Владимир Набоков
Лолита (18)

17

Господа съдебни заседатели! Не мога да се закълна, че известни действия, които се отнасяха, така да се каже — извинявам се за израза, — до врабеца в ръката, не ми бяха минавали през ума и преди. Умът ми не ги бе удържал в каквато и да било логична форма. Но не мога да се закълна повтарям, че в тези свои представи не съм лелеял понякога (ако ми позволите такъв израз) една идея сред мъглявите мечти, сред мрака на призрачните видения. Имаше случаи, не може да е нямало случаи (как да не познавам Хумберт!), когато отстрани разглеждах възникващата идея да се оженя за презряла вдовичка (например за Шарлота Хейз), а именно за такава, която да е останала без никакви роднини в целия широк, сив свят — с единствената цел да отмъкна малката й дъщеря (Ло, Лола, Лолита). Дори съм готов да кажа на изтезателите си, че може понякога да съм хвърлял студен оцеляващ поглед върху кораловите устни на Шарлота, върху бронзовата й коса и на преувеличеното й деколте, като смътно съм се мъчил да я вместя в рамката на правдоподобния блян. Правя това признание сред мъчения, може би въображаеми мъчения — но затова толкова по-ужасни. Иска ми се да направя тук отстъпление и да ви разкажа по-подробно за pavor nocturnus^[1], който отвратително ме измъчваше и ме измъчва нощем, щом се случи в мозъка ми да заседне случаен термин от безредното четене през моето юношество — например peine forte et dure^[2] (какъв гений на тъмницата е измислил това!) или страшните, тайнствени, пропълзяващи думи „травма“, „травматичен факт“ и „фрактура“. Впрочем разказът ми е доста чепат и без отстъпления.

Щом унищожих писмото и се върнах в своята стая, размишлявах известно време, роших си косата, дефилирах по лилавия си халат, стенах през стиснати зъби — и внезапно… Внезапно, господа съдебни заседатели, долових, че през самата тази гримаса, която кривеше устата ми, избива усмивчица от Достоевски като далечно и ужасно зазоряване. При новите условия на подобрена видимост започнах да си представям всичките милувки, с които мимоходом би обсипвал. Лолита мъжът на нейната майка. Бих успявал да се притисна до нея по три пъти на ден — всеки ден. Биха се изпарили всичките мг ядове. Бих станал здрав човек.

Тъй леко и грижливо на колене

да те държа и бащина целувка

на нежната ти бузка да оставя —

както е казал английският поет. О, ерудирани Хумберт.

След това с всевъзможни предпазни мерки, като се движех мислено на пръсти, си представих Шарлота като другарка в живота. Нима толкова не бих могъл да сервирам в леглото икономично разрязан на две помплимус^[3], този диетичен брекфаст^[4]?

Хумберт Хумберт, облян в пот сред лъчите на безмилостната бяла светлина и под крясъците и ритници; на облените в пот полицаи, сега е готов още нещо „ду признае“ (quel mot!)^[5], както преобръща наопаки съвестта си и изтръгва съкровената й подплата. Нямах намерение да се оженя за клетата Шарлота, за да я унищожа по някакъв начин, отвратителен и рискован начин като например чрез убийство с помощта на пет хапчета сублимат, разтворени в чашата предобеден херес или с нещо от този род; но в тътнещия ми мътен мозък все пак прозвънваше мисъл, близка роднина на фармацията. Защо ще се ограничавам само със скромно прикритата наслада, която вече веднъж изпитах? Пред мен излизаха други сластни образи, които се полюшваха и се усмихваха. Виждах се как давам силно приспивателно едновременно на майката и на дъщерята, за да галя без пречки втората през цялата нощ. Къщата се изпълваше с хъркането на Шарлота, Лолита недоловимо дишаше насън, неподвижна като портрет на момиче с маслени бои. „Мамо, кълна се, че Кени не ме е докосвал!“ — „Или лъжеш, Долорес, или е бил някой вампир.“ Впрочем бих се погрижил малката да не надуе корема.

Така Хумберт Вампира бленуваше и баеше — и аленото слънце на желанието и решителността (тъкмо те създават живия свят!) се издигаше все по-високо, а на редуващи се балкони редуващи се гуляйджии вдигаха чаша за отминалите и бъдните нощи. Сетне, метафорично казано, треснах бокала и смело си представих (защото вече бях пиян от видения и вече недооценявах вродената си кротост) как постепенно преминавам към шантаж — о, съвсем леко, тюлено шантажче — и как накарвам голямата Хейзица да ми разреши общуването с малката, как заплашвам клетата обожаваща ме дама, че ще я зарежа, ако ми забрани да си играя със законната си заварена дъщеря. Накратко, пред ей такава сензационна оферта (както се изразяват търговците), пред толкова широки и разнообразни перспективи бях податлив като Адам при предварителното прожектиране на малоазиатската история, заснета във вид на мираж в известната овощна градина.

А сега си запишете следващата важна забележка: оставих се художествената страна на моята натура да изпъкне пред коренната ми порядъчност. Толкова по-голямо усилие на волята коства, за да настроя записките си в просташкия тон на дневника, който водих още през дните, когато госпожа Хейз беше само препятствие за мен. Дневникът вече не съществува; сметнах за свой дълг пред изкуството да запазя интонацията му, колкото и фалшива и брутална да ми изглежда сега. За щастие разказът ми стигна до точката, когато мога да престана с хулите срещу клетата Шарлота в името на ретроспективната истина.

