Владимир Набоков
Лолита (69)

За книгата, озаглавена „Лолита“

(Послеслов към американското издание от 1958 година)

След изявата ми в ролята на приятния във всяко отношение Джон Рей — на участника в „Лолита“, който е написал нейния „предговор“ — всеки предложен от мое име коментар може да се стори на читателя — а дори и на мен самия — подражание на Владимир Набоков, който анализира своята книга. Някои дреболии обаче трябва да бъдат обсъдени и автобиографичният похват може да помогне на мимикриращия организъм да се слее с модела си.

Професорите по литература имат навика да измислят проблеми като „Каква е задачата на автора?“ или „Какво иска да каже книгата?“. Аз обаче съм от онези писатели, които при замисъла на книгата нямат друга цел, освен да се отърват от нея, и които, щом се поиска от тях да обяснят нейното зараждане и развитие, прибягват до такива остарели термини като Взаимодействие между Вдъхновението и Комбинационното изкуство, а това звучи, да си призная, като напън на фокусник да обясни един трик с друг.

Първата лека пулсация на „Лолита“ ме прониза в края на 1939 или в началото на 1940 година в Париж, на улица Боало по времето, когато ме бе приковала на легло сериозна криза на междуребрена невралгия. Доколкото си спомням, началната треска на вдъхновението бе свързана по някакъв начин с вестникарската бележка за маймуната от парижката зоологическа градина, която след много седмици умилкване от страна на някакъв учен нахвърляла с въглен първата рисунка, изпълнена от животно: тя изобразявала решетката на клетката, в която било затворено клетото същество. Подтикът не беше свързан тематично с последвалия ход на мислите, обаче от него произлезе прототипът на сегашната книга: един разказ от трийсетина страници със заглавие „Вълшебник“. Написах го на руски, тоест на езика, на който пишех романи от 1924-та (те всички са забранени в Русия по политически причини). Героят се наричаше Артур, беше средноевропеец, безименната нимфетка беше французойка и случката се развиваше в Париж и Прованс. Той се жени за болната майка на момиченцето, скоро става вдовец и след неуспешния опит да обсипе с милувки сирачето в хотелска стая се хвърля под камион. През една от военновременните нощи, когато парижани си затъмняваха лампите със синя хартия, прочетох разказа си на малка група приятели. Мои слушатели бяха М. Алданов, И. Фондамински, В. Зензинов и лекарката Коган-Бернщайн; бях обаче недоволен от творбата и я унищожих след пристигането си в Америка през 1940 година.

Девет години по-късно в университетския град Итака (в щата Ню Йорк), където преподавах руска литература, пулсацията, която никога не бе спирала напълно, наново започна да ме преследва. Нова комбинация се присъедини към вдъхновението и ме въвлече в нова обработка на темата; за нея обаче избрах английския език — езика на първата ми петербургска гувернантка (отпреди повече от шейсет години), мис Рейчъл Оум. Въпреки смесицата от германска и ирландска кръв вместо еднородната, френска, нимфетката си бе останала същата и темата за женитбата с нейната майка в основата си също не бе променена; обаче в друго отношение творбата доби съвсем нов вид; неуловимо й пораснаха нокти и криле на роман.

Книгата се придвижваше бавно, с много прекъсвания. Навремето бях изгубил към четирийсет години, за да измисля Русия и Западна Европа, а сега ми предстоеше да измисля Америка. Добиването на местни съставки, чрез които да долея малко нещо средна „реалност“ (странна дума, която не означава нищо без кавичките) в разтвора на личната си фантазия, на петдесетгодишна възраст се оказа доста по-мъчно, отколкото в Европа през годините на младостта ми, когато механизмът за възприемчивост и запомняне действуваше по-точно. Пречеше и работата по другите книги. На два пъти за малко да изгоря недописаната чернова и помня как бях отнесъл моята Жоанита д'Арк почти до вечерната сянка на сметогорелката, криво застанала в края на двора, когато ме възпря мисълта, че духът на убитата книга ще витае над моите картотеки до края на дните ми.

