.

Толкова художествено изобразих крайно отчаяние, затишието преди безумен изблик, че безупречните Фарлоу ме откараха у тях. Те имаха доста хубава изба като за Америка и това ми бе от полза, тъй като се страхувах от безсънието — и от привидението.

Сега трябва да обясня защо всъщност исках временно да държа Долорес, надалеч. От само себе си се разбира, че в началото, когато Шарлота току-що се оказа ликвидирана и се върнах в стаята си като независим баща, и нагълтах една след друга двете чаши с уиски, а след тях и доста от своя джин-ананас, когато се заключих в банята, за да се спася от съседите и от приятелите, само едно бе в ума и в кръвта ми, а именно съмнението, че едва след няколко часа топличката, русичката и цялата, цялата моя Лолита ще лее сълзи в прегръдките ми, а аз ще ги пресушавам с целувки по-бързо, отколкото очите й ще се пълнят. Но докато стоях пред огледалото целият червен, с разширени зеници, деликатно почука Джон Фарлоу и попита как съм, веднага се сетих, че от моя страна ще бъде безумие да допусна връщането й в тази къща, из която сновяха толкова чужди грижовници, готови да ми я отнемат. Пък нали и самата своенравна Лолита — знам ли? — можеше изведнъж да прояви глупаво недоверие, изненадваща неприязън, неясен страх и тям подобни — и сбогом навеки в самия миг на тържествуването, вълшебна моя награда!

Впрочем за натрапчивите хора: яви ми се и още един посетител, учтивият Биел (същият, който ликвидира жена ми). Наперен и сериозен, той някак приличаше на помощник-палач с бузите си като на булдог, с черните си очички в тежките рамки на очилата и с извитите си навън ноздри. Отвори му Джон, който сетне ни остави двамата, като твърде деликатно притвори вратата. След като плавно започна оттам, че имал близнаци, съученици на моята заварена дъщеря, карикатурният ми гостенин разгърна голямата диаграма, на която бе нанесъл подробности от катастрофата. Това беше „шемет“, както би се изразила заварената ми дъщеря, с многобройни внушителни стрелки и пунктири, нанесени с разноцветно мастило: Бе илюстрирал траекторията на г-жа Хумберт чрез серия малки силуети като символични фигурки, кадрови участнички в женския военноспомагателен корпус, използувани за нагледност в статистиката. Много ясно и убедително този път пресичаше смело начертаната извивка, която изобразяваше двата последователни резки завоя, от които колата на Биел бе направила единия, за да избегне вехтошарския естер (той не бе показан на диаграмата), а вторият, повторил в преувеличен вид първия, би трябвало да предотврати нещастието. Внушително черно кръстче отбелязваше мястото, където грижливо нарисуваното черно силуетче най-накрая бе легнало върху тротоара. Потърсих съответен белег върху склона, където беше събирал сили огромният восъчен баща на моя посетител, но такъв белег нямаше. Старикът впрочем се беше подписал върху документа като свидетел под подписите на Лесли Томсън, мис Визави и някои други.

Моливът на Фредерик точно и леко като колибри прелиташе от място на място, докато той демонстрираше пълната си невинност и безразсъдното невнимание на жена ми: в секундата, когато, заобикаляйки кучето, Шарлота се подхлъзнала на току-що измития асфалт и паднала напред, вместо да падне назад, както било логично (Фред показа как именно, като силно дръпна подплънката на рамото си). Казах, че, разбира се, не е виновен, и следствието подкрепи моето мнение.

Като пръхтеше през черните си ноздри, той съкрушено поклати глава и в същото време ми раздруса ръката; сетне в изблик на изискано благородство и джентълменска щедрост ми предложи да заплати разноските на погребалното бюро. Очакваше да откажа. Изхълцах с пиянска благодарност и приех предложението му. Понеже не повярва на ушите си, той натъртено повтори думите си и аз отново му благодарих, още по-горещо отпреди.

В резултат на тази малко разтърсваща среща душевното ми вцепенение се облекчи за известно време. Чудно ли е! Видях с очите си пълномощника на съдбата. Опипах самата й плът — бутафорното й рамо. Бе извършена бляскава и чудовищна мутация и ето какво бе нейният инструмент. Сред сложните подробности на орнамента (разбързала се домакиня, хлъзгава улица, шантаво остър наклон, голяма кола, заплес на волана) смътно различих собствения си принос. Ако не беше глупостта (или интуитивната гениалност!), която ме бе накарала да запазя дневника си, очната влага поради отмъстителния гняв и възпаленото самолюбие не би заслепила Шарлота, когато тя се е втурнала към пощенската кутия. Но дори и при тези условия можеше нищо да не се случи, ако безпогрешният фатум, призрак-синхронизаторът, не бе разбъркал в колбата си автомобила, кучето, слънцето, сянката, мокротата, слабостта, силата, асфалта. Сбогом, Марлен! Ръкостискането на съдбата (здравеняшки възпроизведено от Биел на раздяла) ме извади от вцепенението. И тогава заридах. Господа и госпожи съдебни заседатели, заридах!