Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

34

Още на първата бензиностанция в Паркингтън съвсем ясно ми обясниха как да стигна до улица Грим. Понеже исках да се уверя, че ще заваря Куилти, опитах да му позвъня, но се оказа, че телефонът му наскоро бил прекъснат. Дали това означаваше, че е заминал нанякъде? Запътих се натам — къщата му се намираше на дванайсет мили от града. По това време нощта вече беше махнала по-голямата част от пейзажа и когато поех по тясното лъкатушно шосе, върволицата призрачнобели стълбчета с отражатели почна да взема на заем моята светлина, за да ми покаже този или онзи завой на пътя. Смътно личаха речната долина от едната страна и гористите склонове от другата; отпред нощни пеперуди като безпризорни снежинки напираха от черния мрак към изпитателната светлина на моите фарове. На дванайсетата миля, както ми бе предсказано, се появи чудноватият покрит мост и се нахлузи върху мен като калъф; вдясно под него израсна белосана скала, а само няколко метра по-нататък свих пак вдясно по чакълест път, който се оказа именно „улица Грим“. Две-три минути карах през влажна, тъмна, непроницаема гора. Най-сетне посред обла поляна израсна замъкът на ужаса, огромна дървена сграда с кула. Прозорците й светеха червени и жълти, половин дузина автомобили бяха препречили входната алея. Спрях под прикритието на дърветата и угасих фаровете, след което спокойно заобмислях следващия ход. Вероятно господин Ку бе заобиколен от съмишленици и хетери. По неволя виждах вътрешността на това празнично осветено и необикновено занемарено като през призмата на „Тревогите на детството“, повест в едно от Лолитините списанийца, за доста неясни „оргии“, за злодей с приапична пура, за наркотици, телохранители. Поне се разбра, че Куилти е тук. Нищо, ще се върна заранта, в часа на сънената отмала.

Без да бързам, поех обратно за Паркингтън със стария си предан икар, който толкова спокойно, толкова бодро работеше за мен. Моята Лолита! Още се търкаляше от 1949 година една от нейните фибички в дълбината на жабката. Още течаха бледните пеперудки, измъквани от нощта чрез сифона на светлината. Още се държаха, подпрени на патерици, тънките хамбари от едната и от другата страна на шосето. Още хората се разкарваха с коли да гледат филми. Докато търсех място за нощувка, преминах покрай драйвин — киното на открито. Грейнал в лунна белота, направо мистична в сравнение с безлунната и безформена нощ, гигантският екран се забиваше косо в здрача на дремливите, невиновни за нищо нивя и върху него черен призрак вдигаше пистолет, сякаш се разтваряше в сапунена вода при острия наклон на отдалечаващия се свят — и в следващия миг тополите закриха безплътната жестикулация.