Всяко лято с жена ми заминаваме на лов за пеперуди. Събраните екземпляри постъпват в научните институти като например Американския музей за естествена история в Ню Йорк или в Музея за сравнителна зоология към Харвардския университет, или в Ентомологичния музей на Корнуълския университет. Отдолу на карфицата с пеперудата се забожда етикетче къде е хваната, на коя дата и името на ловеца; тези мои етикетчета твърде добре ще послужат през двайсет и първи век за някой литературен изследовател, който би се заинтересувал от слабоизвестната ми биография. И ето че из тези места на ловуване по „спирките“ в Телюрид (Колорадо), в Афтън (Уайоминг), в Портъл (Аризона), в Ашланд (Орегон) отново се захванах с „Лолита“, занимавах се с нея вечер или през дъждовните дни. Хумберт Хумберт я написа трийсет пъти по-бързо от мен. Подготвих беловата чак през пролетта на 1954 година в Итака, жена ми я натрака на пишеща машина в три екземпляра и веднага почнах да търся издател.

— Отначало, кротко следвайки съвета на предпазлив приятел, мислех да пусна романа анонимно. Анаграмата на малкото и на фамилното ми име в името и фамилията на един от героите ми е паметник на това скрито авторство. Едва ли някога ще съжаля, че щем бързо разбрах колко лесно маската ми може да навреди на самата истина, реших да подпиша „Лолита“ с истинското си име. Четирима американски издатели, Акс, Яке, Екс и Хикс, на които последователно предложих книгата и чиито четци й хвърлиха поглед, бяха възмутени от „Лолита“ доста повече, отколкото беше предполагал моят стар приятел. В края на краищата я пратих на литературна агенция в Париж; тя предаде „Лолита“ на съвсем неизвестното за мен издателство „Олимпия прес“, което публикува книги на английски, забранени по някаква причина в Англия и Америка, и тъкмо то я отпечата през 1955 година.

Макар да няма съмнение, че през старото време и до края на осемнайсети век (примерите от френската литература се налагат сами) откровеното неприличие не изключва комедийни искрици и точни сатирични стрели, а дори и живописна поетична мощ на твореца, поддал се на лекомислено настроение, също толкова вярно ще бъде, ако посоча, че в наши дни изразът „порнография“ означава бездарност, бизнесменска ловкост и строго спазване на шаблоните. Неприличието трябва да се съчетава с баналности, защото естетическата наслада трябва напълно да бъде заместена с проста полова стимулация, която изисква употребата на общоприети фрази за пряко въздействие върху пациента. Порнографът трябва строго да се придържа към старите изпитани правила, за да заобиколи пациента със сигурната атмосфера на удовлетворението, с атмосферата, позната и на любителите на криминални истории — в които, ако не си отваряш очите, истински убиец може да се окаже, за огромно възмущение на любителя, художествената своенравност на автора (кой би се заинтересувал например от криминален разказ без никаква пряка реч). По такъв начин в порнографските романи действието се свежда до съвкупление на шаблони. Изразните средства, структурата, образността — нищо не бива да отвлича читателя от уютното му въжделение. Такъв роман се състои от поредица еротични сцени. Промеждутъците трябва да представляват само смислови шевове, логични мостчета с най-проста конструкция, кратки параграфи, посветени на изложение и на обяснение, а читателят вероятно ще ги прескочи, но трябва да бъде сигурен, че ги има, за да не се почувствува излъган (начин на мислене, последица от рутината на „истинските“ приказки, каквито искаме през детството си). Освен това сексуалните сцени в книгата непременно трябва да се развиват в кресчендо с все нови вариации, в нови комбинации, с нови влагалища и инструменти, с постоянно нарастващ брой участници (в известната пиеса на Сад подир всичко останало повикват и градинаря от градината) и затова краят на книгата трябва да бъде по-еротично наситен от нейното начало.

Някои похвати в първите глави на „Лолита“ (например дневника на Хумберт) накараха известен брой мои първи читатели туристи погрешно да си помислят, че им се предлага мръсен роман. Те са очаквали нарастващ цикъл еротични сцени; когато обаче цикълът спира, са спрели и четенето и клетият читател е изпитал скука и разочарование. Подозирам, че това е причината не всички от четирите издателства да прочетат машинописния ми текст до края. Малко ме интересува дали са сметнали, или не творбата за прекалено неприлична. Интересното е, че отказът им се основава не върху обработката на темата, а върху самата тема, защото в Америка по онова време имаше цели три неприемливи за издателя теми. Двете други бяха черно-белият брак, преизпълнен с безоблачно щастие, с куп деца и внуци, и съдбата на абсолютния атеист, който след щастлив и полезен живот умира насън на възраст сто и шест години.

