Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

4

Отново и отново прелиствам тези жалки спомени и все се мъча да разбера да не би оттам, от блясъка на онова далечно лято, да се проточи пукнатината през целия ми живот. Да не би пък острото ми увлечение по онова дете да е било само пръв признак на вродената ми извратеност? Когато искам да се ориентирам в някогашните си желания, намерения, действия, изпадам под влияние на някакво обратно въображение, подхранващо аналитичната ми способност с безкрайни възможности, така че всеки мой минал път се разклонява безкрайно в замайващо сложиха перспектива на паметта. Сигурен съм все пак, че вълшебно и фатално Лолита се започна от Анабела.

Зная също, че смъртта на Анабела фиксира неудовлетвореността от онова лудешко лято и стана пречка за всякаква друга любов през студените години на младостта ми. Духовното и телесното в нашата любов се сливаха в такова съвършенство, каквото не са сънували сегашните гледащи просто на всичко хлапета с простичките си чувства и с конвейерните си мозъци. Дълго след смъртта й усещах как мислите й текат през моите. Доста преди да се срещнем, ни бяха спохождали еднакви сънища. Ние сравнявахме белезите. Намирахме черти на странна прилика. През юни на една и съща година (1919) в нейния дом и в моя дом, в две неграничещи страни, бе влетяло нечие канарче. О, Лолита, ако ти ме беше обичала така!

Запазил съм за края на разказа за Анабела описанието на плачевната ни първа среща. Една късна вечер тя успя да излъже стръвната бдителност на родителите си. В горичката от нервни тънколистни мимози зад вилата намерихме място върху рухналия нисък каменен зид. В тъмнината през нежните дръвчета се провиждаха арабеските на осветените вилни прозорци — сега, леко туширани с цветните мастила на чувствителната памет, бих ги сравнил с карти за игра (отчасти може би защото врагът играеше там бридж). Тя потръпваше и малко се дърпаше, когато я целувах в кранчето на полуразтворените устни и в горещата мека извивка на ухото. Рой звезди горяха бледо над нас между силуетите на издължените листа: тази отзивчива бездна изглеждаше също тъй разголена, каквато бе тя под леката си рокличка. Върху небесния фон лицето й се очертаваше тъй ясно, сякаш излъчваше свой слаб блясък. Краката й, чаровните й тревожни крака не бяха стиснати и когато ръката ми намери това, което бе търсила, изразът на някаква самодивска замечтаност — дали от болка или наслада — се появи върху детското й лице. Седнала малко по-горе от мен, тя в самотната си морност се навеждаше към устните ми, главата й клюмаше в сънено, отмаляло движение, почти страдалческо, а голите й колене хващаха, стискаха китката ми и отново се отпускаха. Треперещата й уста, изкривена от горчилката на тайнствено биле, тръпно задъхана се приближаваше до моето лице. Мъчеше се да усмири любовната болка с това, че рязко триеше сухите си устни в моите, но внезапно се дръпваше с поривисто литнали къдри, а сетне отново унесено се притискаше в мен и ми позволяваше да пия от разтворените й устни и в същото време аз, великодушно готов да й подаря всичко — сърцето, гърлото, вътрешностите си, — и давах да държи в неловкото си юмруче скиптъра на моята страст.

Помня мириса на някаква пудра — тя май я задигаше от испанската камериерка на майка си, — сладникавия, евтин, мускусен полъх; той се, сливаше с ваниловата й миризма и внезапно чашата на чувствата ми се изпълни докрай; неочаквана суматоха под близкия храст им попречи да прелеят. Примряхме и с болезнено тупкащи вени се вслушахме в шума, породен вероятно просто от някоя котка. Обаче в същото време, уви, откъм къщата се чу гласът на госпожа Лий, която викаше дъщеря си с диво разрастващи се рулади, и доктор Купър тежко изкуцука от верандата към градината. Но този гъсталак от мимози, мъглявите звезди, треската, пламтежът, медената роса и моята мъка си останаха с мен, това момиче с излъскани от морето крака и пламенен език оттогава ме преследваше; неотстъпно — докато най-сетне двайсет и четири години по-късно не развалих магията, като го възкресих в друго.