В желанието си да избавя клетата Шарлота от тези два-три часа сърдечни вълнения из лъкатушния път (и може би да предотвратя автомобилна катастрофа, която би разбила нашата нееднаква мечта) много любезно се опитах да се свържа с нея по телефона; обадих се в лагера „Ку“, но се оказа, че си била тръгнала преди час. Като се натъкнах вместо на нея на Лолита, й казах — упоен от властта си над фатума, — че се женя за майка й. Наложи се да повторя това, тъй като нещо й пречеше да се отнесе с пълно внимание към моите думи. „Ама че номер — избъбри тя през смях. — Кога е сватбата? Чакайте мъничко — тук има едно кученце — кученцето ми е захапало чорапа. Ало.“ Тя добави, че явно доста ще бъде забавно… И аз разбрах, че двата часа в детския лагер са били достатъчни новите впечатления напълно да изместят от главата на малката Лолита образа на неотразимия господин Хумберт. Впрочем сега нямаше значение. Ще си я получа обратно след изтичането на приличен срок от венчавката. „Венчалният букет на гроба сега повехнал е едва“, както би се изразил поетът. Но аз не хъм поет. Само съм много добросъвестен историограф.

Като поразмислих, огледах съдържанието на кухненския хладилник и понеже ми се стори твърде аскетично, се запътих за града и накупих най-пикантните и тлъсти продукти, каквито намерих. Освен това купих висококачествени спиртни напитки и няколко сорта витамини. Почти не се съмнявах, че с помощта на тези възбуждащи средства и на личните си ресурси ще успея да предотвратя, тъй да се каже, възможността от конфуз, който да възникне от недостатъчните чувства, щом настъпи времето да изявя мощен и нетърпелив плам. Отново и отново съобразителният Хумберт извикваше подобието на Шарлота, каквото би се видяло то през ключалката на мъжкото въображение. Тялото й беше гледано и стройно, кой спори, и сигурно бих могъл да се подпра на мисълта, че е нещо като по-голяма сестра на Лолита — стига да не ми се представяха твърде реално тежките й бедра, заоблените колене, разкошните гърди, възгрубата розова кожа на шията („възгруба“ в сравнение с коприната и меда) и всичките останали черти на плачевното и скучното, което наричат „жена“.

Слънцето извърши обичайния си обход на къщата. Денят узря и климна към заник. Изпих пълна чаша алкохол. Още една. И още. Любимото ми питие джин-ананас — смесица от джин и ананасов сок — винаги удвоява енергията ми. Реших да окося занемарената полянка в нашата градина. Une petite attention^[6]. Беше набоклучена с глухарчета и нечие проклето куче — не понасям кучетата — бе омърсило плочника, на който някога имало слънчев часовник. Почти всичките глухарчета вече се бяха превърнали от слънца в луни. Джинът и Лолита лудееха в кръвта ми и насмалко да се стоваря върху сгъваемите столове, които прибирах. Тези червени зебри! Има такова оригване, което звучи като овация — поне моето звучеше така. Отзад вехт стобор отделяше градината от съседското бунище и люляк; никакви прегради обаче нямаше между предния край на нашата морава (където тя полегато се спускаше покрай едната страна на къщата) и улицата. Затова можех да надничам (ухилен като човек, който се готви да стори добрина) за Шарлота: този зъб трябваше да се извади веднага. Като натисках потеглилата напред ръчна косачка — при което срязаните тревички подскачаха и сякаш с чуруликане проблясваха от ниското слънце, — не свалях очи от тази част на крайградското шосе, която се виждаше. То извиваше насам изпод свода на огромни сенчести дървета, сетне бързо се спускаше все по-стръмно и по-стръмно покрай тухлената, увита в асми къща на бабичката Визави и на полегатата й морава (доста по-спретната от нашата), накрая се скриваше зад нашия вход, който не се виждаше от мястото, на което радостно се оригвах и се трудех. Глухарчетата нападаха. Сочният тревен дъх се смеси с ананасовия. Две момиченца, Марион и Мабел, чието мяркане насам-натам понякога машинално следях (но коя би ми заменила моята Лолита?), се спуснаха към булеварда (от който се отделяше нашата Лоун Стрийт): едната тикаше велосипед, другата си хапваше нещо от книжна кесия и двете приказваха с цяло гърло, слънчево-звънко. Симпатичният Томсън, атлетичният негър, който бе градинар и шофьор на старицата отсреща, ми подвикна отдалеч, сетне отново ми подвикна, коментирайки думите ми с жест, че днес съм нещо много енергичен. Глупавото куче на нашия съсед, забогатял вехтошар, се втурна подир някаква синя кола — не на Шарлота. По-хубавкото от двете момиченца (Мабел според мен), по къси панталонки и горнище от бански, което нямаше какво да прикрива, и с толкова ярка коса (нимфетка, кълна се в Пан!), притича обратно, като мачкаше в ръце празната книжна кесийка, и се изгуби от полезрението на този зелен пръч, като сви зад ъгъла на вилата на господин и госпожа Хумберт. Автомобил семеен тип изскочи от сянката на листака по шосето, повлече известна част от нея, докато шарката се разпадна върху покрива му, за чийто край се държеше с лявата си ръка, подадена през прозореца, полуголият шофьор на автомобила; той премина в идиотски галоп, а до нето препускаше кучето на вехтошаря в оставка. Последва нежна пауза — а сетне с известен трепет в гърдите зърнах завръщането на синия седан^[7]. Той се плъзна надолу и се скри зад къщата. Различих бегло спокойния й блед профил. Мина ми през ума, че докато не се качи на втория етаж, няма да разбере дали съм заминал, или не. След минута с израз на голямо страдание върху лицето тя ме погледна през прозореца на Лолитината стая. Толкова бързо отърчах по стълбището, че успях да стигна до стаята, преди тя да е излязла от нея.