Някои от издателските отзиви ми бяха доста забавни. Един от четците предложи компромис, при който фирмата му ще се съгласи може би да издаде целия роман: предлагаше ми да превърна Лолита в дванайсетгодишно момче, което Хумберт, фермер от Тенеси, прелъстява в хамбара сред мрачните сухи равнини, с полувътрешни монолози, състоящи се от кратки, силни, „реалистични“ фрази. („Щуро момче е“, „Май ние всичките сме щури“, „Май че и господ е щур“ и тям подобни.) Въпреки че отдавна е известна омразата ми към всякакви символи и алегории (омраза, която се основава отчасти върху старата ми вражда с шаманството на фройдизма, отчасти върху отвращението ми към обобщенията, измислени от литературните митомани и от социолозите), един във всички други отношения умен читател, като прелисти първата част на „Лолита“, определи темата й така: „Старата Европа развращава младата Америка“, а друг читател видя в книгата „Младата Америка, която развращава старата Европа“. Издателят Яке, на чиито съветници Хумберт бе досадил толкова, че бяха прочели само половината книга, наивно ми писа, че втората част била прекалено разточена. Издателят Екс изрази съжаление, че в романа нямало нито един свестен човек. Издателят Хикс каза, че ако отпечата „Лолита“, и двамата отиваме в затвора.

В една свободна страна, разбира се, никой истински писател не е задължен да тегли черта къде свършва чувството и почва чувствеността. Наистина комична задача! Мога да се чудя, но не и да подражавам на точните фотографи, които така снимат хубавичките млади млекопитаещи за илюстрации по списанията, че ръбът на деколтето е точно толкова ниско, за да се ухили доволен еснафът, и достатъчно високо, за да не се намръщи пощенският чиновник. Предполагам, че има читатели, които се възбуждат дори от мръсните думи в някой от огромните, безнадеждно пошли романи, натракани на пишеща машина с тъпия показалец на съвсем бездарен юначага, които глупавият рецензент приветствува с надута хвала. Ще се намерят, зная, светли личности, които ще възприемат „Лолита“ като безсмислена книга, защото не е поучителна. Не чета и не произвеждам дидактична белетристика и каквито и да ги дрънка милият Джон Рей, „Лолита“ изобщо не е буксир, който мъкне подире си шлепа на морала. За мен разказът или романът съществуват само доколкото ми доставят нещото, което обикновено се нарича естетическа наслада, а на свой ред разбирам това като особено състояние, при което се чувствуваш някак, някъде, с нещо — свързан с другите форми на битието, в които изкуството (тоест любознателността, нежността, добротата, стройността, възторгът) представлява норма. Всичко останало или са журналистически бъбрежи или, така да се каже, Литературата на Големите идеи, която впрочем често никак не се различава от обикновените бъбрежи, но за сметка на това се сервира във вид на грамадни гипсови кубове, които най-внимателно се пренасят от век във век, докато се яви някой смелчага и халоса с все сили Балзак, Горки, Томас Ман.

Обвиняваха „Лолита“ и в антиамериканизъм. Това ме огорчава доста повече от идиотския упрек в безнравственост. От технически съображения, поради грижи за въздушната дълбочина и перспектива (тук крайградска поляна, там планинска морава) изградих известно количество северноамерикански декори. Беше ми необходима вдъхновяваща обстановка. Няма на света нищо по-вдъхновяващо от еснафската вулгарност. Но при еснафската вулгарност изобщо няма съществена разлика между бита на Стария и бита на Новия свят. Всеки пролетарий от Чикаго може да бъде също толкова буржоазен (във Флоберовия смисъл), колкото който и да било английски лорд. Избрах американските „мотели“ вместо швейцарските хотели или френските странноприемници, защото се мъча да бъда американски писател и смятам да се ползувам от правата, с които се ползуват американските писатели. От друга страна, изобретеният от мен Хумберт е чужденец и анархист; разграничавам се от него в много неща — не само по въпроса за нимфетките. А освен това, както знаят емигрантските ми читатели, градените някога от мен площади и балкони — руски, английски, германски, френски — са също толкова фантазии и субективни, както и новият ми макет.

Не искам казаното по-горе да звучи като отклик на някакви обиди и бързам да добавя, че освен овчиците, прочели „Лолита“ в коли или в изданието на „Олимпия“ и питащи „защо всъщност е написал всичко това?“, имаше и доста разумни, отзивчиви и издръжливи хора, разбрали доста по-добре вътрешното устройство на книгата ми, отколкото аз самият бих могъл да го обясня.

Струва ми се, че всеки истински писател продължава да чувствува връзка с отпечатаната книга като усещане за постоянното й успокоително присъствие. Тя гори равномерно, тя е допълнително пламъче газ някъде в мазето и най-малкият допир със скрития ни термостат веднага довежда до малкия сподавен взрив на познатата ни топлина. Това присъствие на книгата, която свети на неизменно достъпно разстояние, е удивително задушевно чувство и колкото по-точно е съвпаднала книгата с умозрителните и очертания и багри, толкова по-пълна и равномерна е нейната светлина. Но колкото и сполучлива да е книгата като цяло, авторът има тук-там свои любими места, любими пресечки, които си припомня по-живо и на които се наслаждава със задна дата по-нежно, отколкото на останалите части от книгата. Не съм препрочитал „Лолита“, откак мина коректурата на първото издание преди повече от две години, но очарованието и още присъствува, сякаш заобикаля дома ми със скромна утринна омара, зад която се чувствува блясъкът на летния ден. И когато си спомням „Лолита“, винаги, кой знае защо избирам за своята особена наслада образите като учтивия Таксевич или класния списък на учениците от Рамсдейлското училище, или Шарлота, която произнася „уотърпруф“, или Лолита, пристъпваща като в забавен кадър към подаръците на Хумберт, или снимките, които украсяват стилизираната мансарда на Гастон Годен, или Касбиймскня бръснар (той ми струва месец труд), или Лолита, когато пердаши тенис, или болницата в Елфинстън, или бледата, бременна, невъзвратима Доли Скилър и нейната смърт в Грей Стар, „сивата звезда“, столицата на книгата, или най-сетне съвкупния звън от градчето дълбоко в долината, достигащ горе до планинската пътека — а именно в Телурида, където хванах неоткрита дотогава самка на описана по самци пак от мен синевка (Lycaeides sublivens Nabokov).

Това е нервната система на книгата. Това са скритите точки, подсъзнателните координати на чертежа й, макар че, от друга страна, напълно си давам сметка, че и тези, и други места само бегло ще бъдат прехвърлени или прескочени, или никога недостигнати от читателя, който ще вземе книгата ми с мисълта, че е нещо като „Мемоарите на куртизанката“ или „Любовните приключения на Кулебякин“. Романът ми има доста препратки към физиологичните нагони на извратения човек — не мога да отрека това. Но в края на краищата не сме деца, не сме неграмотни малки престъпници, нито потомци на английски закрит колеж, които след нощта с хомосексуални забавления трябва да се примиряват с парадоксалния обичай да анализират античните поети в окастрени издания.

Само някой твърде невеж читател се занимава с белетристично произведение, за да се сдобие със сведения за дадена страна, за социална класа или за авторовата личност. Обаче един от малкото ми близки приятели, когато прочете „Лолита“, беше искрено обезпокоен, че аз (аз!) живея „сред такива досадници“, докато единственото неудобство, изпитвано от мен, е, че живея в работилница сред несполучливи крайници и недовършени торсове.

Друг американски критик наскоро изрази мисълта, че „Лолита“ представлява отчет за моя „роман с романтичния роман“. Замяната на последната дума „с английския език“ би уточнила тази изящна формула. Но чувствувам как в гласа ми се промъква твърде креслива нотка. Никой от американските ми приятели не е чел руските ми книги, затова всяка оценка, базираща се върху английската ми белетристика, си остава приблизителна. Личната ми трагедия — която не може и не бива да засяга никого — е, че се наложи да се откажа от естествения си говор, от моя непритесняван от нищо, богат, безкрайно послушен руски език заради второсортния английски, лишен в моя случай от цялата тази апаратура — от коварното огледало, от чернокадифения фон, от подразбиращите се асоциации и традиции — в които туземният фокусник с развети опашки на фрака може така вълшебно да използува, та да превъзмогне по свой начин наследството от предишните поколения.